Ситуацията след Потопа
От текста виждаме, че излизайки от ковчега Ной на първо място принесъл жертва:
„И Ной издигна олтар на Господа и взе от всяко чисто животно и от всяка чиста птица и ги принесе за всеизгаряне на олтара.”
В Петокнижието се различават няколко различни вида жертви и „жертвата за всеизгаряне” е жертва, която изгаря изцяло на олтара. Тя се принася като знак за „замяна на себе си” осъзнавайки, че всъщност човекът е трябвало да бъде принесен вместо тази жертва, и че животът е милост от Бога към него. В тази връзка жертвата за всеизгаряне свидетелства за осъзнаването от Ной, че неговото спасение е акт на Божествено милосърдие. Ной разбрал, че е спасен, не заради своята праведност и не, заради изпълнението на всички Божии заповеди. Той бил спасен, не „заради” нещо, а „за” нещо, а именно – за създаването на ново човечество животът, на което би бил невъзможен без грижа за околните. В момента, в който Ной разбрал това, той можел да бъде изведен от ковчега и по-нататък Библията казва:
„И Господ помириса благоуханната миризма (т.е. Бог потвърдил достигането от Ной на това ниво на разбиране). И рече Господ в сърцето Си: „Не ще проклинам вече земята, заради човека, защото помислите на сърцето му са зли от неговата младост, нито ще поразя вече друг път всичко живо, както сторих.”
„Не ще проклинам вече земята”, защото това високо ниво на връзката на човека със земята, което съществувало по-рано, сега било унищожено. В Ной се сбъднала (съвсем по друг път от този, който първоначално се очаквал) пророческата молитва произнесена при неговото раждане от баща му Ламех, „да се утеши, да се примири със света”. Ной реализирал своето име, направил светът „по обикновен и удобен” (тъй като името „Ной” буквално означава „лек”, „удобен”), но цената за това „удобство” бил потопът. Затова и днес не си струва да се оплакваме от прекалено трудния живот, защото желанието „да се живее по-обикновено, леко и удобно” понякога може да се превърне в катастрофа...
Етимологията и смисълът на думата „потоп” („мабул”). Промяната на структурата на Творението
За разбиране смисъла на самата дума „потоп” е важен приведения по-долу стих:
„И ето, Аз ще докарам на земята потоп от вода, за да изтребя изпод небето всяка плът.”
Виждаме, че тук след думата „потоп” има добавка и уточнение „от вода”, т.е потопът („мабул”) съвсем не е същото като наводнението. Водата е само един от параметрите, а потопът е нещо съвършено друго нещо. На иврит думата „мабул” е свързана с двугласното кореново окончание „бейт-ламед”, от което произхожда например думата „балал” и „билбел” – „обърква”, „смесва”, от него произлиза и името „Бавел” – „Вавилон” („защото там се смесили езиците”), а така също и „бала” – „разпад”. Какво означава понятието „разпад”? Когато едно нещо е ново, то има не само груба, но и фина структура. Дрехата например има не само ръкави и джобове, но също и допълнителни неща, модни детайли, орнаменти и т.н. Когато дрехата започне да остарява, тя запазва грубата си структура, но губи своите тънки, фини детайли и става все „по-обикновена”. Именно тази загуба на „тънката и фина структура” е общия смисъл на корена „бейт-ламед”. По този начин „мабул” означава „унищожаване на фината структура на Творението”. Именно тънката структура на земята, нейната възприемчивост към нивото на праведност на човека било унищожено при потопа. А наводнението е било само способ за реализацията на Потопа, защото водата е била предопределена, но се превърнала в потоп предвид греховете на хората. Тъй като потопът разрушил духовното влияние на човека върху света, на Бог в бъдеще не му е нужно да унищожава земята и Той обещава, че повече потоп няма да има. Сега можем да разберем смисъла на неясния в началото стих:
„Не ще проклинам вече земята, заради човека, защото помислите на сърцето му са зли от неговата младост.”
Защото макар човекът и сега често да е склонен към зло, той вече няма толкова силна възможност да влияе на света. „Тънката структура” на взаимодействие между земята и човека сега не работят и светът не може да бъде напълно унищожен и затова става невъзможна ситуацията изискваща почти тоталното унищожение на човечеството.
Дъгата
Разглеждайки света оформил се след потопа, няма как да не се спрем на такъв важен момент като дъгата – символът на съюза между Бог и хората. Библейският текст ни описва думите на Бога по следния начин:
„Поставям (в ориг. „поставих”!) дъгата Си в облака и тя ще бъде знак за завет между Мене и земята. Когато докарам облак на земята, дъгата ще се яви в облака и ще си спомня завета Си, който е между Мене и вас и всичко живо от всяка плът и водата няма вече да стане потоп за изтреблението на всяка плът.”
В Свещеното Писание дъгата се появява още на три места като двете са свързани с Божия небесен престол, а третото описва Христос в образа Му на Могъщ Ангел. Едното видение е в Стария Завет (в книгата на пророк Езекил), а другите две са в Новия Завет (в Откровението на Йоан). Пророк Езекил казва следното:
„И над простора, който бе върху главите им се виждаше подобие на престол, на глед като камък сапфир и върху подобието на престола имаше подобие на глед като човек седящ на него на високо. И видях нещо на глед като светъл метал, като изглед на огън в него от всяка страна. От това, което се виждаше, че е кръстът му и нагоре и от това, което се виждаше, че е кръстът му и надолу видях като изглед на огън обиколен със сияние. Какъвто е изгледът на дъгата в облака в дъждовен ден, такъв бе изгледът на обикалящото сияние. Това бе изгледът на подобието на Господната слава.”
Езекил описва престола на Бога като подобен на камък „сапфир”. Този „крайъгълен камък” представлява ключовата точка, на която стои целия свят, тази точка е началото на всичко, това е Божия Свят Престол, Светая Светих. Според описанието на пророка дъгата над престола представлява сиянието на Божията слава. Освен това пророкът казва, че на този престол стоял един, който бил подобен „на човек”. Това моментално ни препраща към образа на Христос, за когото ап. Павел казва, че: „има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус.” Именно Той е крайъгълния камък, за който Исая пророкува: „Ето, полагам в Сион камък за основа, Камък отбран, скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа.” Камък, за който Данаил казва, че „станал голяма планина и е изпълнил целия свят.”
Затова в думите на Бога към Ной свързани с дъгата е използвана думата „поставих” (в минало време), което показва, че тя е съществувала още преди това, тъй като дъгата се явява част от този „крайъгълен камък” положен още преди сътворението на света, на който е основано всичко видимо и невидимо. Ап. Петър казва, че Христос: „наистина беше предопределен преди създанието на света, но се яви в скончанието на времената за вас” и това се потвърждава от думите и на самия Исус в Неговата молитва: „И сега прослави Ме, Отче, у Себе Си със славата, която имах у Тебе преди създанието на света.”
Във видението на ап. Йоан се казва:
„На часа се намерих в изстъпление чрез Духа и ето, престол беше поставен на небето, и на престола седеше Един. И седналият приличаше на камък яспис и сардис. Имаше около престола и дъга на глед като смарагд.”
Тук във видението на Йоан дъгата се явява като част и допълнение към престола. Йоан, като че ли вижда Бог Отец седнал на престола и Сина олицетворен чрез дъгата, тъй като именно Христос е „моста” между небето и земята, Той осъществява идеята на Своя Отец в света - за сътворение, изкупление и осиновление. В тази връзка, говорейки за Христос авторът на Посланието до евреите казва:
Който, бидейки сияние на Неговата слава и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово, след като извърши очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо.”
Има две неща в Езекиловото видение, които съответстват на Йоановото във връзка с Божия престол: Първото нещо е това, че образът на Този, който беше върху престола не можеше добре да се различава нито да се опише, защото блестеше от светлина, която закриваше образа Му. Второто е, че имаше дъга около престола. От това се потвърждава факта, че седящият на престола е закрит от Собствената Си слава, която блести, като скъпоценен камък. Дъгата по времето на Ной бе завет, че Бог няма вече да унищожи този свят с потоп. Но тя беше само „полукръг” - такива, каквито виждаме лятно време в небето след дъжд. Дъгата обаче, която Езекил и Йоан видяха около Божия престол беше „кръгла” (обгръщаше престола отвсякъде). Езекил казва:
„И видях нещо на глед като светъл метал, като изглед на огън в него от всяка страна от това, което се виждаше, че е кръстът му, и нагоре, и от това, което се виждаше, че е кръстът му, и надолу видях като изглед на огън обиколен със сияние, какъвто е изгледът на дъгата...”
А Йоан казва: „имаше около (а не например „над”) престола...”
Това е така, защото в този свят ние виждаме само половината дъга или казано по друг начин само „половината от нещата”, докато в небето ще видим нещата в тяхната „цялост”. Дъгата в Битие бе знак на един завет основан върху приетата жертва - жертвата на Ной. Дъгата около Божия престол от своя страна е знак за един Нов Завет основан на Христовата жертва на кръста. Но тук виждаме нещо забележително и то е, че Божият престол беше обкръжен от дъга със „зелен” цвят („на глед като смарагд”)! Разликата между дъгата на Ной и тази около Божия престол бе, че тази на Ной се състоеше от седемте основни цвята: червен, оранжев, жълт, зелен, син, индигов и виолетов, а тази, която се намираше около Божия престол беше „зелена”. Какво означава тази кръгла, зелена дъга около Божия престол? Зеленият цвят се намира точно в средата на дъгата, той е символ на равновесието, на хармонията, на живота. Зелената дъга показва, че Бог е един Бог, който пази завета Си, и че обещанията Му по отношение на тази земя ще се изпълнят. Дори и да нанесе след време големи съдби над земята, Той няма да я унищожи, но ще я преведе безопасно през тях. Той ще я изкупи и ще я благослови, докато планините, долините и равнините й бъдат покрити със зеленина, плодородни овощни градини, богати лозя и т.н. Средновековната християнска символика обяснява трите основни цвята на дъгата така: Синият цвят олицетворява най-силната стихия, тази на водата (Потопа), червеният цвят символизира огънят, световния пожар, който постоянно заплашва земята, а зеленият цвят представлява Новата (изкупената) Земя. (Възможно е също дъгата да не е обкръжавала Божия престол като ореол, а да се е отразявала в стъкленото море и да е изглеждала на Йоан кръгла, но това не е толкова важно за нас.)
Но защо дъгата е избрана като знак за съюза между Бог и човека? Както знаем цветовете на дъгата са целия спектър от червено до синьо-виолетово. На иврит „червен” („адом”) е свързан с думата „адам” („земя”) и това е по-долното ниво, материалното. „Синьо-виолетовият” цвят („тхелет”) е свързан с думата „тахлит” („цел” – стремеж към висшето) и това е цвета на небето, а също и цвета на „синята тъкан”, която е трябвало да бъде вплетена в „цицита” (пискюлите в края на дрехата на първосвещеника) символизиращ целта, която води човека към висшето. Дъгата се простира от цвета „адом” до „тхелет”, т.е. от ниското и материално ниво до високото и духовното и се явява символ на „гъвкавостта” на новото човечество. Чрез нея Бог някак си казва: „Аз се примирих с несъвършенството на човека, отнех неговите особени сили, нека сега светът да бъде разнообразен: има злодеи, ще има и праведници. Аз няма да унищожа света, заради злодеите, защото има праведници. Човечеството ще бъде една гъвкава, многоцветна общност”. Между другото това е напълно в унисон с думите на Христос, който казва:
„Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят, за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата, защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните.”
В тази връзка възниква въпросът: а какво се е случвало с дъгата преди потопа? Може би дъгата не се е появявала въобще или пък се е появявала, но не е била символ на съюз? Еврейската традиция счита, че светът преди потопа е бил в някакъв смисъл черно-бял. Злото е било толкова силно, че човек е можел да бъде или съвършен злодей или съвършен праведник. И Ной като относително праведен в този черно-бял свят е бил абсолютно чист, но в същото време „ограничен” праведник. След потопа светът става цветен, разнообразен и много по-нееднозначен - символ, на което е дъгата. От времето на Ной до ден днешен дъгата се появява на небето, за да ни увери, че въпреки нашите грехове, Бог няма да унищожи човечеството с потоп. Тя ни напомня, че ако не беше завета на Бога, ние бихме претърпели същото наказание, както поколението на потопа. Интересното е, че ние обикновено се радваме, когато видим дъга на небето и тълкуваме това като знак за Божията милост над човечеството, въпреки неговите грехове. Но също трябва да имаме предвид, че може би това, което виждаме не е просто само „обикновената” дъга, а духовната (невидимата) дъга. Може би Бог иска да ни каже нещо друго: „Ще докарам облаци на земята и те ще Ме скриват от вас, защото вие не сте Ми достатъчно „духовно-близки. Ще докарам облаци, които ще ви защитават от Мен, иначе вашия контакт с Мен би бил вреден и опасен за вас и има опасност да загинете”. Бог се скрива, за да можем ние свободно да се развиваме, както често родителите се „скриват” от своите деца, за да се почувстват те свободни, да играят самостоятелно и да се развиват. Но, когато човек не може да използва правилно това „скриване”, Бог е принуден да му напомни за Себе Си с вторично разкритие наречено „дъга”. Дъгата в облака е проява на човешкото безсилие, това е напомняне от Бога, че съществува съюз между нас и Него, но ние сме станали самонадеяни и може би не го изпълняваме. Нека не забравяме думите на Христос:
„И както бяха Ноевите дни, така ще бъде пришествието на Човешкия Син. Защото, както и в ония дни преди потопа, ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха, до деня до когато Ное влезе в ковчега и не усетиха, докато дойде потопът и завлече всички, така ще бъде и пришествието на Човешкия Син.”
Защо животът е толкова пъстър, шарен и пълен с парадокси? Защо светът понякога е толкова противоречив?
Тук ще се отклоня за малко от нашата основна тема, тъй като считам това за особено важно, тъй като то изигра изключително важна роля в моя живот като християнин. Ако четем внимателно началните глави на Библията ще видим, че това противоречие е заложено още в зората на човешката история. Когато говори за Адам и Ева в Едемската градина, Свещеното Писание казва:
„А и двамата, и човека, и жена му бяха голи и не се срамуваха”.
Изключително странен тук е фактът, че думата „голи” (на иврит „арумим”) е същата дума употребена, когато се казва, че змията била „хитра”!? В превода разбира се това не се забелязва, защото това са две значения на една и съща дума. Тоест тази дума означава и „гол”, и „хитър”. Та змията била по-хитра, но от кого? От „всички полски зверове”, но не и от човека. „Най-хитър” или „гол” е бил човекът. Какво иска да ни каже Словото чрез думите, че Адам и Ева са били „голи”? За какво ни е въобще да знаем това? Какво ни казва то? Какво значение има това за нас? Всъщност главното, което ни казва този стих не е това, че те са били „голи”, а че не са се „срамували”. Между впрочем ние виждаме, че всички хора носят дрехи и тези дрехи се явяват изключително важни за човека, докато например за животните това не е така. Но каква е причината Адам и Ева да не се срамуват? Предният стих ни казва:
„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се превърже към жена си, и те ще бъдат една плът”.
Защо човекът не се е срамувал? Защото за него всичко е било разделено – доброто е било едно нещо, а злото друго нещо и тези две неща не са се смесвали. Адам не е виждал нищо лошо в голотата, защото в него не възниквало нищо неправилно от това, а то се е явявало нещо биологично и естествено. Но нещата коренно се променят и голотата става нещо лошо, когато Доброто и Злото се смесили вътре в човека. Когато всичко е разделено на части тази дума „арумим” от една страна позволява нещата да си стоят самостоятелно, но когато всичко е смесено възниква съблазънта да се използва едното за сметка на другото. Но в какво се крие проблемът с голотата? Защо цивилизацията е построена на това, че не трябва да бъдем голи? Главният проблем с голотата за нас е, че когато днес всичко е смесено, голотата пречи за общуването между хората. Тоест тази голота не помага, а пречи (скрива), защото човекът е устроен така. След вкусването от плода на Дървото за Познаване на Доброто и Злото ако човек е твърде гол, тази голота блокира общуването и става така, че това което „се разкрива” става причина за „скриване”. Скрива се духовното обоняние на човека и за хората става невъзможно да контактуват нормално помежду си, те стават прекалено фиксирани върху голотата и сексуалното. Затова ако хората бяха продължили да ходят голи, цивилизацията би се разрушила. И от това разбираме какъв е смисълът на действията на змията. Тя разкрила това, което бидейки разкрито е пречело за разбирането и общуването, защото когато разголваме тялото си, ние скриваме съзнанието си. Тоест тази голота е половинчата, тя не помага на човек да открие света. Адам и Ева разбрали, че всъщност са пълни егоисти по отношение на Бога и змията тук олицетворява именно целият човешки егоизъм. Той може да бъде оценен и като добро и като зло. Той е онова умно, хитро, коварно животно близко до човека, (затова между другото змията се среща навсякъде в народните поговорки, приказки и т.н.). Тя е тази, която ни кара да сме постоянно под напрежение да не съгрешим, да сме угодни на Бога, тъй като има опасност да Го разочароваме или пък мислим, че Дяволът може да ни вкара в някоя беля ако не внимаваме, защото той нали обикаля и „търси кого да погълне” и така оправдаваме повечето свои неудачи със Сатана, който е лош и иска да направи и нас лоши, а по принцип ние сме си добри. Оттам започваме да го виждаме едва ли не зад всеки храст, което между другото обяснява и интуитивния страх на хората от змиите, да го виждаме все „извън нас”, но никога „в нас”. Но аз имам чувството, че Христос има нещо съвсем друго предвид, когато говори за Сатана в сравнение с това, което ние имаме в нашето съзнание, и че всъщност ние сами предизвикваме тези отровни змии в живота си с изконните наши егоистични желания. Бог иска човек да се поправи разкривайки егоизма, в който живее като смърт, като отрова. Егоизмът, който така добре умеем да преобличаме в „религиозна одежда” и да се правим, че не съществува. Винаги да търсим врага вън от нас вместо в самите нас, което е най-голямата ни грешка. (Между другото дори останалите религии в света са разбрали истината: че „най-големият наш враг сме самите ние”, че „единственият човек, който трябва да обуздаем, поправим, победим и т.н. сме самите ние, че „ако искаме да променим света, трябва да променим нашето отношение към него” и т.н. и т.н.). Затова относно шокиращите думи на Христос към Петър се казва:
„А Той се обърна и рече на Петър! (не на Сатана): Махни се зад Мене Сатано, ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.”
Интересно е, че при изучаване на митологиите от времето, в което са написани първите пет книги на Библията виждаме, че змията е символ с много интересно митологично значение. В някои от съседните ханаански религии наред с останалите богове е имало и статуи на змия като образ на бога на плодородието, пред тези статуи са се извършвали сексуални оргии като форма на поклонение и т.н. Но ако погледнем еврейската религия ще видим, че змията присъства и там като символ и то в много ключови моменти. Например четем за жезълът на Мойсей (символ на неговата власт и мисия), който се превърнал в змия. Интересно, че и жезлите на египетските магьосници също се превърнали в змии, но змията на Мойсей изяла техните змии показвайки, че властта на Египет бива отнета (между другото на челото си фараонът е носел именно фигурка на змия, която символизирала неговата власт, а евреите от своя страна взаимстват тази символика противопоставяйки на нея „тфилина”, на гръцки: „филактерия” (малка кожена кутийка с части от Тората, която също се носи на челото). Та описана като един от главните герои в разказа за Едемската градина, змията по своята същност е наистина едно много странно животно. Това е животно, което съдържа в себе си отрова, като тази отрова може от една страна да бъде смъртоносна, а от друга се явява като лекарство за човека. Това е причината и в пустинята, когато евреите биват наказани, заради своето роптание и започват да умират от ухапването на змиите (които Бог им изпраща!), някак странно за символ на изцелението е избрана отново змията!?, а не някое „по-добро” животно. Тоест идеята е, че същото нещо, което те ухапва смъртоносно, то те и изцелява при правилно отношение спрямо него. Та още древните хора са използвали тази символика, а днес за символ на фармацевтиката е избрана именно змията. Трудността според мен обаче по отношение на това зло е в определянето на дозата, която стига до нас и момента на нейното приемане, тъй като на практика всяко лекарство е отрова, но не всяка отрова е лекарство... Но най-шокиращото от всичко е, че като преобраз на Мойсеевата медна змия, в Новият Завет ап. Йоан ни посочва самият... Господ Исус Христос!?
„И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него да не погине, но да има вечен живот.”
Според библейския текст Доброто и Злото растат на едно и също дърво, те имат общ корен и съответно плодът ги съединява в себе си, т.е. дава познание и за двете качества в тяхното взаимодействие, защото без тази връзка между Доброто и Злото те не могат да бъдат истински опознати (т.е. не може да има добро, ако няма зло и обратно). След вкусването от плода на Дървото за познаване на Доброто и Злото Адам придобил разбиране за невъзможността изцяло да разложи света на бяло и черно, да го раздели еднозначно на чисто Добро и абсолютно Зло. Това е всъщност човешкия проблем, за който ап. Павел говори като казва, че в човешката душа воюват два закона и само в Христа ние можем да направим така, че доброто да надделее. Именно затова днес ние делим света на добър и лош, хората на добри и лоши, тъй като гледаме на нещата „черно-бяло” за разлика от Бог. Затова раздаваме ежедневно присъди оценяйки прибързано „своя ближен” (съпруг, съсед, колега, приятел) като лош, а себе си естествено като добри и правилни, без да сме наясно с причините даден човек да постъпи по един или друг начин, без да познаваме нещата „отвътре”. Защо Исус прости на жената „хваната в прелюбодеяние” (интересно къде „се изпари” човекът, с когото бе хваната, но това е друга тема...)? Защото навярно знаеше неща за нея, които останалите хора не знаеха. Та светът е много по-пъстър и сложен, а не черно-бял, както на нас ни се иска и животът всеки ден доказва това като постоянно ни задава неудобни въпроси. Животът е изпълнен с противоречия и е парадоксално, че има грешки, които е „необходимо” да извършим, защото извън Едемската градина ние се учим именно от тях и макар тяхната „историческа” цена да е твърде висока, да се мине без тях е невъзможно! Ясно е, че искаме да получим отговор на всички свои въпроси, но за съжаление (а може би за щастие) има въпроси, на които никога няма да получим отговори, просто защото Бог не желае да ни ги даде! За съжаление по същия неправилен начин възприемаме и историите в Библията като статични картини в черно-бели краски: Адам и Ева са лоши, защото съгрешиха, Каин е лош, защото уби брат си, братята на Йосиф са лоши, защото го продадоха, Мойсей не се подчини на Бога и загуби своята награда и т.н., но това всъщност не ни учи на нищо. Всички ние постоянно преминаваме ту на единия ту на другия бряг (свят). Въпросът е обаче накрая да се окажем на правилната страна и ако е възможно да помогнем и на някой друг да го направи, всичко друго е без стойност. Защото доброто, което всички ние носим в света за съжаление е толкова малко, а лошото не стига, че е част от нашия свят, но дори често надделява. От наша гледна точка цялата Библия е линия на разделение между разрешеното и забраненото, между доброто и злото, между заслугата и вината, между чистото и нечистото. Но от Божия гледна точка всъщност „всичко се явява добро”, но не в ситуацията на настоящия момент, а само при поглед от позиция на бъдещето. Още повече, че днешното локално зло се превръща в глобално добро именно в процеса на нашата борба с това зло днес.
Ной и неговите синове в новия свят
Както става ясно от библейския текст, като относителен праведник Ной не издържал изпита на живота в този нов разноцветен свят. В първата история след потопа се разказва, че Ной започнал да обработва земята, засадил лозе, пил вино, напил се и се разголил в своя шатър. Ной започнал с позволеното, защото е праведник и не върши зло. Той засадил лозе, направил вино, изпил го и всичко това било разрешено. Но много бързо паднал, тъй като отишъл в непозволеното, защото не могъл да удържи себе си в разноцветния свят, където всичко е нееднозначно, където има различни междинни нюанси. Той е можел да остане праведник единствено в обикновения свят, в който е еднозначно ясно кое е черно и кое бяло. За разлика от него Сим и Яфет са символ на хората от другия, новия свят. За тях се казва:
„И Хам ханаановият баща видя голотата на баща си и каза на двамата си братя отвън. А Сим и Яфет взеха една дреха и като я сложиха двамата на раменете си, пристъпиха заднешком и покриха голотата на баща си, лицата им гледаха назад, та не видяха бащината си голота.”
Тоест те не „просто” направили нещо, те мислели „за детайлите” и последствията независимо, че нещата, като че ли изглеждали прости - синът чува, че баща му лежи в шатъра и какво се очаква да направи? Ами много просто – взима дреха, отива и го покрива. Оказва се обаче, че не всичко е така просто... Сим и Яфет разбират, че в сложен и нееднозначен свят е много лесно да се премине от правилното нещо към неправилното. Те са внимателни към детайлите (ненапразно максимата гласи, че „дяволът е в детайлите”), внимават относно себе си и така олицетворяват новия вид праведност, който трябва да съществува в този нов, по-сложен и много по-хармоничен свят.
Потопът и Обещаната земя
Едно еврейско предание обяснява, че макар наводнението да било по цялата земя, имало една част, която не била зесегната от потопа, а именно – бъдещата земя на еврейския народ. (В тази връзка интересен е факта, че Библията говори за наличието на исполини след потопа!?, което е в полза на тезата, че потопът всъщност не е бил вселенски, а локален, т.е. случил се е само в рамките на познатата на израелтяните земя. Такъв например е потопът описан във Вавилонския епос „Гилгамеш” 3000 пр. Хр. Библията казва, че водите покрили върховете на всички планини. Сами може да си представите какво количество вода е трябвало да покрива земята, за да се покрие връх Еверест. Ако потопът е бил локален, това позволява гигантите да оцелеят като вид. Част от мисията на евреите при завладяването на Ханаанската земя е била да унищожат семето на оцелелите гиганти, нещо, което се случва едва по времето на цар Давид). Та това еврейско предание казва, че макар и там да имало вода (наводнение), то потоп („мабул”) с неговото смесване и изтриване на тънката структура на света в Обещаната земя не е имало. Смисълът на тези думи на преданието е, че в Ханаанската земя се запазила способността на земята да реагира на духовното състояние на обществото и в това се състои святостта на тази земя. И макар това свойство сега да съществува в по-малка степен, отколкото то било в целия свят преди потопа, все пак самата земя там възприема святостта на обществото и човека и духовният параметър се реализира най-пряко в материален вид. Това се изразява в идеята, че ако еврейският народ започне да се държи неправилно, то земята престава да принася урожай, а след това и напълно го изгонва (действа аналогично на изгонването на човечеството от земята по време на потопа).
Майката Египет и бащата Вавилон – в перспектива на еврейската мисия.
По своя произход еврейският народ се различава от останалите народи. В останалите народи съществува понятието „майката-родина”, в смисъл, че „страната е прародител на народа, т.е. страната ражда народа”. И това действително е вярно по отношение на всички останали народи, националното самосъзнание, на които се формира в хода на историята на техните страни. Често две части от един етнос попадат в различни държави и след няколко столетия стават различни народи (като българите и македонците). И обратно: ако два народа започнат да живеят в една страна и техните истории се обединят, то след няколко столетия те стават един народ (както например галите, франките, и провансалците във Франция). Тоест народът се формира в хода на историите на държавите и страната действително ражда народа. При еврейският народ отношението на народа с неговата страна са съвършено различни. В еврейската традиция Обещаната земя не е майка на еврейския народ, а негова жена и в хода на историята „еврейският народ се жени за нея”. Еврейският народ се ражда обаче на друго място – в Египет. Историята на изхода от Египет е подобна на раждането на човека. Когато Яков и неговото семейство отиват в Египет, става зачатието. По-нататък народът се увеличава и пораства вътре в Египет – това е неговата бременност. Когато идва времето на Изхода, започват родилните болки (египетските язви) и накрая морето се разтваря, т.е. водите изтичат и народът се ражда. На следващият етап детето е изпратено на училище, за да се учи – еврейският народ отива на Синай, за да получи Закона, а след това идва време да се ожени за своята невяста, но тъй като еврейският народ още е твърде млад и се бои от женитбата (с младите хора това се случва...) и не се решава да завоюва ханаанската земя, то той е изпратен да продължи обучението си 40 години из пустинята, докато не порастне. След това отново идва до страната Израел и я завоюва, т.е. се жени за нея и съответно този брак на еврейския народ със своята земя е създаването на еврейската държава в Ханаанската земя. Именно в аспекта на „брака на народа със страната си” може да се разбере особената връзка, която съществува единствено при еврейския народ. Когато другите народи се преселят в други страни, на друго място, то след пристигането си там, след известно време те забравят за предишната си „историческа родина”. Например френските канадци в Квебек не жадуват да се върнат във Франция, макар да ценят френския език и подобно се случва с всеки друг народ. Това прилича на това, както когато детето порастне, напуска майка си и се разделя с нея. Той съхранява връзката с нея, кореспондира си периодично и понякога я посещава, но то живее отделно и не планира да се връща. Докато еврейският народ излизайки от своята страна е напуснал не майка си, а жена си или по-точно, когато еврейският народ започнал да се държи лошо с нея, земята го изгонила от вкъщи, но след известно време тя се съгласила да го приеме обратно. През това време, докато еврейският народ е в изгнание, страната не се омъжва за никого другиго и почти през целия период на изгнанието на евреите тя била забравена провинция на други държави, а не самостоятелна единица. Нито един народ не успял да се установи на нея, а тези държави, които възникнали на това място били ефимерни и кратковременни. Затова днес връщането на еврейският народ в своята страна представлява възобновяване на брака с нея.
Както вече казах Египет е майката на еврейския народ, но кой е бил бащата тогава? Ясно е, че бащата е бил Вавилон. В този смисъл излизането на Авраам и неговото семейство от Вавилон е рождение от гледна точка на бащата – отделяне на семето. По-нататък семейството на Яков преминава от Вавилон в Египет и там става зачатието. Вавилон и Египет са особени страни и затова те са упоменати в книгата Битие още в разказа за сътворението на света, те са хранени от реките на Едемската градина, между тях е разделена началната духовност на човечеството. Но еврейският подход обединил духовността на Египет и духовността на Вавилон, за да се роди народ, който да може да занесе Божествената светлина до всички народи по света. Затова Авраам излиза от Вавилон, спуска се в Египет и след това излиза от Египет – това е интеграцията между Вавилон и Египет на лично ниво. На следващият етап Яков отива във Вавилон, там се жени, създава семейство и заедно с него напуска Вавилон и отива в Египет – това е връзка вече не на индивидуално ниво, а на семейно ниво. Следващата стъпка се явява изходът от Египет и раждането на национално ниво. Тъй като еврейският народ се ражда от Египет, той в нещо е родствен с него. Египет е много велика цивилизация в древността, най-развитата в духовно, научно и техническо отношение. И неслучайно еврейският народ възниква именно там – той не може да се роди в слаба или периферна страна. Това, че евреите е трябвало да бъдат роднини на Египет, че еврейският народ трябва да се роди благодарение на Египет е чувствал още Авраам и неслучайно идвайки в Ханаанската земя, той се отправил към Египет. Да, и затова впоследствие Авраам мислел, че продължител на неговите дела ще стане Исмаил, сина на египтянката Агар и му се наложило да преживее тежка лична криза, за да осъзнае, че продължител на неговата мисия е Исаак. И така, от всичко казано дотук ясно се вижда следното: 1/ Еврейският народ се ражда именно от контакта между Вавилон и Египет. 2/ Израел се намира точно по средата между тези две страни и по някакъв начин ги съединява. С какво се характезират духовно Вавилон и Египет? Египет се е покланял на слънцето и затова египетският календар е слънчев, вавилонският календар е лунен, а еврейският е съвместен - слънчево-лунен. Слънчев означава открит за света – в него е ясно какво трябва да се преобразува, а луната е символ на сумрака, на нощта, на тайнственото, на скритото. Затова и полумесецът в повечето мюсюлмански страни се явява техен символ, техните народни приказки винаги са свързани с нощта – 1001 нощ, Аладин, Али Баба, Шехерезада и т.н. Та в някакъв смисъл еврейският народ е трябвало да съедини тези реки, които са излизали от Едемската градина, защото съединяването на тази духовност е била много важна за по-нататъшното развитие на цялото човечество.