СРЕДНАТА ДУХОВНА ЙЕРАРХИЯ: ГОСПОДСТВА, ВЛАСТИ, СИЛИ
Както стана ясно, Серафимите, Херувимите с Офанимите, както и Престолите се намират в пряка връзка с Бога. Счита се, че чрез тях Господствата, Властите и Силите получават Божествените излъчвания, които след това те предават на хората, а и по-надолу: на животните, растенията и минералите. Според еврейската мистична традиция Серафимите са Духовете на Божествената Любов, Херувимите (с Офанимите) са Духовете на Божествената Мъдрост, а Престолите са Духовете на Божествената Сила. В този контекст Господствата, Властите и Силите се явяват първото отражение на тази Любов, Мъдрост и Сила.
Господства (Блестящи, Светещи) – „Хашмалим“
Господствата (споменати в Кол.1:16) са следващото ниво в небесната йерархия и управляват последните ангелски чинове. Тези мощни същества играят съществена роля в поддържането на космическия ред и улесняването на Божията воля. Те са наставниците на земните владетели, поставени от Бога да управляват, като ги учат на мъдро управление. Господствата ги учат да владеят чувствата си, да укротяват греховните си въжделения, да поробват плътта си, да бъдат господари на волята си, да побеждават изкушенията и т.н., с което да допринасят за осъществяването на Божията воля на Земята. Разположени точно под Серафимите и Херувимите, Господствата играят жизненоважна роля в поддържането на баланса между небесните и земните сфери. Те се смятат за част от небесните сили, които преодоляват пропастта между Божия свят и материалния свят, и се характеризират с величествения си външен вид, като често са изобразявани с царски одежди, корони и скиптъри. Счита се, че Господствата въплъщават божествения баланс между сила и мъдрост, олицетворявайки ролята на администратори на космическите закони. Както подсказва името им, тези ангели владеят различни аспекти на Творението. Те наблюдават небесните тела, планетите, елементите и природните сили, като осигуряват хармония и ред във Вселената.
В тази връзка Господствата се проявяват в света още и като сили на Природата в цялото й многообразие и великолепие - в земните царства на животните, растенията и минералите. Затова този, който разбира Природата и се съобразява с нейните закони, следва Бога. (За да избегна евентуално объркване у читателя, тук се налага да кажа следното: Ако според обикновената религиозна гледна точка Бог се намира някъде „високо в небесата”, т.е. далеч от човека, то от гледна точка на еврейската мистична традиция „Бог е винаги около нас, до нас”. Това създава чувство на много по-голяма близост с Бога, отколкото обикновената картина за сътворението на света. В термините на западната философия този подход се нарича „панентеизъм”. Това е вярата, че Бог е във всички неща и следователно Неговото присъствие е постоянно, въпреки че може да се променя, и да е динамично. Бог се проявява, както иманентно на света, така и трансцедентно по отношение на него. Това е още представата, че Бог е по-велик от Вселената, че Вселената е в Бога, и че Той прониква във всяка част от Природата, че се простира отвъд нея, и че също е различен от Природата. Панентеизмът не трябва да се бърка с „пантеизма”, който казва, че Бог и Природата са едно и също, и че няма разлика между едното и другото!)
В този смисъл можем да кажем, че величествеността на земните гори например е отражение на славата на Божествения ред в сферата на Господствата. По същият начин съвършеният план и замисъл на еволюцията, присъщ на всички физически проявления на Земята, произхожда от Господствата. Законът на еволюцията в духовния свят на Господствата съдържа модела, според който има индивидуално съзнание, както и модела на универсалното единство. В този клон на небесната йерархия можем да видим източника, в който се заражда и по-късно се разгръща в съвършенство Божият план за Творението. Тези ангелски същества притежават способността да насочват божествената енергия, за да влияят и ръководят физическия свят. Те работят съвместно с други ангелски ордени, като получават инструкции от по-висши сфери и ги изпълняват в съответствие с божествения план. Господните ангели проявяват безупречна проницателност, което ги прави изключителни съдници на характера и действията на хората. Освен, че се фокусират основно върху космическите дела, Господствата играят също фина роля и в човешките дела. Те подпомагат и вдъхновяват хората на ръководни позиции, като предлагат мъдрост, насоки и вдъхновение за насърчаване на честност, справедливост и добро управление. Тези ангели влияят на събитията на Земята, като работят чрез умовете и сърцата на тези, на които е поверена властта. Въпреки че тяхното присъствие може да е по-малко забележимо, в сравнение с други ангелски ордени тяхното влияние може да бъде дълбоко, оформяйки света в съответствие с божествените принципи, защото със своята несравнима власт и мъдрост, те въвеждат божествен ред в Космоса. Чрез тяхното усърдно управление и напътствия те осигуряват хармония между духовната и материалната сфера. Тяхното влияние се простира отвъд небесното царство, фино оформяйки човешките дела в съответствие с Божествената воля. Ангелите на Господството са вдъхващи страхопочитание същества, които в някаква степен ни напомнят за сложните връзки между Небесата и Земята.
Власти (Пламъци) – „серафим“
Властите са втората група ангелски чинове в средната йерархия. Това са воините, за които се вярва, че държат на разстояние демоните и падналите ангели (не само в духовните сфери), но и на Земята. Знаем, че по принцип един от най-известните добродетели на ангелите, това е тяхната роля на защитници. Именно Властите стоят като бдителни пазители, предпазвайки човечеството от негативни сили, предлагайки божествена защита. Те създават щит от духовна енергия, предпазвайки злонамерените влияния и насърчавайки безопасността и благополучието. Чрез бдителното си присъствие Властите вдъхват чувство на сигурност и увереност, насърчавайки хората да се изправят пред предизвикателствата със смелост и устойчивост, знаейки, че никога не са сами в своето пътуване. Счита се, че Властите (споменати в 1 Петр. 3:22 и Кол. 1:16) имат властта да укротяват силата на Дявола. Те отвръщат от хората дяволските изкушения, подкрепят и пазят подвижниците, помагат на хората в борбата им със злите помисли. Според „Речник на ангелите“ на Густав Дейвидсън, Властите контролират наказателната власт, милосърдието, законодателството и монархическата власт. В редките случаи на екзорсизъм (за които дори католическата църква неохотно признава, че все още се практикува) свещеникът призовава присъствието на Христос да прогони демона, а нечистата сила се прогонва именно от Властите-пазители.
В небесната йерархия Властите имат важна роля като божествени същества, на които е поверена отговорността да защитават човечеството. Тяхното присъствие и влияние служат като щит срещу злонамерени сили. Те са дълбоко въвлечени в духовната война, защитавайки човечеството срещу атаката на злото. Те се борят с демоничните сили, като им пречат да получат влияние и власт над хора и общества. Тези небесни защитници дават сила и устойчивост на човечеството, като му помагат да устои на изкушенията, негативизма и духовните наранявания. Като небесни същества в рамките на небесната йерархия, Властите изпълняват решаващата си роля на защитници и пазители на човечеството. Чрез своя ангажимент за ред, защита срещу зли сили и насърчаване на праведността, те гарантират, че човечеството процъфтява и поддържа своята духовна връзка с божественото. Според нас евангелските християни, самото име на Исус Христос съдържа мощ, способна да разпръсне всеки негативен дух, вредно влияние или сила, защото като властващ над всяко духовно създание, Неговото име носи Божествена протекция и намеса. В този контекст можем да се съгласим с идеята, че всяка форма на власт на Земята е свързана с този клон от небесната йерархия. Еврейската мистична традиция счита, че в най-висшата си степен Властите са чисти, доброжелателни сили, но понякога в съответствие с човешката воля могат да бъдат използвани за лоши цели. Тъй като заедно с Престолите, те управляват закона за причината и следствието, злоупотребата и неправилната употреба на чистата им енергия винаги ще изисква намесата на Престолите, които връщат погрешното действие обратно към неговия „подател“. Тази идея е изразена чрез думите на апостол Павел, който казва:
„Каквото посее човек, това ще и да пожъне.“
Сили (Царе) – „Малахим“
Силите (споменати в 1 Петр. 3:22) изпълняват Божията воля, като творят чудеса в духовната сфера, но и на Земята, като даряват дарбата чудотворство и прозорливост на угодните Богу човеци. Основното задължение на Силите е да осигурят ред и защита в космическото царство. Те действат като посредници между небесния и човешкия свят, служейки като пазители срещу тъмните сили, стремящи се да нарушат Божествената хармония. Чрез своята божествена власт, Силите поддържат космическото равновесие, предпазвайки човечеството от негативни влияния, такива, които биха могли да попречат на духовното му израстване. Силите помагат на хората да понасят послушание, да са търпеливи, като даряват духовна устойчивост и мъжество. Докато Престолите излъчват справедливост, Силите излъчват милост.
Основната разлика между монотеистичната култура (в древността неин представител е еврейската вяра, а днес цялото християнско човечество) и идолопоклоническата, политеистичната култура (в древността това е цялото човечество, а днес „източните религии”, индуизмът, будизмът, конфуцианството) съвсем не е в количеството, а в характера на „Висшата сила”, наречена Бог. В представата на политеизма, висшата сила е „съдба”, „световен закон”, „законът на небето”, „законът на кармата”, т.е. това е безлична сила. Този световен закон упражнява контрол абсолютно над всички, но към него не можеш да се обърнеш, с него не можеш да влезеш в диалог. Тази сила не те слуша, ти за нея не си важен. (Това е една от причините християнството да има такъв успех в някои от страните в далечния Изток. Според религиозното мислене на хората там, всичко се ръководи от кармата и съдбата, и единствено важно е да внимаваш как живееш, така че да не попаднеш под колелата й, иначе си загубен. Християнството обаче казва друго: Бог не е безлична сила, а Личност, която е създала човека по Свой образ и подобие, обича го и иска да води диалог с него, както баща със своето дете. По тази причина Евангелието успява да проникне толкова мощно дори в страни като Китай въпреки преследването от страна на властите.) И затова човекът не Му е безразличен, а обратно, Бог обича човека, иска неговото благо и се грижи за него, стреми се да го приближи към Себе Си, а такъв подход води към абсолютно друго светоусещане. Законът на „кармата“ е живот и смърт, а законът на Божията милост е вечен живот, и именно тази милост е символ на величието на Силите. (Ранните християни вярвали, че когато извършва чудеса, Исус призовава именно тези ангели.) Силите вдъхновяват човечеството да прегърне праведността, добродетелта и моралното поведение. Те влияят на индивидите и общностите да правят избори, съобразени с по-висши принципи и божествени напътствия. Като насърчават състраданието, справедливостта и почтеността, Силите насърчават хармоничното съществуване и водят човечеството към духовен растеж.
Общото между Ангелските чинове от втората Троица е, че те всичките са израз на Божието Могъщество. Господствата (символ на Милосърдието) разнасят навред своето благословение под ръководството на архангел Цадкиел, чието име означава „Бог е моя Правда“. Властите (символ на Силата), горейки от желание да служат усърдно на Бога (ръководени от архангел Камаел - „Желание Божие“) възстановяват реда и порядъка навсякъде, където той е застрашен. Тяхната дейност може да бъде сравнена с работата на организма по освобождаване от всички отпадни продукти, както и от всичко вредно и опасно. Тяхната дейност е свързана със Справедливостта. В този контекст едно от най-малко разбраните неща в християнската философия е проблемът за Злото, а едно от нещата, с които се отнасят най-неадекватно в християнската етика, е проблемът за Силата или Строгостта, като контраст на Милосърдието или Благостта. Тези обаче, които са надскочили средното ниво (преобладаващо в нашите църкви) знаят, че според думите на Самия Бог, Той „твори, и добро, и зло.“ В този смисъл Той е различен от врага (Сатана) описан в Библията, а е Царят отправил се на война в своята колесница, чиято крепка десница защитава Неговия народ с меча на справедливостта и гарантира, че правдата ще възтържествува. В мирно време Царят е върху Трона Си и тогава Той е бащата на Божия народ, Който може да спечели нашата любов. Но Царят в колесницата, Който е тръгнал на война, също предизвиква нашето уважение. В тази връзка според мен не е отдадена нужната почит на ролята, която чувството „уважение“ играе в емоцията любов. По този начин у нас възниква определена любов към онзи, който може да всели у нас страх от Бога, отдаде ли му се такава възможност, която обаче е от съвсем различно естество. И се оказва, макар и парадоксално, че тя е далеч по-устойчива и постоянна (и много странно), далеч по-удовлетворяваща емоционално от любовта, в която отсъства всякакъв нюанс на страхопочитание. Разбира се страхът от Бога е началото на Мъдростта, както казва Соломон, който страх ни помага да вървим по тясната и права пътека, и изисква най-доброто от нашата природа, защото знаем, че нашите грехове са открити. Християнската етика, в нейното популярно разбиране не отдава голямо значение на това и като цяло общият тон на християнската общност има предубеждение към фактора Справедливост и Съд. Тази тема обаче играе огромна роля в духовния и социалния живот, защото тя често се интерпретира погрешно и това отсъствие на правилно разбиране на този фактор, е причината за доста от нашите проблеми в съвременния живот.
Твърди си, че Добро е това, което е съзидателно, което изгражда, а Зло е това, което е разрушително, което разгражда. Колко невярна е тази философия се убеждаваме, когато се опитваме да класифицираме (според този принцип) раковите образувания и дезинфекциращите препарати. В по-дълбокия, по-философския смисъл разбираме, че Доброто и Злото не са някакви неща сами по себе си, а състояния. Злото представлява неуместна сила, сила поставена, не където трябва, неуместна по време (ако е остаряла) или ако е изпреварила в такава степен своето време, че е неприложима на практика. Неподходяща или неуместна по място (ако се появи, не където трябва), като например въглени върху постелката пред камината, или пък душ върху тавана на гостната. Неуместна като пропорция, като излишък от любов, който ни прави глуповати и сантиментални, или нейното отсъствие, което ни прави жестоки и груби. Точно в такива неща се крие Злото, а не в индивидуалния „дявол“, който действа като Сатана. Слабостта на християнството (не на Христос!) е в неговата едностранчивост, която носи отговорност за всичко онова, което е нездраво, и в живота на човечеството, и в живота на отделния човек. Не трябва да забравяме, че християнството се появява като коректив на езическия свят, който е бил смъртно болен, отровен от своите отрови. Но също така не можем да действаме и без онова, което му липсва. Динамичната енергия е необходима за благоденствието на обществото, точно както и смирението, милосърдието и търпението. Никога не трябва да забравяме, че ограничаващата диета, която ще възстанови здравето при болест, ще предизвика заболяване, когато организмът е здрав. Тоест, когато едно качество се използва като компенсация на даден излишък от сила, никога то не трябва да бъде докарвано до неговата крайност. Прекалената милозливост е дело на глупака, прекаленото търпение е отличителния белег на страхливеца. Това, от което се нуждаем е мъдър баланс, който подпомага всестранно здравето и щастието - с вяра и ясното разбиране, че жертвите са необходими за неговото постигане.
В духовната сфера, както и във всяка друга, не може едновременно и агнето да е цяло, и вълкът да е сит. Жертвата не означава отказване от нещо, което е ценно за нас, само защото „ревнивият“ Бог няма да допусне никакви конкуриращи Го интереси у Своите поклоници и ще е поласкан от нашето страдание. Тя означава преднамерен и направен с абсолютно ясно съзнание избор, на по-голямото добро, за сметка на по-малкото добро, както спортистът предпочита изтощението от тренировките пред спокойствието на бездействието, което го изважда от форма. От друга страна ако в света отсъства силната ръка в служба на Доброто, Злото постоянно ще се умножава. Идва един момент, в който търпението се превръща в слабост и пилее времето на по-добрите хора, и в който милостта се превръща в глупост, а безразсъдството й излага невинните на опасност. Ако наблюдаваме живота ще забележим, че не устойчивостта, а ритъмът е неговият жизнен принцип. Тази устойчивост, която постига проявеното съществувание е устойчивостта на колоездача, който балансира между залитането в двете противоположни посоки. Той може да падне надясно или наляво, но запазва равновесие, като използва движението на тялото. Голямата слабост на християнството се крие в това, че то пренебрегва ритъма. То уравновесява Бога с Дявола. Неговият дуализъм е антагонистичен, а не е равновесен и затова никога не може да се превърне в това състояние, при което силата се оказва в равновесието. Неговият Бог е бил, е и ще си остане един и същ, без да се развива заедно с разгръщата се „еволюция“. Той участва само в един единствен творчески акт и след това Си почива върху Своите лаври. Само че целият човешки опит, цялото човешко знание отрича възможността едно такова разбиране да е вярно. Заради това, че християнското понятие е статично, а не динамично, то не може да разбере, че след като едно нещо е Добро, не е задължително неговата противоположност да представлява Зло. То не притежава усещането за пропорция, защото не притежава разбирането за принципа на равновесието в пространството и за ритъма на времето. За него думите на Соломон „Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето“, не значат нищо. По този начин за християнския идеал частта прекалено често е по-важна от цялото. Покорността, милосърдието, чистотата и любовта са превърнати в идеал за християнския характер, а както Ницше вярно отбелязва, това са робски добродетели. В нашия идеал трябва да има място за добродетелите на водача и управника – смелост, енергичност, справедливост, почтеност.
За съжаление християнството не може да каже нищо относно динамичните добродетели: следователно тези, които се занимават с делата на света, не могат да следват християнския идеал, заради неговите ограничения и неприложимост към техните проблеми. Те не могат да преценят Доброто и Злото по никакъв критерий, с изключение на собственото си самоуважение. Резултатът е нелепият спектакъл на една цивилизация, ангажирането й с един едностранчив идеал, принудата да съхранява своите идеали и своята чест на отделни места. Нуждаем се от този реализъм, за да уравновесим идеализма в такава голяма степен, в каквато е необходимо да смекчим правосъдието с милосърдие. Опитът в отглеждането на деца скоро ни научава, че дете, което никога не е било възпирано, е разглезено дете. Че младостта, на която липсва стимула на конкуренцията и съревнованието, е много вероятно да бъде изгубена младост, защото само малцина са тези, които биха работили заради самата работа. Нуждаем се от този динамичен елемент в живота, който преминава през и над препятствията. Характер, който е лишен от марсианските аспекти - никога не се бори с живота. Тези, които е трябвало да бъдат отгледани от човек, който не притежава тези качества, знаят много добре, че любовта не изчерпва решаването на житейските проблеми. Трябва да се научим да обичаме и да се доверяваме на железния Воин с меча така, както и на Божествената Любов, която ни дава чашата със студена вода и ни казва: „Елате при мене всички, които се трудите и сте обременени.“ Когато сме се научили да понасяме безропотно наказанието и разберем ценността на суровите преживявания, ние сме приели първото от двете важни посвещения. Когато сме се научили да жертваме живота си, за да го открием, сме приели второто. Не значат ли това думите на нашия Господ?
„Който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.“
Светът е такъв, какъвто ние искаме да го видим, но всъщност е друг. От момента, в който първите хора разделили света на Добро и Зло, човекът станал слабохарактерен и поддаващ се на манипулации. Това е защото никой не иска да бъде олицетворяван със Злото, и никой не иска да бъде наказван. Днес човекът е готов да направи всичко, което е угодно, за да може светът да го възлюби, но всъщност той търси любовта на своя небесен Баща. Но се оказва, че за любящия човек Църквата е станала „Родител“ и така е отнела волята на хората. А за да оправдае своята жестокост по отношение на непослушните, тя е убедила всички, че ако наказва, то е само, защото обича… Практически по този начин Църквата успяла да насади страх у всички и всяка нейна воля се е изпълнявала моментално. С огорчение трябва да признаем, че в областта на манипулациите е нямало равен на Църквата, но на мен ми се струва, че тя ще загуби своята власт, както това се е случило с еврейския Храм. Хората поумняват и става все по-сложно да бъдат манипулирани, както преди 500 години. Но работата всъщност не е в Църквата, а в нас самите. Ние сме били наплашени чрез заплахи и шантажи, и от този момент живеем по инерция. Докато носим обаче този товар и не смеем да отхвърлим вината и страха, нас ще ни манипулират навсякъде, и то с голямо удоволствие. Има обаче още една разновидност на манипулацията и това е - признанието. Заради признанието човек е готов да даде всичко, което му поискат. Ако искаш никой да не може да те манипулира, стани този, който се явяваш по рождение. Бог е дал на човека сърце, за да може да Го чува, а ум, за да може да преведе тези думи. Когато човек свиква с това, че неговите желания са грях, а желанията на другите са святост и закон, той става най-добрия пример за манипулации. Тези, които слушат сърцето си обаче, не е възможно да бъдат манипулирани. Най-лесни за манипулиране са единствено неуверените в себе си хора. Докато човек не осъзнае себе си като Божие дете и не стои в състоянието, което му е дадено още от раждането, от него ще се възползват и ще го манипулират. Да страдаш или да бъдеш щастлив е единствено - избор. Щастие е, когато си нужен на някого, и когато някой се нуждае от теб!
Съществува определен вид смелост, която не се страхува от смъртта, защото знае, че всички духовни принципи са неунищожими и докато архитиповете се запазват, всичко може да бъде възстановено отново. Съдът, справедливостта е най-добрият приятел, който можем да имаме, ако сме честни. Искреността не трябва да се страхува от своите действия. Всъщност тя е най-голямата защита, която можем да имаме срещу неискреността на другите, защото нищо не може да се сравнява с въздействието им по отношение на „развенчаването“, и на личности, и на възгледи. Затова Милостта и Справедливостта трябва да работят винаги заедно, никога едната без другата. Ние трябва да почитаме Бога на Битките така, както и Бога на Любовта, за да не може бойният елемент във Вселената да се отклони от своята зависимост към Единствения Бог – „Аз Съм Този, Който Съм.“ Мечът не трябва да бъде проклинат като инструмент на Дявола, а благословен и осветен, за да не може никога да се изважда от ножницата с нечисти намерения. Той не трябва да бъде отричан заради един непрактичен пацифизъм, а да бъде поставен в служба на Бога, така че когато бъде дадена заповедта за премахване на Злото, могъщият архангел Камаел да може да поведе серафимите в битка, не с разрушителна ярост, а умерено и безпристрастно в служба на Бога, за да бъде премахнато Злото и да възтържествува Доброто.
НИСШАТА ДУХОВНА ЙЕРАРХИЯ: НАЧАЛСТВА, АРХАНГЕЛИ, АНГЕЛИ
Началства (богове) – „Елохим“
Когато говорим за Началствата, е добре първо да разгледаме думата „начало“, от чийто корен те произхождат. Преведена на гръцки език тази дума означава „архее“ или „анотхен“. Интересно, че с нея започва Евангелието на Марк, а и това на Йоан. (Когато Марк изговаря думата Евангелие, с това не трябва да се разбира самото Евангелие като книга, а едно ново състояние на света, една нова връзка, едно ново отношение между царството на хората и това на ангелите. В тази връзка първият стих на Евангелието на Марк е не само едно величествено заглавие на тази книга, но и приветствие за началото на една нова епоха, което не се среща в другите Евангелия.) Според познавачите на гръцки език, това са едни от най-силните думи в този език, и те имат следните значения:
1/ „Отгоре, от по-високо място, от нещата, които идват от небето или от Бога.“
2/ „От първия, от самото начало.“
Именно тези две гръцки думи се свързват с третата ангелска йерархия, наречена „Началства“, която стои по-високо от позицията „Архангели“ и разкрива цял един свят, в който се намира Началото, произходът на всичко, което съществува. Това е името на онези духовни същества, които по чин стоят над Архангелите и в еврейската мистична традиция обикновено се наричат Духове на Личността, Духове на Времето или просто - Началства.
Началствата (споменати в Кол.1:16) са най-висшите в третата Троица от небесната йерархия. Според еврейската мистична традиция те командват нисшите ангели, насочвайки ги към изпълнение на божествените повели. Те са упълномощени да управляват Вселената, да охраняват страните, народите, племената. Началствата наставляват хората да отдават всекиму дължимата чест според званието му. Учат онези, които са поставени на ръководни места да изпълняват служебните си задължения, не заради лична слава и изгода, а за слава на Господа, и в полза на ближните. Като мощни ангелски същества Началствата заемат значително място като мощ в небесната йерархия. Те играят решаваща роля в божествения ред, действайки като посредници между човечеството и висшите небесни сфери. Те извличат властта си директно от втория клас и служат като техни пратеници на по-низши ангелски редове. С тяхната позиция, обхващаща небесните сфери и материалния свят, Началствата действат като жизненоважна връзка в божествения план, осигурявайки хармоничното изпълнение на божествената воля. На Началствата са поверени многобройни отговорности, фокусирани основно върху управлението и защитата на нации, региони и институции на Земята. Те работят усърдно, за да вдъхновяват и ръководят човешките лидери, предавайки мъдрост, справедливост и божествено влияние. Тези небесни същества се стремят да поддържат баланс, ред и хармония в обществата, насърчавайки мира, и насърчавайки растежа. Чрез тяхното фино влияние, Началствата помагат за оформянето на културни, политически и социални развития, насърчавайки добродетелни действия и подпомагайки изпълнението на Божия план. Отвъд своите земни задължения, Началствата участват активно в духовната война срещу злонамерените сили. Те се борят с духовната тъмнина, отблъсквайки злите влияния, които се стремят да покварят нации и индивиди. Тези ангелски воини защитават човечеството от духовна вреда, защитавайки добродетелите и ценностите, които поддържат праведността. Началствата предлагат напътствие, сила и защита на онези, които търсят божествена помощ, като гарантират, че Доброто надделява над Тъмнината и вдъхновяват човечеството към духовно просветление. Като небесни същества от третия ранг, Началствата заемат решаваща позиция в небесната йерархия. С ролята си на пратеници и пазители, те преодоляват пропастта между небесните сфери и материалния свят, стремейки се да ръководят и защитават човечеството. Разбирането на естеството и функциите им предлага поглед към сложните действия на божествения план.
От тези Божествени умове (както ги нарича Дионисий Ареопагит), водят началото си и религиозните учения. Народните водачи изпитват влиянието на Началствата (ако желаят да се вслушат разбира се) и получават небесни напътствия, когато вземат решения. Счита се, че както всеки човек, така и всеки народ има своя индивидуална съдба. По същият начин, както органите в тялото са изградени от милиони клетки, които заедно го съставляват, така всеки човек от даден народ е като негова клетка. Когато всички си сътрудничат, нацията ще работи съвършено като единен „орган“ в тялото на Единната сила - Бог. Бихме могли да си представим Началствата като „нервния център“ в мозъка, управляващ духовното пробуждане на човечеството. Началствата (Елохим) под ръководството на Архангел Ханиил (Благодат Божия) са съществата създали света, както се казва в Битие 1:1:
„Берешит (В началото) бара (създали) Елохим (боговете) ет-ха-шамаим (Небесата) ве-ет-ха-харец (и Земята)“.
Планът на Творението е бил даден Отгоре, от Великия Архитект на Вселената, а Елохимите са работниците, които са построили зданието. Християнската мисъл с голямо усилие обаче може да допусне тази идея, защото архангелите, духовете-помощници, пратениците (като небесни строители) са чужди на нейната теология. Тоест Бог, Сам и в един миг, като вълшебник с продълговата шапка, пеейки и танцувайки е сътворил Небесата и Земята, с махането на Своята вълшебна пръчица. Тоест Великият архитект на Вселената, заедно с това е и зидарят. Еврейската мистична традиция обаче не смята така. Многобройните духовни същества са представители на Божията воля и проводници на Неговата творческа активност. (Знаем, че работата на архитекта се състои единствено в това да създаде проекта и да изготви чертежите, а тяхното изпълнение е поверено на строителите, на зидарите и т.н. Според еврейската мистична традиция именно Елохимите са строителите на Вселената.)
В този смисъл, когато говорим за процеса на Сътворение, Единството е сведено до Многото - за целите на проявлението във формата. Божествените лъчи не са представени като чиста бяла светлина с помощта, на която виждаме всичко останало в неговите действителни цветове, а като многоцветни лъчи, всеки от които се проявява и интензифицира някой специфичен аспект на проявлението, точно както синият лъч светлина откроява само сродните му цветове, а допълващите го цветове кара да изглеждат черни. В процеса на сътворение всеки живот или форма на силата е частична и специфична манифестация, затова нито едно същество, не може да постигне всестранно развитие, а винаги трябва да бъде творение на една идея, една-единствена, проста, стереотипна функция. Този фактор между другото е основата на нашите инстинкти, всеки от които в тяхната същност предизвиква съответните рафлекси, точно както устните на кърмачето ще сучат всяко нещо, което бъде поставено между тях. Така че според еврейската мистична традиция Елохим не са толкова разуми, а по-скоро въплащения на идеи. Те са форматиращите въздействия, чрез които творческата сила на Бога изразява себе си в Природата. Затова когато мисловността на човека е все още примитивна, той обожествява тези образи, с чиято помощ си представя великите природни сили, така важни за неговото материално благополучие.
По този начин хората установяват връзка с тях и развиват един канал, чрез който силите, които те представляват се изливат в душата им, като така стимулират съответния на тях фактор в природата на човека, в резултат на което го развиват. Действията на този култ в древността, особено когато той става добре организиран и осмислен (както в Гърция и Египет), създават съвсем определени и могъщи образи, и именно те са онези, които по същество биват считани за богове в тези народи. В тази връзка виждаме как всяко небесно същество, създадено от ума на човека, има за своя основа някаква природна сила, и че върху основата на тази природна сила е изграден един символичен образ, отличителен за нея, който бива одухотворен и активизиран от силата, чийто символ е той. Образът по-нататък е само начин на представяне, въведен от човешкия ум за собственото му удобство, но силата, която образът представя и която му вдъхва душа, е наистина нещо твърде реално, и при определени обстоятелства може да бъде извънредно мощна. С други думи, въпреки че формата, под която е изобразен богът, е чиста представа, силата свързана с нея е и реална, и активна. (Именно този факт е ключът към талисманната магия в нейното най-широко значение, в което се включват всички осветени предмети използвани в церемониите, но и към много неща в живота, които не можем да не забележим, но за които нямаме никакво обяснение.) Това също обяснява твърде много неща в организираната религия, които са съвсем истински за вярващите, но твърде загадъчни за невярващия, който нито може да ги обясни, нито може да ги оправдае.