Разделът на кризата
Съгласно двойната структура на седмичните раздели на Петокнижието в еврейската Библия (точно между разделите свързани с гледната точка на Мойсей и гледната точка на Аарон относно храма) се намира един самостоятелен раздел, който няма двойка и ни описва историята за Златното теле. Това не е случайно, защото това е раздела на кризата, а тъй като всяка криза е някаква форма на нарушаване на реда, този раздел е някак извън общата структура на тази част от книгата Изход. (Всъщност този раздел има двойка, но тя не е в книгата Изход, а в книгата Левит и обхваща от 9 до 11 глава, където се разясняват събитията от „осмия” ден - началото на подготовката на свещениците за тяхната мисия, трагичното събитие свързано със смъртта на двамата сина на Аарон и инструкциите свързани с „чистата” храна). Такава „двойка в друга книга” е знак, затова че в по-висок, нелокален смисъл кризата също е заложена изначално в реда на творението. Предишните раздели говорят за Тората и храма в идеален смисъл, докато разделът на кризата е преход към реалността, слизане от планината, а в хода на този процес кризата е неизбежна. Името на този раздел „Когато преброяваш” (на иврит „Ки Тиса”) буквално означава „Когато възнасяш”. Защо историята с направата на Златното теле е разположена именно между „небесното описание на храма” и неговата „земна реализация”? Защото когато небесната идея се спуска на земята, тя задължително преминава през криза, защото издигането става чрез криза. Историята със Златното теле е именно такъв вид падение и разрушение, което съставлява неотменна част от издигането и развитието. В някакъв смисъл даването на Тората е неотделимо от настъпването на кризата. Тъй като такова даване предполага обръщане към човека на по-високо ниво, отколкото нивото на болшинството хора, то целият народ не може да получи Божия закон непосредствено и затова се налага да бъде призован посланик (Мойсей) на върха на планината и Учението да се даде на него. Тогава обаче става явна разликата между „идеалния посланик” и „реалния народ” и в този смисъл грехът на Златното теле бил неизбежен, така както било неизбежно счупването на първите скрижали и написването на вторите такива. И това всъщност е важния урок на раздела свързан със Златното теле.
Структура на раздела
Разделът на кризата се състои от три части:
- (Изход 30:11-31:18) Подготовка за кризата. В тази част се разказва за тези елементи на храма, които не влезли в разделите свързани с гледните точки на Мойсей и Аарон, тъй като те не се отнасят към идеалната храмова структура, а са свързани с необходимостта от преодоляване на злото в долния свят.
- (Изход 32:1-29) Конкретно историята за Златното теле и кризата.
- (Изход 32:30-34:35) Преодоляване на кризата и възобновяването на Завета.
Историята за Златното теле и историята за съгледвачите
Когато четем Петокнижието има един интересен факт, който често се пропуска, а именно че за идолопоклонството пред Телето евреите били наказани по-малко строго, отколкото по-късно, заради историята със съгледвачите (когато народът не пожелал да отиде и да завоюва Обещаната земя). Направата на Телето било грешка, но не и отказ от себе си. Евреите били объркани, не знаели какво да правят, нужен им бил лидер, който да ги води. Когато внимателно четем тази история ще видим, че всъщност Телето е замяна на Мойсей, а не на Бога! и именно затова то не е толкова страшно престъпление. След наказанието на тези, които се покланяли на Телето, народът като цяло се запазил и се придвижил по-нататък в Обещаната земя. Аарон не изгубил своето свещенство, а евреите не загубили своята избраност, т.е. това е история за обикновена и простима човешка грешка. Но историята със съгледвачите, когато евреите не поискали да завоюват Обещаната земя имала много по-лоши последствия, защото тя била отказ от тяхната мисия (която се състои в това да се занесе Божествената светлина на света, а евреите можели да направят това само бидейки пълноценен народ в Ханаанската земя) и затова тя довела до смъртта на цяло едно поколение в пустинята.
Смисълът на преклонението пред Златното теле
Както знаем в Петокнижието понятието „злато” не е свързано с богатството (на богатството съответства среброто), то олицетворява „светската духовност”, достойните душевни качества. Златното теле по никакъв начин не означавало преклонение пред богатството, а пред определена етична система, смисъла, на която ще разгледам по-долу. В еврейската история е имало периоди на преклонение пред идолите на други народи: Ваал, Астарта, Молох и т.н., но единствено Златното теле било така да се каже собствено изобретен идол и този „национален вид идолопоклонство” преминал през цялата еврейска история. Когато Еровоам, царят на Северното израелско царство поискал да се сдобие с религиозна независимост от Юда, той направил „две златни телета и казал на людете: „Трудно ви е да възлизате в Ерусалим. Ето боговете ти Израилю, които те изведоха от Египетската земя. И единия идол постави във Ветил, а другия постави в Дан.” След това, когато на планината Кармил пророк Илия се опълчва против идолопоклонството, той успява да привлече на своя страна народа и да унищожи служителите на Ваал (чуждоземното божество привнесено от Финикия). Но дори в този момент, когато преклонението на Ваал било разрушено, на Илия не му се отдава да ликвидира култа към Телето и той се запазва до самото падане на Северното царство. Видимо възстановявайки по-рано съществуващия култ Еровоам не внася в еврейския религиозен живот нищо чуждо родено и затова поклонението на Телето било някак ограничен вид идолопоклонство за еврейския народ. Библията ни казва, че когато Мойсей извежда еврейския народ от Египет, той взема със себе си костите на Йосиф, защото според текста преди смъртта си Йосиф помолил костите му да бъдат изнесени от Египет и препогребани в Ханаан. Библията казва, че Йосиф бил балсамиран и погребан в саркофаг съгласно египетския обичай, а в тази връзка един мидраш (еврейско предание част от традицията) добавя следното обяснение: „Този саркофаг бил сложен на дъното на Нил, и за да го извадят от водата Мойсей написал на една дъсчица „але шор” – „бик излез”. (Според Втор.33:17 бикът е знакът на Йосиф, където за него се казва: „Благоволението му е като на първородния му юнец и роговете му като роговете на див вол. С тях ще избоде племената до краищата на земята. Те са Ефремовите десетки хиляди и те са Манасиевите хиляди.”) и тогава саркофагът се издигнал над водата и евреите го взели със себе си. Но този мидраш добавя, че дъсчицата с надписа я взел някакъв млад човек и я скрил у себе си и после на планината Синай, когато народът казал на Аарон „направи ни богове” и Аарон събрал злато и го хвърлил в огъня, същият този млад човек хвърлил дъсчицата в огъня и тогава думите „бик излез” отново се материализирали, но в съвършено друг вид и Златното теле се появило от огъня. Надявам се на всички е ясно, че този мидраш не говори за реално случили се събития, а иска да ни обясни, че поклонението на телето в някаква степен било преклонение пред категорията на Йосиф, т.е. обожествяване на определени качества на еврейския народ свързани с образа на Йосиф. Неслучайно именно в Северното израелско царство в сърцевината, на което били потомците на Йосиф (племената Ефрем и Манасий), поклонението на Телето се оказало толкова разпространено и продължително. Телето (бикът) не е просто сила, това е „конструктивна сила”, това е „тракторът на древността”, с него оряли, пренасяли тежести, с негова помощ мелели зърното, т.е. бикът служил като главна материална сила за подобряване на света. Тези свойства били характерни именно за Йосиф: той постоянно се стремял да промени, да подобри света около себе си. В младостта си се стараел да поправи братята. Попадайки в робство при Петефрий станал управляващ неговите владения, защото „Господ правел да успява в ръката му всичко, което вършел”. След това осъществявайки плана си за спасение на Египет от глад и ставайки „втория след фараона”, Йосиф преустроил страната: развил строителството, селското стопанство, структурата на управление и спасил Египет от глад. В тази връзка Златното теле се явява израз на еврейското преклонение пред тяхното умение да преобразуват околния свят и именно в това се изразява „националния еврейски вид идолопоклонство”. Разбира се еврейското умение да се преобразува света се явява много важно, в това число и от религиозна гледна точка, тъй като съучастието в развитието на цивилизацията, в поправянето на света е Божия заповед. Такова учение е важно и от гледна точка на еврейското влияние върху духовното развитие на света, защото ако те не демонстрират своето умение да внасят принос в развитието на науката и културата, то никой няма да се вслушва в тях дори и по въпросите свързани с духовността. Но умението да се преобразува света не е цел, а само инструмент за развитието на Божественото учение и то не трябвало да става главно. Ако днес евреите се прекланят пред това свое умение, то цялата еврейска самоидентификация започва да се свежда единствено до „изброяване на еврейските нобелови лауряти” (между другото интересен е факта, че 40% от всички нобелови лауряти са именно евреи, за което също има причина) и разсъждението затова колко много полезни неща са направили евреите за човечеството. За съжаление отхвърлянето на Исус Христос като Господ и Спасител от потомците на Авраам става причина за нещастията сполетяли този народ през последните 2000 години. Причината за антисиметизма от страна на останалите народи само външно се крие в световния „еврейски заговор”, „безкрупулните” еврейски банкери управляващи финансовите ресурси в света и т.н. Истинската и по-дълбока причина се крие в това, че човечеството подсъзнателно чувства, че този народ е имал специална мисия от Бога да служи за поправянето на света, за достигане на Божествената светлина до всяко човешко сърце, която мисия за съжаление той не изпълнил и именно това води до ненапълно осъзнатата омраза от страна на останалото човечество.
Направата на Златното теле
За да разберем по-добре тази история, ще трябва да си припомним хронология на събитията: Мойсей се качва на планината на следващия ден, след като се е случило Синайското Откровение и даването на Тората. Събитията описани в дадения откъс се случили на четиридесетия ден, който впоследствие бива установен като ден на пост и траур. Библията ни казва:
„И като свърши говоренето си с Моисея на Синайската планина, Господ му даде двете плочи на свидетелството, каменни плочи, написани с Божия пръст.”
Следващият стих обаче е ключовият в разбирането на историята за Златното теле, където четем:
„А като видяха людете, че Мойсей се забави да слезе от планината, людете се събраха срещу Аарон и му казаха: Стани, направи ни богове, които да ходят пред нас, защото тоя Мойсей, човекът, който ни изведе от Египетската земя, не знаем що му стана.”
Тези стихове неслучайно следват един след друг. Именно тогава, когато Бог дава на Мойсей скрижалите и неговото пребиваване на планината завършва, народът се отказва да го чака и изисква от Аарон създаването на божество. Един друг мидраш дава следното „техническо” обяснение на това: Преди да се качи на планината Мойсей казал, че отива за 40 дни като имал предвид „четиридесет пълни дни”, а хората погрешно включили в пресмятането самият ден, когато Мойсей се качил на планината, а не започнали да броят от следващия ден. И затова в навечерието на момента, когато Мойсей трябвало да слезе, те решили, че определеното време вече е минало и затова поискали да им се направи Телето. Между тези събития обаче има не само техническа, но и вътрешна връзка. Докато Мойсей още не бил получил скрижалите, народът чувствал и знаел, че той има какво още да прави на планината. Но сега макар вече получил скрижалите, Мойсей все още стоял на върха. Тъй като той нямало какво да прави повече там, затова евреите (интуитивно) чувствали, че той вече е трябвало да бъде долу, а го няма! Именно затова те казват думите: „Не знаем какво му стана” и отиват при Аарон като „специалист по религиозните проблеми” и изискват да им даде божество. Тоест народът поискал да му се даде някой вместо загубилия се лидер, а не вместо Бога. (За съжаление често в нашите християнски среди се вярва, че в този момент евреите са били толкова неграмотно духовни хора, които правейки телето едва ли не са вярвали, че наистина то е богът извел ги от Египет!? Но нали точно преди това Библията ни описва как народът става свидетел на облака, на светкавиците, на гърмежите, на Божията слава, на Неговото присъствие на върха на планината и т.н. Как така изведнъж ще забрави тази гледка и ще реши, че току-що направеното златно теле е техния бог!?) Разликата между идеалното и реалното придобива тук видима топографска връзка: Мойсей е на върха, народът е долу и затова на Мойсей му е нужно време, за да слезе. Процесът на слизане от планината, т.е. спускането на висшите идеали в долния свят изисква време и тази „неправилност, която е вградена в системата на творението” поражда кризата. Докато работата на върха все още не е завършена, народът е готов да чака. Но когато това време вече е изчерпано, а видим резултат няма, чакането става непоносимо. Аарон бил само помощник на Мойсей, затова дори и сега, когато Мойсей го нямало, той не се възприема като самостоятелен лидер, а само като предаващо звено. Но защо народът не казва конкретно „дай ни нов лидер” (вместо Мойсей), а именно „божество”? Това не е случайна заявка, тъй като Мойсей действително е играел за тях ролята на Бог. В самото начало на историята за Изхода изпращайки Мойсей в Египет, Бог му казва: „Аарон ще ти бъде вместо уста, а ти ще бъдеш за него вместо Бога”, а също и „Поставих те като Бог на фараона и брат ти Аарон ще ти бъде пророк”. Статусът на Мойсей по отношение на Аарон, народа и фараона е бил статуса на Бога, а статусът на Аарон е да бъде преводач, предавателно звено на думите на Мойсей. И станало така, че този свръхвисок статус на Мойсей, който бил необходим за ръководенето на народа по време на Изхода, в критична ситуация се оказал капан за тези, които го следвали. (В някакъв смисъл хората от това поколение боготворяли Мойсей и са имали основания затова.) Отношението към Мойсей като към абсолютен лидер било необходимо при изхода от Египет, тъй като народът с неговата робска психология се нуждаел именно от такъв тип ръководство. Но това има и обратна страна – в момента, в който лидерът се скрил от хоризонта народът, който привикнал да го водят (а не да върви сам), си създава нов идол-лидер. Думите „не знаем какво му стана” показват, че те чувстват, че Мойсей няма какво повече да прави на планината, затова един вид казват: „не знаем какво се е случило с него и защо го няма”. Техните действия са погрешни, но тяхното базово усещане за неадекватността на предишната религиозна схема било правилно. И действително тази предишна схема на еднолично лидерство на Мойсей повече никога не се връща и по-нататъшната организация на обществото се изгражда върху децентрализацията на властта. Мидраш обяснява думите „Извадете златните обеци, които са на ушите на жените ви” с желанието на Аарон да проточи времето: Аарон мислел така: Жените и децата ценят своите украшения. Ще ги помоля да вземат от тях обеците, а те няма да искат да ги пожертват, ще мине време, докато ги уговоря и в това време Мойсей ще се върне”. Думите „И като видя това, Аарон издигна олтар” показват, че Аарон решил да строи олтара самостоятелно, а това е щяло да отнеме време, в сравнение ако всички участват в неговия строеж. Интересно е, че Аарон казва: „Утре ще бъде празник Господу”, а не днес!, т.е. той се надявал, че в това време Мойсей може би ще дойде. Вътрешният механизъм движещ Аарон към направата на Златното теле се явява невъзможността за него да противостои на мнението на народа, тъй като той винаги живеел сред народа, бил заедно с тях. Без тази въвлеченост в народа Аарон няма да може да изпълнява своята функция – да бъде посредник между Мойсей и народа, но при откъсването на Аарон от Мойсей тази прекалено тясна връзка с народа води до това, че Аарон отстъпва пред настояването на тълпата и създава Телето. Докато миролюбивият Аарон работел съвместно с Мойсей, всичко било наред: Мойсей поддържал строгата линия, а Аарон според възможностите си я смекчавал, но самата тази вътрешна строгост си оставала. Но когато Аарон бил принуден да действа самостоятелно без Мойсей системата веднага започва да се разваля. Мидраш обръща внимание на думите „И тъй, всичките люде извадиха златните обеци, които бяха на ушите им и донесоха ги на Аарон” като казва, че тук не е казано „които са на ушите на жените и децата” и прави от това извод, че народът и специално мъжете не дочакали, докато жените и децата дадат своите обеци, а свалили украшенията от самите себе си и затова толкова бързо ги донесли. Прекият смисъл на стиха подчертава, че страстта на евреите да придобият ново ясно „божество и ръководство” била толкова силна, че те не могли да чакат и били готови да пожертват своя комфорт и украшения, за да го придобият. Народът далеч невинаги се стреми към свобода и самостоятелно решение, нерядко се случва обратното – народът жадува да бъде воден. С думите „А той, като ги взе от ръцете им, даде на златото образ с резец, след като направи леяно теле” Библията подчертава личното участие на Аарон по направата на телето, т.е. без Аарон идолът нямало да бъде създаден. Ролята на Аарон в оформянето на този култ е много съществена. Израелтяните казват: „Тия са боговете ти о Израилю, които те изведоха из Египетската земя.” По-рано те считали, че тях ги е извел Мойсей („този Мойсей човекът, който ни изведе от египетската земя”), т.е. за тях Телето е замяна на Мойсей, а не на Бога! Те търсели замяна на Мойсей, който преди това им служил за връзка с Бога, а сега изчезнал затова, както отбелязах по-горе Златното теле не било пълно идолопоклонство, това било един вид „присъединяване на допълнителен образ към Бога”. Тук много интересни са думите „И като видя това, Аарон...” като Библията не казва какво точно Аарон е видял. Мидраш дава два варианта като допълнение към текста. Първият вариант е: Аарон видял, че Телето имало жизнено дихание, защото е казано в Псалом 106:20 „размениха Славата си Срещу подобие на вол, който яде трева”, т.е. телето действително получило жизнена енергия и било невъзможно да се застане против това. Вторият вариант е: тъй като Мойсей оставяйки народа назначил за ръководители Аарон и Ор („Чакайте ни тук догде се завърнем при вас и ето, Аарон и Ор са при вас, който има тъжба, нека иде при тях” – Изх.24:14), а Ор не се появява повече в текста на Библията, затова този мидраш счита, че Ор се опитал да възпрепятства плана за направата на идола и бил убит. Виждайки това Аарон решил да не противодейства директно на идеята за направата на телето и избрал пътя за бавене на времето и пренасянето на празника за утрешния ден. Но и двата варианта на мидраш говорят, че Аарон е бил принуден да се съгласи за телето – в първия вариант това е вътрешно душевно привличане предвид възхищението от неустоимата привлекателност на телето, а във втория вариант, поради външната принуда. Но във всеки случай Аарон не можел да направи нищо и затова неговата вина не е толкова значителна. Според прекия текст на Библията тук има доминиране на зрението като водещ чувствен орган. „Аарон видял”, а не поискал да чуе онова, което неотдавна било провъзгласено от Синай („Не си прави никакъв образ”). Народът също недостатъчно „чувал”, той имал нужда да вижда лидера и затова се нуждаел от видимия образ на телето. Интересно е, че Аарон казва: „празник на Господа утре”, а не на телето, т.е. народът не се отказва от Бога, а телето се разглежда само като връзка с Него. Но макар в абсолютен смисъл поклонението на телето да не е идолопоклонство, а само присъединяване на допълнителен образ към Бога”, Библията ни представя историята за телето като безусловно идолопоклонство, за да подчертае недопустимостта за еврейския народ на такава форма на служение.
Молбата на Мойсей за прощаване на народа
Откъсът от Изх.32:7-14 се явява много важен в разбиране динамиката на личността на Мойсей и неговата връзка с еврейския народ. В тази връзка ще спомена концепцията на еврейския равин Юда Л. Ашкенази - Маниту, който обръща нашето внимание на това, че предложението на Бога към Мойсей да направи от него нов народ, не би могло да бъде направено, ако то не съвпадало с някакви вътрешни желания на самия Мойсей, тъй като е невъзможно човек да бъде съблазнен с нещо, което по никакъв начин не го привлича. Маниту обяснява, че действително по-рано Мойсей имал такова желание – да остави еврейския народ в Египет, тъй като го считал за безнадежден и да направи от себе си нов избран народ. Още повече Маниту допуска, че именно по тази причина Мойсей (в историята с неизгарящата капина) в началото отказвал да изведе евреите от Египет. След дълги уговорки от страна на Бога, Мойсей се съгласил да работи с този еврейски народ, който бил в Египет и в историята с обрязването по време на нощуването по пътя, той всъщност признава важността на завета на Авраам, но всичко това става под натиск, принудително, а това означава, че съгласието на Мойсей с Божествените планове е непълноценно. Затова на Мойсей му е нужно да премине още едно ниво: той трябва самостоятелно да преодолее своите предишни неправилни нагласи. И това става именно по време на историята със Златното теле, когато предишният отхвърлен вече план „да стане родоначалник на нов народ”, като че ли отново става възможен, защото Бог сам предлага това на Мойсей. Но сега, когато в тази ситуация Мойсей отказва „да създаде нов народ от самия себе си”, той прави това вече по своята воля, което за него се явява много важно духовно развитие. Въобще отношението на Бога към героите от Стария Завет, към великите хора, към праотците и пророците много често се изгражда именно по тази схема. В началото Бог измества човека от позицията, на която той се намира на друга позиция, която повече съответства на Божествения план. И когато това придвижване най-накрая се случи, Той изведнъж отнема от човека Своя натиск, отново открива пред него всички пътища и му предоставя възможността сам да направи избор. И в този момент, когато човекът отново е свободен по отношение на своя избор, когато той не е просто принуден да заеме определена позиция, но сам я избира, тогава се случва и неговото духовно израстване. Именно по тази схема се изграждат отношенията на Бога и с Мойсей. В началото (при неизгарящата капина) Бог настойчиво уговаря Мойсей да изведе от Египет вече съществуващия народ, а не да създава нов и му обяснява, че заветът на Синай може да бъде сключен само на основата на завета на Авраам. Но в историята със Златното теле Бог изведнъж отново предоставя на Мойсей възможност да избира. Нали ако подходи към евреите стоящи на планината Синай от гледна точка на „завета на заповедите”, то създавайки Златното теле те нарушават завета и губят своята избраност. Затова може би си струва да се върнем казва един вид Бог към първоначалния план на Мойсей да създаде нов народ от самия себе си. Но сега Мойсей се отказва от този вариант по собствен избор и по този начин издържа изпитанието и се издига на ново ниво. При такова поставяне на въпроса – „да се изчистят тези или да се правят други” се решава дилемата за това кой аспект на еврейството е по-важен: националният (народът произлизащ от Авраам, Исаак и Яков) или религиозния (спазване на заповедите на Тората). Синайският Завет, като че ли отдава предпочитание на религиозния аспект, на спазването на заповедите, докато линията на праотците е ясно етническа и главната роля в нея играят роднинските връзки: бащата си остава баща, а синът син извън зависимостта от спазването или нарушаването на религиозните предписания. И когато Мойсей, главният подръжник и проводник на „завета на заповедите” поддържа етническата, национално-ориентираната линия, с това той признава, че националното е по-важно от религиозното. За да се получи Божественото Откровение еврейският народ трябва предварително да бъде създаден не само хронологически, но и онтологично, същностно и това предшества спазването на Тората. Народът, семейните и родителските връзки са нещо несравнимо по-дълбоко, отколкото спазването на заповедите, дори ако това е Божествен закон. Народът трябва да съществува преди Тората да бъде дадена, а не обратно. Избраният народ, създаден на основата на праотците представлява особен национален организъм, в който националното предшества религиозното. Божествената светлина идва в света първо чрез еврейския народ като цяло и затова еврейският народ си остава избран, дори ако значителна част от народа се отказва от спазването на Божия закон. Спазването може да се поправи, но народ да се създаде наново не. С думите „Иди, слез”, Бог казва един вид на Мойсей: Слез от планината долу, върни се от идеала в реалността, при народа. Думите „защото се развратиха твоите люде, които си извел из Египетската земя” мидраш ги тълкува, че под израза „твоите люде” се има предвид „голямото разноплеменно множество”, които личността на Мойсей привличала, и които той по собствено решение приобщил към еврейския народ в качеството им на прозелити. Мидраш счита, че именно те изгубвайки от поглед Мойсей първи започнали да искат да се направи негова замяна. Но пряко текста на Библията никъде не ни казва, че именно те са били инициатори за направата на телето. По-скоро думите „твоите люде” означават, че Бог тук предава решението за съдбата на евреите в ръцете на Мойсей, казвайки: „Тези хора са твои, можеш да се разпореждаш с тях.” След това Бог се обръща втори път към Мойсей с думите: „Видях тия люде”. На първото обръщение Мойсей не отговаря нищо – той явно е шокиран от събитията и няма какво да отговори. Затова Бог поставя пред Мойсей проблема още по-твърдо, принуждавайки го да реагира и казва: „коравовратни люде са”, буквално: „имат дебели вратове”, т.е. това е инат народ, нежелаещ да се подчинява. Такова упорство обаче има и негативен и позитивен аспект: На Бог му било трудно да убеди евреите да приемат Тората и да я следват, но приемайки Божественото учение, евреите запазват верността си към него в течение на хилядолетия. Тъй като в дадения момент Мойсей все още не се обръща към Бога с молба, думите „сега, прочее, остави Ме” имат провокиращ оттенък в смисъл на: „не Ме оставяй”. Бог дава на Мойсей да разбере, че молитвата за прошка на евреите може да не е безнадеждна. Аз вече казах по-горе, че думите „за да пламне гневът Ми против тях и да ги изтребя, а тебе ще направя велик народ” са били изпитание за Мойсей. С думите „Тогава Моисей се помоли на Йеова своя Бог казвайки: Господи, защо пламва гневът Ти против людете Ти”, Мойсей подчертава отговорността на Бога за народа. Египтяните (а след тях и другите народи) няма да разберат причината за смъртта на евреите и ще твърдят, че фараонът е бил прав, когато предупреждавал, че служението на Бога ще донесе на евреите само нещастие (Изх.10:10). Този довод подействал, което показва важността за Бога на „общественото мнение” на народите по света. Мойсей подчертава националната линия: дори, ако народът нарушава завета на Синай, той трябва да остане жив, защото евреите са потомци на праотците, на които Бог е дал клетва. Божествените клетви са част от структурата на творението, установяване на реда на нещата във вселената. За да може светът да се развива е необходимо някои неща да бъдат непоклатими. Ако този порядък бъде нарушен, няма да остане никаква надежда за поправянето на света. Бог приема доводите на Мойсей и това свидетелства, че доводите му са били правилни. В доводите на Мойсей има няколко пункта: 1/ Наследството на праотците не може да бъде отмахнато. 2/ Четиристотин годишната история на формиране на народа от Праотците и самия Изход е уникален исторически опит, който притежава именно поколението излязло от Египет. 3/ Ако еврейският народ бъде унищожен, то египтяните ще изтълкуват неправилно действията на Бога и това ще стане пречка за достигането на Божествената светлина до народите на света. Всички тези пунктове са „сигурна преграда” благодарение, на която еврейският народ остава жив в течение на много хилядолетия, независимо от неговите грешки и дори престъпления против Бога. Думите „Тогава Господ се разкая” буквално означават „премисли”. Някои коментатори твърдят, че едва ли не „е недопустимо да си представим, че Бог променя Своето решение, или че Той може да премисли, или да се разочарова от едно или друго творение. Библията говори с човека на привичен за него език, затова на нас само ни се струва, че Бог е „премислил”. На тези коментатори им се струва, че това „да премисли”, „да промени своето решение” се явява слабост и затова то не може да бъде отнесено към Бога, а ако Петокнижието пряко казва именно това, то трябва да бъде разбирано иносказателно. Всъщност всяка наша преценка за Бога е вторична по отношение на това, което е казано непосредствено в Библията. Затова вместо да разсъждаваме безплодно за това „може ли Бог да промени Своите решения или не може”, трябва да попитаме „защо Петокнижието (както на това място, така и на други места) ни представя Бога като способен да промени Своето решение. Отговорът се състои в това, че всички описания на Божествените качества в Библията са ни дадени, за да се уподобяваме на тях, да се научим самите ние правилно да живеем. А думите „Бог премислил” ни учат на това, че „да измениш вследствие на нови доводи своята гледна точка е правилния и нормален път, а съвсем не слабост.
Важно ли е за Бога общественото мнение?
Мойсей убеждава Бога да се откаже от изтребването на народа, привеждайки в качеството на доводи аргумента, че общественото мнение няма да може да разбере това и ще изтълкува превратно случилото се. Мойсей убеждава Бога да не унищожава евреите по причина на това, че международната общност в лицето на египтяните ще направи от това погрешни изводи. Но нима Бог се интересува от общественото мнение? Бог дава на Мойсей възможност да изкаже своите доводи, не защото Той не знае какво да прави, а с цел изпитание и възпитание на човека. И когато Мойсей казва: „египтяните няма да разберат”, Бог му отговаря: „Добре, обясненията са правилни, доводите са приети”. По такъв начин за Бог действително е извънредно важно какво ще кажат египтяните. Целта на Бога е възпитанието на човечеството. Мойсей съществува, заради евреите, а евреите съществуват, заради човечеството - те са инструмент за Божественото влияние на света. И затова Бог го интересува как хората като цяло оценят случващото се. Тоест Бог избира такъв вариант за развитие на събитията, който може да бъде възприет от човечеството. В този смисъл „за Бог е важно общественото мнение”. Разбира се всичко това не означава, че Бог винаги се съгласява с хората или прави само онова, което те одобряват, но за Бог е важно хората, поне „най-добрите” от тях да разбират Неговия подход. И затова Той се ориентира към това, което човек разбира, а общественото мнение е един от показателите за такова разбиране.
Счупването на скрижалите и унищожаването на телето
От библейския текст виждаме, че след това Мойсей прекратява разговора си с Бога (”Мойсей се обърна и слезе от планината”), т.е. върнал се в реалността на народа. Мидраш разбира израза „плочи написани и от двете страни, от едната страна и от другата бяха написани”, че по чуден начин текстът се четял еднакво и от двете страни на скрижалите. Тоест един вид, че Тората може да бъде възприета от различни страни, от различни ракурси, но нейното съдържание си остава непроменимо. Докато Мойсей бил на планината, Исус Навин останал да го чака в началото на пътя към върха отделен от стана на народа. По своя характер Исус Навин е човек на войната, затова той възприема шума като боен звук. В стиха „Това не е глас на вик за победа, нито глас на вик за поражение, но глас на пеене (в оригинала „глас на ликуване”) чувам аз”, думата „онот” (обикновено превеждана като „ликуване”) е нееднозначна. Един от вариантите на нейната трактовка е „потиснат, приглушен звук” и Мойсей чува именно такъв звук, защото от една страна народът ликува, но в същия момент Божествеността е „потисната”, т.е. тя не може да се прояви, заради поклонението на телето. Бъдещият водещ национален лидер Исус Навин (тук все още само ученик) чувайки шума възприема ставащото като война. За него главният въпрос е „кой побеждава, ние или враговете ни?” Но Мойсей не разглежда обкръжаващият свят като бойно поле, него го интересува съвсем друго нещо: „разкрива ли се в дадената ситуация Божествеността или разкриването на Бога тук е блокирано?” Ние трябва да се научим да оценяме събитията около нас именно от гледна точка на тяхното влияние върху развитието на света по отношение разкриването на Божествеността, а по никакъв начин не от гледна точка на това кой е спечелил и кой е загубил. Гневът на Мойсей пламнал тогава, когато той с очите си видял телето (макар още на планината да разбрал за това), защото има разлика между това, което човек знае като информация и това, което преживява непосредствено. Този гняв не трябва да се счита като неправилен, защото само такава искрена емоционална реакция можела да шокира народа и да му обясни цялата дълбочина на неговата грешка. Стихът „Плочите бяха Божие дело и написаното беше Божие писание начертано на плочите” показва, че Божии били и самите скрижали и текстът на тях. Мойсей разбил първите скрижали, не само поради това, че се „изнервил прекалено много” за стореното от народа (както често се тълкува неговата постъпка, та нали той е бил „най-кроткият човек” на земята!?), а защото тези скрижали се оказали нереализуеми. Те били абсолютно Божествени, човекът въобще не участвал в тяхното създаване и затова пропастта разделяща Божественото от човешкото тук се оказала непреодолима. Това, че те били чисто Божествени, небесни, станало причина да се счупят при спускането си на земята, тъй като за да се запазят в тях е трябвало да има в някаква степен и човешко участие. Когато висшите истини се спускат долу, те задължително се чупят. Първите скрижали е трябвало да бъдат счупени, за да се появят на тяхно място нови, в чието създаване, човекът да бъде съучастник на Бога. Това че първите скрижали били „написани с Божия пръст” от една страна е знак за величието на скрижалите, тъй като написаното на тях било Божествено. От друга страна обаче то станало причина тези скрижали да бъдат счупени, защото бидейки небесни, те не можели да се запазят при спускането си на земята. За разлика от тях на вторите скрижали само текстът бил Божествено дело, а самите скрижали – човешко, ръкотворно („Господ каза на Моисей: Издялай си две каменни плочи, като първите и ще напиша на тия плочи думите, които бяха на първите плочи”). Затова вторите скрижали се явяват синтез между Бога и човека (Мойсей направил плочите, а Бог написал заповедите на тях), за да се получи съединение между човешкото и Божественото. Когато човекът е вложил своите сили в нещо, той много по-добре разбира неговия смисъл и затова вторите скрижали се оказват „по-силни” от първите, те дават на човечеството възможност да живее според тях, а не само да служат като някакъв недостижим идеал. (Този принцип обяснява и една от причините за Богочовешката природа на Христос. Затова идвайки от небето Божият Единороден Син нямаше как да не бъде разпънат, а това се случва за съжаление и с всеки, който носи нещо наистина божествено...) Това, което поне в някаква степен не е излязло от самия човек е неспособно да се вкорени в долните светове. В същия момент е важно равновесието: елементите от долния, земния свят трябва да присъстват, но ако вземем прекалено много от тях, ще се получи греха на Аарон, който искал винаги да бъде заедно с народа, да бъде долу, да не се откъсва дори, когато народът не е прав и в крайна сметка това довежда до направата на Златното теле. Счупването на първите скрижали позволило да се направят вторите, „поправените”. Нашият свят е свят на поправянето и именно „разбитото в начало и после поправеното” работи по-пълноценно, отколкото първоначално-цялостното. Възлагайки на човека мисията за поправянето на света, Бог му е дал възможност за придвижване, развитие и приближаване към Себе Си. По този начин човекът става партньор на Бога при сътворяването на хармонично творение. Чисто Божественото се разбива при опита да дойде в долния свят. То не е вкоренено в долния свят и затова не може да съществува в него, но след като човекът се присъедини към процеса на развитие на света, създаденото става „съвместно производство” на Бога и човека, и тогава Божественото може да функционира в нашия свят. В Петокнижието това е демонстрирано именно с факта, че първите скрижали на завета се чупят и едва вторите, които бяха направени съвместно от Бог и Мойсей, се запазиха цели при слизането от планината Синай и на тях беше основан целия по-нататъшен живот. Първите скрижали били нужни, за да дадат на човека висшия идеал, но той започнал да живее вече по вторите скрижали. В същия момент виждаме, че парчетата от първите скрижали били сложени в Ковчега на завета заедно с вторите скрижали – тяхната святост се запазила и в разбит вид, т.е. дори техните парчета продължавали да указват на народа пътя към Бога. В процеса на даване на първите скрижали станало ясно кое се явява първично – народът или Тората и било определено, че първично е именно народът. Ако народът постъпва неправилно, то Тората отстъпва и се чупи. Кардинално важните въпроси не трябва да се поставят теоритично, те се решават единствено в реална кризисна ситуация, човек може да разреши екзистенциалния конфликт само в случай на реален избор и затова било нужно и народът, и Мойсей да се сблъскат с дадената ситуация, за да я изяснят. В момента на счупване на скрижалите Мойсей окончателно декларира, че народът е по-важен от спазването на заповедите. Мойсей още на планината уговарял Бога да не унищожава народа и това е много важно, но това че заради запазването на народа Мойсей бил готов (временно) да „счупи Тората” е много по-високо ниво. При всяка степен на идолопоклонство, при всякакъв мащаб на нарушаване, най-главното е да се запази народа, защото само в такъв случай остава възможност за поправяне. Без народа се губи самият смисъл на Тората. Това, че Мойсей взел телето, изгорил го и като го стрил на прах, разпръснал праха по водата и накарал израелтяните да я изпият, било важно педагогическо действие: целият народ трябвало физически със своите тела да участва в пълното разрушаване и унищожаване на идола. Мойсей първо действа, унищожава телето и едва след това изяснява кои са обстоятелствата довели до престъплението. Това е още една проява на лидерските качества на Мойсей. След това четем думите на Мойсей към Аарон, който казва: „Що ти сториха тия люде та си им навлякъл голям грях?”, което показва, че Мойсей все още не осъзнава, че Аарон не е в състояние да бъде самостоятелен лидер. Аарон от своя страна прехвърля отговорността на народа и го обвинява с думите: „Да не пламне гневът на господаря ми, ти знаеш, че людете упорстват към злото”, като в същия момент подчертава своето подчинено положение по отношение на Мойсей. Чрез думите „И аз им рекох: Който има злато, нека си го извади и така те ми го дадоха. Тогава го хвърлих в огъня и излезе това теле”, Аарон рисува своята роля на пасивен изпълнител на волята на народа. Мойсей изгорил телето и накарал народа да го „изпие”, т.е самото идолопоклонство вече било унищожено. Но отговорът на Аарон показва, че поправянето още не е завършено, хората все още не чувстват отговорността затова, което се случило, а това може да се поправи само чрез още една „шокова терапия”. На призива на Мойсей: „Който е от към Господа нека дойде при мене. И събраха се при него всичките Левийци” откликнали само левитите, представителите на останалите племена не били готови да застанат на страната на Бога. Това още веднъж показало, че проблемът с телето все още не е решен. В този случай Мойсей постъпва като цар, който има право да наказва престъпниците. Коляното на Левий с неговия фанатизъм не може да управлява народа, но има ситуации, когато без този фанатизъм не може да се мине. Активните подръжници на служението на Телето трябвало да бъдат убити без да се гледа на роднинските и приятелските връзки. Активните подръжници на идолопоклонството се оказали 3 000 от 600 000 евреи, т.е. сравнително малко, но тъй като целият народ поддържал направата на Телето, да се поправи ситуацията можело единствено чрез много твърди и строги мерки. След това виждаме, че именно левитите получили благословение и били упълномощени за служба в храма вместо първородните.
Втората молба на Мойсей за прощаване на народа
За разлика от Аарон Мойсей не казва: „Този народ са зли и лоши хора”, а казва: „тия люде сториха голям грях”, т.е. ясно е, че „постъпиха неправилно”, но по принцип те са достойни хора”. Това отразява по-нататъшното усилване на връзката на Мойсей с народа, признаването важността на народа независимо от извършеното престъпление. Бог по-рано вече се съгласил да не унищожава народа, но още не бил дал съгласие да запази евреите в статуса им на избран народ. Сега Мойсей моли именно това с думите „Но сега, ако щеш прости греха им”. Тук виждаме окончателното съединение на Мойсей с народа: ако този народ ще се унищожава, то няма смисъл и от съществуването на Мойсей. Това съединение станало чрез преоценка на ценностите в процеса на кризата. Бог все още не дава пряк отговор на молбата на Мойсей за запазване статуса на еврейския народ и мисията на народа продължава, макар неговият статус на избран народ да е неясен. Нивото на пряката въвлеченост на Бога ще се понижи: еврейският народ по-нататък ще го води не Самия Бог, а само Негов ангел и това е още едно изпитание за Мойсей – ще се съгласи ли той на такова понижаване на нивото на еврейския народ или няма да отстъпи и ще изисква пълното възстановяване на първоначалния статус. Думите „в деня, когато ги посетя, ще въздам върху тях наказанието на греха им” показват, че грехът не е отменен, отменено е само моменталното наказание.
Създаването на Златното теле вследствие на кризата с лидерството
Думите „Така Господ порази людете, за гдето направиха телето, което Аарон изработи” са края на историята като по този начин още веднъж е подчертана вината на Аарон, макар той самия да не бил наказан веднага. Фактът, че именно Аарон прави Златното теле е много интересен и по-нататък ние разбираме от текста, че именно създаването на Златното теле довело до това Аарон да не влезе в Обещаната земя. Според Библията формално Аарон бил наказан, затова че Мойсей ударил с жезъла по скалата (това се случило в края на обикалянето из пустинята - Числа 20:1-13). Но нали Мойсей удря скалата? Защо тогава с него е бил наказан и Аарон? Отговорът е: това всъщност е било наказанието на Аарон, заради Златното теле, но то е било отложено във времето. Създаването на Златното теле става в ситуация на отделяне на Аарон от Мойсей и това е ключовият момент в цялата история. Когато Аарон е прикрепен към Мойсей той функционира нормално явявайки се негов преводач. Но когато се откъсва от Мойсей и действа самостоятелно, той издига своята посредническа роля на пиедестал и прави грешка.
---------------------------------------------------------------------
В статията са използвани идеи от студии на тема "Тайната на Мидраша на историята" на еврейския равин Юда Леон Ешкенази - Маниту