Има ли всъщност необходимост от духовен анализ на войната като феномен? Войната в Стария Завет се среща нееднократно и е очевидно, че в Свещеното Писание, т.е. в думите на Бога отправени към хората войната и нейното религиозно осмисляне заемат твърде значително място. Затова днес, когато по един или друг начин тя толкова остро засяга всички ни, съвсем логично е да отделим внимание на този въпрос. Разбира се днес благодарение на социалните мрежи всеки може да изкаже своето мнение относно войната в Украйна и да изрази позицията, която мисли за правилна, макар това да не води до някакъв особено положителен резултат освен до това реалните „бойни действия” да се преместят във взаимоотношенията между хората и в частност за съжаление дори между християните. В тази връзка бих желал да представя една друга гледна точка, която да ни помогне да вникнем по-дълбоко в тази проблематика и да ни избави от повърхностния прочит на актуалните събития от нашето ежедневие.
Феноменът война е невъзможно да бъде игнориран
Сложността при духовния анализ на феномена война се състои в това, че библейският идеал се явява - мирът. Говорейки за бъдещото месианско време Бог чрез пророка казва:
„И те ще изковат мечовете си на палечници и копията си на сърпове. Народ срещу народ няма да вдига меч, нито ще се учат вече на война”.
и тези думи ни затрудняват в нашия духовен анализ за религиозния смисъл на войната. Ясно е, че мирът е много висока ценност, но как в същия момент правилно да се отнасяме към войната? Явява ли се тя също важна и необходима категория, трябва ли да отделяме време за размишления относно нейния смисъл и да влагаме в това духовни сили? Или войната е просто някакво локално неправилно нещо, несъдържащо важни елементи и да се мисли по този въпрос е напълно безполезно? Изхождайки от безусловния идеал за мир в християнските среди много хора възприемат именно така войната: като локална „неправилност” от местно значение. Но на мен такъв подход ми изглежда твърде елементарен, защото войната е прекалено сериозно и глобално явление и да се отнасяме към нея като към „грешка” ще бъде твърде повърхностно, дребно и несериозно. С такова отношение ние никога няма да разберем нейния феномен и няма да можем да се справим с него. Днес стана съвършено ясно, че държава пренебрегваща силата на своята армия ще бъде неспособна да се справи с евентуално нападение. Но силата на една армия не се състои единствено в материалната мощ, а и в разбирането значението на войната, нейния духовен смисъл и такова разбиране е необходимо на всеки народ предвид днешните събития в Европа.
Неслучайно войната съпровожда цялата история на човечеството
Ние знаем, че войни винаги е имало, от самото начало на историята, от момента на възникване на историческото съзнание. И сега, докато четете този текст освен в Украйна, в света се водят сигурно 20-30 войни с различна степен на интензивност. Но в какво се крие причината затова? Постоянните войни представляват огромен проблем за нашите представи за света. Ние знаем, че човекът е венеца на творението, че няма по-възвишено творение от човека (така в крайна сметка сме свикнали да мислим). Едновременно с това човекът е единственото от всички живи същества!, което ден и нощ е заето с война, с убийство на себеподобни, или с подготовка за война. Това е удивително, защото такова нещо не се среща дори при вълците! Вълците нападат например овце (и човекът също яде животни), понякога се бият за някой самец, но никога войната не става тяхно постоянно занятие, както това се случва при хората. Много често се счита, че войните се случват по вина на безчестни лидери, лоши политици и прочее лоши хора. Но ако действително направим световно допитване на тема: Какво предпочитат хората на земното кълбо, война или мир? навярно 99% от хората ще кажат, че предпочитат мира. Това може да ни наведе на мисълта, че само няколко отделни човека са заинтересовани от войната и чрез хитри измами заставят хората да воюват един срещу друг. Но ако това е така защо мирното болшинство не махне своите безумни лидери и не се избави от тях, за да може в света да се възцари мир? А всъщност се оказва, че хората не само не се избавят от тях, но и избират и поддържат тези свои лидери. Така че видимо ситуацията не е така проста, както на нас ни се струва и иска. Разбира се в историята на човечеството има не само периоди на „война или подготовка за война”, но и мирни времена настъпващи като правило след ужасите на предишната война, когато хората са толкова потресени и шокирани, че определено време не са в състояние да водят военни действия. Но идва следващото поколение, ужасите на войната се забравят и всичко започва отначало. В същността си цялата човешка история е запис на войните, които човечеството е водило. И се оказва, че всъщност войната е свойство на душата на човека, както е казал някога Хераклит и по тази причина войни винаги е имало и ще има. Много философи са се опитвали да намерят решение на тази загадка: защо човекът, който всъщност желае мир, води война? Платон считал, че в хората има някакво животинско начало, което иска да се прояви, наличието в нас на зъби и нокти свидетелствува за свойственото на тялото ни насилие и войните се случват, тъй като това зверско начало желае да се прояви. С други думи причината за войните е необоримото зло начало в човека и в човечеството. Имало е и философи одобряващи войната. Например Ницше считал, че войната е забележително нещо, че тя калява и дава сили. Че народ, който не води войни е слаб народ и затова състоянието на война е по-добро от състоянието на мир. Подобни разсъждения, възхваляване и почит към насилието срещаме и в наши дни в някои обитатели на Близкия изток, а подобно превъзнасяне на силата се е наблюдавала, както знаем и в древността – при Сенахериб и Навуходоносор. Имало е също опити произхода на войните да се обясни с рационално-материални причини. Кант допускал, че причина за войната е конфликтът свързан с материалните интереси – например ако един е силен, но няма нефт, а съседът му има нефт и е слаб, то силният превзема слабия и макар това да е неприятно, това е естествения ход на събитията. Тази идея довела до логичния край един от най-великите идеолози на войната, също немец - Карл фон Клаузевиц да каже, че слабият трябва предварително да разбере, че за войната е виновен именно той. Клаузевиц гледал реално на нещата и видял, че войната е част от функционирането на света, че тя е неизбежна. Но Кант бидейки вероятно малко по-добър от Клаузевиц не считал войните за неизбежни и се опитвал да намери рационално решение на проблема. Той предлагал два варианта за предотвратяването на войните. Първият е предотвратяване на опасността. Пример за подобно нещо в наши дни може да бъде ядрения паритет: вследствие технологичният прогрес способите да се убива днес толкова са се усъвършенствали, че враждуващите страни не се осмеляват да ги приложат опасявайки се от ответен удар. Вторият вариант е развитието на икономиката. Световната глобализация създава между държавите взаимоизгодни отношения, при които унищожаването на противника и сриването на неговата икономика ще постави под заплаха икономическото положение и на агресора: аз разрушавам икономиката на съседа и сега няма откъде да купя онова, което ми е нужно, а и няма на кого да продам това, което аз произвеждам и по този начин моята собствена икономика също се оказва в упадък (всички ние виждаме на практика това явление днес). Твърде много хора обаче в света днес се надяват на тези способи за решение на проблема, като преекспонират и дори раздуват тяхната ефективност. Но в същия момент не се отчита един сериозен фактор (който в наши дни също ясно пролича), а именно: че в нашия свят има „луди”, които не им пука за рационалното мислене и за съжаление нерядко именно те идват на власт и започват напълно „икономически неоправдана война”. Навярно това се случва, защото всъщност те не са чак толкова луди, а просто тяхната ценностна система, както и ценностната система на електората твърде радикално се различава от ценностната система на кантианските философи. Те не мислят нито за предотвратяване на опасността, нито за глобалната световна икономика, главното е, че имат възможност да натиснат копчето. Това води до опасението, че щом на копчето е написано „не натискай”, вероятно някой ще се опита да направи именно това. Затова днес виждаме, че предложеното от Кант решение няма силата да предотврати войната. Световният конфликт на интереси продължава (макар да се променят страните въвлечени в този конфликт) и днес ние виждаме, че дори една световна война стои винаги като достатъчно близка възможност, като тук не говоря за непрекъсващите локални войни без значение от всички опити за „урегулирането” им. А това означава, че въпросът с войните не се решава просто на нивото на мирните преговори.
Първата и Втората световни войни като неуспех на християнството изискващ преосмисляне на пътя
В навечерието на Първата световна война в Европа навсякъде царяло „джентълменството”. В салоните на Виена, Париж, Санкт Петербург и Берлин хората слушали музиката на Шуберт, целували ръчичките на дамите и разговаряли за нравствеността и възпитанието на младежите. Имало е и такива, които писали статии за „великата Русия, Германия, Франция” (понякога това били същите, които слушали Шуберт), но те съвсем не се оказали водеща сила в обществото. В същия момент голяма част от света представлявала колонии поробени от Европа, за да може Европа да им донесе светлината на своята култура. И в Европа действително царяла светлината на културата. Но в момента, в който убили наследника на австрийския престол – всички моментално излезли от салоните, престанали да целуват ръчичките на дамите, отишли в окопите и започнали да се убиват един друг. В резултат били убити повече от 20 милиона човека, макар европейците да се гордеели със своята цивилизованост, противопоставяйки я на дивашкото минало на съвременните им туземски колонии. В тази връзка съвсем истински изглежда диалога между канибала и европееца:
К: Разкажи ми какво се случи през Първата световна война?
Е: Убихме 20 милиона човека.
К: И кой изяде такова голямо количество месо?
Е: Въобще не сме изяли никого!
К: Уф, какво варварство!
Но защо Европа провъзгласяваща за основа на човешкото общество християнските ценности, милостта и милосърдието изпаднала в такова кръвопролитие? Войната означавала, че християнството като основа на етиката се провалило в своя „зрелостен изпит”. В началото на 20 век християнството станало интегрална част от културата, а не институционална религия. В европейското общество християнството вече не било доминиращ държавен институт, който може да заставя и принуждава към нещо, то станало по-скоро културен фон на европейското общество, негова обща памет. Европейската цивилизация обявила моралните норми и ценности на християнството за вече усвоени. Тя един вид казала: „Ние напускаме християнството като религия, но всички негови ценности – милосърдие, любов към ближния, уважението към личността ги вземаме със себе си и именно тях ще внедрим в нашия живот”. Тези ценности престанали да се възприемат като религиозни положения и станали неотменна част от културата и фолклора. А това означавало, че християнството е завършило своята работа и сега му предстои да държи изпит относно стабилността на духовните основи на построеното от него общество. И именно в този момент се разразила Първата световна война с нейните милиони убити. Непосредствено в навечерието на войната най-обсъжданата тема в света била високото културно ниво на съвременния свят. В европейските салони през 1912 година се провъзгласявало, че това ниво сега е едва ли не толкова развито и цивилизовано, че никакви войни в него няма и не може да има. Но само след няколко години участниците в тези салонни беседи, разсъждаващи до неотдавна за култура, цивилизация и уважение на личността се спуснали в окопите, за да се избиват един друг. Представете си следната ситуация: на абитурентския бал абитурентите се сбиват, устройват клане и избиват половиния клас. Учителят, който е водил този клас 12 години казва, че той „никога не ги е учил на такова нещо, а обратно, учил ги е само на добри неща”. Но как така?, ужасяваме се ние. Как е могло да се случи тогава всичко това, ако те са били учени само на добро?! Да се случи това в началото или в средата на обучението, може да се предположи, че курсът на обучение все още не е бил завършен, но да се случи на абитурентския бал!? Очевидно е, че ако са ги учили само на добро, а е станало такова голямо зло, то значи самата система на обучение независимо от всички нейни достижения е в нещо кардинално грешна. Разбира се християнството е донесло в света огромно духовно развитие и е построило основите на Западната цивилизация. Но в същото време световната война послужила за показател на това, че в християнството има фундаментална празнина, изискваща дълбоко преосмисляне на предишните схеми, водещи до невъзможността да се продължи по стария подход. Ако в оценката си за Първата световна война в християнството има различни мнения, то по отношение на Втората световна война западното християнство практически единодушно признало този факт. Втората световна война и катастрофата повлияли на западното християнско мислене и довели до преосмисляне на цялата християнска теология въобще. Но гледайки днес на миналото столетие от перспективата на бъдещата история виждаме, че Първата и Втората световна войни всъщност са една война от два рунда: практически противниците са същите – страните от Оста и страните от Антантата и единствено 20 години пауза от военни действия разделя тези две събития. Но нали „световни” войни е имало и по-рано, например: войните на Наполеон или Тридесетгодишната война, защо те не дискредитирали християнството? Какво основание има именно 20 век да се счита като „провален зрелостен изпит”? Разликата е съществена: в предишните времена обществото не декларирало „мирът като общозначима ценност”. Европейците били християни, но международната политика не претендирала за реализация на християнските морални ценности. Тогава когато в съвременното съзнание и именно в периода на секуларизация това основание било провъзгласено за най-важно: „Бог обича мира между хората”, когато всички „се отнасят с любов към своя ближен”, именно тогава в период на толкова тотален оптимизъм, се случва чудовищното кръвопролитие, ясно показващо наличието на някаква фундаментална грешка, поради абсолютизирането на този подход. (Днешната война между два християнски православни народа само потвърждава правилността на тази теза).
Защо християнството не успяло да изкорени жаждата за война в народите по света?
Как е могло да се случи подобно нещо в културна Европа? Началото на този отговор е близък до отговора на Платон: „Човек има склонност към зло”. Но как да бъде поправен човека и защо на християнството за 2000 години не му се отдава това? Културата на болезнено нравствено потискане властващо дълго време над християнските народи, угнетявало техните сърца (а не ги поправяло) и затова огромно количество душевни болки, гняв и протест се насъбрали на дъното на техните души. И те излязли навън от своите клетки посредством много кръвопролитни и страшно жестоки войни в съответствие с тази неизправност, докато това продължава да бъде природата на техните души. Да, християнството потискало, а не поправяло жестоките склонности в приелите християнството народи. От една страна то декларирало много висока степен на отказ от насилие: „да се даде другата буза”, но в същия момент се обръщало към народи, за които ежедневното насилие и убийства били норма на живот: гърци, римляни, келти, германски и славянски племена. И се оказало, че християнските ценности за „ненасилие” били толкова откъснати от реалното битие на хората, че по отношение на тях в европейската култура веднага се установили отношения като към нещо много далечно, което дори не си струва да се опитва да бъде въплатено в реалния живот. Затова способства също и неправилното тълкуване на идеята изразена от Христос „Божието на Бога, кесаревото на Кесаря” в резултат, на което цялата сфера на държавна власт, управлението на обществото, икономиката и войната била изведена извън пределите на духовността и минималните религиозни изисквания. А тъй като изискванията за „ненасилие” се възприемали като абстрактни идеали, подходящи в най-добрия случай за водещите личности, но напълно нереализуеми на нивото на обществото – поправяне на душите така и не станало. Декларираният църковен морал не само се усещал като „нереален”, но и отеготявал народа, обявявайки обичайното поведение за „греховно” и затова „на дъното на техните души” се натрупал гняв и протест. В мирно време насилието в някаква степен се сдържало от властта, но в период на война тези прегради падали и природата на душите на европейците се проявила без никаква задръжка. В някакъв смисъл християнството се опитвало да „завърже човека, за да не греши”, но душата не се поправя чрез завързване. Докато жестокият, зъл човек е вързан, той може би няма да греши, но освобождавайки се, той се връща към своето обичайно ужасно поведение. Снемайки обикновените ограничения, войната става период на страховита свобода, когато непоправената душа в цялата своя пълнота проявява своите зли наклонности, достигайки до най-низкото, убивайки и разрушавайки всичко наоколо. Защо станало така? Защото християнството предложило грешно решение: потискане на страстите, а не тяхното поправяне в името Христово.
Техническото развитие без духовно напълване тласка цивилизацията към война
Първата световна война и целия 20 век като цяло били времена на „разбиване на надеждите”, в това число и на надеждите за подобряване на света вследствие на технологичния прогрес. Тези надежди обаче също не се оправдали: подобрение на морално-етично ниво не станало. Оказало се, че като се осъвършенства технологично светът завзема все повече и повече пространство, но в същия момент морално-духовното ниво си остава практически предишното. Такава ситуация, когато материалната сила на света ще расте и няма да останат никакви духовни прегради, които да я сдържат е изключително опасна. Светът, който се развива научно и технологично остро се нуждае от придвижване в духовността, което обаче не се случва. А ако няма духовност това означава, че моралното съдържание изпълващо тази огромна, развиваща се и разширяваща се машина ще се използва от „злото начало”, от фундаменталното зло начало на човечеството, водещо до кръвопролитие. И днес в нашия свят буди тревога несъответствието между бързото развитие на техниката и културата от една страна и относително слабото развитие в областта на религията и духовността от друга. Различните социални групи се опитват по различен начин да обяснят това несъответствие и да го поправят. Така например по-консервативните религиозни среди казват, че целият съвременен свят е лош и неправилен, тъй като той не съответства на класическото духовно изпълване, такова каквото е било няколко столетия по-рано. Затова казват те, трябва да се върнем към тази действителност, където духовната и материалната страна са били уравновесени. Ясно е, че подръжниците на този възглед не предлагат от живота да се изхвърлят компютрите и мобилните телефони (те разбират, че това е социално невъзможно), но настояват за неприемане на културното съдържание на съвременния свят, в какъвто той се е превърнал в резултат от разширяването на научните и социалните представи. По тяхно мнение такъв отказ би върнал предишното равновесие, би позволил на обществото да съхрани своя духовен свят стабилен, а съвременната култура, в орязан вариант би могла да бъде приета единствено като техническа подпорка. На другия полюс на това несъответствие се намира жаждата за „ню ейдж”, съвременната мистико-магия. Увлечението по нео-индуизма, нео-дзенбудизма, вулгаристичната „поп-кабала” станало толкова популярно именно в наше време, защото на хората им се иска някакво ново духовно напълване. Ненамирайки го в класическите религиозни схеми, те се опитват да получат това, което търсят в „ню ейдж” и източните философии. И тъй като те знаят малко за тях допускат, че именно от там могат да вземат нещо способно да компенсира недостатъците в духовното им развитие. Но нито този, нито другият подход е в състояние да даде на обществото основа, на която би могло то да се придвижи удържайки едновременно равновесието между материалното и духовното развитие и затова те не дават достоен и адекватен отговор на разширяващото се духовно търсене на обществото. По мое мнение това може да се направи единствено на основата на обновяване на разбирането на Библията – т.е. на моралната основа, на която е била построена Западната цивилизация, на която тя е преминала първия етап на своето развитие. А това означава, че на нас е възложена отговорността за духовното развитие на обществото на основата на библейските християнски ценности и само това развитие може да компенсира дисбаланса в съвременната цивилизация.
БОЖЕСТВЕНОТО КАТО ИЗТОЧНИК ЗА ПРИМИРЯВАНЕ НА ХОРАТА
Войната е дълбоко заложена в природата на „получаващия” човек
Връщайки се към факта, че войната е иманентно присъща на цивилизацията ние се връщаме към печалната истина, затова че: само Този, Който установява мир на небесата, само Той е в състояние да донесе мир и на нас. Този мир може да бъде даден единствено Свише, самият човек не е способен да го установи, тъй като в основата на човешката душа лежи – война. Затова и при раждането на Божия Единороден Син - Исус Христос ангелите пееха: „на земята мир между човеците”. Да, конфликтът е заложен дълбоко в природата на човека и въпросът е само в каква форма този конфликт ще се прояви. При праведниците конфликтът се изразява в идеологически и философски спорове, при злодеите – в насилие и война. Причината се крие в това, че човекът бидейки сътворено същество (а не възникнало и съществуващо самостоятелно) изходно получава своята реалност отвън, от Другия, т.е. явява се „получаващ”. Някой Друг намиращ се извън моите предели ми дава моето съществуване. Аз, моето напълване, както и на всички и всеки в този свят идват не от самите нас, а отвън. А между двама получаващи непременно ще възникне конкуренция затова кой от тях ще получи повече. И именно поради това войната е изначално заложена в природата на човека. Римската поговорка, че: „човек за човека е вълк” съвсем не е описание на злодея, а констатация за нормата на отношенията между хората. Разумът казва: Не спорете, не се карайте, богатството на света ще стигне за всички. Разумът повелява мир и сътрудничество, но природата на човека призовава към война. Разумът по принцип е много силен и дори е в състояние да властва над природата и затова понякога той може да я победи и да спре войната. На нас дори ни е заповядано да преодолеем природата и именно относно това говори идеалът за мир, провъзгласен в Библията. Но това е доста сложна работа, равна по мащаб на всички достижения на човешката цивилизация.
Религиозните пътища за преодоляване на войната
Ако войната е природата на „получаващия” човек, то по какъв начин можем да противодействаме на тази природа, как тогава да постигнем мир? Обичайното миротворческо движение се опитва да действа на нивото на рационалното съзнание. То казва: „Не трябва да се мисли, че ресурсите са малко. Това не е вярно, те са достътъчни за всички. Дайте по-добре заедно да решим как да ги разпределим. Ясно е, че ако започнем да воюваме, част от ресурсите ще се унищожат и за всички ще остане по-малко. Затова от рационална и разумна гледна точка да се води война е напълно неразумно, дайте по-добре да се договорим.” Стандартното миротворческо движение говори разбира се за материалните ресурси, а не за духовните, но този проблем съществува на всички нива. Такава рационална гледна точка – „по-добре да се договорим и всички ще получим повече” съществува много столетия, но резултатът от нейната дейност е нищожно малък. Защото за успеха на тази идея е съвършено необходимо всички участници в конфликта да се съгласят с такова решение: защото ако само едната страна в конфликта бъде готова да дели, на практика втората ще й отнеме всичко. Така че да се договорим също не ни се отдава, защото страстта да се вземе, колкото може повече е непреодолима, и в който и да е от участниците в конфликта тя рано или късно ще се прояви. Тя през цялото време напомня, че за закъснелия може и да не остане, или че някой може да вземе повече (и въобще: това по право си е мое, защо трябва да го давам?). Тази страст е невъзможно да се обуздае с прости разсъждения, затова че „всичко стига за всички”, тъй като вътрешната жажда да вземеш повече е толкова силна, че тя може да облече други дрехи, ще намери друга формулировка – историческа или социална справедливост, морална правилност, всеобща полза и т.н. Рационалните аргументи са безсилни в противопоставянето на страстта, защото тя е много по-дълбоко вкоренена в природата на човека, отколкото рационалността и затова те няма да сработят и дълбоката страст към войната така или иначе ще си намери изход. За реалното установяване на мир е нужна съвършено друга система. Според мен тя трябва да съдържа три параметъра: (1) тя трябва да поправя „жаждата за придобиване”, а не да я потиска. (2) тя трябва да бъде поставена на духовна основа, защото само духовният, а не „теоретично-рационалният” подход притежава тази огромна енергия, която е способна да измени природната наклонност на човека. (3) тя трябва да дава чувство на единство, но в същия момент да запазва различията, да не потиска разнообразието между хората и народите, да дава на всеки свободно да се развива. Системата не трябва да „поставя под ключ” фундаменталната „жажда за получаване”. Тази страст трябва да бъде поправена, а не потисната, както това става в класическото християнство, което от една страна проповядва „непритежаване”, а в същия момент склонността към завземане и „притежаване” така или иначе се проявява и то в непоправена форма. Такива силни чувства не трябва да се потискат, а вградят в единна схема и да им се даде необходимото развитие, при което и „страстта за придобиване” работи за достигане на идеали и ценности общи за цялото човечество. По-важно тук се явява чувството на духовно единство, което получаваме в Христа – именно то е способно да обезпечи висока степен на единство в човечеството. Мирът се достига чрез обединение в името на обща цел, а не на рационалния подход за разпределение на ресурсите. Такова сътрудничество и обединение възниква тогава, когато ние имаме единна обща система и престанем да воюваме един с друг, именно защото чувстваме връзка помежду си. Когато аз чувствам себе си като част от цялото, мен ме е грижа не само за личната изгода, но и за доброто, което съседа получава, тъй като ние с него сме едно. Затова например в нормална ситуация ние не водим войни вътре в собствения си народ или семейство: усещайки единство, близост с тях, ние се радваме, и когато не ние самите, а някой друг от близките ни постигне успех или получи нещо положително. Аналогично ние чувстваме като своя болката на своите близки, болките на част от народа. Затова семейството или народът доброволно произвеждат в своята среда някакво преразпределение на ресурсите, съгласни са да „поделят успеха”, за да помогнат на по-слабия да живее успешно заедно с по-силните. Това не отменя конкуренцията, съревнованията и борбите за ресурси вътре в народа, но в същия момент се използват мирни методи, а не война. Поддържането на мир между хората е възможно само на базата на чувството на единство. Именно този идеал донесе Христос на земята чрез думите:
„Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат всички едно, както сме и Ние. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях, за да бъдат едно, както и Ние сме едно, за да бъдат съвършени в единство.”
Докато не се постигне единение в името Христово, чувство за обща цел, смисъл, задача, чувство не само за обща съдба (макар и това да не е малко), но и обща мисия, войните няма да се прекратят. Такова единение ще възникне в периода на Христовото царуване, за който пророк Захария говори, пророкувайки че в месианските времена народите ще Му служат и всички ще следват Неговото учение. Те ще приемат да спазват Божиите повеления включително забраната за насилие и грабеж, осъждане на жестокостта и изискването за съдебна справедливост, ще стане дълбоко усвояване на духовно-нравствените норми. Именно за този период на властване на Месия говорят пророците Исая и Михей, описвайки го като период на установяване на съвършен мир:
„И те ще изковат ножовете си на палешници и копията си на сърпове. Народ против народ няма да дигне нож, нито ще се учат вече на война.”
Интересното е, че това време ще доведе до промени и в животинското царство и дори хищническия инстинкт на дивите животни няма да съществува в тях.
„Вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето, лъвчето и угоените ще бъдат заедно и малко дете ще ги води. Кравата и мечката ще пасат заедно. Малките им ще си почиват задружно и лъвът ще яде слама, както вола. Сучещо дете ще играе над дупката на аспида и отбито дете ще туря ръката си в гнездото на ехидна.”
Не можем да кажем, че тези думи имат само духовно значение, тъй като животните бяха такива и в Едемския Рай преди грехопадението на Адам и Ева и зверския им характер също се дължеше на грехопадението на човека. Та, докато в човечеството няма такова „небесно единство” и духовно усещане във всички нас като единна структура, достигането на мир с помощта на разговори за социално сътрудничество е невъзможно. Това не означава, че самата идея за социално сътрудничество е неправилна – тя внася своя принос, с нейна помощ също може да се спечели период на спокойно и тихо време, но това ще бъде само временно примирие, а не мир. Разбира се временното примирие също е добро, и колкото то е по-дълго, толкова по-добре, но съсредоточавайки се изключително върху запазване на примирието, замитайки проблема за истинския мир под килима, ние лесно можем впоследствие да получим още по-тежка война. В днешно време човечеството е достигнало стадия, когато до мир може да ни доведе единствено истинската жива вяра в Исус Христос – обединителят на човечеството.
Войната и прогресът на човечеството
Като изключим целия ужас и кошмар трябва да признаем, че войните придвижват човечеството към поправяне. Всички народи се развиват осъществявайки в себе си своите естествени движения. И в този аспект войната е интегрална част от живота. Войните, които народите водят изявяват особения характер на всеки народ, докато не се оформи неговия образ с всички подробности, в цялата му дълбочина. Войните, които преживява даден народ оставят отпечатък върху неговия характер, формират го, а също проявяват неговата ценност, значението на този народ за историята и развитието на човечеството. Със съжаление трябва да кажа, че според мен, преди да настъпи Второто идване на Христос, човечеството трябва да премине през целия необходим етап на войни. Това преди всичко се отнася до „великите” войни, когато воюват не просто народи, а се сблъскват идеи, култури, цивилизации. С наближаването на идването на Месия всеки народ трябва да се оформи, а неговото формиране за съжаление е свързано и с войните, които той води. Да се избегнат или заобиколят е невъзможно и историята нееднозначно го показва. Аналогично икономическите кризи също са необходими за развитието и очистването на икономиката извън всички свързани с кризите страдания. Опитът да се избегне кризата води само до влошаване на ситуацията: ако „се замаже кризата” и не се „премине през нея”, то при следващата такава нещата ще бъдат още по-зле. По същия начин човешката история показва, че ако една война не се проведе навреме, когато е необходима, на следващия етап ние ще получим още по-голяма война. Опитът да се избегне тя в бъдеще води единствено до следваща война и затова в света има войни, които парадоксално, но факт: трябва да се случат, въпреки целия техен ужас и трагизъм, защото светът просто е устроен така.
Бог използва за развитието на света тези средства, които самите хора избират
Трябва още веднъж да подчертаем, че приведения анализ съвсем не се явява „оправдание на войните”, както разбирането, че смъртта на хората води до смяна на поколенията, без което не би имало никакъв духовен прогрес, съвсем не се явява оправдание за смъртта. Ясно е, че войната (както и смъртта) са зло, но става дума не за оправдаване на злото, а за разбиране на неговия смисъл. Зрялото, а не инфантилното отношение към света включва в себе си осъзнаване смисъла дори на тези явления, които не ни харесват. Обсъждайки съществуването на злото в света и разбирането на неговата необходимост, ние по никакъв начин не оправдаваме самото зло. Но отказвайки се от такова обсъждане, ние ще престанем да разбираме злото и няма да можем да му противодействаме ефективно или поне да намалим неговите мащаби. Този, който не иска да разбере смисъла на злото способства за идването в света на още по-голямо зло. Може ли да се мине въобще без войни, без насилие, без убийства? Какво би било ако Каин не бе убил Авел? Възможно е тогава историята на човечеството да би била без войни. Но Каин извършил убийство и историята от най-древни времена се развива с помощта на войните. Вместо отричането на тази реалност ние трябва да я разберем. Започвайки с Каин, именно хората, а не Бог избрали да управляват света с помощта на войните. А за развитието на света съобразно Своите цели Бог използва тези средства, които хората избират и намира приложение на войните. Бог придвижва и развива света дори чрез злото, което се твори в него. Поради тази причина мир в света няма и няма да има (а за съжаление и в Църквата). Христос ненапразно каза тези странни думи на своите ученици:
„Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята, не дойдох да поставя мир, а нож.
Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й.”
Достигането на истинския идеал за мир изисква време
Състоянието на мир в целия свят ще се осъществи в периода на Второто идване на Господ Исус Христос на земята, затова истинското придвижване в тази посока е възможно само в рамките на месианския процес. От друга страна желанието да се постигне мир сега и веднага има същата природа като „да искаме Христос днес”. Да, Библията ни учи, че като Негова Невяста ние трябва да копнеем за срещата с Младоженеца молейки се: „Дойди Господи”. Но едновременно с това не трябва да забравяме и Божиите думи:
„Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите помисли от вашите помисли.”
„Господ не забавя това, което е обещал, според както някои смятат бавенето, но заради вас търпи за дълго време, понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние.”
Желанието за моментален мир тук и сега се явява в същността си лъжемесианство, опит да се привнесе месианската идея в ситуация неготова за това и по този начин само й вреди. Но на духовно ниво такъв стремеж е необходим компонент за развитието и придвижването. Жаждата за мир се явява необходима част от месианския процес, но тя е само една от неговите съставни части! Много често едни или други хора са склонни да изпитват влечение към отделни компоненти на месианския процес, което води до дисбаланс на системата, когато някой фактор се обявява за „най-главния” и започват да го лансират, отричайки останалите страни. В резултат цялото здание има опасност да се срути. Източникът на всички видове лъжемесианство е силната жажда за проява на Светлината на Месия, но човек е склонен да се насочва към този аспект на месианското време, който е най-близък до неговата душа. И затова той си представя тази светлина едностранчиво. Съответно нашата работа трябва да бъде насочена не към потискане на някакви нежелани от нас елементи на месианския процес, а на тяхното интегриране в общата канава на събитията, на уравновесяването с другите аспекти. Тоест правилната борба с лъжемесианството се явява не потискането на провъзгласените от него идеали, а на отделянето на „искрите”, елементите на истината от дадено течение и свеждането на тези искри в единна система. Тогава всички елементи ще действат съгласувано и уравновесено, а не в ущърб един на друг. Това ще предпази Църквата Христова от наводнилите я напоследък конспиративни теории за края на света и ще даде една друга перспектива на християнската есхатология.
Войната пробужда жаждата към скрития източник на живота
Когато световните процеси вървят обичайно, когато няма смут и безпорядък в живота, в такива времена висшите идеали на човека се хранят от съзерцаване движението на обичайния живот на обществото, от неговата история и учение. Тъй като в тях е смисъла на цялата открита мъдрост, вътрешното богатство на човека може да бъде основано на това достояние. Но това съвсем не е така във времена, когато има войни и светът пада в яма пълна с тъмнина, злодеяния и хаос. В такива времена обичайният свят се разклаща, нарушава се неговия порядък. И ако в такава ситуация човек получава храна за духовния си живот само от откритата страна на съкровищницата на духа, би го постигнала ужасна бедност, тя би го лишила от неговото чистосърдечие и прямота. И затова в такива периоди, за да се поддържа човека идва време възпламенено от жажда за скрития смисъл, към вътрешното видение, възнасянето над областта на явното в живота и незасегнатото от случващия се наоколо световен смут. По време на война обичайните схеми на духовните процеси се чупят и възниква необходимост от по-високо съдържание, за да се слепят разбитите съдове на „стандартния подход към духовността”. Войната открива повърхността, недостатъчността на идеалите на ежедневието. Това е време, когато не само отделни водещи личности, но и много обикновени хора си задават непривични въпроси и започват търсене на идеали, за които по-рано не са се замисляли. Войната не ни дава възможност да си останем в нашия тесен духовен свят, тя ни принуждава към търсене. Тесногръдото мислене и живот се разрушават, и поради необходимост се случва пробив. За реализирането на този необходим на света духовен пробив непременно има нужда от разрушаване на рутината. Именно в тази дълбока и често неизказана явно потребност на света се крие духовния източник на революциите и сътресенията, в това число и на войните. На определения стадий от развитието на обществото човек не може повече да живее със стандартните тесногръди ценности, дори в най-добрия техен смисъл. Войната оголва факта на тяхната недостатъчност за живота. И тогава стандартната скала на духовни ценности – откритата, регулярната, системната, правилната и подредената получава мошен импулс живот от алтернативната скала, скритата, пробиващата си път, анархичната и хаотичната.
За да има мир в света, трябва този мир да настъпи първо в човешките сърца. Преди да бъдем в мир с хората около нас, трябва да сме в мир със себе си и най-вече с Бога. Само в промененото от Христос сърце може да царува мир, защото: „Той е нашият мир”.
-----------------------------------------------------------------------------------------
В статията са използвани материали от книгата на Пинхас Полонский „Израел и човечеството”, книгата на Рамбам „Законите за водене на война” и книгата „Светът” на Аврам Исак Кук .