Взаимоотношенията между Израел и народа на Мадиам
Четейки Стария Завет виждаме, че като цяло отношенията между Израел и Мадиам са покрити с известна тайнственост и носят достатъчно амбивалентен характер. От една страна Мадиам е представен устойчиво като враг на Израел и като народ, който по всякакъв начин вреди на евреите в различни периоди от историята. В частност в книгата Числа Бог заповядва на Мойсей да отмъсти на мадиамците, а от друга страна познаваме базисната история за отиването на Мойсей в Мадиам при неговото бягане от Египет, където той намира убежище, спасява дъщерите на мадиамския жрец Йотор и се жени за една от тях, след което се ражда неговия първи син Гирсом. След това следва историята как Мойсей бидейки пастир при своя тъст, идва на планината Синай, която се намира сравнително близко. От това следва, че исторически Мадиам се е намирал недалеч от това място и именно там става „теофанията” – явяването на Бога. Там Мойсей за първи път се среща с Бога, Който ще нарече Себе Си – Израелевия Бог. След това Мойсей отива в Египет, следва Изхода и Йотор се появява отново, когато отива на планината Синай в момент, когато там се намира еврейския народ, произнася тържествена реч, от което следва, че той разбира, че Богът на Израел е по-силен от всички други богове и Му принася жертва. И още повече, че неочаквано се разказва за факта, че Йотор в някакъв смисъл се явява законодателен реформатор: той дава определен важен съвет на Мойсей благодарение, на който на същия му се отдава да създаде юридическите структури – местните съдии. Освен това в книгата Числа се разказва още една достатъчно любопитна история и макар там да е споменат не Йотор, а човек на име „Овав, син на мадиамеца Рагуил, Мойсеевия тъст”, тук ние се оказваме малко в нееднозначна ситуация. (Работата е там, че в книгата Изход бащата на дъщерите е наречен Рагуил. Съществуват еврейски коментари, че Рагуил е бил дядо, а Йотор баща на Сепфора, но така или иначе тук се появява още един персонаж – Овав, син на този Рагуил.) Та Мойсей му предлага да дойде заедно с Израел в Обещаната земя, на което той отговаря: „Няма да дойда, но ще отида в своята си земя и при рода си.” Това много прилича на действието на Йотор, който след като дал на Мойсей този юридически съвет също се връща обратно в дома си в своята земя. Мойсей се опитва да го уговори с много ласкави думи: „ти знаеш где трябва да разполагаме стан в пустинята, и ще бъдеш око за нас”, независимо че постоянно се подчертава, че: „Господ вървеше пред тях, денем в облачен стълб, за да ги управя из пътя, а нощем в огнен стълб, за да им свети, та да пътуват денем и нощем.” А тук Мойсей казва:
„Ако дойдеш с нас, то доброто, което Господ ще направи на нас, същото добро ще направим и ние на тебе.”
И всъщност от този момент картината рязко се сменя и Мадиам е показан в съвършено друга роля. След това се разказва историята за това, че мадиамските старейшини заедно с моавските пратеници били изпратени от Валак – царя на Моав, Сепфоровия син. (Името на бащата на Валак много напомня на името на жената на Мойсей - Сепфора.) Та те отиват при Валаам, за да го уговорят да дойде и да прокълне Израел, т.е. мадиамците участват в това деяние. Освен това в Числа 25 глава се разказва за това как един от израелтяните влязал в интимна връзка с една мадиамка, което се възприемало като страшен грях. Дотогава се разказва как Израел блудства с моавските жени, които склоняват евреите към езичество и идолопоклонство. И изведнъж това също завършва с тежък мор и положението спасява единствено внукът на Аарон - Финеес, който убива и евреина - главата на племето Симеон и мадиамката, която била с него и за това свое деяние той получава от Бога вечен завет – свещенството. След това Бог казва: „Измъчвайте мадиамците и поразете ги, защото те ви измъчват с коварствата”, след което в 31 глава се описва войната с мадиамците в резултат, на която загива Валаам, като Мойсей не е трябвало да проявява, каквото и да било милосърдие и снизхождение в това число към жените на Мадиам. Има още две истории, в които те се появяват. Едната е историята свързана с войната, която водят Девора и Варак в книгата Съдии против царя на Асор и неговия военачалник. Интересното за нас там е, че в качеството на помощник на Израел се явява жена на име Яил, за която се казва, че била жена на кенееца Хевер, който се отделил от синовете на Мойсеевия тъст Овав. По този начин става ясно, че тя макар и косвено все пак е свързана с мадиамците (тя тук играе позитивна роля). Докато в другия разказ относно войната на Гедеон в книгата Съдии изведнъж мадиамците се явяват жестоки врагове, които трябва да бъдат разгромени.
Въпросът с жестокостите описани в Стария Завет
За малко ще се отклоня от основната ни тема, тъй като искам да споделя някои мисли във връзка с жестокостите описани в Стария Завет, които като че ли са в противоречие с духа на Писанията говорещи за мир и любов и от днешна гледна точка ни се струват прекалено жестоки и неморални. По принцип в Петокнижието има някои много тежки истории, които са твърде проблематични във връзка със съвременното морално чувство: заповедта (на Бога!) за унищожаването на ханаанските народи и историята с мадиамските пленници, за които споменах по-горе. Четем, че когато войниците се връщат от война и водят пленени деца и жени, Мойсей заповядва да се убият всички възрастни жени и момчета, а да останат живи само момичетата (в качеството им на слугини или в качеството им на бъдещи жени за евреите). От днешна гледна точка това изглежда като чудовищна жестокост несъвместима с морала и е неразбираемо как Библията, която ни учи на законите на морала и милосърдието, може да говори за това без никакво осъждане. Преди всичко обаче трябва да се отбележи, че в древността (и даже в много по-късни времена) всички народи са се държали жестоко. Затова ако просто от историческите хроники ни бе известно, че в древността евреите преди повече от три хиляди години са избили някакъв народ, ние нямаше да се отнесем към това като към нещо особено. Нашият основен проблем се състои в това, че за тази проява на жестокост е написано в Библията, която би трябвало да бъде образец за морал на човечеството. Отговорът се състои в това, че съвсем не всички указания в Библията се явяват като идеали за всички времена. В някои случаи повеленията се отнасят само към определено време и към дадена особено принудителна ситуация. Затова при обсъждането на всяка история в Стария Завет трябва преди всичко да умеем да различим тези неща, които представляват идеал и модел за подражание и тези, които са подходящи само за определен исторически период или събитие. Историите с ханаанските народи и мадиамците, за които споменах не се явяват „заповед за бъдещето” или пример за подражание. Те представляват сами по себе си исторически разказ, актуален в контекста на своето време и по никакъв начин не се препоръчва да се постъпва така и в бъдеще. Затова дадена история не е въпрос на идеали и още повече указание за нашите практически действия, а въпрос за оценка на миналото. А когато се опитваме да съдим за тези събития от древността на основата на нашите днешни морални норми, те ни изглеждат неадекватни. Нивото на морала на човечеството постоянно се повишава и това, което се явява норма за едно време, може да изглежда чудовишно за следващите епохи. Ясно е, че Библията не е само исторически разказ, но и вечно ръководство за всички поколения, но „ръководство” не означава, че всичко разказано в нея се явява „ръководство за непосредствено действие” или „идеал за подражание”. Именно следствие на това, че Петокнижието е ръководство, ние забравяме, че в него се срещат понякога повеления само за определени ситуации. Някои истории например в Стария Завет са ни разказани, не за да копираме от тях някакви действия, а само, за да можем да разберем нещо в света. Те се явяват ръководство само в такъв смисъл. Въобще при изучаването на Стария Завет е важно да се разбира, че Библията разрешава много неща, които по никакъв начин не се явяват идеал. Още повече, че някои от тях днес изглеждат направо ужасни (такива например като робството). Но Библията е насочена не само към описание на идеала, но и към описание на придвижването към него и тя изхожда от реалностите на живота такъв, какъвто той е бил в онази епоха. Затова Библията разрешава робството, като в същия момент го ограничава и не го одобрява. Аналогична е ситуацията и с войните на Израел в древността. В онази епоха, когато тоталното и поголовно унищожение на народа на противника в бой е било нормално явление, Библията като цяло дава други норми на поведение по време на война, но в отделни случаи като например с ханаанските народи или с мадиамците, Бог указва да се действа съгласно нормите на онова време, защото ако еврейският народ в тези отделни случаи постъпеше иначе и не бе съответствал на жестоките порядки на онова време, той не би могъл да оцелее. Трябва да помним, че нашето собствено съвременно възприятие на жестокостта в западния свят възниква именно благодарение на Библията, на основата на провъзгласените от нея морални норми. В същия момент, за да може в древността, когато жестокостта е била норма еврейският народ да се съхрани, на самите евреи се е налагало в някои случаи да проявят жестокост – иначе народът би погинал и нямаше да има кой да научи човечеството на това, че жестокостта е лошо нещо... Та в тази връзка, когато в наши дни определени среди борещи се срещу жестокостта обвиняват в жестокост и Библията, те не отчитат това, че самите те са били възпитани в културната среда на много поколения, които са били формирани именно от нейните идеи.
Исторически факти за мадиамците
И така, аз обрисувах накратко ситуацията свързана с мадиамците, макар за тях да не знаем много. Все пак е известно, че те са били номадски народ разположен на границата на северната част на арабския полуостров. Любопитно е, че в Стария Завет няколко пъти те смислово се отъждествяват с исмаиляните. Класически пример е историята на Йосиф, в която до края не е ясно (и над това се замислят много коментатори), кой всъщност купил Йосиф от братята му, кой го довел в Египет, кой го продал на Петефрий и т.н. Защото там се сменят имената: понякога тези хора са наречени исмаиляни, а понякога мадиамци. Коментаторите намират начин някак да ги разделят и обясняват, че това може би е била цяла верига на предавания, но като че ли оставаме с усещането, че общо взето исмаиляните и мадиамците са една и съща етническа група. Интересен е също фактът, че една от жените на Давид (Авигея) имала мъж, който се казвал Йетер и в 1 Летописи той е наречен исмаилецът. Защо споменавам това? Защото името Йетер много прилича на Йотор, а тук към него е прибавено това, че той е „исмаилец”. Освен това споменах за историята на Гедеон, в която четем, че Гедеон победил мадиамците, взел от тях големи трофеи и т.н. и в текста се казва: „Защото неприятелите, понеже бяха исмаиляни, носеха златни обеци...” Тоест в поредица от текстове виждаме някакво отъждествяване между Исмаил и Мадиам. Още повече, че в книгата Битие има разказ как Авраам си взема жена на име Хетура, от която се раждат различни синове. Ако се вгледаме кои са тези синове съдейки от други текстове на Стария Завет, ще видим, че те основно принадлежат към различни номадски арабски племена, като между тях е споменат и Мадиам. Видимо Мадиам е представлявал някакво номадско племе по своя етнически характер близко до арабските номадски племена в онази епоха. Всичко, което ни е известно за мадиамците е някъде в периода от 14 до 10 в. пр. Христа. За тях е известно, че били големи специалисти по намирането и обработването на мед, което е видно от археологическите находки, т.е. били едни древни „геолози” занимаващи се с обработка и продажба на медни изделия. (В историята с Йосиф те се появяват в ролята на търговци, които носят всякакви неща за продажба.) Но това, което е особено интересно за нас е онова, което ни е известно за религията на древните мадиамци. Нещата стоят по следния начин: има египетски надписи от периода 14 в. пр. Христа, от времето на Аменхотеп III – баща на бъдещия Ехнатон (негова жена е Нефертити - една от най-известните египтянки смятана за една от най-красивите жени в историята). В тях се споменават различни земи и по-специално на номадски племена, които „досаждали” на Египет и са известни под името „хиксоси”. (Те завладяват северната част на Египет през 1800 г. пр. Христа и според някои изследователи са били номади-разбойници, които нападали цивилизованите страни.) В тези надписи се споменават различни земи, в частност на номади, които са наречени с името „шасу” и се привеждат различни имена на земите на тази „шасу”, като например страната на шасу Сеир - това, което в Петокнижието е наречено „Едом”, а освен това в близост до нея и земя на тези „шасу”, която е наречена „юд-хей-вав”. Съдейки по всичко, това най-вероятно е името на техния Бог, което удивително прилича на името на Бога на Израел „юд-хей-вав-хей” (ЯХВЕ). Още един допълнителен момент, който е известен също от няколко археологически артефакти се състои в това, че съдейки по всичко, мадиамците са тези, които са наречени „иконоборци”, т.е. те са унищожавали изображенията на боговете. От археологията знаем, че в района на Тимна през 12 в. пр. Христа се е намирал древноегипетски храм на богинята Хатхор и, когато египтяните го напускат, той бива разграбен и фактически унищожен като на това място дошли работещите при египтяните дотогава мадиамци. (Всички изображения на Хатхор и другите богове били изпочупени и повредени.) Та тези два момента са много интересни: името на Бога и забраната Той да се изобразява, по какъвто и да е начин. Между другото култовите места на мадиамците се отличават с това, че в тях има само статуи и нищо друго - никакви изображения или рисунки.
Нека сега да обърнем внимание на поредицата от текстове в Стария Завет, които говорят за това къде се е случила „теофанията” – Богоявлението. (По принцип това са поетични текстове.) Един от тях е книгата Второзаконие 33 глава, където се казва:
„Господ дойде от Синай и яви им се от Сиир. Осия от планината Фаран...”.
Споменатите тук „координати” са южни точки, близки точно до мястото, където се е намирал исторически Мадиам. На друго място в песента на Девора се казва:
„Господи, когато излезе Ти от Сиир, Когато тръгна от полето Едом Земята се потресе, също и небето покапа.”
Този откъс завършва с думите, че това е „самият Синай”. Още един текст ще приведа и това е текст от пророк Авакум, който също описва теофанията по следния начин:
„Бог дойде от Теман”.
Какво означава Теман? Буквалното значение на тази дума в библейския иврит е – юг. Ако сме обърнати на изток, то изтокът се нарича „Кедем” - т.е. това, което е отпред. Запад се нарича „Ахарит”, това, което е отзад. Тогава юг е отдясно и се нарича „Теман” или „Ямин”, а север е отляво и често се нарича „Смол”. Това също е един съществен детайл, че в най-древните текстове, които в поетична форма разказват за явяването на Бога, всички те се свързват с този южен район.
Името на Бога при неизгарящата къпина
Последната точка, която искам да спомена се състои в името на Бога на Израел, което съгласно еврейската традиция се произнасяло само веднъж в годината от първосвещеника на Йом Кипур и се обяснява на едно единствено място. От библейския текст знаем, че Мойсей се среща на Синай, на планината Хорив с Бога и бидейки изпратен в Египет, за да изведе оттам народа на Израел, задава на Бог въпроса: „Как Му е името?” Мойсей обяснява своя въпрос така: „Ако ме попитат кой те изпраща при нас, аз трябва да им кажа име”. И Бог Му казва Името Си: „Аз съм Оня, Който съм” („Ехе Ашер Ехе”). И по-нататък текстът казва: „Оня, Който съм, ме изпрати при вас”. Какво означава това име? По правило това име се произнася и е производно от същия корен „юд-хей-вав-хей”, който се свърза етимологично с корена „хая” на иврит или „хава” на арамейски, който означава „да бъда” или „да съществувам”. По този начин коментаторите са се опитвали да обяснят този израз „Ехе Ашер Ехе” като нещо обозначаващо вечното битие: „Аз съм Който Съм”. Но тук има един проблем: никъде името на Бога не се обяснява по този начин и сама по себе си идеята за вечното битие се озвучава в много по-късната литература като някакво характерно свойство на Бога на Израел – като вечно битие. Като цяло обаче такава философска идея директно не се озвучава в Стария Завет. За разлика от гръцката представа, в която „името е същността на назования”, за евреите „името е целта, смисъла на назования”. Когато Мойсей отиде при евреите в Египет и те го попитат „Как му е името?”, това означава, че те ще поискат той да им разясни целта на Бога, заради която ги извежда. И Бог отговаря на Моисей:
„Аз съм Оня, Който съм”. Рече още: Така ще кажеш на израилтяните, Оня, Който съм, ме изпрати при вас.”
Библията ни дава тук трудното за превод и разбиране Божествено име „Ехе Ашер Ехе” (буквално: „Аз ще бъда, Който ще бъда”). Обикновено него го превеждат „Аз Съм същият, Който пребивава вечно”, „Аз Съм Същият”, „Аз Съм Този, Който е самото съществувание, битието на Който е вечно (абсолютно, автономно и т.н.), „I am who I am”, „Ego sum qui sum”, но всички тези преводи игнорират факта, че глаголът „Ехе” („съм”) в това име всъщност в оригинала е в бъдеще време („ще бъда”)! Буквално то трябва да се разбира по-скоро като „Аз ще бъда Този, Който пожелая да бъда”. Висшата власт, максималната възможност и пълнота на самореализацията е възможността да стана Този, Който искам да бъда, да се развивам по собствено решение. И тогава става ясно какъв е смисъла човек „да знае името на Бога”: т.е. това име трябва да отразява онова Божествено качество, към което създадения „по образ и подобие на Бога” човек трябва да се стреми. „Господ” (Тетраграматона, YHWH, ЯХВЕ) е абсолютната форма на глагола „хове” („да бъда”), като един вид съединяване на неговото минало, настояще и бъдеще време (и в някакъв смисъл, това е съкращение на „Аз ще бъда Този, Който пожелая да бъда”) и то говори, затова че Бог се явява битието на цялото творение. Обикновено това име в описателните текстове е наричано „ха-Шем” (= „Името”) и се явява име отнасящо се само и изключително за Всевишния Бог, т.е. то е някак „по-лично” име на Бога. Четирибуквеното име няма собствени гласни, т.е. по своя смисъл то е непроизносимо. Макар да може да бъде граматически възприето като съвместяване на минало, сегашно и бъдеще време на ивритския глагол „съм”, то ни представя Бога в категорията „Предвечен” и като Божествено име то съществува по-скоро като единен и особен „йероглиф”, а не като част от речта.
Във връзка с темата, която разглеждаме свързана със значението на едно от имената на Бога бих желал да спомена еврейския етнограф, историк и арабист от немски произход Соломон Гойтейн, който е изследовател на Каирската гиниза (най-големият документален фонд–архив на средновековното еврейство). В своята книга „Средиземноморско общество” на базата на своите изследвания той пише за значението на името на Бога като обръща внимание на два детайла - първият, от които е следния: когато името на Бога се интерпретира в Десетте заповеди, където се казва, че не трябва да се служи на други богове се казва: „Да не им се кланяш, нито да им служиш”. И след това в Изход 34:14 се казва: „чието име е ревнив” („кана шмо”). По този начин се оказва, че самата Библия интерпретира името на Бога във връзка с понятието „ревност”. В какво се крие смисълът на понятието „ревност”? Това веднага е разяснено добре: Израел не трябва да се покланя на други богове при никакви условия, защото това предизвиква равността на Бога и ненапразно взаимоотношенията между Бог и Израел в Стария Завет нееднократно се изобразяват във вид на метафора за взаимоотношенията между мъжа и жената. (Мъжът, който естествено ревнува своята жена в случай, когато тя отиде при друг мъж.) Така че отиването при други богове е равносилно на съпружеска измяна, затова Старият Завет не акцентира върху твърдението, че няма други богове. В книгата Второзаконие се пояснява, че другите богове са дадени за служение на другите народи, а Израел при никакви условия не трябва да се покланя на тези други богове. В тази връзка е интересно, че това кореспондира и с факта, че например в арабския език има един глагол „гавая”, който има много значения, но всички те така или иначе са свързани с някакъв емоционално-повишен тонус и едно от тези значения е именно - ревнувам. Какво предлага тук Гойтейн? По правило имената отразяват най-древния пласт от културата и името на Бога следва да се етимологизира изхождайки от диалектите не на северозападните семитски езици, т.е. арамейския, иврита и други ханаански диалекти, а на южните. А тъй като южните представляват разнообразни арабски диалекти, в това число е възможно един от диалектите, на които там се е говорило да е този на мадиамците. Към какво ни води този мой обзор? Той води до разкриване на отговора Израел и Мадиам – врагове или приятели са били? Едно е ясно: има нещо общо между Израел и Мадиам. До това „общо” ние можем само леко да се докоснем, защото всъщност имаме много малко реална историческа информация за Мадиам: такава съществува, но като цяло е недостатъчна. Но тези обстоятелства са свързани с религиозното съзнание, с това че Бог се явява от юг, от района, където са се намирали евреите излезли от Египет, и където по-близко или по-далече от това място се е намирал и Мадиам. Свързани са и с това, че името на Бога съдейки по всичко се етимологизира изхождайки от южните диалекти, а не от северозападните и това е подкрепено именно от факта, че земята на Мадиам е наречена в египетските надписи земята на Шасу – „юд-хей-вав”. И второто е, че мадиамците не търпели никакви изображения на богове и считали себе си за длъжни да унищожат тези изображения, като всичко това естествено води към размисли за някаква изходна дълбока вътрешна връзка между Израел и Мадиам. Чрез тези свои размисли аз съвсем не се опитвам да намеквам за влияние в тази или онази посока, а просто тук говоря за общност, затова че може би има някакъв общ културен генофонд. Видимо това общо културно наследство свързано по някакъв начин с факта, че географски народът на Израел и народът на Мадиам в някакъв момент от своята история са се докосвали и са били заедно, е напълно възможно. Без да налагам своето мнение казвам просто, че е напълно възможна историята за родство между Мойсей и семейството на Йотор, която отразява в някакъв смисъл тези древни исторически отношения между двата народа и тяхната дълбока връзка. Съдейки от библейския разказ виждаме, че когато Израел се настанява в Обещаната земя тази връзка върви към своя край. Когато оказвайки се в Ханаан Израел престава да бъде номадски народ и започва да води оседнал живот, мадиамците си остават номади (нещо подобно на днешните бедуини). И тук може би започват събитията затова как общото наследство и историята за любов постепенно прераства в история за вражда. Това се случва вече в по-късни времена и исторически е по-потвърдено, когато номадските племена, а не само мадиамците (в книгата Съдии заедно с мадиамците се споменават и други номадски племена), нападат земите на Израел, унищожават ги, подлагат ги на разорение и подчиняват селското стопанство на Израел. След това се появява човек на име Гедеон, който воюва с мадиамците, с помощта на Бога му се отдава да ги победи и т.н.
Противопоставянето между Мойсей и Месия
Откъсът от Числа (8-12 глава) е ключов в първата част на цялата книга и всички по-нататъшни събития произтичат от случващото се в него. На пръв поглед изглежда, че този откъс е напълно разнороден и в него се говори за неща, между които, като че ли няма никаква връзка. В началото става дума за Менората, после за очистването на левитите, след това за празнуването на Пасхата, после за тръгването на път, за сребърните тръби и движението на еврейския стан, за жалбите на народа, събранието на седемдесетте старейшини-пророци, за историята с пъдпъдъците и след това за упреците на Мириам и Аарон по повод жената на Мойсей. Но това впечатление за отсъствие на връзка между различните истории е много повърхностно. Целият този откъс има дълбоко вътрешно единство и аз бих желал тук да спомена концепцията, която принадлежи на еврейския равин Аврам Исак Кук, който обяснява логиката на неговото построяване, като ще се опитам да го развия в посока на нейната християнска перспектива. Аврам Кук обяснява този откъс като описание на връзката между Мойсей и Месия като казва, че Менората съединява в себе си святостта на душите на Израел от страна на тях самите и именно затова този откъс започва със заповед да се запали Менората:
„И Господ говори на Моисея, казвайки: Говори на Аарона, казвайки му: Когато палиш светилата, седемте светила да светят на предната страна на светилника...”
Знаем, че Менората се явява по-външна в сравнение с Ковчега (който е символ на небесното Откровение и е скрит в Светая Светих като е недостъпен за виждане отвън), но именно тя свети на всички. Евреите светят на света преди всичко от страна на същността на техните души, това е откритата светлина, а светлината на Ковчега (Божието Откровение) е скрито в Светая Светих, т.е. това е скритата светлина. От Новия Завет знаем, че когато се изпълни времето Бог реши да премахне тази преграда, която стоеше между Него и човека и чрез Христовата смърт цялото човечество получи пълен достъп до Божествеността. Тази концепция личи на много места в Новия Завет, но най-добре тя е обяснена в Посланието до Евреите където четем следните текстове:
„И тъй, братя, като имаме чрез кръвта на Исуса дръзновение да влезем в светилището през новия и живия път, който Той е открил за нас през завесата, сиреч плътта Си.”
„Да имаме голямо насърчение ние, които сме прибягнали да се държим за поставената пред нас надежда, която имаме за душата като здрава и непоколебима котва, която прониква в това, което е отвътре завесата, където Исус като предтеча влезе за нас и стана първосвещеник довека според Мелхиседековия чин.”
„С това Светият Дух показваше, че пътят за в светилището не е бил открит, докато е стояла още първата част на скинията, която е образ на сегашното време... А понеже Христос дойде като първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе през по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена, сиреч не от настоящето творение, веднъж за винаги в светилището и то не с кръв от козли и от телци, но със Собствената Си кръв и придоби за нас вечно изкупление.”
Това, което тези текстове ни казват е, че Божественото откровение промени своя ексклузивитет единствено за еврейския народ и стана достъпно за всеки приел в сърцето си Божия Единороден Син. Това от своя страна предполага съединяване на светлината на Мойсей (Закона) и Месия, за чиято цел е нужна душата на езичника-християнин - основа, която в Стария Завет в някаква степен се явява Йотор. Йотор е архитип на езичника-християнин – само той, „човекът от народите на света” може да свърже Божествената светлина открита на Мойсей и предназначена първоначално единствено за Израел със светлината на Месия, Който трябва да свети на цялото човечество. Именно затова Мойсей моли Йотор:
„Не ни оставяй, моля, понеже ти знаеш где трябва да разполагаме стан в пустинята и ще бъдеш око („ейнаим”) за нас.”
Думата „ейнаим” (очи) свързва тази молба също и с Тамар, която за да изяви светлината на Месия се казва, че „седяла при кръстопътя на Ейнаим”. Смелостта на Тамар и готовността й да престъпи благоприличието (а по-нататък дори да рискува живота си), заради висша цел, заради раждането на дете и възстановяване личността на Юда като лидер, води до това, че впоследствие именно чрез нея започва и се развива рода на Божия Единороден Син - Исус Христос. (Давид e потомък на Фарес, сина на Тамар от Юда.) Мойсей сочи пророчески именно към това, когато моли Йотор да остане заедно с еврейския народ, „за да му бъде око”, т.е. за развитието в света на месианската светлина, за „истинската светлина, която осветлява всеки човек”, която предстоеше да дойде в света. Светлината на Месия не може да свети без опората на светлината на Петокнижието и затова тук се говори за Ковчега съдържащ част от Тората. Последващото откровение (гласът на Бога от пространството между херувимите над ковчега) изниква непосредствено от първоначалното Откровение (скрижалите в ковчега). Затова и Христос каза следните думи:
„Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците? Не съм дошъл да разруша, но да изпълня.”
А на друго място казва:
„Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.”
В тази връзка авторът на Посланието до Евреите продължава и казва:
„Затова свети братя, участници на небесното звание, размислете за апостола и първосвещеника, Когото ние изповядваме, Исуса, Който бе верен на Този, Който Го постави, както беше и Моисей в целия негов дом. Понеже Той се удостои със слава толкоз по-голяма от Моисеевата... И Моисей беше верен в целия Божий дом, като слуга, за да засвидетелствува за онова, което щеше да се говори по-после.”
Мойсей е свързан с всеки евреин от народа главно на нивото на Божественото учение, което всеки отделен човек учи и възприема и това се явява фундамента. Фундаментът съществува сам по себе си дори без стени и покрив и затова западната цивилизация успява да построи своя духовен живот на библейска основа, на основата на Писмената Тора пренебрегвайки в същия момент другите елементи на еврейската традиция. На фундамента обаче можеш да се основаваш, зад стените можеш да живееш, но без покрив ще бъде неуютно. За да стане духовния дом на човека уютен е необходимо той да бъде из основа „реконструиран и модернизиран”. За разлика от Мойсей, Христос обединява всички човешки души, Той е свързан с всеки отделен човек извън контекста на Библията, от страна на тяхната собствена личност. Ако излизането от Египет е било събитие-чудо (т.е. изкуствено), то месианското спасение идва по естествен път въвличайки в областта на святостта естествения, ежедневния, делничния свят (и не е задължително това да стане в дома Господен). Един бива докоснат на работното си място, друг по време на пътуване, трети в дома си, четвърти при среща с непознат и т.н. В тази връзка стихът от Плачът на Еремия „Помазаникът Господен е диханието на нашите ноздри” може да се изтълкува също, че Той (Христос) е нашата собствена същност и в Него ние търсим нашето собствено „Аз”. Новият Завет ни учи, че Бог Син стана човек, „за да се оприличи във всичко на братята Си, за да бъде милостив... Понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага.” Христос е свързан със „самостоятелността” на всяка човешка душа, с нейната свободна воля и затова Той стои по-високо от простото разкриване на Божия закон, за чието приемане хората се нуждаят предимно от „страх Господен”, който е противоположен на дързостта и свободата. Мойсей се обърна към народа с думите: „Не бойте се! Бог дойде да ви опита и, за да има всред вас страх от Него, та да не съгрешавате” като тук думата „страх Господен” може да се приеме в някакъв смисъл и като „срам”. Тоест това е чувството на срам и трепет пред величието на Бога и наистина без това чувство е невъзможно да се преподава и приеме Божественото учение, но само до тук. По-нататък никакво особено духовно развитие не е възможно... За разлика от Мойсей, който бе наемник назначен (след дълги уговорки) да се грижи за народа, за Христос бе важна всяка отделна душа. Мойсей обучаваше и водеше Божието стадо през пустинята като изхождаше не от личностния аспект, а най-вече от етническата, национално-ориентираната линия. Там нямаше особено значение кой „изпада от кораба” и всеки получаваше много бързо „своята заплата” като веднага бе заменян и стадото продължаваше по своя път. За разлика от него Христос „оставя деветдесетте и девет в пустинята и отива след изгубената докле я намери”. Мойсей „утешаваше повече с тоягата, отколкото с жезъла си”, докато Христос намери време не само за своя приятел Лазар, за когото плака, но „плачеше” с всяка душа – самарянката, прокажения, паралитика и блудницата, защото Той „даде живота Си за овцете.”
За съжаление днес особено в евангелските църкви в България се проповядва най-вече едно остаряло морализирано християнство в заповеднически вид (това трябва, онова трябва), което води след себе си само страх и несигурност, които от своя страна пречат на хората да почувстват в пълнота Божията любов към тях и да живеят един пълноценен живот за Божия слава. Причините са различни, но една от основните е, че в църквите масово царува една „безвъпросна яснота", която за съжаление се явява майка на глупостта. Хората имат нужда да променят съзнанието и сърцата си, но за тази цел трябва да бъдат извадени от капана на това „морализирано" християнство, което се предлага в църквите, за да бъдат наистина свободни от страха, срама, вината, неувереността и т.н. Иначе се самозаключваме, самоограничаваме, сами се дърпаме надолу и духовната „гравитация" ни пречи да полетим към Бога. Вярващият човек постоянно чувства или вина (както западния християнин) или срам (както източните култури). Това е причината хората в църквите днес да не се чувстват щастливи, да липсва радостта, усмивката и т.н., често да са по-болни и по-отчаяни дори от невярващите, макар че вярват от сърце във Всемогъщия Бог!? А папагалското повтаряне на определени заучени постулати с идеята, че нещо магическо ще се случи или замерването с библейски стихове, което е масова практика, просто не работи... Нужна е една нова „зряла" духовност, иначе ще се наложи просто да изтърпим и изживеем някак живота си с идеята за по-доброто бъдеще, пропускайки златната възможност дадена ни от Бога да участваме в поправянето на света живеейки един пълноценен живот за Божия слава още тук и сега!
----------------------------------------------
В статията са използвани материали от книгата на Соломон Гойтейн „Следиземноморско общество”, както и идеи от поредицата „Осем сборника” на Аврам Исак Кук.