В тази трета и последна част от темата свързана с личността на Валаам, ще се спра на останалите три пророчества, промяната в неговата позиция, както и някои моменти от съдбата на Моав описани в тази история.
Второто пророчество
Думите, с които историята продължава са следните:
„Тогава Валак рече на Валаам: Що ми направи ти? Взех те, за да прокълнеш неприятелите ми, а ето ти напълно си ги благословил!”
Тези думи показват, че Валак не възприел проблематичността на своята молба, независимо че по-рано Валаам вече му обяснил неговата грешка. И тъй като Валак продължава да настоява виждаме, че Валаам постепенно се отделя от него. Както вече отбелязах възможно е разликата в поведението на Валак и Валаам да се състои в техните различни религиозни представи: идолопоклонникът Валак мисли, че проблемът е единствено в правилната организация около проклятието, а монотеистът Валаам иска да разбере волята на Бога и да е в съгласие с нея. При първият опит за проклинане Валак вече показал на Валаам „края на народа”, но там е съществувала възможността да се види и целия народ. Но на новото място се подчертава, че „всички тях няма да видиш”, т.е. няма да имаш възможност да видиш целия народ. Съвършенството предполага цялостност, а фрагментът е откъснат от цялото, т.е. винаги ще бъде недостатъчен и Валак се надява, че този подход ще помогне да се съсредоточат върху недостатъците на народа. Относно думите „И тъй, доведе го на полето Зофим (букв. „полето на ясновидците”), на върха на Фасга” (по-нататък Библията ни съобщава, че Мойсей умира именно в този район) преданието допуска, че Валак е чувствал проблематичността на това място за еврейския народ и затова разчитал на успеха на проклятието. Тук в стиха „Тогава Валаам рече на Валак: Застани тука при всеизгарянето си, а аз ще срещна Господа там”, както преди това е използван същия глагол „йикаре” („да срещна случайно”). Интересно е, че тук за Бог е използвано четирибуквеното име „Господ” (ЯХВЕ), а по-рано в израза „И Бог срещна Валаам” е използвано името „Елохим” („мярката на Божествения съд”). Тоест тук на Валаам му се разкрива по-високо ниво на пророчество и той вече говори не затова, че „не се е намерило подходящ момент за проклятието”, а затова че еврейският народ по принцип е благословен и проклятие по отношение на него изобщо не е възможно. При първия опит за проклятие се казва: „той стоеше при всеизгарянето си, той и всичките моавски първенци”, а тук се казва само „моавските първенци с него”. От това преданието заключава, че част от моавските князе сблъсквайки се с неуспешното проклятие започват да напускат сцената. Тоест царският статут на Валак се поклаща и той започва да нервничи. Обръщението „Стани Валаче, та слушай. Дай ми ухо ти сине Сепфоров!” изглежда някак високомерно и дори оскърбително по отношение на Валак и при първия опит за проклятие Валаам не казва нищо такова. Видимо самият Валаам възприема неуспеха не като свой проблем, а като провал на Валак, тъй като Бог не иска да отговори на тази поръчка. Валаам казва следното:
„Бог не е човек та да лъже, нито човешки син та да се разкае.”
Тоест „Бог е казал Своето мнение, така че е напразно да се надяваш, че можеш да Го подкупиш.” Трябва обаче да отбележа, че самият Валаам действа противоположно на тази високомерна сентенция: макар Бог в началото да му забранил да тръгва с пратениците на Валак, при следващата среща с посланиците той отново отправя запитване до Бога, надявайки се на промяна на решението и такава промяна действително се случила. Въобще трябва да отбележа, че въпросът за това „може ли Бог да промени Своето решение” съвсем не е еднозначен. Пророк Самуил допуска, че не може, но в Петокнижието нееднократно е показано, че Бог променя Своето решение! Тук текстът ни показва динамиката на развитието на Валаам. В начало той, както и Валак е уверен, че е способен да направлява благословенията и проклятията. Разбира се той „говори само онова, което му каже Бог”, но в същия момент се мисли за ловък секретар, който много точно чувства и знае кога да поднесе документа за подпис на началника, „подхвърляйки го между другото” и така може да направлява света в посоката, в която желае. При първия опит за проклятие Валаам казва, че „не може да прокълне този, който Бог не проклина”, с други думи „докато не се намери подходящ момент, макар това да е странно, но може да се почака и такъв момент най-вероятно ще се намери”. Сега той говори по друг начин: „ако Той благослови, аз не мога да го отменя”, т.е. проклятието по принцип е невъзможно. И по-нататък при третия опит Валаам ще дойде до разбирането на еврейската формула за благословение като огледало дадено още на Авраам. Думите „Не гледа беззаконие в Яков, нито вижда извратеност в Израил” свидетелстват не затова, че евреите са идеални, по никакъв начин - не, а че дори ако в Яков има нещо неправилно, Бог „не гледа” на това нечестие и зло и не позволява то да повлияе на статуса на народа като цяло. Бог и неговото проявление в света (наречено тук „възклицание”, в ориг. „тръбене”) е свързано именно с Божия народ. Затова в очите на целия свят поругаването на Божиите чада, а още повече тяхното проклеване, би се възприело като поругаване на Бога. Именно този аргумент привел Мойсей, за да отмести гнева на Бога от Израел след историята със Златното теле и историята със съгледвачите и сега Валаам видимо също е разбрал това. По-рано Валак описва ситуацията така: „Ето, народ излезе из Египет” и в началото Валаам повтаря неговата формулировка: „Ето, людете, които излязоха из Египет”. Но сега Валаам се поправя и казва: „Бог ги изведе из Египет”, т.е. този народ не е излязъл сам от Египет, а Бог го е извел. По този начин всичко случващо се с еврейския народ върви под прякото ръководство на Бога и затова „е невъзможно той да загуби”. Думите „Наистина няма чародейство против (в ориг. „в”) Яков и няма врачуване против Израил” могат да бъдат разбирани по два начина: като „няма чародейство в Яков”, т.е. вътре в еврейския народ, тъй като този народ е свързан директно с Бога и не се нуждае от чародейство, а също и като „няма чародейство против Яков”, т.е. няма чародейство, което да може да бъде приложено успешно против Израел. Стихът „На времето си ще се говори за Якова и за Израиля: Що е извършил Бог!” също има два начина на разбиране: На своето време на Яков и Израел ще бъде разказано какво Бог е извършил, т.е. на тях Самият Бог им разкрива бъдещето и затова те нямат нужда от занимание с врачуване и гадателство. Тези думи могат да служат като пояснение защо в еврейския народ няма врачуване. Или също, че „за всичко, което става с Израел всички ще кажат, че това е извършено от Бога” и в този случай това е пояснение към по-ранните думи на Бога „Господ Бог негов с него е и царско възклицание има между тях.” Думите „Ето, людете ще въстанат като лъвица и ще се дигнат като лъв. Няма да легнат, докато не изядат лова и не изпият кръвта на убитите” говорят, затова че е безнадеждно да се опитва да се попречи на еврейския народ в неговите действия и осъществяването на неговата мисия. По този начин цялото второ пророчество е свързано със сегашния еврейски народ. Основната негова идея се заключава в това, че е невъзможно да се прокълне дори част от народа, дори някой да се отдели от видението на народа като цяло, тъй като всеки отделен елемент от него взима участие в случващите се с тях процеси, а всички тези процеси се направляват Свише.
Промяната на позицията на Валаам и съдбата на Моав
Както споменах по-горе главното за Валаам е да се разпорежда с проклятията и благословенията Свише, подобно на уменията на ловък секретар по време на подаването на нужните за подпис документи и чрез това да издига и сваля. В същия момент в хода на опитите за проклятие неговото разбиране на проблема се променя. Първият път Валаам описва причината за неуспеха така:
„Как да прокълна, когото Бог не проклина? Или как да хвърля презрение върху когото Господ не хвърля?”
Тоест той казва на Валак нещо от рода: „Опитвам се да предам на Шефа твоята молба, но няма удобен момент все още. Нали знаеш, че не мога сам да я подпиша, аз само използвам момента. Но това не означава, че твоята молба няма да мине, просто този път не ни провървя, но ще пробваме следващия път”. Вторият път обаче Валаам описва ситуацията по друг начин:
„Ето, аз получих заповед да благославям и след като Той благослови, аз не мога да го отменя.”
Тоест: „По принцип Шефа няма как да подпише такъв документ, затова не мога да му го пробутам”, като в същия момент той отново остава в ролята на ловкия секретар. Но когато Валак иска да повтори опита за проклятие трети път, Валаам вече осъзнава сериозността на проблема и променя своята позиция: той „не тръгва, както преди да прави магии и заклинания”, т.е. не се опитва да бъде ловък секретар, но „повдигнал очи”, т.е. поискал да направи онова, което Шефа заповядва. И се казва, че в този момент „Божият Дух слезе на него”, т.е. той се издигнал на нивото за пророчество. Именно в третото пророчество Валаам повтаря схемата за благословения дадена на Авраам:
„Благословен, който те благославя! И проклет, който те проклина!”
Тоест, той най-накрая достига до разбирането, че не просто „Шефът няма да подпише молбата на Валак”, но Шефът специално е създал за развитието на човечеството такъв обект, който да бъде „световно огледало” и всеки опит този обект да бъде прокълнат ще доведе до противоположен резултат. Ясно е, че Валаам и по-рано е знаел за благословението дадено на Авраам (аз споменах по-рано, че той се придържал към рамките на еврейския монотеизъм), но видимо не възприемал това благословение сериозно. Има качествена разлика между първите две пророчества и третото и четвъртото. Първото и второто пророчество касаят миналото и настоящето на народа на Израел, те се явяват отговор (отказ) на молбата на Валак. Но третото пророчество вече не е свързано с тези питания и има съвършено ново ниво. В първите две пророчества Валаам се отделя от всички, уединява се за получаване на пророчеството, настройва се за „заклинание”. Третият път той не прилага специални прийоми, но вижда „Израил заселен според племената си” и едва в този момент започва да предсказва бъдещето. В първото пророчество за самия Израел не е казано почти нищо. Валаам само описва получената от Валак задача и говори за това, че сега е невъзможно да я изпълни, като изразява желание да умре със смъртта на праведника. Както отбелязах по-горе главната идея на това пророчество се явява неговото извинение пред Валак за неизпълнението на молбата. Във второто пророчество Валаам вече говори не за себе си, а се обръща към Валак, при това с достатъчно резки думи:
„Стани Валаче, та слушай. Дай ми ухо, ти сине Сепфоров!”.
Тук Валаам вече не се извинява, а предлага на Валак да отмени молбата: „не може да има промяна в позицията на Бога, затова не се опитвай да продължаваш напред, нищо няма да се получи”. Струва ни се, че ако Валак е благоразумен и се доверява на квалификацията на Валаам, той би трябвало да приеме това обяснение. Но тъй като той продължава да настоява и предприема трети опит, в отговор на това вместо проклятието на еврейския народ получава пророчество за унищожението на самия Моав. И макар сега Израел да не заплашва Моав, възможно е в бъдеще именно в резултат на тази маниакална враждебност, Израел в крайна сметка да завоюва и унищожава Моав.
Третото пророчество
От текста става ясно, че ако след първия неуспех Валак се оплакал за неизпълнената поръчка, сега той критикува самата квалификация на Валаам:
„Тогава Валак рече на Валаама: Никак да не ги проклинаш и никак да не ги благославяш.”
Един вид Валак му казва: „Ако не можеш да прокълнеш Израел поне не го благославяй, защото твоята работа започва да става вредна...” Този път обаче Валаам му отвръща рязко критично като казва:
„Не говорих ли ти казвайки: Всичко що ми каже Господ, това ще сторя?”
Един вид: „След като не си бил в състояние да разбереш какво ти казах по-рано, именно ти си виновен за всички проблеми и не хвърляй причината за неуспеха върху мен”. Следващите думи на Валак: „След това Валак пак рече на Валаама: Дойди моля, ще те заведа още на друго място, негли бъде угодно Богу да ми ги прокълнеш от там” показват, че предишният път той не споменал за Божествената воля, а се облягал на силата на проклятието на Валаам. Но сега вече той вярва по-малко в способностите на Валаам и се надява на благоволение Свише. Библията казва, че Валак завел Валаам на друго място наречено „върха на Фегор, който гледа към Иесимон”. На иврит има две различни думи за пустиня: „мидбар” – това е пустинна степ, в която живеят и пасат животни и „иесимон” – гола пустиня, в която не расте нищо и няма живот. Валак се надява, че вида на такава смъртна безжизненост ще настрои Валаам за проклятие, но Валаам обръща „лицето си към пустинята” (като тук е изполвана думата „мидбар”, в която има живот). Тоест без да променя мястото си, той променя гледната си точка и преминава от смърт към живот. По-късно Фегор се споменава като вид идолопоклонство („Израил се привърза за Ваалфегора”), в когото се съблазнила част от Израел. Съгласно един мидраш (предание част от традицията) идеята стояща зад култа за поклонение на Ваалфегор била идеята абсолютизираща естествеността доведена до най-низкото животинско начало и този култ се изразявал в публична демонстрация на собствените естествени наклонности. Съответно този мидраш допуска, че последната надежда на Валак за проклеване на еврейския народ била надеждата, че в еврейското съзнание естествеността на животинското начало ще започне да доминира над осъзнаването на тяхната всемирна мисия и над тяхното чувство за Божий народ. Третият опит да се прокълнат евреите е свързан с бъдещето: кое точно ще надделее в бъдеще в еврейския народ - естественото животинско начало или над-естествената мисия. Думите „И Валак направи, както рече Валаам и принесе по юнец и овен на всеки жертвеник. И Валаам, като видя, че беше угодно на Господа да благославя Израиля, не отиде както друг път да търси гадания” показват, че тук жертва принася само Валак, а Валаам не участва, т.е. той се отделя още по-далеч от него. В средата на процеса Валаам вече се отделя от Валак, променя своя план на действие и окончателно скъсва връзка с него. Отказвайки се от гадаене, т.е. от опитите да застави Небето да изпълни чужда поръчка, Валаам се издига на по-високо ниво. Затова по-нататък той говори за бъдещето, т.е. започва да разбира не само онова, което става днес, но и посоката на развитие на събитията. Както споменах, думите „но обърна лицето си към пустинята” показват, че Валаам променя своя поглед от „иесимон” към „мидбар”, от безжизнената пустиня към населената, т.е. гледа по посока на лагера на Израел и Словото казва:
„И като подигна очи, Валаам видя Израил”.
За да се види стана на Израел не е било нужно да се повдигат очите във физически смисъл. Това е придвижване в „духовен смисъл”, като развитие за Валаам: той издигнал очите си над скрития свят, от природата към Бога, за да разбере Неговото желание. Думите, че Валаам видял „Израил заселен според племената си” показват, че той не видял специфичната еврейска „религиозна духовност”, тук той не казва нищо за Учението на Бога. Той вижда само народа, но го вижда като цялостен правилно функциониращ организъм. Именно само така, бидейки единно-цял Божият народ може да въздейства силно върху целия свят. (Това важи в още по-голяма степен за Църквата Христова.) Валаам е човек, който има висок потенциал, само че обикновено го използва неправилно. Но когато променя своя подход, той постига голям успех и следващите думи го доказват: „и Божият Дух слезе на него.” Интересно, че началото на третото пророчество изглежда като грандиозно самохвалство, но трябва да отбележим, че такова встъпление по-рано не се среща в речите на Валаам. Затова тези думи не се явяват обичайната му представа за самия него, а изразяват неговата реакция на полученото по-високо ниво на Откровение. Проблемът тук се състои в това, че Валаам отнася получаването на такова пророчество към своите способности, разглежда го като свой личен успех, вместо в този момент да изкаже благодарност на Бога за издигането си на такова високо ниво. Изразът „човекът, който има отворени очи” (в ориг. „прозорливо око” - „сатум айн”) буквално означава „дълбоко око” или „закрито око”. Едно друго предание казва, че Валаам нарочно си бил извадил едното око, за да вижда чрез това „сляпо око” мистичния свят. По такъв начин едното негово око било запазено за обичайното зрение, а другото било насочено към мистично общение с висшите светове. Идеята за „слепия ясновидец”, т.е. физическа слепота за усилване на мистичното видение (или аналогичната идея, че при пълна тишина започваме някакси да различаваме Божия глас) се явява класическа в много култури. (Например известно е, че шаманите са се спускали в пещерите на повече от 40 м. дълбочина, като тази абсолютна и пределна тъмнина им била нужна, за да видят висшите светове. В различните религиозни системи съществуват и други подобни практики.) Но отделяйки едното си око за мистично видение, след това Валаам може да гледа на реалния свят вече само с другото си око. А това означава, че неговото зрение е едностранчиво, без стереоскопичност (постигане или подсилване на илюзията за дълбочина на образа чрез две отделни изображения за дясното и лявото око), т.е. той вижда реалността плоска и не чувства нейната дълбина. Затова в началото Валаам не разбира еврейския народ и едва след като няколко пъти погледнал на Израел и чрез тази стереоскопичност „видял” един до друг първия и втория неуспех на проклятието, той получил възможност по-дълбоко да разбере ситуацията. Интересно е, че в стиха „Който видя видението от Всесилния” е употребено много специфичното еврейско определение за Бога като „Шадай” (Бит.17:1, Изх.6:3). Изразът „падна в изстъпление, но очите му бяха отворени” означава, че във физически смисъл Валаам пророчества в екстаз, а в духовен смисъл, че е готов без страх да гледа ужасната картина, която се разкрива пред всеки, който се вглежда напред, желаейки да провиди хода на историята. Библията продължава и казва:
„Колко са красиви твоите шатри Якове, Твоите скинии Израилю!”
Шатрите и скиниите представляват вътрешния живот на народа, а правилната организация на вътрешния живот се явява фундамента на еврейското влияние в света. В благословението на Ной и неговите синове, понятието „шатър”, (т.е. вътрешния живот), отношенията между хората, етиката, се явява главен в начина на живот на Сим, а понятието „простор”, (т.е. развитието навън), усвояването на пространството, естетиката – е главно в живота на Яфет. Тук се подчертава значението на шатъра и Валаам определя еврейския народ като главен наследник на линията на Сим. Той казва:
„Като долини са разпрострени, като градини по речни брегове, като алоини дървета, които Господ е насадил, като кедри покрай водите. Ще се излива вода из ведрата му и потомството му ще се простира в много води.”
Водата е израз на любовта и живота. А когато водата прелива от съда, това показва ниво на жизненост излизащо извън рамките на възможностите на материалния свят. Вече споменах, че третото пророчество е свързано с бъдещето и стихът „Царят му ще бъде по-висок от Агага и царството му ще се възвеличи” също го потвърждава, тъй като в момента на благословението евреите все още са нямали пълноценна държава. Преливащите води, т.е. жизнената сила на Израел ще станат основа за неговите политически победи, които са необходими за еврейското влияние в света. („Агаг” е общото наименование на царете на Амалик, подобно на египтяните, чийто цар се нарича „Фараон”, а при филистимците „Авимелех”.) Царството на Израел ще се възвиси благодарение на победите над Амалик, който се явява основа за „враждебните на Израел народи”. Формулата „Благословен, който те благославя! И проклет, който те проклина!” е дадена от Бог на Авраам, затова провъзгласявайки я, Валаам завършва еволюцията на своите възгледи относно еврейския народ.
Просторът на Яфет и Шатърът на Сим
Тъй като по-горе споменах, затова че в своето трето пророчество Валаам засяга неща характеризиращи еврейския народ, които водят началото си още от времето на Ной и са свързани с неговите трима сина, сега накратко ще се опитам да изясня какво имам предвид. Библията казва, че „Ной роди трима сина – Сим, Хам и Яфет” и тези трима сина се явяват прародители на трите разклонения на следпотопното човечество: яфети (европеидната раса), семити (монголоидната раса) и хамити (негроидната раса). Пресечната точка на тези три раси се намира в Източното Средиземноморие, по-точно в земите обещани на еврейския народ (това е един от аспектите, поради които евреите считат, че Израел се намира в центъра на света). По този начин отношенията между тези три раси определят хода на развитие на цялото човечество. Когато Ной след потопа благословя своите синове, той им казва:
„Благословен Господ Симовия Бог! И Бог да разшири земите на Яфет и да се засели Яфет в шатрите на Сим”. (В оригинала се казва: „Да даде Бог простор на Яфет”).
Думата „яфт” използвана в израза „да даде простор”, тук е непосредствено свързана с името „Яфет”, т.е. именно тя изразява неговата същност и означава красота, простор и въобще външното, видимото, материално-фиксираната култура. Затова Яфет (европейците) завоюват пространство, създават материално видими „културни обекти”, произведения на изкуството (особено визуалното), науката и технологиите. Неговият свят е светът на естетиката. А главната реализация на потенциала на Сим се явява шатъра, което означава - взаимоотношенията между хората, етиката. Постиженията на Сим се изразяват не в създаването на културни обекти, а в начина на живот и те не са обективирани (т.е. не се явяват „простор”), а обратно, те са неотделими от самите техни носители. Съответно главните еврейски постижения лежат не в областта на живописта, изкуството или архитектурата, а в развитието на етиката, морала, религиозните принципи в диалога на човека с Бога и всичко това е изразено чрез понятието „шатър”. Освен това в думите „и да се засели в шатрите на Сим” се съдържат два прочита и те могат да бъдат отнесени, както към Бога така и към Яфет. Че един вид Господ обитава в шатрите на Сим, но че и Яфет е поканен там. Ще отбележа, че казвайки „Симовия Бог”, Библията използва четирибуквеното име „Господ” (ЯХВЕ), а това име е проявление на Бога в категорията на „Завета” за разлика от Яфет, чийто взаимоотношения с Бога Библията описва в категорията „Елохим”, а това е Всевишният Бог проявяващ се в естествеността, в природата, в красотата, в хармонията на околния свят. Най-яркият представител на Яфет е неговият четвърти син Яван (Яван се счита за прадядо на гърците и под това име Гърция се споменава в книгите на пророците Данаил, Йоил и Захария), а най-яркият потомък на Сим е Израел. Конфликтът между Гърция и Израел е конфликт между Яфет и Сим, между „естествеността” и „завета”. Ако за Яфет Бог и религиозното чувство се откриват във възприятието на явленията на външния свят, то Богът на Сим се проявява преди всичко в личната връзка с човека, в Откровението, в отговорността, както на отделния човек така и на народа като цяло по отношение на мисията, която му е била заръчана. Яфет е поканен „да обитава в шатъра на Сим” и това обещание трябва да се разбира като двустранен процес. Първо Яфет внася в шатъра на Сим простор и красота, укрепява го и го украсява. Естетиката трябва да поддържа етиката и затова Сим трябва да се научи да възприема и акцентира на цивилизационните достижения на Яфет и да не ги отбягва. Едновременно с това Яфет възприема от Сим, от неговия шатър етичните параметри, религиозните и морални принципи. Категорията на красотата и простора на Яфет ще могат да се реализират правилно само, когато тя е структурирана в шатъра на Сим. По този начин съгласно благословението, синовете на Ной са били длъжни да живеят в симбиоза, така че Яфет да признава първенството на Сим в областта на морала и религията, а Сим да цени Яфет за неговата красота и усвояването на пространството. Класическа грешка на двете страни се явява желанието за обособяване: Яфет започва да пренебрегва етиката на Сим, заявявайки че просто „красотата ще спаси света” и тогава неговата красота започва да се използва за зло. Точно по същия начин греши и Сим ако не цени достатъчно Яфет и обръща гръб на неговите достижения в областта на красотата, естетиката, простора, казвайки: „Аз си седя в своя шатър, общувам с Бога и простор не ми е нужен”. Божествени се явяват и етиката, и естетиката, и пълноценността на живота основана на синтеза помежду им.
Четвъртото пророчество
Виждаме, че в хода на първите три пророчества Валаам всеки път преминава на ново място и по този начин се променя неговата гледна точка. Но четвъртото пророчество се произнася на същото място, където и третото, т.е. то е пряко свързано с него, явява се негово продължение. Четвъртото пророчество се различава по това, че то е казано по инициатива на самия Валаам, след като той се освободил от влиянието на Валак и неговата поръчка за решаване на конкретния текущ проблем. То говори не за съвременното положение на нещата, а за световното влияние на Божия народ в далечното бъдеще и затова има „леко размит” и не съвсем ясен характер, т.е. дава само общата картина. Четвъртото пророчество описва нещо различно в сравнение с предишните три, системата на взаимоотношения на Божия народ с народите на света. В миналото и настоящето еврейският народ „живее обособено и не се счита като другите народи”, но в бъдеще ще е обратно - Църквата Христова като народ Божий ще е част от един единен комплекс включващ цялото човечество. Това пророчество описва глобалната победа на монотеистичния подход и е много важно, че подобно пророчество се дава не чрез Мойсей или друг еврейски пророк (който може да бъде заподозрян в проеврейска ангажираност), а чрез Валаам - враждебно отнасящият се към еврейския народ пророк и това усилва значително неговото влияние върху човечеството. Третото пророчество не само ядосало Валак, но и го изплашило. След като Валаам заявява: „Благословен, който те благославя! И проклет, който те проклина!”, Валак започва да се страхува, че сега Валаам може да прокълне него самия като инициатор на проклятието над евреите. Текстът казва:
„Тогава гневът на Валак пламна против Валаам и изпляска с ръце: и Валак рече... Сега, прочее, бягай на мястото си. Рекох си да те въздигна до голяма почит, но ето Господ те въздържа от почит.”
Фактически така и станало и в четвъртото пророчество на Валаам се говори за унищожението на Моав. По-нататък Валаам обяснява на Валак, че неговите пратеници са разбрали ситуацията неправилно, така както и той самия и са му давали неверен отговор относно мотивите за неговото поведение. Терминът „в последните дни” в стиха „И сега ето, аз си отивам при своите люде, ела да ти кажа (в ориг. „ще те науча”) какво ще направят тия люде на твоите люде в последните дни” означава края на поредния етап от историята и в еврейската перспектива се отнася преди всичко към връщането от изгнание в земята на Израел. Думата „еца” – „ще те науча” може да бъде разбирана и като „съвет” и като „замисъл”, т.е. възможен превод също е „аз ще те посъветвам” или „аз ще ти разкажа за замисъла на Бога”. Думите на Христос в книгата Откровение (отправени към църквата в Пергам) обаче, ясно показват смисъла на действията на Валаам.
Думите на Христос свързани с образа на Валаам
Цитирайки думите на Исус апостол Йоан казва следното:
„Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаам, който учеше Валак да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудствуват.”
Разбира се, фактът, че Исус отправя тези Свои думи именно към църквата в Пергам не е случаен, тъй като ако внимателно разгледаме нейния профил ще видим, че това е една вярна в страданията, но с известни компромиси църква. Думата „Пергам” означава „женитба”, т.е. това е църква, която е влязла или в съюз със светската власт или е допуснала „светските” норми и обноски като цяло да се настанят в нейните редици и по този начин се е провинила в духовно блудство или валаамизъм. От историята описана по-нататък в книгата Числа виждаме, че с еврейския народ се случило именно това: След като Господ не позволява на Валаам да прокълне Израел, тогава той дава съвет на Валак да ги покани на развратните пиршества на бога Ваалфегор и по този начин да накара израелевите синове да паднат в примката. Валак направил точно това, в резултат, на което израилевите мъже отишли на тези развратни пиршества на моавците и като видяли дъщерите им, блудствали с тях, което толкова разгневява Бога, че Той изпраща мор между тях и погубва 24 000 души, тъй като вследствие съвета на Валаам, бива нарушена границата между святия (различния, отделения) Божи народ и езичниците. Интересно е, че в посланието Си до църквата в Пергам Христос споменава и за „делата на николаитите” (както в посланието си до църквата в Ефес). Според ранната църковна история „николаитите” не били някаква секта в църквата, а нещо като партия, която искала да образува едно ново свещеничество. Вероятно са искали да преобразуват църквата по образа на старозаветния ред – на свещеници, левити и обикновен народ. Това личи и от значението на името, което е съставено от думата „нико”, което значи „да побеждавам” и думата „лаос”, което значи „обикновен народ”. Целта им е била да образуват едно „свято” общество от хора, които да бъдат поставени над обикновените миряни - нещо, което е против Новозаветния ред и което създава след това толкова много проблеми на Църквата векове наред в нейната история. Счита се, че Николай е един от седемте първи дякони избрани в Църквата.
„И това предложение се хареса на цялото множество и избраха Стефан, мъж пълен с вяра и със Светия Дух, и Филип, Прохор, Никанор, Тимон, Пармен, и Николай един прозелит от Антиохия.”
Той обаче се отклонил от истината и станал един от най-големите еретици в ранното християнство. Неговите последователи считали също, че са свободни да съгрешават, тъй като това тленно тяло не отивало според тях направо на небето, а първо щяло да бъде променено при грабването или при възкресението. Николай учел, че тялото е зло и не може да отиде на небето, така че хората можели да съгрешават чрез телата си свободно без да се притесняват за вечността. Николаитите мислели, че могат да разберат греха, като се отдадат на плътските си страсти и че Божията благодат ще покрие всеки грях, така че вярващите били свободни да съгрешават и така този култ променил Евангелието на благодатта - от свобода от грях, в слободия за грях. Както отбелязах, името „Николай” на гръцки език е съставено от думата „нико” („да побеждавам”) и думата „лаос” („обикновен народ”), но интересното е, че на еврейски език името Валаам също се дели на тези две думи „бела” - „побеждавам” и „хаам” - „народ” и означава абсолютно същото! Тук и двете имена ясно ни говорят за целта на фалшивите учители – да победят и подчинят обикновения народ чрез изкушения. В древността е имало голямо изкушение да направиш компромис със святостта и светския начин на живот не само, заради преследване или мъченичество, но също и заради многото различни места за събиране – места, на които се ядяло идоложертвено ядене, правели се жертвоприношения и царяла сексуална неморалност. Тоест думите на Исус свидетелстват, че това е бил съвет свързан именно със съблазняването на евреите в разврат и идолопоклонство и то е в съответствие с онова, което се казва по-нататък за жените на Мадиам: „Ето, те по съвета на Валаам...” Съгласно прекия смисъл на дадения откъс като „научаване” и „обясняване” на замисъла на Бога се явява само това четвърто пророчество на Валаам, тъй като четвъртото благословение говори за световната история, в него другите народи са споменати по-скоро не сами по себе си, а като символи на различни модели на поведение и взаимоотношения с Божия народ, в какъвто контекст и Христос използва личността на Валаам.
В същия момент Моав е споменат отделно и по този начин Валаам дава възможност на Валак да построи правилната стратегия за Моав: ако Моав вреди на Израел, той ще бъде съкрушен от него (както Амалик), но ако Моав се държи като Мадиам и дружи с Израел, както кенейците (потомците на Йотор), той ще се спаси. Ще отбележа, че при първите три пророчества Валаам не говори за себе си – той повтаря единствено думите, които Бог влага в неговите уста. Но в четвъртото пророчество Бог нищо не заповядва на Валаам, това пророчество той прави по собствена инициатива, описва своето разбиране за света и затова носи отговорност за него. И момента, в който неговото пророчество изяснява на Валак пътя за нападение на евреите, именно това прави Валаам виновен. Той повтаря възхвалите казани преди третото пророчество и добавя към него следното:
„Който има знание за (в ориг. „знае замислите на”) Всевишния”.
Тази добавка е свързана с есхатологичния характер на четвъртото пророчество, за което е нужно не само „да се разбира ситуацията сега”, но и да се знае, че именно Бог е „замислил бъдещето”. Това показва, че пророчеството на Валаам действително е вярно, т.е. неговата пророческа сила е била огромна. Стихът „Виждам го, но не сега. Гледам го, но не отблизо” говори за това, че влиянието на Божия народ върху човечеството ще е много дълъг процес, тъй като той се осъществява чрез промяна на култури, менталности, а не просто политики. Както всички добре знаем стихът „Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израил” е пророчество за идването на Месия (нашия Господ Исус Христос). Еврейската традиция го свързва с възстановяването на еврейската държава и според тях духовната функция на Месия ще се реализира на базата на неговите политически функции. Но тук се има предвид установяването на духовното царство на Бога на земята, което ще бъде управлявано от Неговия Единороден Син. Евреите считат, че Израел може да окаже истинско влияние върху света само, след като постигне достоен държавен живот, но историята показва, че това не е достатъчно...
Христос говореше за друго царство, с други закони и ценности и в тази връзка изразът „И ще погуби всичките Ситови потомци”, което се отнася за Сит - третият син на Адам (като тук се има предвид цялото човечество) показва, че духовното влияние на Христос ще доминира над целия свят. Отделното споменаване на Моав: „Ще порази моавските първенци” в тази всемирна перспектива изглежда странно, но причината тук е във факта, че това не е само пророчество за бъдещето на човечеството, но и картина за Валак - царя на Моав. Особената важност на малкия народ Моав в съдбата на цялото човечество е свързана с неговата критична роля в месианския процес. Както знаем Христос - Давидовият син - Месията, се явява потомък на моавитянката Рут (затова и тя присъства в родословието на Христос в евангелието на Матей), което свидетелства за това, че в някакъв смисъл Месия произлиза и от Моав. Във връзка с това цар Давид възкликва: „Моав е умивалника ми”, а „умивалникът” е нещо, което „придава блясък”. Месия има корен в Израел и корен в народите на света - Моав. Корен на душата на Мойсей се явява „природната” святост, а родилият се в човешка плът Христос ни изявява корена на „над-природната” святост, чиято цел е да съедини в едно Бог и човека, т.е. ние да се върнем при Този, от когото сме излезли. В този смисъл Моав се явява коренът на Месия сред народите на света и затова в този момент Моав не е трябвало да бъде нападан, именно защото от него е трябвало да произлезе Рут, но по-нататък, когато тази искра бъде извлечена от него, той ще загуби защитата си и ако не промени своя подход на враждебност спрямо евреите, го грози пълно унищожение. Библията продължава и казва:
„Едом ще бъде притежаван, още Сиир ще бъде притежаван от неприятелите си”.
В локална перспектива Едом е малкия народ на идумеите, но в глобален смисъл това е цялата римска цивилизация, а след това и целия западен свят. Христос трябва в начало да преодолее малкия народ на Едом, а на следващия етап да установи своето духовно господство и в Западната цивилизация. Текстът продължава така:
„Един произлязъл от Яков ще завладее и ще погуби останалите от града.”
И днес Рим в някаква степен счита себе си за символ на цивилизацията, вечния град, свят и т.н. (неслучайно стандартното начало на папските прокламации е „Urbi et Orbi” „към Града и към света“). Тези думи на Валаам показват, че влиянието на Божия народ ще доминира толкова много, че нито един „римлянин” няма да избяга от него. От текста виждаме, че в това пророчество се споменава и Амалик:
„А като видя Амалика, продължи притчата си и каза: Амалик е пръв между народите, но най-сетне съвсем ще се изтреби.”
Амалик е корена на враждебност спрямо евреите между народите на света, нежеланието на народите да приемат Божествената светлина носител, на която се явява Израел. По време на Изхода от Египет това символично се изразявало във факта, че Амалик изпреварил всички и първи нападнал еврейския народ. В началния период на историята Амалик е необходим в качеството му на антипод на еврейското влияние на света. Евреите приближават света към Бога, а Амалик го отделя от Бога. В началото светът не може да съществува без Амалик, подобно, както Земята ако се приближи прекалено близко до Слънцето ще изгори, затова една сила (еврейския народ) трябвало да притегля човечеството към Светлината, а другата (Амалик) трябвало да го отблъсква от него. Но в края на времената Амалик ще бъде напълно унищожен, защото след като човечеството се издигне чрез Христа на нивото на прекия диалог с Бога, това отблъскване ще бъде ненужно и нуждата от Амалик ще отпадне, а той по принцип няма свое собствено духовно право на съществуване. По-долу се споменават „кенейците”. Кейни е един от потомците на Йотор (днес с Йотор свързват своето родословие друзите живеещи в някои части на Сирия). От Божието Слово знаем, че кенейците живеели в земите на Израел (Съдии 1 и 4 гл.) и от историите за войните на цар Саул виждаме, че те живеели около Амалик и дори сред тях, но в същия момент били приятелски настроени към евреите и се спасили. По този начин се оказва, че в средите на амаличаните е имало отделна група, която всъщност се различавала от тях и можела да живее мирно с еврейския народ и в критичен момент тях ги спасява именно отделянето от Амалик и преминаването им на страната на Израел. От историята знаем, че кенейците, които свързват своя живот с еврейския народ няма да загинат дори при Асирийското завоевание, което ще унищожи много народи в региона и те ще успеят да се върнат от Асирийския плен. Тук съдбата на народа на кенейците се противопоставя на съдбата на Амалик. По този начин Валаам предлага на Моав алтернатива: можеш да бъдеш или като Амалик, или като Кейни. Думите „Още продължи притчата си и каза: Уви! кой ще остане жив, когато Бог извърши това?” са казани не на индивидуално, а на общонационално ниво: Когато огромни империи завоюват този регион и преселят много народи на друго място, почти нито един народ няма да успее да се върне, а те ще се разтворят и изчезнат. Стихът „Но кораби ще дойдат от крайморията на Китим и ще смирят Асур, и ще смирят Евер, но и дошлите съвсем ще се изтребят Китим (Кипър)” символизира гръко-римската цивилизация, която разпростира своето влияние на изток и го подчинява, но в бъдеще и тя ще загине, така че духовното лидерство да премине към Божия народ (Църквата). Крахът на всички световни империи и фактът, че окончателното господство в края на човешката история принадлежи на нашия Господ Исус Христос, се потвърждават ясно от пророчеството на пророк Данаил, който казва:
„Тогава желязото, калта, медта, среброто и златото са се строшили изведнъж и са станали като прах по гумното лете. Вятърът ги е отнесъл и за тях не се е намерило никакво място. А камъкът, който ударил образа, е станал голяма планина и е изпълнил целия свят.”
Историята за която говорим в книгата Числа завършва с думите:
„Тогава като стана Валаам, тръгна и се върна на мястото си. Също и Валак отиде по пътя си”
От описаното по-нататък в Библията разбираме, че по пътя Валаам се забавя в Мадиам, където бива убит по време на войната с Израелския народ.