Прилики и разлики между Херувимите и Серафимите
Освен в Стария Завет Херувимите (съвсем неслучайно) са споменати и в Новия Завет, в Посланието до Евреите. Навярно по тази причина в интернет и в книжните издания на енциклопедии и речници има предостатъчна информация за тях, и всеки може лесно да си я набави. Затова аз ще премина направо към сравнението между Серафимите и Херувимите, защото така ще бъдат снети неяснотите и някои случаи на смесване между тях. Основното объркване, което е станало традиция, е шесткрилите ангели, Серафимите (обикновено огненочервени), да бъдат наричани Херувими. Няма никакво съмнение, че Серафимите се свързат понятийно (чрез своя общ корен) с „огъня“ и неговата парадигма (горя, пека, унищожавам чрез изгаряне и пр.) и с парадигмата относно „горителната отровна змия“, като в библейския текст тези асоциации са лесно забележими. Тази разлика спрямо другите духовни същества, чиито имена се образуват от съществителни нарицателни (Офанимите – колела, Херувимите – с неясна етимология), не подлежи на коментар. От друга страна, по-доброто различаване на Серафимите от Херувимите се налага поради наличието на крила (и при двата вида духовни създания). Между другото в богословската литература битува схващането, че ангелологията търпи истинското си развитие в текста на Стария Завет, едва след Вавилонския плен, но е ясно, че и Херувимите, и Серафимите са част от юдейските представи далеч преди това. Херувимите са част от „инженерния проект“ на Скинията и затова ги виждаме още в Бит. 3 гл. (а след това на множество места в различните библейски книги), докато Серафимите със своето уникално появяване само при Исая, трябва да бъдат отнесени към времето на този пророк. Дори да приемем, че Езекил се е повлиял от месопотамската митология и въвежда Офанимите, то Херувимите и Серафимите, като че ли остават много по-старо явление в текста.
Разбира се, близостта на Серафимите с Херувимите е казус, който е обект на вниманието на много автори. Част от „обърквациите“ се дължат на факта, че според библейския текст Серафимите „стоят над Бога“, а Бог е „седнал между Херувимите“. Естествено, подобно твърдение, че „Серафимите стоят над Царя“, води директно към ерес, но то се дължи отново на неточен превод. (По този повод еврейският мъдрец Саади Гаон в свои коментари разяснява откъде идва проблемът.) Разбира се, Херувимите също имат отношение към казуса със „седенето“ и „стоенето“. В Стария Завет има няколко места, в които се казва за Бога, че Той „обитава между Херувимите“, но глаголът на иврит тук не е „обитава“, а „седи“ („ишев“). Интересно е, че и в четирите споменавания на този глагол, които са от различни епохи (от Мойсей до Исая), този израз винаги е съпровождан с името на Господ - „Яхве Саваот“ („Господ на Силите“). Само в 4 Царе 19:15 липсва терминът „Саваот“, но там се говори за сътворението на света и нещо любопитно – че израелският Бог е „Бог на всички земни царства“.
„И Езекия се помоли пред Господа, като каза: Господи Боже Израилев, Който седиш между херувимите, Ти и само Ти си Бог на всичките земни царства. Ти си направил небето и земята.“
В тази връзка трябва да кажем, че през вековете на християнската цивилизация се е формирало примитивното заблуждение, че Яхве Саваот е старец с бяла брада и дълга разрошена коса, а терминът всъщност означава „Богът на войнствата“ или „Божиите войнства“. Тъй като „саваот“ на иврит означава „войска“, „армия“, и осмислянето на Христос като Син Божий изисква по примитивен начин Яхве Саваот да е белобрад старец в пенсия. Това, което всъщност евреите не успяват да видят и осъзнаят е, че ЯХВЕ от Стария Завет всъщност е Божия Единороден Син – Исус Христос. (За съжаление много християни също мислят, че Яхве в Стария Завет е Бог Отец, а Бог Син се появява и започва да действа в света едва в Новия Завет, което е невярно, защото тогава възниква логичният въпрос: А какво е правило тогава Второто Лице на Бога през цялото това време!?) Според Новия Завет Христос е видимото в Невидимия, „образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание”. Бог Отец никога не е бил виждан в нашия свят, Той няма никакво съприкосновение с този тварен свят, защото Неговата святост е изпепеляваща за човека. Казва се, че от Неговото лице „побягнаха земята и небето и не се намери място за тях”. Но Бог Син е този Негов Вечен Образ, Който Го изобразява, предава, Който е абсолютния посредник между трансцедентния (вечен, безкраен, неизследим) Отец на Престола и всичко, което е под Престола. Христовият Дух буквално пронизва цялото творение и присъства в душите на хората като „вътрешна светлина”, разпространяваща се чрез драгоценния Животворящи Святи Дух във всички нас. Христос е посредникът между Бог Отец (Който според ап. Павел живее „в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види”) и света - „коренът на сътворената вселена” и „първата еманация на Бога”. Затова смело можем да кажем, че всички теофании в Стария Завет, всички антропоморфични прояви на Бога са всъщност христофании, проявления на Божествения човек – Сина Божий. Откъде знаем това ли? Ами от думите на Самия Исус. Спорейки с юдеите, които Го обвиняват, Христос казва:
„Не мислете, че аз ще ви обвиня пред Отца. Има един, който ви обвинява - Моисей, на когото вие се облягате. Защото, ако вярвахте Моисея, повярвали бихте и Мене, понеже той за Мене писа.”
Това, което всъщност Исус обяснява е, че Онзи, който се явява на Мойсей в неизгарящата капина и Си казва името „Аз съм Оня, Който Съм”, е Същият, Който е говорил с Авраам, Който се е борил с Яков, Който става плът и Когото ние познаваме като Исус от Назарет. Малко преди това Исус им казва следното:
„И Отец, Който Ме е пратил, Той свидетелствува за Мене. Нито гласа Му сте чули някога, нито образа Му сте видели.”
Тоест гласът, който Мойсей чува и който му дава заповедите на Синай не е гласа на Отец, а на Божия Син! Същата теза виждаме и при апостол Юда, който в своето кратко послание казва:
„А искам да ви напомня, тъй като сте узнали вече всичко това, че Господ (в ориг. на гръцки „Исус”), като избави веднъж Своя народ от египетската земя, после погуби ония, които не повярваха ....”
Какво ни казват тези думи? Че всъщност Христос (по силата на завета) е Този, Който избавя „Своя народ от египетската земя”, което пък ще позволи на апостол Йоан по-късно да каже: „При своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха.“
Връщайки се на темата свързана със Серафимите и Херувимите, те също се възприемат като „божии войнства“, те са част от небесните войнства и имат свое специално място в юдейския мистицизъм, тъкмо като вид архангели. В интернет не излиза нищо на „Божиите войнства“, но вместо това има изобилие по темата „небесни войнства“. Едно е сигурно: това, че Серафимите стоят над Трона, (но не над Господ), и че Бог седи „между Херувимите“, като по този начин съгласно текста те са отличени като различни създания. Все пак не бива да се забравя, че именно от това място „между Херувимите“ върху умилостивилището, Господ говори с Мойсей. В християнството обаче смесването на Херувимите със Серафимите е обичайно явление и на практика отразява непрецизното разбиране на някои автори, които смятат, че Серафимите са вариант на Херувимите, или че пророк Исая просто се е заблудил. (Тъй като слънцето, проникващо през прозорците на Храма, осветило двата херувима в Светая Светих, на Исая му се сторило, че те са огнени същества, с три пъти повече криле, с крака и ръце!?) Представата, че и Херувимът е огнено същество е невярна, но тя е лесно обяснима с първата поява на думата „херувим“ в Стария Завет (Бит.3:24). Само че Серафимите се обвързват предимно със светкавиците и огъня, а Херувимите – с облаците. Мотивацията на авторите, които твърдят това, се открива в Пс.18:10, където се казва:
„Възседна на херувим и летя. Летя на ветрени крила.“
Честото смесване на Серафимите с Херувимите се дължи и на това, че Серафимите са споменати само в Исая 6 гл., докато Херувимите присъстват не само в книгата Битие, но и на много други места (както в Стария, така и в Новия Завет). Друг източник на объркване е твърдението на пророк Езекил, че Херувимите имат четири крила, докато според обичайното описание на Херувимите (в Скинията и в Соломоновия храм), те имат две крила. Покрай тази противоречива информация за Херувимите в текста на Стария Завет, нормално е и Серафимите, които имат шест крила, лица, крака и ръце, дълго време да бъдат наричани Херувими. В Откровението на Йоан 4 гл. са ни представени, и Херувимите, и Серафимите, и Офанимите, както и характеристиките на „свещените живи същества“, „пълни с очи и отпред и отзад“. Но всъщност и пророк Езекил доста ни обърква, защото обединява в един образ „свещените животни“ (Херувимите), които обичайно имат четири крила, и колелата (Офанимите). Все пак в Езекил 10:20 се обяснява нещо важно: пророкът всъщност твърди, че „живото същество“ е едно, а се състои от много Херувими. От друга страна, на Офанимите (колелата) е дадено точното име – „търкалящи се колела“. Различните преводи и версии дават различни решения на този термин. Православната версия посочва „галгал“, което е транслитерация на ивритското „Ха-агалгал“ и я превежда като „вихър“. А протестантската версия дава „търкалящи се“, което е по-точен превод на ивритската дума (а „колела“ е дадена в курсив).
Следващият пункт за приликите и разликите между Серафимите и Херувимите е – броят на крилата. Поставянето на знак на равенство между Серафимите на Исая и Херувимите на Езекил, може да протече по елемента „брой на крилата“. В крайна сметка се оказва, че в Откр. 4:6-8 „Святите Живи Същества“ са приравнени към Серафимите, защото имат 6 крила (ст.8), докато в Езекил „свещените животни“ са с 4 крила (1:6). Освен това „Святите Живи Същества“ от Откровението хвалят Бог Отец, казвайки три пъти „Свят, Свят, Свят“ (ст.8), точно както Серафимите от Ис.6:3. В същото време те са синоними по своите лица на „свещените животни“ от Езекил – на лъв, на теле/вол, на човек и на орел. Подобно е и наличието на много очи на „Святите Живи Същества“ от Откр.4:6 и Ез.1:18, 10:12. Свещените животни от Езекил са съпроводени от много видове огън, но огнени неща изпуска и Тронът Господен в Откр.4:5.
Във видението на Езекил относно „Деянията на Колесницата“ или „Трона на Господа“, Херувимите са нееднократно споменати. Освен тях се говори и за „Офаними“ – друг вид духовни създания. Интересно, че в Езекил 1 гл. не се споменава нито веднъж думата „Херувими“, а се говори за „Офаними“, които имат четири крила, лица, крака, ръце, очи и колела. В Езекил 1 гл. те биват наричани също „животни“/„живи същества“, а протестантският превод нарича Офанимите - „живи същества“. В Езекил 1 гл. не се употребява думата „керувим“ (херувим), но тя се употребява системно в Езекил 10 гл., наред с „Офанимите“ и четирите „живи същества“. Едва в Езекил 10 гл. думата „керувим“ започва да се използва още от първия стих, редом до „свещените животни“. В Езекил 10:20 пророкът ги идентифицира като Херувими, което поставя много въпроси за разликата и приликата между Серафимите, Офанимите и Херувимите. Това, което буди особен интерес е изразът от Езекил 10:3 „Херувимите стояха отдясно на дома“, защото напомня за стоящите над Трона Серафими. От друга страна в Езекил 10:9 „Офанимите“ се наричат „колела“ и са в едно съвършено единство с Херувимите, но така или иначе Херувимите и Офанимите са ясно разграничени:
„И като погледнах, ето четири колела при херувимите, едно колело при един херувим, и едно колело при друг херувим, и изгледът на колелата бе като цвят на хрисолит.“
Херувимите от Езекил 10 гл. имат и „подобие на човешка ръка“, което ги сближава със Серафимите. Това, което е безспорно е, че Херувимите имат по две крила, при това всяко с различна дължина. Офанимите имат по четири крила, а Серафимите – шест. Безспорно е също, че при Херувимите от Втория храм има вавилонско влияние, защото едното им лице е на млад лъв, другото на орел, третото е човешко, а четвъртото е на Херувим. (По този повод еврейската енциклопедия предлага редица фотоси на вавилонски обекти, а и в Британския музей в Лондон има достатъчно артефакти илюстриращи това влияние.) В крайна сметка едно е сигурно: Серафимите се срещат само на едно място в Стария Завет в уникална позиция, обвързваща ги с огъня, с пророческата институция, с горителните змии-наказания, с огъня като пазеща човека субстанция, но и като унищожаваща стихия на Божия гняв. В тази връзка образът и свойствата на Серафимите имат отношение към различните архитипни значения на огъня – огънят, пазител на върховното божество, огънят-наказание, огънят внушаващ страх, култивираният огън, който опазва човешкия живот и т.н. Така че Серафимите представляват уникален тип духовни същества, които не бива да бъдат бъркани с Херувимите, Офанимите или с Архангелите Михаил, Гавраил, Уриел, независимо от общите свойства на всички ангелски същества.
Офаними (Колела) – „Офан“
Приликата на Офанимите със Серафимите е в тяхната уникалност, защото те се срещат само при един от пророците. (Според еврейската мистична традиция, Офанимите са „ангелите“ от света на евр. „Асия“). Тези духовни същества (на евр. „офаним“) са назовани така само в книгата на пророк Езекил. Думата „офаним“ произлиза от думата „колело“ („на евр. „офан“). Офанимите са редом до Святите Живи Същества (Серафимите) и до Животните/Живите Същества (Херувимите). В книгата на пророк Езекил 1:19 (при петото споменаване на „животните“/живите същества“- „хайот“) се споменават и „Офанимите“, преведени на български език като „колела“.
„А като гледах живите същества, ето по едно колело на земята при живите същества, за всяко от четирите им лица. Изгледът на колелата и направата им бе като цвят на хрисолит, и четирите имаха еднакво подобие, а изгледът им и направата им бяха като че ли на колело в колело. Когато вървяха, вървяха към четирите си страни, не се обръщаха като вървяха. А колелата им бяха високи и страшни, и колелата около тия четири бяха пълни с очи. И когато вървяха живите същества, и колелата вървяха край тях, и когато се издигаха живите същества от земята, и колелата се издигаха. Гдето имаше да иде духът, там вървяха и те, там гдето духът имаше да иде, и колелата се издигаха край тях; защото духът на всяко от живите същества беше и в колелата му. Когато вървяха ония, вървяха и тия, и когато стояха ония, стояха и тия, а когато ония се издигаха от земята, то и колелата се издигаха край тях, защото духът на всяко от живите същества беше и в колелата му.“
От текста става ясно, че Офанимите имат четири крила, което ги отличава от Херувимите (с две крила) и от Серафимите (с шест крила), като наличието на лице, тяло, ръце и крака ги доближава повече, като че ли до Херувимите. (Още в Езекил 1:5 ясно е заявено, че „живите същества“ имат „човешко подобие“.) Способността на някои от духовните същества да имат човешка форма е ясно изразена, като тук има интересни детайли, които липсват при другите ангели и архангели. Скрито от нас, които четем текста през превод остава наличието на „мъж“ и на „жена“ в „свещените животни“. В ивритския оригинал са употребени думите „жена (иша) и „мъж“ (иш), докато в преводите те липсват, а става дума само за „криле“. (Навярно тези думи са една от причините маймонидите да включват в архангелите класът наречен „ишим“, за който ще спомена по-късно.) На пръв поглед изглежда, че Офанимите не са огнени същества, но като част от Трона на Бога те все пак са съпроводени с множество огнени елементи.
„И като погледнах, ето четири колела при херувимите, едно колело при един херувим, и едно колело при друг херувим, и изгледът на колелата бе като цвят на хрисолит. А колкото за изгледа им, и четирите имаха еднакво подобие, като че ли на колело в колело. Когато вървяха, вървяха към четирите си страни, не се обръщаха като вървяха, но накъдето се отправяше първият, следваха го и другите, без да се обръщат като вървяха. А цялото им тяло, гърбовете им, ръцете им, крилата им и колелата, тоест колелата на четирите живи същества, бяха пълни с очи от всяка страна. А колкото за колелата, те се наричаха, както слушах аз, търкалящи колела.“
Съгласно библейския текст Офанимите могат да бъдат видяни под Херувимите („Хайот“), т.е. те не достигат до тяхното ниво. Пророкът ги описва като „търкалящи се под херувимите колела“:
„А като гледах живите същества, ето по едно колело (офан) на земята при живите същества (хайот).“
Херувимите се подчиняват на Духа и предават импулса на Колелата. Символиката на „колелото“ (правилен кръг, който се движи) ни разкрива каква функция всъщност изпълняват Херувимите. Движейки се, те „разбъркват“ първичната материя символизирана от Святите Живите Същества (Серафимите), т.е. в някакъв смисъл те обработват тази материя така, че тя да е в състояние да служи на Замисъла на Бога. Тяхното хваление не е интелектуално, а емоционално и затова (както емоциите биват усещани по-силно от интелектуалното възприятие) за тяхното хваление е казано, че се отличава „с голям шум“. В тази връзка се счита, че светът на Офанимите – е светът на Музиката. Що се отнася до музиката, тя не бива да се разбира единствено като съчетания от звуци във вида на музикални произведения, създавани от хората, които могат да бъдат възприети от нашите уши. Под израза „музика“ мистичната еврейска традиция по-скоро има предвид най-вече идеята за хармонията, която съществува между всички части и елементи на Битието. Това е едно съвършено организирано и балансирано единство, основаващо се на връзките и взаимоотношенията между всичко съществуващо. Хармонията е преди всичко една структура, която спускайки се в материята, се превръща в творец на форми. В този смисъл Хармонията е израз на Разума, на Мъдростта и това е причината тя да бъде отъждествявана със Словото. Вън от разума, от мъдростта - хармония и музика не съществуват. За съжаление трябва да признаем, че измежду всички онези, които творят или изпълняват музика, малцина са способни да водят един т.нар. „музикален“ живот. Музиката, истинската музика не е тази, която се изпълнява посредством музикални инструменти или човешкия глас, а тази, която при всички условия на живота, се проявява чрез хармоничните мисли, чувства, действия и постъпки! Счита се, че музиката принадлежи към царството на Херувимите и Офанимите. Те са чиста музика и затова живеят в съвършена хармония. Херувимите и Офанимите умеят най-вече това – да „пеят“ заедно и в хармония. (Ето защо, когато хората се опитват да пеят в хор, те в някакъв смисъл установяват контакт с ангелския чин на Херувимите и Офанимите, който е чин на небесната музика и хармонията. Важността на пеенето за духовното развитие на вярващия е осъзнато отдавна и затова то се практикува в почти всяка религия, тъй като чрез него в душата на човека се пробуждат фини центрове способни да улавят божествените сили, които идват от царството на тези небесни същества. В тази връзка хоровото пеене е най-духовната степен от сливането на мъжкия и женския принцип, представители, на които са мъжете и жените. Сливането е универсален закон, навсякъде мъжкият и женският принцип трябва да се сливат, за да създават живот. За тези, които го осъзнават и са подготвени, това сливане чрез гласовете става много високо, в света на душата и духа, като обхваща цялото им същество и води до раждането на небесни създания, които подобно на пламъци, на искри и фойерверки се отправят и изливат своите благословения в духовното пространство.)
Във видението на пророк Езекил се натъкваме още и на термина „Меркава“ означаващ Небесна Колесница, който се използва за обозначаване на мистичната опитност в нейните най-висши нива. Един вид, това е превозното средство, с помощта на което един човек може да се издигне и навлезе в мистичната реалност, а изкуството на достижението в тази практика е наречено „Дело на колесницата“ (Ма`асе Меркава). В тази връзка изключително важно е свидетелството на пророк Исая, който казва:
„Защото, ето Господ ще дойде с огън и колесниците Му ще бъдат като вихрушка.“
Това означава, че един вид вихрушката се превръща в Колесница, отнасяйки пророка в мистичната реалност. Тоест това е силата, която извежда човек отвъд обичайните предели и го отвежда в трансцедентното. Можем да видим ясно разкрита тази идея в 4 Царе, в историята за пророк Илия:
„И докато те още ходеха и се разговаряха, ето огнена колесница и огнени коне, които ги разделиха един от друг, и Илия възлезе с вихрушка на небето. А Елисей, като гледаше, извика: Татко мой, татко мой, колесницата Израилева и конница негова!“
В подобен контекст в Псалом 104 виждаме залегнала същата идея:
„Който устрояваш високите Си обиталища над водите, правиш облаците Своя колесница и вървиш с крилата на вятъра.“
Според тези стихове Божествените „високи обиталища“ са духовните вселени, докато „ниското обиталище“ е физическият свят. Тук се казва, че покривните подпори, поддържащи неговите „високи обиталища“ са направени от „вода“. Стихът казва още, че ангелите са били създадени посредством „Диханията“ – „Рухот“ (множ. число от Руах). Думата за „ангел“ тук е „Малах“ (мн.ч. „Малахим“), която означава „Вестител“. Тоест както Духът (Диханието) възхожда и снизхожда по Божия воля, така и тези Ангели се движат между световете, като изпълняват функциите на вестители и преносители на Божественото дихание. Неслучайно по-късно авторът на Посланието до Евреите цитира този пасаж:
Счита се, че начело на йерархията на Херувимите и Офанимите, стои Архангел Разиел. (За главните архангели ще стане дума по-нататък в някоя от следващите части на тази поредица.)
Престоли (Лъвове) - „Аралим“
Следващият чин във висшата ангелска йерархия са 24-те Престола. В християнската теология двадесет и четирите Престола са известни също като старци/старейшини и се считат за един от деветте ангелски ордена. В царството на ангелските йерархии Престолите заемат важно място. Тези небесни същества, изобразени като сияещи и величествени, пребивават в небесните сфери, които са най-близо до божественото присъствие на Твореца. Тяхната основна цел е да въплъщават и поддържат Божествения ред, справедливост, управление и авторитет във Вселената. Със своето вдъхващо благоговение присъствие, те играят решаваща роля в поддържането на космическата хармония. Псевдо-Дионисий Ареопагит твърди, че през Престолите Бог налага справедливостта Си. Според еврейските легенди много от ангелите от тази сфера били сред падналите ангели и вече не са част от висшата небесна йерархия. Вместо това с действията си те допринасят за появата на несправедливост и раздор в човешките дела. Въпреки че битката между правдата и неправдата изглежда безкрайна, рано или късно Доброто ще победи Злото и Божията справедливост (Милостта) ще надделее над всички противопоставящи се сили (Присъдата). В текста на книгата Откровение апостол Йоан свързва присъствието на Престолите с това на Святите Живи Същества (Серафимите).
„И около престола имаше двадесет и четири престола, и видях, че на престолите седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите им златни корони… а всред престола и около него четири живи същества, пълни с очи и отпред и отзад.“
По същество Престолът навежда на мисълта за стабилна основа, твърд фундамент, върху който сяда владетелят на Силата и откъдето той не може да бъде поместен. В действителност това е стартовото блокче, което поема отката на силата, както рамото поема ритането на пушката. (Голямокалибрените оръдия използвани за далечни разстояния, трябва да се поставят в блок от бетон, за да устоят на отката на заряда, който изстрелва снаряда напред, защото налягането върху задната част на цевта на оръдието, трябва да е равно на налягането в основата на заряда, когато оръдието стреля!) Това е истината, която нашите идеализирани религиозни тенденции са склонни да пренебрегват, водещо до отслабване и изкривяване на тяхното учение. Давайки на тези Ангели името Престоли, християнската традиция набляга на идеята за Стабилност и Неизменност, докато древноеврейското им име „Аралим“ (т.е. „Лъвове“) внася идеята за Справедливия съд. И наистина, символично Лъвът е свързан със Справедливостта. Неслучайно „Лъвът от Юдовото племе“ олицетворява фигурата на върховния Съдия, за когото апостол Йоан казва:
„Защото, нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички.“
Двадесет и четирите старци се считат още и за „Повелители и Водители на Съдбата“, тъй като нито една мисъл, нито едно чувство, нито една постъпка на хората не се изплъзват от техния взор, и именно те решават какво ще е наказанието, възмездието или наградата за всеки човек. На тези двадесет и четири старейшини принадлежи правото да произнасят присъди и техните решения са окончателни. Затова според текста в Откровение именно тези двадесет и четири старейшини казват на Бога:
„Благодарим Ти, Господи Всемогъщи, Който си, и Който си бил, загдето си взел голямата Си сила и царуваш. Народите се разгневиха, но дойде Твоят гняв и времето да се съдят мъртвите, и да дадеш наградата на слугите Си пророците и на светиите, и на ония, които се боят от Твоето име, малки и големи, и да погубиш губителите на земята.“
Според текста тези двадесет и четири старейшини са облечени в бели дрехи и носят златни корони на главите си. Белите дрехи и златните корони са символи на духовната светлина, която се излъчва от тези възвишени същества. Бялата дреха представлява тялото на славата, а короната е царствен атрибут, който се поставя на главата, и е конкретно изражение на онази фина материя, която вече не е физическо тяло, а се излъчва около главата като еманация на духа, на неговата мъдрост и всемогъщество. Тази корона е златна, а златото се счита, че е кондензация на светлината. Виждаме, че двадесет и четирите Старци са седнали на престоли. Престолът също е царски атрибут, чийто размер и форма създават усещане за солидност и така го превръщат в символ на стабилността. Нищо не изглежда способно да разклати онзи, който седи върху трон. Тази устойчивост е добродетелта, върху която всеки човек трябва да основе своя вътрешен живот. Как да я дефинираме? Стабилен е онзи, който след като реши да върви по пътя на светлината, запазва при всички обстоятелства своята божествена ориентация. След като е разбрал определена истина и я е приел в сърцето си, в душата си, той не само не я оставя да избледнее, но я превръща в жизнен принцип, в своя „програма“. (Това е много рядко качество.) За тези, които са прегърнали духовния живот, най-голямата трудност не е в това да достигнат по-високо ниво на съзнание, а да се задържат на него. Днес например ние постигаме победа, но на следващия ден, при по-различни външни или вътрешни условия, често ставаме по-безгрижни и сме склонни да поемем в друга посока. Истината е, че е почти невъзможно човек да се задържи окончателно и без отстъпления във висините на духовния живот. Ето защо устойчивостта е кулминацията на посвещението. В тази връзка сферата на постоянството е именно обителта на двадесет и четирите старейшини. Затова онзи, който минавайки през изкушения и трудности остава верен на своя висок идеал, печели тяхното приятелство. В резултат според еврейската мистична традиция, те могат да разпоредят някои промени в живота му и тогава пред него ще се разпаднат много от препятствията.
Независимо, че Престолите не се споменават често в религиозните текстове, тяхното значение се подчертава чрез основната им роля в Божественото управление. Според еврейската мистична традиция те действат като посредници между ангелите с по-висок ранг (като Серафими и Херувими) и ангелските йерархии, отговорни за изпълнението на Божията воля. Влиянието на Престолите се простира отвъд небесните сфери, тъй като те също ръководят и вдъхновяват човешките души. Тяхната роля в земното царство включва осигуряване на стабилност и баланс, позволявайки на хората да съгласуват действията си с по-висшите духовни принципи. Счита се, че те предлагат утеха и подкрепа на нуждаещите се, като им помагат да намерят утеха във времена на смут. В сложния гоблен от ангелски йерархии, Престолите стоят като мощни пазители на божествения ред и справедливост. Чрез своето присъствие и влияние те поддържат космическата хармония и предоставят насоки както на небесните сфери, така и на човечеството. Изследването на царството на Престолите разкрива дълбоката връзка между небесната и земната сфери. Престолите управляват Божията справедливост и според еврейската мистична традиция начело на тях стои Архангел Цафкиел. Така както Серафимите пребивават в едно дълбоко благоговение, възпявайки Святостта на Бога, така двадесет и четирите Старци пребъдват в непрестанно преклонение пред Съвършенството на Неговата воля. Пред Бога те благоговеят, утвърждавайки, че само Той е достоен:
„И когато живите същества принасят слава, почит и благодарение на Този, Който седи на престола и живее до вечни векове, двадесетте и четири старци падат пред седящия на престола, и се кланят на Онзи, Който живее до вечни векове, и полагат короните си пред престола, казвайки: Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш, слава, почит и сила, защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.“