Природните закони и чудесата
Когато става въпрос за духовните светове и създанията, които ги обитават, според еврейската мистична традиция съществуват множество различни разреди духовни същества. Едни от тях са отговорни за колосалните процеси, свързани с галактическото развитие. Те са наречени още велики духове или архангели. Други от по-нисък разред, действат като посредници, изпълнявайки конкретни задачи, като контрол над планети или видове растения и животни. Трети пък се занимават с рутинни дела, като сезонните цикли или наблюдение над отделни региони (да кажем, морета или планини). Ангели и демони биват често дефинирани като отговорни за болести и миграции. Едните стимулират процеси на експанзия, докато противоположните на тях изпълняват функция на сдържане, за да се установява равновесие. Други същества могат да действат „по вертикала“ – едно отгоре, а друго отдолу, като провеждат двупосочна операция (например пролетен възход в природата и есенен упадък), докато сезоните сменят полукълбата. Тези същества подобно на заселилите земните морета и гори, са част от небесната „екология“, поддържаща характерно за тях ниво на съзнание. Тези ангелски същества са архетипи на динамиката, структурата и поддръжката. Повечето духовни традиции приемат наличието на цяла йерархия същества, обитаваща горните светове, макар културата им да ги облича в различни форми. Според еврейската мистична традиция всеки разред от тези войнства остава прикрепен към дадено ниво (също както кит и червей са обвързани със собствен хабитат).
Трябва да знаем, че не само светът, но и управлението на Мирозданието чрез използването на Ангелската Йерархия, също има за цел в някаква степен да „скрие“ присъствието на Бога. И в този смисъл, постоянството на природните закони има същото предназначение. Кое тогава може да разкрие Божието присъствие и то да стане явно? Отговорът се крие в прекратяването на постоянството в тяхното действие, или казано с други думи – чудото. Чудото разкрива Присъствието на Твореца в този свят. Тоест Природата има предназначението да скрие присъствието на Бога, а чудото да го разкрие. (Най-яркото доказателство за това е служението на Божия Единороден Син - Исус Христос, което бе съпътствано с множество чудеса и знамения, непознати на човека до този момент.) Не всяка промяна в законите на природата обаче е чудо. Например ако една река изведнъж обърне течението си в обратна посока или някаква скала се откъсне, и при своето падане към земята изведнъж увисне във въздуха, това са явления противоречащи на действието на закона на гравитацията, но не са чудо. Те са по-скоро нещо невероятно, необичайно. Ако станем свидетели на подобно явление, нашето изумление ще ни остави задълго с отворена уста. Но чудото е нещо по-различно и то винаги е насочено към преследването на определена цел. Например, виждаме как над главата ни се откъсва една скала и след миг тя ще се стовари върху нас, и край. Тогава обаче на някакви си сантиметри от нашата скъпоценна глава, изведнъж скалата спира и увисва във въздуха, без да ни докосне. Това вече не е нещо изумително, а истинско чудо. Горното явление се превръща в чудо, защото сме спасени, т.е. Бог Го е направил със специална цел – да ни спаси. Понякога човек изпуска чашата, която държи (случва се разбира се), но този път забелязва, че тя е паднала точно върху скорпиона, който само след секунда е можел да го прониже с жилото си. Ето още един пример за чудо! Едва когато видим целенасочено изменение на събитията, можем да говорим за чудо, защото в това се проявява волята на Бога да спаси някого.
Да си представим още една типична за живота ситуация. Карам си колата, в хубаво настроение съм и си тананикам някаква любима мелодия. Пътят е планински и има много остри завои. Аз се разсейвам и в един момент излизам от шосето и падам в пропаст. Колата се преобръща няколко пъти, докато спре някъде долу и вече прилича повече на смачкана консерва, отколкото на автомобил. Аз обаче излизам напълно невредим от нея, отупвам се от прахоляка и изпадам в потрес. Първото, което ще си помисля, след като дойда на себе си е, че с мен се е случило чудо. Ще започна да благодаря на Господа и да Му се покланям. (Ако не съм достатъчно добре запознат с духовните закони, всяка година ще правя (както впрочем правят много хора) курбан, защото Той ме обича и ме е спасил.) Вярно че е така, но само донякъде. И е неправилно тълкуване на ситуацията, защото ние си мислим, че щом Бог толкова много ни обича и ни е спасил, значи всичко е наред… Но ние знаем, че той е Всесилен и Всемогъщ, нали така? Тогава не си ли задавате въпроса: защо изобщо е допуснал да се случи подобен инцидент, та да се наложи да ме спасява!? Истината е, че Бог Сам ме е хвърлил в пропастта и след това ме е спасил. Но защо?? Защото чудото се прави за „слепи“ хора, за хора, на които са им изпращани безброй знаци, многобройни намеци, които те не са успели да видят. И чудото е последен опит човекът да бъде разтърсен, да се събуди и да прогледне. За неверник, който живее в свят на случайности, трябва да бъде извършено чудо, за да бъде той разтърсен и да се пробуди. В този смисъл, чудо е колосалното Милосърдие на Бога, пожелал да върне човека при Себе Си.
Чудото - преодоляване на детерминизма на Природата
Ето един емблематичен пример от Стария Завет, който ни разкрива тази идея. В книгата Изход четем, че египетският фараон вижда на сън седем тлъсти крави, а след това седем мършави крави. Струва ни се, че сънят на фараона е бил лесен за разгадаване – всяко дете ще разбере, че ако в началото кравите са тлъсти, а после са станали мършави, това означава, че в началото ще има храна, а после няма да има. За такова разгадаване не е нужно да си велик мъдрец… Но когато фараонът извиква всички египетски магьосници, се оказва, че никой от тях не може да разгадае съня. После той извиква Йосиф, който му разяснява съня и това обяснение толкова поразява фараона, че той веднага назначава Йосиф на поста министър-председател на Египет. Но защо мъдреците на Египет не могат да разгадаят такъв ясен сън? Защото самата мисъл, че в Египет е възможен глад, не им идва даже на ум. Тя означава, че природният ред се руши. Защото Нил винаги дава храна, това е природен закон, как може да се случи така, че в Египет да няма нищо за ядене? Египетските мъдреци даже не разглеждат сериозно вероятността за глад. За да произнесат фразата „глад в Египет”, те е трябвало да преодолеят собственото си виждане за света, да преодолеят преклонението си пред природния детерминизъм. Във възприятието на Египет, Нил и другите природни сили са богове, непроменими висши сили. Сега изведнъж египетските мъдреци трябва да приемат идеята, че Нил не е божествен, т.е. че той е подвластен на изменение. (Идолопоклонството е свързано с постоянството на природните закони, на техния детерминизъм, а чудото е - личното вмешателство на Всевишния, Твореца на света, което разрушава този детерминизъм.) Затова египетските мъдреци са били неспособни да разгадаят съня и е било нужно да дойде някой отвън, който да им каже, че в природата са възможни изменения (а това означава, че те са възможни и в обществото). Такъв човек според Библията става Йосиф и т.н. Та Бог не върши чудеса просто ей така, това са изключителни явления, които се правят само в екстремни ситуации, и когато е необходимо (за отделен индивид или за цял народ) с цел да бъдат пробудени. Това е истинската причина за съществуването на чудесата!
През последните 50-60 години в света на науката вече се приема фактът, че светът е Сътворен. Преди това научните среди са се надсмивали над подобно твърдение, но постепенно учените и особено физиците са открили потвърждение за Сътворението на света, и сега се смята, че преди около 14 милиарда години се е състоял т.нар. „Голям Взрив“. Преди него не е имало нищо, а след това са се появили толкова много неща, че в един момент и човекът е дошъл на този свят, благодарение на взрива. Твърди се, че всичко се е случило постепенно, от простото към сложното и от момента на този „взрив“ е започнала да се образува цялата Вселена. В началото е имало само енергия, после тя се трансформирала в материя и всичко тръгнало да се развива. Но ето, че има нещо интересно, което не става ясно. Оказва се, че след „големия взрив“ всичко на този свят се развива, променя се и еволюира. Но тогава с основание можем да попитаме: „Откъде тогава са дошли законите, които от момента на своята поява се оказват в напълно готов вид и изобщо не са се променили нито йота, толкова милиарди години!?“ Нямало ги е, нямало ги е и изведнъж хоп – появяват се в готов вид. Откъде са се появили законът за гравитацията например, ядрените сили, магнетизмът, природата на електричеството и т.н.? Това все още е една голяма загадка за научния свят. Освен това тези закони действат непрекъснато. Те нямат почивен ден, нямат почивка дори и за част от секундата в рамките на такъв огромен период от време. Законът за гравитацията постоянно привлича, без прекъсване. Ако реши да си „отдъхне“ и да се „позабавлява“ за няколко минути, в цялата Вселена ще настъпи колапс. Ако тези закони не бяха постоянни, а се променяха както всичко останало, Вселената нямаше да съществува. И второ, когато наблюдаваме постоянството им, бихме могли да кажем, че светът съществува сам по себе си. Затова казвам, че в такъв случай имаме някак „скриване“ на Бога.
Чудесата, за които говорим съществуват, за да доведат в крайна сметка нашия свят до Целта на Творението. И тъй като тази цел съществува още в Замисъла на Бога (още когато е било сътворено постоянството на законите), пак така изначало е била заложена и възможността за отмяна на тяхното постоянство. То може да действа непрекъснато до онзи момент, когато условно казано „някой не натисне копчето“ и не заповяда на закона за гравитацията: „Спри да привличаш! Досега непрекъснато привличаше и се справяше чудесно със своята задача, но сега е време да поспреш за мъничко!“ Всичко това е предвидено и заложено в самите Корени. Ако не разбираме Целта на цялото творение, няма да можем да разберем всяка отделна част, и по каква причина я има. Някакъв ресурс може да съществува в земните недра милиони години и търпеливо да чака времето, когато човечеството ще може да го използва според целта, за която е Сътворен. Например днес ние ползваме толкова неща направени от пластмаса, а това означава, че изначално още в процеса на Сътворението, в Природата е било предвидено и заложено, че на определен етап от еволюцията си, човекът ще има нужда от нефт, за да създаде пластмасата, от която впоследствие ще направи толкова много неща.
В книгата Битие (в историята за Вавилонската кула) се описва неуспешната един вид „научно-техническа революция”, която започва с описание на огромния пробив в технологията в областта на строителството:
„И като потеглиха човеците към изток, намериха поле в Сенаарската земя, където се и заселиха. И рекоха си един на друг: Елате, да направим тухли и да ги изпечем в огъня. Тухли употребяваха вместо камъни, а смола употребяваха вместо кал (глина).”
Днес се знае, че в земните пластове в този район има голямо количество петрол, чийто петролни продукти са битума (асфалта) и др. Именно затова древните жители са използвали смола, а не глина при градежа на Вавилонската кула. Всички знаем, че камъкът не е най-удобният материал: той е неравен и нееднороден, трябва да се дяла дълго време и затова да се положат голям брой равни камъни, е доста трудно. А тухлата е стандартен материал: може да се направи „поточно” производство и да се направят хиляди тухли, от които да се изгради всякакво здание, нужен е само добър свързващ разтвор. (Именно затова тази технология се използва и до днес.) Когато за строеж вместо глина започнали да използват смола, хората успели да разгърнат грандиозно строителство в тази долина и археологическите разкопки днес го потвърждават недвусмислено. На твърдо, равно място, при наличието на тухли и смола те можели да построят всичко, което поискат. Та тук ни е описана първата в историята „научно-техническа революция”. (Тя обаче завършва с пълен неуспех, защото се оказва, че физическите и технически възможности сами по себе си, по никакъв начин не са залог за успех.)
По същият начин стои въпросът със силикона например, за получаването на който е необходим пясък. Хората хиляди години са смятали, че пясъкът съществува само, за да си лежим на него. Но Бог изначално е Създал всички необходими ресурси (открити или все още неоткрити), които един ден човечеството ще може да използва според еволюционния етап, на който се намира в даден отрязък от време. Само преди 200-300 години никой не е и предполагал, че в земните недра има такива огромни запаси от нефт, търпеливо стоящи в очакване на онзи период от нашето развитие, когато този ресурс ще бъде използван първоначално само като гориво, а след това и като важна суровина за производството на голям брой стоки. Но това е било Предвидено и Заложено изначално, още от момента на сътворението. Така че в природните закони е заложено, те да работят непрестанно, но също така изначално е заложено и прекъсване на тяхното въздействие. Дойде ли заповед Отгоре, Ангелът отговорен за работата на определен закон, спира неговото действие и силата на гравитацията изведнъж изчезва. (Подобен пример виждаме в 4 Царе 6 гл. с „желязото, което изплува от водата“.) Тоест на Природната Сила е Възложено да въздейства именно по този начин и над нея е поставен „надзирател“, следящ да няма никакви отклонения.
Това разбира се, е трудна тема и аз знам, че не е лесно да се говорят такива неща на съвременния човек. По принцип ние подхождаме към тях с предубеждение, защото сме интелигентни хора, знаем всичко и разбираме от всичко.... Ако говорим за чудеса на човек от улицата, той веднага ще каже: „Какви са тези простотии, с които ме занимаваш!? Няма никакви чудеса!“ Днес хората живеят с убеждението, че чудеса няма и не може да има като научно доказан факт. Компетентна ли е обаче науката в областта на чудесата? Тя се занимава изключително с постоянни явления. Ако съществува някакво явление и то е постоянно, науката започва да го наблюдава, изследва, измерва, търси закономерност и след това го описва с апарата на математиката. Когато съобщават, че е открит даден закон, дотук добре. Но ако явлението има еднократен характер, то изобщо не попада в сферата на научните изследвания. А чудото е именно такова еднократно събитие. То не подлежи на изследване и измерване, не може да се възпроизведе в лабораторни условия, нито да се планира. Затова науката няма, и не може да има отношение към чудесата. Чудото се намира изключително в сферата на вярата. Темата, която разглеждаме е свързана (макар и непряко) с въпроса за връзката (или по-точно „противоречията“) между религията и науката, и тъй като тя е доста „щекотлива“ (и за съжаление неправилно разбирана от много християни), искам да споделя някои мисли в тази връзка.
Религия и наука
Когато говорим за връзката между Библията и науката, общо взето съществуват шест гледни точки:
Религиозният фанатизъм: „Библията е истинна, защото тя е от Бога и ако науката противоречи на Библията, значи тя просто греши.”
В рамките на този подход се твърди, че Библията следва да се разбира на нивото на опростеното, буквално четене на текста, а при описанието на сътворението на света, тя говори за материята около нас. Тоест Библията говори точно за онези неща, за които говорят и физиката, и естествените науки. Или още: „Библията ни е дадена Свише и затова абсолютна истина се явява само написаното в нея, на нивото на буквалното четене на текста.“ Тъй като съвременната физика и другите естествени науки явно противоречат на Библията, следва да се счита, че учените се заблуждават и са далеч от истината, дори ако техните грешки е невъзможно да се докажат в рамките на науката. През 16–17 век този подход се формулирал така: „В Библията не е казано, че Земята се върти около Слънцето, значи това не е така”. Напротив, в Свещеното Писание по времето на Исус Навин се казва обратното:
„И слънцето застана и луната се спря… Слънцето застана всред небето и не побърза да дойде почти цял ден.“
Този подход е бил характерен за европейския конфликт между Църквата и развиващата се наука и на основание на него католическата църква е преследвала и даже убивала учените!? В юдаизма такава гледна точка (макар и без крайности и насилие) в предишните векове също е била достатъчно разпространена, макар и да не е всеобща. По времето, когато едни автори приемали новите революционни научни теории, други рязко ги отричали. Например еврейският равин Тобия написал през 1700 г. следното: „Не се отнасяйте сериозно към думите на Коперник, защото те са от Сатана”. Интересно е, че даже чак през 19 в. намираме религиозни мислители придържащи се не към коперниковата, а към птоломеевата астрономическа система. В наше време подобен подход в средите на Църквата не отрича разбира се, Коперник, но отрича например еволюцията на живия свят и се сблъсква челно с постоянните открития на археологията свързани със съществуването на динозаврите и т.н. В тази връзка трябва да признаем, че днес Църквата е изправена пред сериозни предизвикателства и обяснения от рода: „Това е така, защото го пише в Библията” (както казваше моя пастор!?), вече не работят... Най-простият пример в тази насока е именно ситуацията случила се в Европа в XVI-XVII век с хелиоцентричната система на Коперник. Както знаем, до Коперник в съответствие със системата на Птоломей се считало, че Слънцето се върти около Земята. Дошъл Коперник и заявил, че не Земята, а Слънцето се намира в центъра на космоса, а Земята се върти около него. Видно е, че тази концепция е строго научна и не би трябвало да има никакво отношение към религията. Нали моралните норми, духовното съдържание на нашия живот и общението на човека с Бога не се променят в замисимост от това кое около какво се върти. Днес на нас ни е прекрасно известно, че хелиоцентричната картина на света въобще не пречи на човека да бъде духовен, но в епохата на заявената от Коперник негова концепция, хората свързвали тези неща в едно цяло. Те разсъждавали така: ако ние считаме, че Земята се намира в центъра, това означава, че човекът е важен. Бог се грижи за човека, за Бога е важен диалога с човека и съответно има морални принципи, има основа за развитие на духовността и т.н. Но ако Земята не е в центъра на света, то и човекът не е централен за Бога, не е важен, а в такъв случай нямат място нито вярата, нито морално-нравствените норми. Ясно е, че такива изводи са съвършено необосновани. Централната духовна роля на човека в света лъжовно се отъждествявала с физическото централно положение на планетата Земя в космоса. (Но дори от житейския си опит виждаме, че много ненамиращи се в центъра неща, по никакъв начин не се явяват по-малко значими и си остават централни по своята важност.) Но в тази епоха идеята на Коперник, че Земята не се намира в центъра на Вселената се оказала разрушителна за съзнанието на много религиозни хора. (Както е известно самият Коперник е бил католически свещеник и в неговото съзнание новата система въобще не разрушавала религиозните му представи. Но част от обществото възприело концепцията на Коперник като опровержение на религията и в отговор започнало да се бори с хелиоцентричната система на света, считайки я като заплаха за съхранението на религиозните и морални устои на обществото.)
Проблемите на нашето поколение днес за съжаление са „проблеми на главата”, проблеми свързани с осъзнаването на същностните изменения на света, а не „проблеми на сърцето”. Именно тази променяща се вътрешна същност на света се проявява в живота на обществото и в личния живот на всеки човек. И ако ние не осъзнаем измененията на тази същност, няма да можем правилно да реагираме на тях. Огромният проблем се състои в това, че ако християнството не прави сериозен анализ на проблемите на окръжаващия ни свят и не разработва пътища за отговор на неговите предизвикателства, то става нерелевантно и хората трудно биват привличани към него. Тоест християнството трябва да може адекватно да отговори на поставените от живота въпроси. За всички нас е важно да можем реално да повлияем на поправянето на света, но този, който иска да поправя света, трябва да разбере как именно може да направи това и преди всичко как да поправи своя духовен живот, та следствието от това да бъде поправянето и на света, в който живее. В тази връзка важен принцип за правилното развитие на нашите представи за света се състои в разграничаването на идеите и предотвратяването на необоснованото разрушаване на представите в една област на мислене произтичащо от развитието на идеите в друга област. Времето води до появата и разпространението на нови представи, които заменят старите. Тази замяна „едновременно” води до разрушаване на тези „правилни“ стари идеи, които по своя смисъл не отричат новите представи, но само, поради силата на навика ние ги свързваме с последните. Трябва да признаем, че „времето води”, т.е. самата епоха поражда новите представи. Всяка идея си има своите периоди, своето време, но с течение на времето идва епоха на нови идеи и тяхната поява не е случайна, а необходима и затова новите идеи се появяват в определено поколение в съответствие с Божествения порядък. При това в областта на науката, техниката, обществото и културата има действително остарели представи, които трябва да бъдат променени. Но по силата на навика нашето съзнание се асоциира с тези стари идеи и затова отхвърля много духовни, морални и ценностни представи, които в своята същност въобще не противоречат на новите идеи в науката и обществото. На невисоко интелектуално и духовно развития човек е свойствено (отчасти необосновано) да свързва идеи от различни области в един комплекс, и когато част от тях се променят, тази промяна да засяга цялата мисловна сфера. Например, често духовни, морални и ценностни идеи по силата на навика се свързват с научни и социални идеи на съответната епоха. Когато някои от тези представи (например научни) се променят, на нас ни се струва, че другите представи (в т.ч. духовно-ценностните) започват да се рушат. По повод на това някои хора на науката започват да възстават против християнството, а някои християни чисто идеологически започват да отричат новите научни идеи. А всъщност и едното, и другото е основано на грешната връзка на идеи от различни области.
Научният фанатизъм: „На всички е известно, че науката е истина, а тъй като науката противоречи на Библията, това показва, че Библията е невярна.”
Вторият подход се явява огледално отражение на първия. Както първия, така и той изхожда от представата, че Библията и науката обсъждат едни и същи обекти и понятия, но стоят на противоположни позиции: „Тъй като ни е известно, че науката е истина (а науката противоречи на Библията), това доказва, че Библията не е правилна.“ Между позитивистите от 19 в. битувало мнението, че в бъдеще науката ще даде отговор на всички велики въпроси, на които по-рано неуспешно са се опитвали да дадат отговор философията и религията. Те считали, че в предишните времена човекът се е нуждаел от различни философски системи и религиозни представи, само защото науката е била недостатъчно развита. Но когато науката напредне, тя ще разреши всички тези въпроси без всякаква помощ от страна на философията и религията. Важно е да се отбележи, че между тези два подхода има огледално сходство. И двата разбират библейския текст буквално и считат, че Библията и науката обсъждат едни и същи материи, а разногласията между тях свидетелстват за неотстранимо противоречие.
Религиозният инклузионизъм: „Библията обяснява всичко, включително и науката, и всички научни открития са вече обяснени в Библията.”
Съгласно този трети подход Библията в нейното традиционно разбиране трябва да бъде основа на нашия поглед за света (с това третият подход е близък с първия), но науката не трябва да се отрича, а напротив - науката е нещо добро, но тя по своя смисъл не ни казва нищо ново и всички научни открития вече са описани в Библията. Тази гледна точка се използва широко от тези, които се опитват „да обръщат хората към вярата”, тъй като съвременното поколение вече е запознато с науката и е невъзможно тя да бъде напълно отречена, но може да се направи опит тя да бъде лишена от статута на движеща сила за човечеството. Ясно е, че най-обикновеният анализ показва неубедителността на такава гледна точка: ако в Библията можем да намерим идеята за кръглата форма на Земята, то по никакъв начин не можем да намерим множество други идеи на съвременната наука. Но на слушателите незапознати с детайлите, това прави впечатление. Подръжниците на подобен подход настояващи за буквалното четене на текстовете в Библията често прилагат към тях научни данни. Например ние можем да считаме (и с това не трябва да се отхвърля науката), че светът съществува няколко хиляди, а не милиарди години, че просто той е създаден „възрастен” (независимо от заложената в него „памет” – радиологическа, геологическа, палеологическа и т.н.) за изминалите милиарди години. А освен това (по отношение на възрастта на света) теорията на Дарвин за еволюцията научно не е доказана. Такъв подход по своя смисъл „вади от контекста” някои отделни научни положения, игнорирайки напълно науката като система коригираща представите за света. Разбира се в Дарвиновата теория за еволюцията има проблеми и тя не трябва да се счита като „доказана” или научно безупречна, но когато на основание на тези проблеми се опитваме да докажем безоснователността на еволюционния подход въобще, това означава неразбиране на самата структура на науката. Отделно ще добавя, че да си въобразяваме, че едва ли не Бог „за да ни обърка нарочно е сложил кости от динозаври в земята, макар те никога да не са съществували”, означава да мислим, че Бог е едва ли не „хитро-злонамерен”, а такава представа за Него меко казано не изглежда особено достойна...
Между другото, като стана дума за Дарвин, искам да кажа, че той никъде не е писал, че човекът е произлязъл от маймуната! Аз започнах да чета Дарвин (не преразказите на този или онзи религиозен „специалист“, а самият Дарвин) и се оказа, че там на всяка пета строфа стои думата Господ. Той пише: „Аз съм щастлив за това, че се явявам потомък на тези първи същества, които Господ е създал.“ Това, че ние всички на тази планета в някакъв смисъл сме роднини, е безспорно и впрочем, на мен ми се струва, че по никакъв начин религиозната гледна точка не противоречи на тази идея. В тази връзка не ви ли поразява фактът, че съществува т.нар. „азбука на живота“, която се състои от 4 букви, чрез които е създадена ДНК на всичко живо? Нима това не е чудо? Науката всъщност доказа, че името на Бога (ЯХВЕ) е написано в ДНК на човека и животните. Знае се, че структурата на ДНК е еднаква за всички. Всяка ДНК се състои от спирали, т.е. хромозоми, които са свързани помежду си. Оказва се, че тези спирали ги държи мост, който периодично възниква, т.е. този мост държи спиралата на ДНК. И се оказва, че такъв мост има след 10 аминокиселини, след 5, следващият е след 6, а следващият след – 5. Когато погледнем тези 4 цифри (10, 5, 6, 5) ще видим, че това не са просто само цифри, а това (на иврит) е числовият израз на името на Бога „Йуд-Хей-Вав-Хей“ (ЯХВЕ). Тоест зависимостта между различните свойства на нашата ДНК, се проявява в тази „матрица“, заложена в „Името на Бога“, по Чийто „образ и и подобие“ сме създадени.
Съгласуване: „Библията е важна, и науката също е важна, но науката не може да опровергае Библията.”
Тази позиция е също религиозна и ортодоксална, но в същия момент тя се стреми да съгласува четенето на Библията със съвременните научни данни, в степента, до която й се отдава това. Освен това такива хора разбират библейския разказ за сътворението на света НЕ буквално, но допускат, че дните на сътворение могат да бъдат милиони и милиарди и също считат, че наличието на еволюция не противоречи на Библията. Те се отнасят към науката и нейните достижения сериозно, признавайки нейната огромна роля не само за материалното, но и за духовното развитие на човечеството. Още повече, че в някои аспекти съвременните научни концепции могат да ни помогнат по-правилно да разберем разказите на Библията. Подръжниците на идеята за „съгласуването” не виждат в това нищо неправилно или противоречащо на ортодоксално-религиозната гледна точка. Но такъв подход също не е склонен да счита научните теории за истинни, по-скоро той се отнася към тях като към „текущи научни модели”, които като цяло съответстват на съвременната научна парадигма. Това означава, че науката няма никакви истински доказателства и затова тя не може да опровергае Библията. Плюс това се счита, че в историята за Сътворението на света, Библията и науката говорят за едно и също нещо, и такъв поглед ги обединява с предишните три подхода. Тези „съгласуватели” считат, че не трябва от различията между науката и Библията да се правят преждевременни изводи. Ако се задълбочим в днешната наука, ще видим, че тя по никакъв начин не опровергава Библията, а по-скоро се съгласува с нея. Този подход в някаква степен може да съгласува Библията и данните на науката, но към него има и сериозна критика. Проблемът се състои в следното: „Нима Библията и науката говорят за един и същ предмет?” Защото във всички изброени четири подхода присъства един общ принцип: всички те твърдят, че Библията и науката говорят за едно и също, и с едни и същи термини. Например в Библията е написано нещо относно сътворението на света и науката говори за възникването на света. И ако считаме, че те говорят за едно и също, използвайки еднакви понятия (небе, земя, вода, светила, растения, животни, човек), то Библията и науката обсъждат един и същи процес. И затова различията между тях, или свидетелстват за неправотата на единия или другия (подход 1 и 2), или те трябва да бъдат съгласувани (подход 3 и 4). Но на какво се основава тази изходна представа, че Библията и науката говорят за едно и също нещо? Това е напълно неочевидно! Историята за сътворението на света е „тайната на битието”. Но ако това е „тайната на битието” и висшите истини, то е невъзможно те да се тълкуват опирайки се на прекия смисъл, а да не говорим, че е невъзможно да ги разбираме буквално.
РАЗРИВЪТ: „Между Библията и науката няма връзка, защото Библията говори за духовния свят, а науката изследва структурата и функционирането на материалния свят.”
Петият подход отрича основата на четирите предишни подхода. Той счита, че въобще всички ръзсъждения за връзката между Библията и науката са неуместни, тъй като между Библията и науката по принцип няма нищо общо, няма никаква връзка, защото Библията говори за духовния свят, а науката изследва структурата и функционирането на материалния свят. Науката се занимава с въпросите за функционирането и строежа на материалния свят, изяснява материалните причини, отговаря на въпроса „Как?”, а Библията се занимава с проблемите за смисъла на всичко съществуващо, обсъжда духовните цели и отговаря на въпроса „Защо?”, а това са две съвършено различни дисциплини. Концепцията на науката се отнася към областта на материята, а концепцията на Библията към областта на духа и затова е безмислено те въобще да се сравняват. И всички опити да бъдат противопоставени, както и да се свържат, са погрешни и няма да доведат до нищо.
Например въпросът за възрастта на света е въпрос на науката, той не се отнася към областта на религията. Както и въпросът: Имало ли е еволюция и как тя е протекла? Библията въобще не обсъжда това. Разказът за сътворението на света не се занимава с историята на създаването и развитието на материалната Вселена, макар и да използва подобна терминология (небе, земя, вода, светила, растения, животни, човек), а ни говори за съвсем друго. (Към този подход се придържат достатъчно много съвременни религиозни хора особено тези, които реално се занимават с научни изследвания.) За хората в общокултурен план взаимоотношенията между науката и религията са важни единствено в качеството си на елемент на светогледа и те често се придържат към четвъртата (или третата) от описаните по-горе позиции. Такъв подход изглежда достатъчно естествен, но в него има и съществени проблеми. Това е така, защото все пак религията и науката имат съвсем немалка обща територия. Например днес ние пишем: „Еди коя си година”. Какъв смисъл имат подобни неща, ако ние не вярваме, че това действително е така? Отговорът може да се състои в това, че в такива случаи ние свързваме това не с областта на физиката, а с областта на морала. (Според еврейската традиция например, от гледна точка на морала светът е на 5785 г. и затова те днес казват: „5785 г. от сътворението на света”). Същото трябва да се каже по отношение на сътворението на човека от пръстта – то също се отнася към областта на морала, а не на физиката. Има се предвид, че в човека има природно начало и то в Библията се нарича „от пръстта на земята”, което е резултат от еволюцията (дори да е и от еволюцията според Дарвин). И в това понятие влиза не само неговата биологична същност, но и съзнанието, езикът, социалното устройство, и дори е възможно и естетическото чувство, и основата за творческото начало. Но освен това в човека има още и допълнително морално измерение, което се нарича „жива душа” и то е дошло в човека от Бога (а не е възникнало в резултат от еволюцията). Именно тази морална добавка в човека, за евреите е на 5785 г.
По принцип въпросът за биологичния произход на човешкото тяло не е засегнат в Библията, тъй като той не е важен за религията. В Библията и в научния дискурс „годините на човечеството” имат съвършено различен смисъл и напълно нерелевантен ще е опитът да се опитваме, както да ги съгласуваме, така и да ги противопоставяме един на друг. Въобще и в нашия обичаен живот често се случва една и съща дума или термин (в различни контексти) да означава съвършено различни неща. Така например ако едно момче иска да отиде на кино, на филм, на който не пускат деца до определена възраст и го питат на входа: „На колко си години?”, се има предвид неговата биологична възраст. Но в друга ситуация, когато например това същото дете се държи лошо и го попитат: „На колко си години?”, същият този въпрос, но в друг контекст и с друга интонация може да означава съвсем друго: „Не на колко биологични години си?”, а „Как може да се държиш така като малко дете!?” (Не говоря въобще за това, че във всеки език съществува т.нар. понятие „идиоми“.) Например астроном в обикновен разговор може да каже: „Слънцето скоро ще седне, ще се скрие”, макар че всеки, който не е астроном знае, че Слънцето никъде не сяда. Или пък ако астрономът каже на своя син: „Скъпо дете, време ти е да лягаш, виж Слънцето вече е легнало да спи”, това би прозвучало глупаво?! Но така както думите на астронома в ненаучен контекст са лишени от научен смисъл и служат за съвсем друга цел, така и думите на Библията в книгата Битие не предполагат научно тълкувание, а носят съвършено друга идея. В описания подход на обсъждания проблем наистина има твърде много „правилно и здраво”, но в него все пак присъства и известно затруднение: този подход, както ни е представен е недостатъчно монотеистичен. Той предполага разделение на света на област на духа, където властва Библията и област на материята, където властва науката. Но християнството е монотеистична религия, съгласно която този Същият Бог, Който е дал Библията, Той е сътворил и света, и Той се проявява също и в науката изследваща този свят. Странно ще е да се откажем от предположението за някакъв общ замисъл или съдържание обединяващо тези две области. И науката, и Библията са създание и откровение на Бога, различни канали, чрез които Той говори с нас. По тази причина не трябва да се изключва наличието на определена връзка между Библията и науката, противоречаща на този разделящ ги подход.
СЪЗВУЧИЕ: „Науката и религията се занимават с различни области, но влияят една на друга чрез интелектуалната атмосфера на обществото и в това именно е Божественият замисъл.”
Сега ще преминем към шестия вариант за разглеждане на проблема. От една страна отсъства пряка връзка между науката и обикновеното (буквално) четене на Библията, на което съответства петия подход. Къде тогава е решението на конфликта между Библията и науката? В съзвучието между тях! Във факта, че науката и религията се занимават с различни области, но влияят една на друга чрез интелектуалната атмосфера на обществото, и в това именно е Божественият замисъл. От една страна отсъства пряка връзка между науката и обикновеното (буквално) четене на Библията. От друга страна между религията и научните възгледи на епохата има много дълбока връзка, но тази връзка не е на нивото на съгласуването на текстовете. От предметна и фактологична гледна точка няма никакъв смисъл да се сравняват думите на Библията с науката, защото те говорят за различни неща. Но както „разбирането на света на основата на Библията”, така и „разбирането на света на основата на науката”, не са статични картини, а динамични процеси. И тези процеси протичат някак паралелно, образувайки връзка между Библията и науката. С други думи, има Божествен замисъл съединяващ развитието на науката и откровението на Бога. Има Божествено Провидение в това, което засяга развитието на науката и историята, и нейното влияние върху духовните представи на човечеството. Неслучайно в едно поколение доминира една научна теория, а в друг век тя се сменя, и именно тази динамика на научните представи има духовна ценност! Това е част от Божия замисъл, част от процеса на разкриване и познание на Бога от страна на Неговото творение. В този смисъл е безмислено например, да се опитваме да съпоставяме пряко научната картина за света, с описанието за Сътворението на света в Библията. Плюс това религията и науката (и в още по-широк смисъл светската култура), всички те са свързани с общи духовни схеми на мислене. В историята на религията и културата можем да намерим множество примери за такова влияние във всички епохи. Бог иска човек да Го разбира и често това разбиране се достига благодарение на развитието на науката. По този начин позицията съдържаща разделение на „моралната истина на Библията” и „материалната истина на науката” се различават силно от простата дихотомия, от разделението на цялото познание на научна и религиозна област. Дихотомия няма, защото има взаимно влияние и то се явява част от Божествения план. Променяйки нашите представи за света, науката изменя и нашите духовни представи и влияе съответно на формата, която разбирането на Библията придобива в нашия свят.
В тази връзка трябва да се отбележи, че цялата съвременна наука е основана на еволюционна схема на мислене и паралелно с това в съвременното религиозно съзнание, „еволюционната схема” все повече се проявява и заема своето място. Религиозно-еволюционната схема на мислене обаче се различава достатъчно силно от „класическата” (и досега привична) за религиозно-моменталната схема. Учението за еволюцията получила широка известност благодарение на естествено-научните изследвания, направило велика промяна и сред другите области на мисълта. За напредналите в богопознанието (както в юдаизма така и в средите на християнството), които от древността размишлявали за стъпаловидното развитие на духовните светове, не им се струва толкова чужда и странна мисълта, да приложат тези знания също и към развитието на материалния свят. За това, че развитието на материалния свят е подобно на развитието на духовните светове - постепенно, стъпаловидно и последователно, без прекъсвания и скокове. За тях идеята за еволюционното развитие на живота на Земята е нещо познато и се разбира почти от само себе си, но болшинството от вярващите трудно възприемат тази цялостна и всеобхватна идея. Защо тази идея е толкова трудна за много религиозни хора? Трудността не е в това, че те не могат да свържат идеята за еволюционното развитие със стиховете от Библията, всъщност това е много лесно да се направи и не е в него причината за неразбирането на еволюцията от много кръгове. (На всички е известно, че притчите и намеците преобладават в Свещеното Писание и затова съответстващите им текстове не следва да се разбират в техния обикновен, буквален смисъл, нали така?)
Действително, единствено непривичното мислене пречи да се съединят еволюционния подход с религиозните представи. Много хора са свикнали да основават своята богобоязън на представата, че Бог действа като вълшебник с продълговата шапка, Който пеейки и танцувайки твори света с махането на Своята вълшебна пръчица!? Идеята за „едновременното, моменталното сътворение” освобождава от необходимостта за религиозен анализ на реалните и културните процеси и за критичното преосмисляне на религиозните представи. За да може обаче тези неща да бъдат усвоени от хората, трябва да има духовно развитие. Разликата между това, основават ли се богобоязънта и религиозността на еволюционния поглед на света, или на „моменталния подход” за възникването на света, е много съществена. При еволюционния подход естествения ход на нещата се възприемат като действие на Бога и „божествен“ се явява целия исторически процес, а не само чудесата. От гледна точка на „моменталния подход” обратно, има проблем както за възприемане на „Бога проявяващ се в съвременната история”, така и идеята за еволюцията. В съвременната наука съществува такова нещо като търсене на поле за обща теория: т.е. учените се опитват да намерят общо поле за всичко съществуващо, най-вече в областта на физиката. В християнството е декларирана обща основа за всичко съществуващо изразена в догмата за Единния Бог Троица. Виждането на света в неговото единство като диалог между Бога и човека е духовната основа установена от пророците на Израел и материализирана чрез боговъплащението на Божия Единороден Син, но тя не е имала до този момент някакво физическо и/или естествено-научно изражение. (Но аз мисля, че науката се движи в тази посока.) Пророчеството ни носи своето знание за света от горе надолу (от Бог към нас), а науката обратно, движи се от долу нагоре. Но в края на краищата те ще стигнат до един и същ извод, до общ синтез, до единство на всичко. Науката допълва пророчеството, водейки от своя страна към познаване на Този, по Чиито Слова светът е бил сътворен. Така както научните изследвания все по-дълбоко проникват в тайните на първоначалния хаос, предшестващ окончателното сътворение на световете, те откриват пред нас все по-тънки подробности за природните закони, които по удивителен начин съответстват на създаването на нашия свят, и по този начин тайната на Творението става все по-открита и достъпна за широко обсъждане. И като резултат от това, че светът се обучава към достигане на тайната на материалното творение, възниква насрещната идея за постигане на тайната на духовното творение. Тези идеи влизат в съприкосновение с реалността, смесват се с нея и я оплодотворяват. Божествените истини, които винаги са били познати на древните мъдреци, постепенно навлизат в общественото съзнание. И затова поради научното развитие, което приучава умовете към по-дълбок и широк поглед на реалността, днес даже вече и на обикновения човек е невъзможно да се обясни елементарната основа на вярата, без да се прибегне до изясняване смисъла на висшите тайни – тези, върху които е построена Вселената.
Обща схема на връзката между религиозния и научния подход за сътворението на света.
Науката наистина не може да приведе доказателства за истинността на своята картина за света. А нима религията може?” Отговорът е: Разбира се, че религията също не може да приведе доказателства за истинността на своята картина за света. Аз дори не се и опитвам, и не се готвя да давам „доказателства за истинността на религиозното положение”. (Още повече, че от моя гледна точка има сериозни религиозни причини за невъзможността за подобни доказателства). Целта на гореизложените разсъждения се състои в това, да се види и разбере, че истинността на двете картини за света („научната” и „религиозната”) са еднакво недоказуеми. А ако доказателства тук (както ще забележим и в много други области на живота) са невъзможни, то от областта на „истината” ние се преместваме в областта на „избора”. Тоест ние сме в право да изберем тази картина на света, която е по-близко до нашата интуиция и никакво „логическо опровержение” на такъв избор не е възможно. И затова поставянето на въпроса се променя, т.е. аз съм длъжен да се откажа от въпроса „Коя гледна точка обективно е правилна?” И трябва да поставя въпроса така: „Какви основания, доводи, причини, (но в никакъв случай доказателства) имам аз, заради които бих искал да избера тази или онази гледна точка?” А също: „Какво интересно мога да разбера аз за себе си от самия факт за наличието на „противоречия между религията и науката”? По този начин от „опита да се установят фактите”, трябва да преминем към „концепцията за свободния избор”.
Религиозният смисъл от наличието на противоречия между религиозния и научния подход
Вече споменах, че като цяло напълно е възможно да се разрешат на логическо ниво противоречията между научната и религиозната гледни точки (например по въпроса за възрастта на света). Но не е достатъчно „да премахнем минуса”, когато ни се иска „да получим плюс”. Нужно е да научим нещо важно за себе си (поне на повърхностно ниво) от наличието на това противоречие. Следователно възниква въпросът: Защо Бог е създал това противоречие, защо е сътворил света така, че научният модел се различава от религиозната концепция? Струва ни се, че ако Бог бе направил света така, че науката може да докаже достоверността на Библията, тогава всички биха повярвали и биха били „религиозни”. Но нима Бог иска именно това!? Доколкото аз разбирам, възможният отговор е следният: За Бог е много важно да даде на човека свобода на избор. Има различни нива на свобода: физическа, емоционална и интелектуална. Бог не ме е направил робот. Той ми е дал възможност да се придвижвам в избраната от мен посока (в пространството) и това е физическата свобода на избора. Освен това Бог е вложил в мен равновесие между „стремежа към добро” и „стремежа към зло”, за да мога аз сам, по собствена воля да върша добро или зло, и в това е моята емоционална свобода, но само тя не е достатъчна. Аз например физически и емоционално мога да кажа, че 2х2=5, но интелектуално не мога да твърдя това и затова моето твърдение 2х2=4 в някакъв смисъл е принудително твърдение, а не свободно. Създавайки света така, че научната екстраполация ни дава отговор различаващ се от религиозната, Бог ни дава възможност за интелектуална свобода на избора между религията и атеизма. А само свободният избор е ценен!
Освен това бих искал да отбележа, че когато питаме „защо” Бог е създал едно или друго нещо?, „защо“ Той е подредил всичко в света по такъв, а не по друг начин?, ние предполагаме, че Творецът на света е разбираем в определена степен за нас, т.е. допускаме, че ние можем да разберем Бога. Но на какво се основава нашето предположение, че сме в състояние да разберем Бога? Преди всичко то произтича от казаното в Библията, че човекът е създаден „по образ и подобие на Бога”. Този израз в частност означава, че ние сме в състояние да разберем нещо, макар то да е Божествено. Може би не Самия Бог, но Неговото управление на света. И накрая, третият начин се състои в това да се обяви, че Библията и науката са по принцип различни типове знание и въобще да се откажем от опитите да ги стиковаме. А всъщност защо всичко в живота трябва да се съгласува!? Истината е изключително многостранна. И от целия вече минал живот можем да разберем, че желанието да се намери разрешение на всички противоречия и да се живее в логически непротиворечив свят, е честно казано инфантилизъм. Възрастният човек може да живее пълноценно и реално именно с противоречията, в това число с тези, които в даден момент са неразрешими. Защото околният свят е изтъкан от противоречия, независимо че все по-малко, като че ли го разбираме. Затова към кой от гореизложените подходи да се придържаме, всеки избира сам за себе си.