ВИСШАТА ДУХОВНА ЙЕРАРХИЯ: СЕРАФИМИ, ХЕРУВИМИ/ОФАНИМИ, ПРЕСТОЛИ
Тъй като Първите три Ангелски чина спадат към трите най-горни Сфери, те се споменават най-често в Свещеното Писание. Някои еврейски източници още ги наричат „Кохот“ (Потенции). Най-висшият разред сред тях са Серафимите, а Херувимите са втори по чин. В най-висшата йерархия на ангелите те са заедно с Офанимите, които могат да бъдат видяни под Херувимите, т.е. те не достигат до тяхното ниво. Третият чин във Висшата духовна йерархия са Престолите. Серафимите са наречени с това име, защото принадлежат към онзи духовен свят (на евр. „Брия“) представен посредством Огъня. Херувимите са ангелите от по-долния духовен свят (на евр. „Йецира“), а Офанимите са ангелите от света (на евр. „Асия“).
Серафими (Святите Живи Същества) – „Хайот ха-Кодеш“
Серафимите са споменати единствено в книгата на най-големия от пророците - пророк Исая, когато той влиза в Първия храм и заварва „Господа седнал на висок и издигнат престол“. (Пророк Исая е известен с убийствената си критика към евреите, която е по-силна дори от критиката на апостолите в Новия Завет.) В Стария Завет тези същества не се появяват никъде другаде, а в Новия Завет за тях апостол Йоан споменава единствено в книгата Откровение. При тяхната поява в текста думата „серафим“ е употребена само два пъти, и то винаги в множествено число. Това, че появата на Серафимите се случва вътре в Първия храм ги прави съпоставими с Херувимите, които са изваяни от злато и са върху Ковчега на завета, или са изписани по стените на храма. В своето видение пророкът съзерцавайки Божия престол, вижда Серафимите, Ангелите на Вселената и казва за тях следното:
„Видях Господа седнал на висок и издигнат престол… и около Него стояха серафимите.“
Във видението на Исая, в храма е налице един погрешно разбиран в християнството, важен знаков елемент на вярата – „страхът от Бога“. У Исая това е страхът, че е нечист в сравнение с Господа. Всъщност страхът от Господа би трябвало да е нещо естествено, защото човекът е много малък в сравнение с любовта на Бог към човека. Колкото и да напъва сили, човешкото същество не може да отвърне със същото количество и качество любов към Бога (така както мравката не може да вдигне дърво, както го прави слонът с хобота си). Тази груба метафора дава ясна идея защо човек трябва да се „страхува“ от Бога. Това, че Серафимите са същества, които не умират в присъствието на Бога, е видно от текста и то не подлежи на съмнение. В този смисъл те са смятани за придружители, слуги, „охрана“ на Бога.
Серафимите представляват най-висшият чин – ангелите на любовта, светлината и огъня. Названието им има староеврейски произход и идва от корена „сараф“, който означава „горящ“. Както споменах по-горе, те са наречени с това име, защото принадлежат към онзи духовен свят (на евр. „Брия“) представен посредством Огъня и по тази причина биват визуализирани като огнени същества. Мистичната функция на огъня е – очистване. Библейският стих от Новия Завет (1 Петр.1:7), в който се казва, че всичко ще бъде изпитано с огън, означава, че всичко ще бъде очистено от отвличащите вниманието ни земни явления, пречещи на духовното пробуждане. За съжаление в повечето християнски среди този стих се тълкува предимно в негативна светлина, т.е. като говорещ за огньовете на Ада и вечното проклятие. Ако обаче приемем огъня като пречистващ фактор, това означава, че Серафимите всъщност изгарят всичко, което не е в съзвучие с най-висшите духовни идеали. Това става ясно от библейския текст, според който виждайки серафимите, Исая казва:
„Горко ми, защото загинах, понеже съм човек с нечисти устни и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на Силите.“
В този момент един от ангелите-серафими докосва с разпален въглен устните му и казва:
„Ето, това се допря до устните ти и беззаконието ти се отне, и грехът ти се умилостиви.“
Тук ясно се вижда, че в случая огънят е пречистваща, а не деструктивна сила! Трябва да се има предвид, че в разказа на Исая има премълчани неща (казано с други думи – има приоритети), като не е описано как изглежда нито Божията Слава, нито Трона на Господа. За Божията Слава е известно, че обикновено тя най-често е представяна като облак, или като облак и огън (дим). Така е в Изход 24:17, когато Мойсей се качва на Синайската планина, за да получи заповедите. По-важното е, че Божията Слава е като убийствен огън за нечистите хора, докато за достойния, чист пророк, тя е облак. (Мойсей дори влиза в този облак, който за всички останали представлява убийствен огън. Бог винаги ще си остане невидим за очите ни, но Той може да прояви Своето присъствие чрез облака. Защото самият облак е видим и е материален, но материята, от която е формиран, притежава ефирността на светлината. Тя е женският аспект на Бога, на космичния Дух. Това еврейската мистична традиция нарича „Шехина“ – „Божия Слава“. Бог е един, но както всичко, което е създал във Вселената, Неговото единство също е поляризирано на мъжки и женски елемент. В този случай облакът е женският полюс на Бога.) Изглежда, че в случая с Исая Серафимите са еманация на убийствената огнена сила на Божията Слава за нечистите хора. Затова е и неговата уплаха – че е нечист и ще бъде убит. Вместо това именно този огнен аспект на Божията Слава, персонифициран в Серафимите, го очиства и го прави пророк, който е следващият по ранг след най-високият измежду пророците – Мойсей.
Като най-висши ангели, Серафимите притежават достъп от най-високото ниво и затова именно те възхваляват Бога (Който е над всичко, което има отношение към Сътворението) с думите:
„Свят, Свят, Свят Господ на силите! Славата Му пълни цялата земя!“
Серафимите неизменно заобикалят Бог Отец, т.е. Центъра, от Който възниква всичко във видимия и невидимия свят. Те са представени и като главните ангелски „хорове“, които според тълкуванията на еврейската мистична традиция, са източник на така наречената „музика на сферите“. Според някои ранни християнски мистици, когато Исус се родил, небесният хор на Серафимите огласял небето и според подробното описание в Евангелието на Лука, той можел буквално да се чуе на Земята. (Интересно, че мнозина върнали се след преживяване близко до смъртта, са разказвали за неописуемо прекрасна музика, която чули в тъмния тунел, отвел ги към Светлината.) Това явление определя Серафимите като ангели на Светлината и Любовта, а музиката на сферите бива наричана „Божествена симфония“, като няма съмнение, че тази небесна музика идва от свещения хор на Серафимите. (Не е случайно, че в много религиозни ритуали и церемонии пеенето и музиката са основен елемент в процеса на молитвата, поклонението и пребъдването пред Бога, явявайки се средство за създаване на подходяща духовна нагласа.) Серафимите са обект на много мистични определения в юдаизма и християнството, както и на научни спекулации. Те често са смесвани с Херувимите, което е грешка, защото пророк Исая не би употребявал нова дума за тези духовни същества, ако това бяха „огрените от слънцето златни херувими“. Серафимите са нещо макросветлочервено, защото са свързани в словосъчетание с думите „огън“ („срефа“), „пека в огън“ („нисрефа“ ), изгаряне, горене и т.н. Те обаче са свързани и с една съвсем различна от „огън“ дума, която е от същия корен („Син-Рейш-Фе“), а именно - отровни змии, наречени в текста „горителни змии“. В книгата Числа 21 глава те са изпратени като Божие наказание на евреите „излезли от търпение в душата си“ при трудния Изход от Египет.
Не по-малко важен относно йерархията на ангелите е друг проблем в юдейския мистицизъм – към коя от двете основни теми/традиции се отнасят Серафимите? Към Сътворението на света (Ма`асей Берешит) или към Трона на Господа/Колесницата на Господа (Ма`асей Меркава). Първата тема третира посоката „отгоре-надолу“, т.е. от Бог към човека, а втората третира посоката „отдолу-нагоре“, т.е. от човека - нагоре към Бога и идеалното. (В Ма`асей Берешит се коментират основно първите три глави на Библията – Битие 1, 2 и 3 гл., а в Ма`асей Меркава се коментира и медитира (на евр. „размишлява“!) главно върху Езекил 1 и 10 гл. Мястото на Серафимите е уникално по отношение на тези две теми, именно защото Серафимите се явяват еднократно на Исая - в храма, в обиталището на Бога на Земята. А храмът с двете си зали, с Ковчега, на който седи Бог е единственият трансформатор между човешкото равнище и Божественото (идеалното) равнище. Серафимите са от съществата, които не умират в присъствието на Бога, но е интересно, че в случая, и Исая не умира от допира с тях, с Божията Слава, с полите на Божията дреха, с Трона на Господа. Нещо повече, пророкът е очистен от греховността с живи въглени от олтара и е ръкоположен за пророк. (В тази връзка Ориген приема, че Христос е част от ангелската йерархия и възприема Исус като свой ангел-пазител. Той обвързва трикратното славене на Бога от Серафимите с триединството. Ориген има свой „еврейски учител“, което е голяма рядкост сред отците на Църквата, като това са все неща, за които той си спечелва различни обвинения.) В юдаизма и в исляма (по разбираеми причини) не са известни изображения на Серафими. В християнството обичайното им изобразяване е в червеникави или черно-бели шесткрили фигури с лице, ръце и крака.
В юдаизма Серафимите се наричани още „Хайот ха-Кодеш („Святи Животни“, Святи Живи Същества или още „Живи Святости“). Това е термин, който не се среща в самата Библия, но е правилно да го възприемем, защото той ни напомня, че Серафимите трябва да бъдат считани за свещени същества, което се явява техен първи признак. („Хайот“ е множественото число на думата „Хайя“, която означава „Живот“.) Те според описанията на Исая и Йоан се намират „над“, „сред“ и „около“ Престола на Бога и олицетворяват четирите присъщи за Света на Формирането равнища. Разгледано йерархически, според еврейската мистична традиция всяко Свято Същество е представител и корен на четирите ангелски слоя, действащи от върха до дъното на Божествения свят. Според библейския мит хилядите ангели произлизат от „огнената пот“ на Четирите Святи Живи Същества, като едни според традицията стават ангели на служение, а други – ангели на хваление. Апостол Йоан ни дава още подробности за тях като казва:
„Първото живо същество приличаше на лъв, второто приличаше на теле, третото имаше като човешко лице и четвъртото живо същество приличаше на летящ орел.“
Съгласно това описание се счита, че „Хайот ха-Кодеш“ изобразяват четирите свята. Човекът е символ на божественото начало, Орелът представя въздушното измерение на Духа, Лъвското сърце (олицетворение на кураж или сърцатост) се свързва с Водния свят на формиране, символизирайки водното и емоционално ниво на Душата, а масата на Бика изразява тежестта и солидността на Земния свят. (Смята се, че тези същества по-късно са използвани като символи на Четирите Евангелия в християнството, като тук следва да се отбележи, че тъй като Исус и всички негови апостоли са били евреи, съвсем логично е да се допусне, че те са били запознати не само със старозаветните канонични библейски текстове, но и с различната неканонична апокалиптична литература, създадена в междузаветния период, като например Първа книга на Енох, написана през 3-2 век пр. Христа, която по-късно става база за новозаветната демонология.) Между другото в междузаветния период и този на Втория храм (период от около 400 г.) са написани изключително много книги, които са били познати в еврейската общност и стават част от еврейската култура, но впоследствие не влизат в канона. Това, че не са канонични обаче, не ги прави обезателно „небоговдъхновени”! Още по-интересен е фактът, че например Първа и Втора книга на Енох е неканонична книга, а се цитира от каноничен автор (ап. Юда) в Новия Завет!? Между другото много от нещата, които Христос обяснява за Небесното царство са описани именно в подобни „неканонични” старозаветни книги и хората, на които Той говори (за разлика от нас), много бързо са разбирали за какво става дума. По принцип мистичната еврейска традиция никога не е била (и не е) масова сред обикновения народ, а се е предавала от учител на ученик, но така или иначе това знание се е запазило до ден днешен. Интересно е, че книгата Деяния на Апостолите започва със следните думи:
„Първата повест написах о Теофиле, за всичко що Исус вършеше и учеше, откак почна до деня, когато се възнесе, след като даде чрез Светия Дух заповеди на апостолите, които беше избрал, на които и представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше през четиридесет дни и им говореше за Божието царство.“
Това потвърждава думите на Христос, Който още по време на Своето служение беше казал на учениците Си:
„На вас е дадено да знаете тайните на Божието царство, а на другите се проповядва с притчи…“
Какво обаче Исус е разкривал през тези четиридесет дни на Своите ученици, ние не знаем, тъй като няма никакво останало писмено свидетелство. Но едно е ясно, след Своето възкресение Христос е бил с учениците си и Ги е поучавал в тайните на Битието, в тайните на навлизането на новия импулс в света. Това доведе до възможността, онова, което те не можаха да видят с физическите си очи и да осмислят преди Неговата смърт (защото бяха побягнали), след това да го видят чрез откровенията, които техния Господ им разкри. На Петър и останалите апостоли, които бяха ученици на Христос, след Възкресението им бяха отворени духовните очи, така че да видят скритото, невидимото. След срещата с възкръсналия Христос, техните души се пробудиха, техните духовни очи се отвориха, така че можаха да видят всичко, което бе станало след тяхното разбягване в Гетсимания. И това, което те „видяха“, го предадаха с голямо вдъхновение на хората, на които проповядваха Словото Божие.
Според еврейската мистична традиция, на същото място (по стълбата на Яков), на което се намират тези необятни същества (Серафимите), е разположен Небесният Ерусалим, където се приема, че пребивава Месия. Запознат с висшите светове, Той отговаря в дадения исторически момент за духовния живот и развитие на човечеството, като непосредствено наблюдава хода на събитията и предава наученото, от Бога на хората. Периодите на покой, времената на войни и разруха, както и съзидателните епохи, отчасти са поставени в зависимост от състоянието и процесите в космически мащаб, и затова преките наблюдения върху реакциите на човечеството са от жизненоважно значение. Вън от това никоя нова цивилизация не може да се появи в отсъствие на подобна високоразвита личност, която въплатена на Земята, да оглавява духовната йерархия. Неслучайно по-късно Христос с право ще каже:
„Учението, което слушате не е Мое, а на Отца, Който Ме е пратил.“
„Вас наричам приятели, защото ви явявам всичко що съм чул от Отца Си.“
Според други трактовки, Четирите Святи Същества стоящи пред Престола на Бога представляват четирите принципа на материята, четирите стихии: Огън, Земя, Въздух и Вода. По този начин корените на материята се намират в Бога (където Серафимите са ангелите на Четирите стихии), но при тази степен на чистота се счита, че материята е почти същата субстанция като духа. Тоест съгласно тази теория Серафимите са първите същества, които приемат Божествените излъчвания. Те са потопени във все още бушуващия океан на първичната материя, където пият от Първоизточника на Светлината, от Първоизточника на Любовта – това е тяхната единствена храна, като „не престават денем и нощем да казват: Свет, свет, свет е Господ Бог Всемогъщий, Който бе и Който е, и Който ще бъде.“
Серафимите са най-съвършеното проявление на Любовта, те се хранят съзерцавайки Бога, защото истинската Любов е съзерцание, и затова са описани с очи по цялото тяло. Това означава, че думата „Свят“ най-добре характеризира същността на Бога. Именно затова ден и нощ „Хайот ха-Кодеш“ продължават да провъзгласяват святостта на Бога, защото определението „Свят“ най-точно изразява същността на Божеството. Всъщност трябва да признаем, че смисълът, който хората влагат в тази дума в ежедневния си език, дава много слаба представа за реалността. Защото тя толкова често е била използвана по отношение на мъже и жени, които са проявявали някакви добродетели (като търпение, милосърдие, благородство и доброта), че е изгубила истинския си смисъл. Например за онзи, който живее в съответствие със законите на морала и вярата, показвайки всеотдайност, саможертва и смирение, често се казва, че е „светец“ (или „светица“). Тази връзка се появява много ясно в някои славянски езици (като българския например), където светецът се нарича също „светия“, дума от същия корен като „святост“, „светлина“ и „свят“. Но ако даден човек може да бъде наречен „свят“, то е само в степента, в която в него блика светлина – светлината на Духа. По своя смисъл святостта дефинира самата същност на Бога, защото Той е чиста светлина и чрез светлина Е създал света. Святостта е неразделна част от идеята за светлината и в този смисъл може да се каже, че само Бог е истински Свят, защото Той е чиста Светлина. Именно това повтарят и Серафимите и затова думата „святост“ също е вложена в тяхното име – „Хайот ха-Кодеш“ (Същества на Святостта, Живи Святости). В тази връзка, говорейки за Йоан Кръстител, евангелист Йоан казва:
„Не беше той светлината, но дойде да свидетелствува за светлината. Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света.“
А по-късно Самият Христос ще каже:
„Аз съм светлината на света. Който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.“
Серафимите в книгата Откровение
В книгата „Откровение“ апостол Йоан, бидейки занесен чрез Духа в небето, описва тези Същества по същия начин, както и пророк Исая:
„И пред престола имаше като стъклено море, подобно на кристал, а всред престола и около него четири живи същества, пълни с очи и отпред и отзад. Първото живо същество приличаше на лъв, второто приличаше на теле, третото имаше като човешко лице, и четвъртото живо същество приличаше на летящ орел. И четирите живи същества, имащи по шест крила, бяха пълни с очи изоколо и извътре, и те не престават денем и нощем да казват: Свет, свет, свет е Господ Бог Всемогъщий, Който бе и Който е, и Който ще бъде.“
Понятието за Четирите Святи Същества, които апостол Йоан определя като „животни“, очевидно носи смисъл на одушевени, „живи“ същества. Както вече споменах, тези четири същества може би са израз на четирите принципа на материята. Бог, Абсолютът е неуловима и непознаваема Същност, представа за Която можем да получим само благодарение на Неговите проявления, първото от които е материята, която Той е извлякъл и излъчил от Себе Си, за да твори. Материята има божествен произход и в своето изначално състояние, тя е толкова чиста и фина, че е неразделна част от духа, тя е единна с духа. (Неслучайно в своето Евангелие апостол Йоан казва: „Бог е дух“.) В контекста на Йоановото описание тази изначална материя е символизирана от четирите Святи Животни, които са в основата на четирите елемента: телето е израз на земята, орелът на водата, човекът на въздуха, а лъвът на огъня, като по този начин тези същности първи приемат божествените еманации, потопени в океана на първичната материя. Това разбира се, не означава, че тези същества имат животински облик: зъбата уста на лъв, муцуна на бик и т.н., това е само начин те да бъдат описани, за да почувстваме фините им взаимоотношения с различните състояния на материята, които те представляват. По този начин корените на материята са в Бога, а Хайот ха-Кодеш, които християните наричаме Серафими, са Ангелите на четирите елемента. Но както споменах, при тяхната степен на чистота и финост, материята е почти със същата плътност като духа, така че в тези четири елемента (представени от четирите Свещени животни) за нас би било невъзможно да открием земята, водата, въздуха и огъня – такива, каквито ги познаваме. Но четирите елемента присъстват във всички наши дейности - ту заедно, ту поотделно. Когато се храним, пием, дишаме, мислим, обичаме и дори просто живеем, всичко това е резултат от присъствието и действието на четирите елемента в нас. (В преданията навсякъде по света се споменава за тези същества. В западната традиция духовете на огъня са наречени саламандри, духовете на въздуха – силфи, духовете на водата – русалки, а духовете на земята - гноми.) Четирите Святи Живи Същества изразяват четирите елемента, но те не трябва да се бъркат с тези четири елемента, които формират материалния ни свят. Те са непознаваеми за нашите пет сетива, а дори и за най-съвършената научна апаратура. Четирите елемента, които познаваме под названията огън, въздух, вода и земя, ни дават много слаба представа за висшите им аналози. Счита се, че тези четири елемента са преди всичко четири основни космични принципа, от които се е образувала и самата материя по пътя на последователни кондензации. Те са само най-груба кондензация на първичната материя, намираща се там Горе. Ето защо, когато апостол Йоан описва бедствията, които връхлитат Земята, той показва как четирите Святи Живи Същества дават нареждания на елементите от физическия план, и тогава тези катаклизми (представени като четирима конника) се появяват един след друг, за да сеят смърт и запустение. Всъщност ако гневът на четирите елемента се отприщи, причината за това ще е в хората, защото чрез своите действия, а също и чрез своите чувства и мисли, чрез анархичното си поведение, те постоянно предизвикват силите на Природата, които в крайна сметка ще окажат отпор, за да се възстанови реда. Защо днес хората не разбират, че нищо сторено от тях не остава без последствия? Природата не е нещо инертно и безчувствено, което могат да впрягат в угода на своите интереси и най-егоистични удоволствия. Природата е жива и разумна, и всеки път, когато хората престъпят границите на допустимото, тя реагира!
Твърде малко са хората, които са успели да се издигнат до там, да изпитат тази опитност и да запазят тялото си. Това се е случило с малцината направили го, само благодарение на специалната милост от страна на Бога. Ако апостол Йоан не е загубил живота си по време на своите видения, които описва в Откровението, най-вероятно то е само, защото е приел от този елемент – „книгата“, която ангелът му дава като храна да изяде. (Пророк Езекил също говори за книга, която ангел му дава да погълне. Този елемент е символизиран и чрез горещия въглен, който един Серафим поставя върху устните на пророк Исая.) Следователно Ангелите на четирите елемента, или Серафимите, стоят на върха на Небесната йерархия и е изключително рядко човешко същество да успее да се издигне до тях. Ние можем да влезем в контакт единствено с онези същности, които са в тяхна служба. Счита се, че начело на йерархията на Серафимите, стои Архангел Метатрон. (За този най-висш Архангел ще споделя мисли в някоя от следващите части от тази поредица.) Със своята небесна красота и непоколебима преданост, Серафимите продължават да вдъхновяват и пленяват човешкия дух. Като пазители на божествената светлина и представители на небесната сила, те символизират дълбоката връзка между смъртните и божествените сфери. Чрез тяхното представяне в различни културни прояви, Серафимите оставят незаличима следа, напомняйки ни за вечния стремеж към просветление и духовно пробуждане.
Херувими – Живите Същества („Хайот“)
Херувимите произхождат от древната близкоизточна митология, където често са изобразявани като крилати същества с лица на хора или животни. В библейските разкази те са описани като великолепни същества, свързани с божествено присъствие и сила, и са наречени „Животни“ или „Живи същества“ (на евр. „Хайот“) - ангелите от по-долния духовен свят (на евр. „Йецира“) от видението на пророк Езекил (1 и 10 гл.). Описанието в Езекил 1:7 е част от описанието на т.нар. на български език „живи същества“. Терминът „живи същества“ е точно и буквално преведен, но в юдаизма същите Живи същества (като част от Трона на Господа) се наричат също и „свещени животни“. В първото им споменаване в стих 5 те са наречени буквално „подобието на тези/живи животни“. Езекил 1 и 10 глава са две от главите в книгата на този пророк, известни с това, че дават описание на Трона на Бога. Както по-рано споменах, Тронът (Колесницата на Господа) е една от двете основни теми в еврейския мистицизъм. В описанието на Езекил е важно всичко, но през вековете особено популярни стават т.нар. „животни“ („хайот“). Терминът е преведен правилно на български език като „живите същества“. С този термин се избягва думата „животни“, която може би съдържа политеистични нюанси на значението. В тази връзка българските преводи казват за тях - „блещукаха“. Само синодалният превод запазва вярното с оригинала „бързо се движеха“. Библия, 1995 пояснява под линия, че с „блещукаха“ е заместен ивритският глагол „тичаха“, а ивритското наречие „пак/отново“ е пояснено като „и се връщаха“. От своя страна Библия, 1991 съхранява съдържащото симетрия „се движеха насам-натам“. Относно буквалното „ке-маре базак“ - „изглеждащи като светкавица“, протестантските версии дават „наглед като светкавица“. В крайна сметка буквалният превод гласи: „Животните се задвижиха с голяма бързина и отново са наглед като светкавици и мълнии“, където думата „базак“ би трябвало да означава и двете значения (и „светкавици“ и „мълнии“) едновременно. В стих 15 е четвъртото споменаване на думата „животни“. Българският превод казва „живите същества“, а ивритският оригинал разчита само на думата „животните“ („хайот“).
Символично Херувимите представляват пресечна точка между божественото и земното царство. Със своята небесна природа те символизират мъдрост, чистота и божествен ред. Херувимите често са изобразявани като носители на божествени послания, посредници между човечеството и божественото. Тяхната дуалистична природа (с животински и човешки черти) символизира единството и хармонията на Творението. Херувимите изпълняват различни роли в различни религиозни традиции. В християнството се смята, че те пазят Трона на Бог и предлагат непрекъснато поклонение. В юдаизма те служат като служители на Бога, отразявайки Неговата слава и предлагайки защита. Освен това Херувимите се свързват с мъдростта, насочвайки хората към духовно просветление. Тяхното присъствие предава чувство на страхопочитание, благоговение и светостта на божественото царство.
Херувимите са втори по чин в йерархията на ангелите и в същото време са най-загадъчните, защото нямат дефинитивна етимология и словесна връзка с корен вътре в Стария Завет. Думата „херувим“ („керувим“) е в множествено число на иврит (в ед.ч. „керув“). Според различните автори през вековете етимологията на думата е неясна. Еврейската енциклопедия цитира мнения, които често са противоположни: асирийски произход, асирийското „kirubu” – „shedu” (името на бик с криле), до асирийското „karubu” – „велик“, „могъщ“. Има също твърдения, че на асирийски език думата „херувим“ означава „този, който се моли“ или „този, който се застъпва“. Или пък има вавилонски произход, в който думата „крув“ не означава „могъщ“, а „благоприятен“. Други автори твърдят, че коренът „крув“ на асирийски също означава „благоприятен“, „подходящ“, „благословен“. А следващата група автори пък дават предимство на връзка с гръцки произход от „грифус“ – индуисткото „Гаруда“. (Оттук може би е и опитът в християнството херувимите да се приравнят на грифоните – лъвове с крила, които виждаме на множество катедрали в Западна Европа.) През цялата история Херувимите са били изобразявани в изкуството, скулптурите и архитектурата. От ренесансови картини до древни асирийски релефи, те са служили като мощни символи с духовно значение. Те продължават да вдъхновяват художници и дизайнери, появявайки се и в съвременни интерпретации. Херувимите, като небесни пазители и посредници, заемат уникално място в различни религиозни и културни традиции. Тяхната символика и представяне означават връзката между божественото и човечеството, напомняйки ни за вдъхващата страхопочитание сила и мъдрост на духовното царство.
Херувимите са духовните същества, които най-често присъстват в текста на Стария Завет. Те се появяват най-рано и присъстват със своето име в много книги от Библията. Виждаме ги още в първата книга (Битие), където са описани като пазачи на Рая, които Бог поставя „на изток от Едем“, за да пазят пътя към Дървото на Живота. Но освен нея те са част от езика и на книгите Изход, Четирите книги на Царете, Двете книги на Летописи, и от книгите на големите пророци Исая и Езекил, където са описани като придружители на Бога или като носители на Трона на Бога. Навярно затова те са и най-популярното име и много често в християнството, наричат Херувими и Серафимите. Еврейската мистична традиция счита, че когато търсим вътрешни духовни напътствия, познанието, което получаваме чрез вдъхновение и откровение, идва от херувимското разклонение на ангелската йерархия. (Противоположната крайност съществува в света на Сатана, падналият архангел, който в началото бил водач на Херувимите, а в библейския мит е Змията споделила знанието за Добро и Зло с Адам и Ева в Райската градина. Днес Сатана се смята за управител на познанието за Злото, използвано за егоистични цели и ползи. (На това ще се спра подробно по-нататък.)
След това (през XIII в. пр. н.е.) два херувима присъстват в Скинията върху Ковчега на завета, в който се съхраняват плочите с Божиите заповеди, и където те присъстват на жертвоприношенията. (Оттам е и думата „курбан“, която се е запазила до днес и произхожда от ивритското „каров“, „кирва“ – приближавам, доближавам, докосвам.) В Скинията двата метални херувима са върху умилостивилището, което е „капакът“ на Ковчега на завета. На умилостивилището се слагат жертвите-курбан, а курбанът символизира приближаването до Бога. Херувимите присъстват и са близо, и до Бога, и до хората, защото Господ говори с Мойсей „между двата херувима“. През X в. пр.н.е., в Първия храм по стените на голямата зала, където има нарисувани херувими, палми и т.н., там Бог също обитава „между херувимите“. Така че всичко изброено отговаря на контекстната и сюжетна характеристика на Херувимите, разкриваща се в цялата Библия. По отношение на орнаментите във Втория храм по времето на Христос – там няма херувими, защото няма Ковчег на завета. Стените са орнаментирани с фигурите на херувимите, останали от указанията на пророк Езекил. (По-рано споменах, че според Йосиф Флавий по времето на Христос никой не е знаел как изглеждат херувимите, визирайки факта, че във Втория храм няма Ковчег на завета и съответно двата златни херувима, чието място е върху него, не могат да бъдат видяни. Към това можем да добавим и казаното в Евреи 9:5.) Пророк Езекил получава най-разтърсващото видение за Херувимите. В 10 глава от неговата книга, както изглежда се предсказва идването на Месия. Във видението на Езекил човек влиза сред ангелите-херувими, взима разпалени въглени и ги разпръсква над града. Тази картина, като че ли е преобраз на стореното от Исус Христос (нашият небесен „застъпник“), Който във видението на Езекил излиза от небесното множество, за да се застъпи и донесе пречистване (огън) на човечеството. Подобна идея се съдържа и в думите на апостол Павел до Галатяните, където той казва:
„Тогава, защо се даде закона? Прибави се с цел да се изявяват престъпленията, докле да дойде Потомъкът, на Когото биде дадено обещанието, и беше прогласен от ангели чрез един ходатай.“
Според еврейската мистична традиция Херувимите са ангелите, които пазят небесната книга на познанието. Те съзерцават Божията мъдрост и излъчват тази Мъдрост. (Мъдростта е живо, божествено същество, а не просто мисъл-форма или състояние на съзнанието. Нещо, което е представено по чудесен начин в Притчи 8 гл.) Когато говорим за „Хайот“, важен признак на тези духовни същества, който намираме в книгата на пророк Езекил е, че те са едновременно и „подобие на животни/живи същества“ („дмут хайот ве-зе“), и „приличат на човек“ („дмут адам“). Протестантските версии, Библия, 1940 и „Верен“ използват термина „живи същества“. Цариградската (1914) и православната (1992) Библия предават същия термин като „животни“. Интересно, че в юдаизма описаните от Езекил херувими, и те стават известни през вековете с термина („хайот ха-кодеш“), букв. „свещени животни“, но е по-уместен преводът „свещени живи същества“. Сравнението между „свещените животни“ и човека е разкрито в описанието на Трона на Господа. От тези стихове научаваме, че Живите същества имат крака, ръце, лица, като още в Езекил 1:5 е заявено, че „живите същества“ имат „човешко подобие“. В тази връзка в ивритския оригинал са употребени думите жена и мъж, докато в преводите те липсват, а става дума само за „крила“! Буквалниятт превод на Езекил 1:9 би гласял така: „Жена се присъедини към сестра й/си, крилата им не се обръщаха в нейните походки, човекът на обратно/отсреща с лицето му вървят“. (Странно, че отъждествяването на крилата с жена и сестра й, както и синхронът между крилата – жени и „мъжът отсреща“ са образност, която изчезва във всички преводи!?) В този стих отсъстват „мъж“ („адам“) и „жена“ („адама“), т.е. „земя“, „пръст“, защото „адама“ означава не „жена“, а „земя“, „пръст“. Присъствието обаче тук на „мъж“ („иш“) и на „жена“ („иша“) налага да се осмисли и наличието на думата „дух“ („руах“) в описанието на Живите същества, както и на присъствието на двата типа „душа“, типична за мъжа и жената („нешама“ и „нефеш“). Още в Битие 2:7 на човека („адам“) е вдъхната, и „нешама“, и „нефеш“ – „вдъхна в ноздрите му жизнено дихание, и човекът стана жива душа“. Битие 2:7 е важен стих, защото припомня „механиката“ на сътворяването на първия човек, където „дихание за живот“ („нишмат хаим“) е в противовес на „нефеш“, „жизнената душа“ („нефеш хайа“), която притежават животните. В Талмуда „нешама“ е описана като специфичната индивидуалност на човешкото същество. Освен двата типа „душа“ („нешама“ и „нефеш“) терминът за „дух“ тук е „руах“. Думата „руах в иврит означава също и „вятър“. Очевидно „дух“ („руах“) е от друг ранг – Святият Дух, Божият Дух. Тук дебело трябва да се подчертае, че и трите думи („нешама“, „нефеш“ и „руах“) в иврит са от женски род, което е интересен факт и заслужава особено внимание.
Стихът в Езекил 1:10 намесва „подобието на лицата“ на „свещените животни“ с подобия на „лицето на човека“ тип-адам („дмут адам“) и с лицата на хищни животни, като лъва и орела, които обикновено са в гербовете на династии и държави, и на якото и опосно животно – бика. По-нататък термините типични за човешката духовна страна, както и типичното за животните, липсва. Онова, което присъства обаче е „дух“ („руах“). Духът („руах“) се появява в стих 12, който започва с думата „човек“ („иш“), а стих 20 ясно казва, че духът им е в колелата. С две думи, сравнението между мъжа и жената и „свещените животни“ показва, че „свещените животни“ имат „подобия“, „лица подобни на“ и т.н., но при тях не е указано нищо, нито за душа-тип („нешама“), нито за душа-тип („нефеш“), а само наличието на „дух“ („руах“).
Трети интересен признак на свещените „животни/живи същества“ е, че в иврит те са от женски род, макар че в „Книгата на Енох“ падналите ангели са същества от мъжки пол. (По-рано вече споменах, че тъй като ангелите и архангелите нямат физически тела, „полът” им се отнася най-вече до тяхната енергия и „специализация“.) Четвърти много важен признак, и за Стария, и за Новия Завет (Ез.1, 10 и Откр.4:9, 5:11) е, че тези същества стоят до Трона на Господа и не умират в Неговото присъствие. Това тяхно качество рязко ги отличава от хората, тъй като човекът не може да издържи прякото присъствие на Бога, поради непоносимите за човешкото тяло – енергия, сила и святост излъчвани от Него. Пето важно качество, назовано пак в Езекил е, че „живите същества“ са създания различни от Святия Дух, но могат да работят заедно с Него. Възможно е разбира се, да има неописуем синхрон и „взаимопроникване“ между Святия Дух и тези духовни същества. Това е описано при шестата употреба на термина (Ез.1:20). В този стих се казва, че животните следват Духа, а „духът на всяко от живите същества беше в колелата му“. Шесто, много популярно качество е, че херувимите имат криле. Това е ясно посочено и за трите вида духовни създания, чиито имена са съществителни нарицателни. Херувимите имат две крила в описанията на Скинията (Изх.25:20), а Серафимите имат шест крила (Ис.6:1-6). Четирите крила на Офанимите са споменати в Езекил 1:6.