Първи ден – сътворението на света
Първата фраза на Библията (на иврит) съдържа в себе си граматическа несъгласуваност. Първата дума „Берешит” („В началото”) се явява граматически спрегнато съчетание, т.е. буквално думата „Берешит” следва да се преведе не като „В началото”, а като „В началото на нещо”. Такава форма изисква след нея съществително или причастие, а в текста на Библията в нарушение на граматическите правила тук идва глаголът „бара” – „сътворил”. Еврейските традиционни коментатори поясняват, че тази „несъгласуваност” дава възможност за двойствено прочитане на първата фраза на Библията. Оставяйки „бара” като глагол и превода на „Берешит” като „В началото”, ние ще получим обичайния превод: „В началото Бог сътвори небето (в ориг. „небесата”) и земята”. Или пък можем (по подобие на повечето коментатори) да отдадем предпочитание на по-точния и буквален превод на думата „Берешит” и „бара” да се изтълкува като причастие (еврейската граматика позволява да се направи това) и тогава целият първи и втори стихове в Библията ще се окажат в причастна форма. В този случай преводът ще бъде следния:
„В началото на сътворението от Бога на небето и земята, земята беше пуста и неустроена и тъмнина покриваше бездната и Божият дух се носеше над водата. И Бог каза: Да бъде светлина и стана светлина”.
С други думи, при този подход се проявява смисълът на първия ден – сътворението на света. Действително „светлината” изглежда като „най-тънката” материална структура и е естествено тя да се приеме като първи стадий на творението. Но в този разказ от Библията се крие още един важен за нас смисъл. Думата „светлина” ненапразно се използва от нас в преносен смисъл като „духовност”, „съдържателност”, „смисъл” (например в израза „светлината на учението”). И тук Библията ни показва, че начало на творението се явява духовността, смисъла, съдържанието, целта, а грубото материално напълване идва вече после. Източникът на съществуване и двигател за развитието на света и всички явления в него са не причините „побутващи” явленията „отзад”, а целите „теглещи” света след себе си. Тоест в началото се създава светлината, тъй като тя влече след себе си материалната реализация и я определя, а не обратно.
Разликата между „бара” (сътворил) и „аса” (направил)
В еврейския текст на Библията разказващ за сътворението на света се използват доста близки, но все пак ясно различими по своя смисъл глаголи. За съжаление почти във всички чужди преводи тази разлика не е така явна. Или един и същи глагол се превежда с различни думи, или пък обратно, една и съща дума се превежда с различен глагол и затова четящите Стария Завет на чужд език не могат да забележат ясната структура на текста. Думата, на която искам сега да обърна внимание е глаголът „бара”, превеждан обикновено като „творил”. Неговият смисъл означава, че се твори „от нищо нещо”, т.е. твори се някаква принципно нова същност, която не е съществувала в този свят, и която не може да бъде направена, съставена от вече съществуващи елементи. За разлика от това, друг често повтарящ се при сътворението глагол „аса” – „направил” означава „преработка”, „конструиране” на нов обект от вече съществуващи елементи. Иначе казано „бара” е „от нищо нещо”, а „аса” е „от нещо друго нещо”.
Три несвързани (отделни) нива на Вселената
В Библията при описанието на сътворението на света глаголът „бара”, т.е. „да се сътвори от нищо нещо”, „да се създаде принципно нов компонент” се употребява само на три места. Първият път е в първия стих на Библията, който казва: „В началото на сътворението от Бога на небето и земята...” като тук глаголът „бара” се отнася до цялото творение. Той ни показва, че изначално светът е „създаден от нищо”, че самото съществуване на света, самата възможност него да го има като самостоятелна материална единица се явява нещо ново, нещо отделено от първоначалната Божественост. След това в разказа за втория, третия и четвъртия дни на творение, глаголът „бара” не се използва. Цялото описание на създаване в тези дни на „небосвода” - морето, растенията (т.е. органичната материя), слънцето, луната и звездите са само преработка на тези същности, които са били създадени в първия ден на творението. Но в петия ден при сътворението на животните отново е употребен глагола „бара”: „И Бог сътвори („бара”) всички живи същества”, т.е. създаването на животните се явява творение на ново ниво, несвързано с предишното, така че душата на животните се явява принципно нова субстанция, която не може да бъде отнесена към функционирането на организираната неодушевена материя. Третият път думата „бара” се среща в разказа за сътворението на човека. Това означава, че човешката душа е също някаква нова субстанция, която няма връзка, както с неодушевената материя, така и с животинската душа. По този начин се оказва, че в самия човек съществуват някак и трите нива „бара”: първото ниво „бара” е материята, второ ниво „бара” е неговата животинска душа, а третото ниво „бара” е неговата чисто човешка (Божествена) душа. Съгласно този подход схемата на сътворението изглежда по следния начин:
1 ден светлината сътворяване на материята
2 ден небесата само преобразуване
3 ден растенията само преобразуване
4 ден небесните светила само преобразуване
5 ден животните сътворяване душите на живите същества
6 ден човекът сътворяване на душата на човека
По-нататък се казва:
„И Бог сътвори човека по Своя образ, по Божия образ го сътвори, мъжки и женски пол ги сътвори.”
Тук думата „бара” се среща три пъти и подсказва, че всичките три параметъра на човека:
а/ че Бог е направил човека „по Неговия образ”
б/ че този образ е Божествен
в/ че човек се явява мъж и жена
всичко това са аспекти на Божествената душа на човека, „сътворена от Бога от нищо” и несвързана с конструкцията на по-ниските нива на неодушевената материя и на животинската душа. По този начин разделяйки историята за сътворението на света чрез думата „бара” на три нива, Библията ни показва кои структури в обкръжаващия ни свят могат да бъдат отнесени към по-простите, а кои не могат. Този подход очевидно коренно се различава от материалистичния подход, съгласно който „сложните системи” такива като човека или животните могат по принцип да се редуцират до функционирането на по-простите. С други думи спорът тук се води за това свежда ли се психологията до биология, биологията до биохимия, химия и в края на краищата до физика, както счита материализмът или не се свежда, както твърди Библията. Естествено е, че по този въпрос (както и при всички други подобни въпроси) няма никакви доказателства или възможност да се установи обективната истина и всеки избира тази гледна точка, която най-много съответства на неговата душевна интуиция.
„Наасе Адам” – „да създадем (ние) човека”
Освен глагола „бара” по отношение на човека в Библията е казано също: „наасе адам”, буквално: „да създадем (ние) човека”. Следва да се отбележи по особен начин, че този стих е единственият при описанието на творението на света, в който глаголът описващ действието на Бога е използван в множествено число. Но към кого се обръща Бог казвайки „ние” при „сътворението на човека”? Има различни коментари на този стих, но аз бих искал да избера този, който според мен най-добре ще ни помогне да видим самите себе си в историята за сътворението на света. Коментарът, който бих искал тук да отделя казва, че Бог се обръща към самия човек – към първия Адам, но така също и към всеки човек – към мен и теб, казвайки: „Дай ние заедно – Аз и ти да направим от тебе човек”. Именно в този смисъл човекът се различава от всички живи същества по това, че той не е бил създаден готов от самото начало. Човекът ни е показан като същество създадено по подобие на Бога със способност за една „еволюция”, чиито граници не са поставени. Интересно е, че след сътворяването, на човека Бог не казва изрично думите, че „беше добро”, което означава, че ако животните и всичко друго са били зъвършени, след като са били създадени, човекът не е бил „завършен”. Той, самият човек, ръководен от Божието Слово е онзи, който може да развие своята вътрешно присъща природа в процеса на своя живот. Целта на човешкото развитие е свободата и независимостта (в някаква степен дори и от Бога). Независимостта означава прерязване на пъпната връв (прогонване от рая, който е символ на майчината утроба) и способността на човека да дължи собственото си съществуване единствено на самия себе си. Независимостта обаче не е едно и също нещо с непокорството. Независимостта е възможна само ако е в съответствие със способността, в която човекът активно схваща света и се отнася към него по начин, който му позволява да стане едно цяло с него. На Бог не са Му нужни същества по подобие на играчките навити с ключета, които пеят и танцуват, т.е. безропотно изпълняват команди (както „стерилните” Адам и Ева преди грехопадението), а съзнателни личности, които чрез своята свободна воля могат да изберат и сами да решат дали да Го обичат или не. Затова днес човекът може да обича, но може и да не обича, за разлика от Бога, който не може да не обича. Затова Бог не просто „обича”, „Бог Е любов”. Бог искаше да има същества, които да Го обичат, но не по принуда и без право на избор (както в Едемската градина). Бог иска човекът да избере доброто и да Го обича, въпреки че има и възможността да избере злото и да не Го обича. Чрез свободната воля, с която ни е дарил, Той ни дава възможност да направим съзнателен избор, защото само този избор има стойност, когато обичаш по собствена воля, когато Го обичаш, не заради онова, което ще получиш от Него, не защото се страхуваш да не попаднеш в ада, а Го обичаш, заради това, което той Е.
„Наасе” (от корена „аса”) означава не да се сътвори, а да се направи от нещо, което вече съществува, т.е. сътвореното вече нещо да се доведе до съвършенство. Тук се сещам за стиха, в който Христос казва някак „странните” думи:
„И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.”
Но как, нима това е възможно? С тези думи Христос не иска да каже, че човекът е Бог, нито би могъл да стане Бог, че може да стане „като” Бога и т.н., а че може да подражава на Бога. Наистина идеята за „imitation Dei” (подражанието на Бога), за приближаването към Бога изисква предпоставката, че човекът е направен по образа на Бога. В тази формулировка откриваме друга картина на взаимоотношенията между Бога и човека. Човекът не е Бог, но ако се сдобие с качествата на Бога, той вече няма да е под Бога, а ще ходи „заедно” с Него, а това вече е едно друго ниво. Това подражание на Бога чрез действия по начин, по който Бог действа, означава ставане все повече и повече като Бога. Това същевременно означава и „познаване” на Бога. Съответно, за да познаваме пътищата на Бога означава да знаем и да следваме в практиката Неговото отношение към хората. Неговите всеобхватни принципи на безгранична любов, справедливост, доброта и прошка. В тази връзка Евангелието ни предава идеалите, към чието въплащение ние трябва да се стремим, независимо от това, че далеч невинаги (а бих казал дори рядко) те ще се реализират в живота ни и според мен Христос има предвид именно това с тези думи.
Да, човекът е задължен обезателно да „донаправи” себе си. Това „донаправяне” се проявява в три аспекта:
- Току-що роденото дете още не е пълноценен човек и (за разлика от животните) ако бъде отнето от обществото на себеподобните, то никога няма да може да овладее такива чисто човешки качества като речта, мисленето и разбирането на човешко ниво.
- Дори възрастният може да достигне истинско човешко ниво на своята душа само в случай, че постоянно работи над себе си, постоянно възпитава себе си, постоянно „се донаправя”. При това той е длъжен да го направи в непрестанен диалог с Бога, т.е. трябва да тълкува думите на Библията „да създадем (ние) човека” в смисъл на: „само ние заедно – Аз (Бог) и ти можем да направим от теб човек, действително достоен да се нарича човек”.
- Терминът „донаправяне” се отнася към самия Адам, първия човек. Както виждаме, самата история на пребиваване на Адам в Едемската градина ни е описана в шестия ден на творение, т.е. по време, когато светът още не е бил завършен, още се е творил. В градината Адам е влияел на своята собствена структура, както в позитивен смисъл (ядейки от плодовете на градината), така и в негативен смисъл (вкусвайки от Дървото за познаване на доброто и злото). Тоест в диалога с Бога в градината в някаква степен Адам е „донаправял” себе си, тъй като „диалогът с Бога” се явява тук като основа за реализацията на човека, на неговата човечност.
Съботният ден - Божията почивка, Божията заповед и неговата новозаветна перспектива.
Малко са темите, по които има толкова много неразбиране и противоречия, колкото по отношение на доктрината за „съботата”. Според мен няма каквото и да е основание, както за неразбирането така и за противоречията, защото цялата тема е изложена в Словото по най-простия възможен начин. Затова бих желал в светлината на разглежданата тема да споделя някои мисли и по този въпрос. В тази връзка е интересно да се знае, че последният (четвърти) път в историята за сътворението на света, където се употребява глагола „бара” е описанието на седмия ден (съботата). Този стих гласи:
„И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко, което беше сътворил („бара”) и създал”.
Тоест съботата се явява също такъв елемент в света, който е бил сътворен от Бога „от нищо” и следователно същността на съботата не е свързана с нито една конструкция от другите елементи на този свят. Именно затова съботата се явява толкова важна в юдаизма и съблюдаването й е толкова съществено, защото според еврейската традиция тя може да даде на човека такива сили, каквито нищо друго не може да му даде. Но какво по-специално се празнува в събота, какво историческо или метафизично събитие? В съботата евреите празнуват това, че светът е сътворен и това постоянно усещане на „сътвореността” на света оказва много важно влияние на техния поглед на света и на техния живот. Съботата символизира идеята за свободата, за пълната хармония между човека и природата, между човека и човека, идеята за очакването на месианското време и на човешката победа над времето, скръбта и смъртта. Ако изходим от предпоставката, че светът не е бил сътворен, а е съществувал изначално или се е появил в резултат на някакви случайности или на „безличностен” процес (на „големия взрив” например), то трябва да признаем, че светът „като цяло” няма смисъл. Защото ако светът няма създател-личност, то тогава той няма и цел на съществуване, няма смисъл. А ако светът като цяло няма смисъл, то (този извод психологически е труден, но логически ми се струва неизбежен) и всяка негова част в това число човешкият живот също няма смисъл. Защото смисъл в частното има само в случай, че има смисъл в общото. Та празнувайки съботата евреите празнуват сътворението на света, празнуват това, че светът не е случаен, че той не се е появил „просто така” в резултат на наслагване на случайности или бездушни природни закони. Напротив: светът е създаден от Бога и той има цел и смисъл. А това означава, че и нашият живот, който се явява елемент от света също има свои цел и смисъл.
Съвременният ум не вижда нищо съществено в институцията „съботен ден”. Това, че човек би трябвало да почива от работата си един ден от всяка седмица звучи като самоочевидна, социално-хигиенна мярка, предназначена да му даде физическа и духовна почивка и отпускане, от които се нуждае, за да не бъде погълнат от всекидневната си работа и да му се даде възможност да работи по-добре през шестте работни дни. Без съмнение това обяснение е вярно, но то не отговаря на някои въпроси, които се появяват ако обърнем по-особено внимание в Библията на закона свързан със съботата. Защо този хигиенно-социален закон е толкова важен, че е поставен сред Десетте Божии заповеди, които иначе определят само фундаменталните духовни и нравствени принципи? Защо му се дава обяснение като се приравнява с Божията почивка на седмия ден и какво означава тази „почивка”? Е ли Бог обрисуван с такъв антропоморфен език, че да се нуждае от почивка след шестте дни тежък труд? Защо законът свързан със съботата се обяснява във втората версия на Десетте Божии заповеди от гледна точка на свободата, а не от гледна точка на Божията почивка? Какъв е общият знаменател на двете обяснения? Ако се разгледа символичния смисъл на тази заповед ще видим, че имаме работа не с обсебваща строгост, а с една концепция за работата и почивката, която е различна от нашата съвременна концепция. Концепцията за работата, която е залегнала в Библията не е концепцията за физическото усилие. Работа е всяка намеса от страна на човека било тя градивна или разрушителна във физическия свят. Почивката е състоянието на мир между човека и природата. Човекът трябва да остави природата недокосната, да не я променя по никакъв начин нито като строи, нито като разрушава нещо. Дори най-малкото нещо направено от човека в естествения процес е нарушаване на почивката. Това е денят на пълна хармония между човека и природата, а „работа” е всеки вид смущение на човешко-природното равновесие. Този ден символизира едно състояние на единство между човека и природата и между човека и човека. Като не работи, т.е. като не участва в процеса на природната и социална промяна, човекът е свободен от оковите на времето, макар и само за един ден от седмицата. Пълното значение на тази идея може да бъде разбрано само в контекста на библейската философия за връзката между човека и природата и концепцията за месианското време. Този ден символизира очакването на месианското време, което понякога се нарича „постоянната почивка”, той е неговия действителен предшественик. Този ден е очакването на месианското време не чрез някакъв магически ритуал, а чрез една практическа форма, която поставя човека в една действителна ситуация на хармония и мир. Това е нещото, което Божият Единороден Син донесе на земята със Своето въплащение. Той възстанови хармонията и невинността, които човекът бе загубил като в същото време това е една нова хармония и една нова невинност в името Христово. Това е хармонията на човек, който се е осъзнал изцяло, който е способен да различава правилно и грешно, добро и зло. Човекът, който се е появил от заблудата и полудрямката, човек, който е станал най-накрая свободен. Той става онова, което потенциално е и постига онова, което всъщност змията му бе обещала – да бъде „като Бога” (а не Бог), да прилича на Бога, да бъде подобен на Него. „Почивка” в смисъла на традиционната концепция е нещо доста различно от „почивката” определена като неработене или неправене на някакво усилие (точно, както „мир” – „шалом” в еврейската традиция е повече от простото отсъствие на война, той изразява хармония, цялостност, завършеност). Човекът е изправен пред екзистенциалната дихотомия: между това, че е част от природата, и това, че същевременно надхвърля природата. Между това, че е животно, и това, че надхвърля животинската природа. В този ден човекът напълно престава да бъде животно, чието главно занимание е да се бори за оцеляване и да поддържа своя биологичен живот. Тази дихотомия създава конфликт и страдание и човекът е тласкан да намира все по-нови решения на този конфликт, докато не го разреши. В този ден човекът е напълно човек без никаква друга задача освен да стане напълно човечен и постигне единство. В еврейската традиция не работата е висшата ценност, а почивката, състоянието, което няма никаква друга цел, освен да бъдеш човек...
В книгата Изход винаги, когато еврейският народ е представен в някаква специална позиция или признат като народ с особени отговорности се въвежда темата за съботата. (В 16 глава съботата се споменава във връзка с манната, в 20 глава относно нея е изречена ясна заповед, когато народът официално бива поставен под закона и в 31 глава във връзка с установяването на скинията). Заповедта фиксира „седмия ден” като никой друг ден и категорично забранява под страх от смъртна заплаха всякакъв вид работа. Интересно е, че във Второзаконие при повторението на Десетте Божии заповеди за разлика от Изход е казано не „да помниш”, а „да пазиш”, „да съблюдаваш” съботния ден. „Да помниш” („захор”) означава да се радваш на съботата, да я отбелязваш и празнуваш, да я различаваш от делничните дни, да се отнасяш към нея по-особено, да разбираш нейната идея, а да „пазиш” („шамор”) означава да „не нарушаваш съботата”, да се въздържаш от 39-те забранени в съботен ден работи. Думите „защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина” говорят за космическото обоснование на съботата, за сътворението на света и то се отнася за цялото човечество. Докато в книгата Второзаконие обоснованието е социално: „тъй като Бог те изведе от Египет и в знак на освобождението от робството един ден в седмицата да не работиш” и то се отнася единствено за евреите излезли от египетското робство. По такъв начин „да помниш съботния ден” е заповед за цялото човечество, а „да спазваш съботните забрани” е заповед само за евреите. Много често можем да чуем изказвания, че „съботата не е ден за отдих, а ден за покой. Съботата не е, за да си почиваш, а за да се отстраниш от работата, което е различно. Бог съвсем не си почива при сътворението на света – Той няма нужда да почива, Той не се е изморил! Но когато говорим за нас виждаме, че почивката се явява духовна ценност и тя е, както лична потребност така и обществена необходимост. В Изход съботата идва от Бога, Който благословил и осветил този ден, а във Второзаконие е заповядано самия човек да установи съботния ден, сам да осъзнае нуждата от почивка и да превърне този отдих в духовна „институция”.
Интересно е, че няма и един ред в Писанието, който да доказва, че съботата се е променила или, че строгите принципи на нейното съблюдаване са „омекнали” в някаква степен. (Бих се радвал ако някой ми покаже библейски доказателства). Ясно ми е, че повечето християни ще скочат веднага и ще кажат: Но ние не сме „под закон, а под благодат”. Слава на Бога за тази сладка увереност, но ако сме под благодат кой е Денят тогава за нас? Със сигурност това е – „първия ден на седмицата”, „Господния ден”. Това е деня на Църквата – деня на възкресението на Исус Христос, който прекара съботата в гроба, възкръсна триумфално над всички сили на тъмнината и така отведе Своя народ от старото създание и всичко свързано с него в новото създание, в което Той е Главата, и което намира най-добър израз чрез първия ден на седмицата. В тази връзка се съдържа доста повече в разликата между „съботата” и „Господния ден”, отколкото подозират много християни. Очевидно е, че първият ден на седмицата заема такова място в Божието Слово, както никой друг ден. Никой друг ден не е наречен с това величествено и извисено име „Господния ден”. Едно обаче е сигурно, че „Господният ден” никога не е наричан събота. Напротив, двата дни са разграничени на много места. Затова ние трябва да се пазим от двете крайности: на първо място от легализма, с който обикновено се свързва термина „събота” и на второ място той трябва да свидетелства решително срещу всеки опит да се дискредитира Господния ден или той да се принизи до нивото на обикновен ден. Вярващият християнин е освободен напълно от спазването на „дните, месеците, времената и годините”. Отъждествяването му с възкръсналия Христос го освобождава от всякакво такова суеверно спазване. Но макар това да е „блажена” истина виждаме, че „първият ден на седмицата” заема особено място в Новия Завет, каквото няма никой друг ден. Това е една прекрасна и радостна привилегия, а не тежко иго.
Накратко разликата между „съботата” и „Господния ден” е следната:
- Съботата беше седмия ден, а Господният ден е първия ден.
- Съботата беше проверка за състоянието на Израел, а Господният ден е доказателство за приемането на Църквата изцяло на безусловна основа.
- Съботата принадлежеше на старото творение, а Господният ден принадлежи на новото.
- Съботата беше ден за телесна почивка на юдеите, а Господният ден е деня за духовна почивка на християните.
- Ако евреин работеше в съботен ден, той трябваше да бъде умъртвен. Ако християнинът не работи в Господния ден, той не проявява живота, който е в него – ако не работи за благото на човешките души, разпространението на Христовата слава и прокламирането на Неговата истина.
- На евреите бе заповядано от закона да стоят в шатрата си, а християнинът е воден от духа на благовестието да излезе независимо дали да посети събранието или да служи на душите на погиващите грешници.
Затова Христос не се притесняваше да „работи” в съботен ден, тъй като:
„Съботата е направена за човека, а не човек за съботата, така щото Човешкият Син е господар и на съботата.”
В стиха от Битие например няма каквато и да е заповед отправена към човека, а само забележка, че Бог „на седмия ден си почина”. Към човека не е отправена никаква заповед тук. Казва ни се просто, че Бог с радост си почина, защото бе привършил с всичко що се отнася до самото сътворение. Не бе останало нищо повече, така че Този, който в продължение на шест дни бе работил, спря работата и се наслади на почивката Си. Делото на творението бе завършено и Бог празнуваше съботния ден. Това всъщност е истинския характер на съботата. Това е единствената събота, която Бог някога отпразнува що се отнася до записаното в Божието Слово. Да, Бог заповяда на човека да спазва съботния ден и човекът напълно се провали в тази задача, но никъде повече не четем думите „Бог си почина”. Напротив, Христос каза: „Отец ми работи досега и Аз работя”. Това е така, защото съботата в строгия и верен смисъл на думата може да се празнува наистина, когато няма какво да се прави. Бог можеше да я празнува само в едно непокварено творение – творение, върху което не се забелязваше никакво петънце от грях. Бог не може да си почива там, където има грях и е достатъчно човек да се огледа наоколо, за да осъзнае колко невъзможно е Бог да се наслади на почивка в творението сега. Тръните и бодилите заедно с десетките хиляди други тъжни и унизителни плодове на стенещото творение се издигат пред нас и заявяват, че Бог трябва да „работи”, а не да си „почива”. Може ли Бог да си почива сред тръни и плевели? Може ли да си почива сред въздишки и сълзи, стенания и скръб, болести и смърт, деградация и вина в един разрушен свят? Може ли Бог да седне и да празнува съботата сред подобни обстоятелства? Какъвто и отговор да дадем на тези въпроси Божието Слово ни заявява, че Бог не си е почивал, освен в онази събота, за която четем в Битие 2 глава. „Седмият ден” бе именно съботата. Тя показваше завършването на делото на творението, но делото на творението бе помрачено, почивката на седмия ден бе прекъсната и стана така, че от грехопадението до въплащението на Христос работеше Бог Отец, от въплащението до кръста работеше Бог Син, а от Петдесятница до днес работи Бог Дух Святи.
Действително за Христос нямаше събота, когато бе на тази земя. Вярно, Той завърши делото си – благословено и славно, но къде прекара съботния ден? В гроба! Да, Бог изявен в плът, Господарят на съботата, Този, Който създаде и поддържа небето и земята прекара седмия ден в тъмния и мълчалив гроб. Можеше ли Божият син да лежи в гроба на седмия ден, ако този ден трябваше да бъде прекаран в почивка и мир и ако в пълния смисъл на думата нищо повече не бе останало за вършене? В никакъв случай! Не са ни нужни повече доказателства за това колко невъзможно е да празнуваме съботата по някакъв друг начин освен този, който ни предлага гробът на Исус. Можем да стоим до този гроб удивени, че той е зает по този начин в седмия ден, но причината е явна. Човекът е паднало, покварено, виновно същество. Неговата дълга „кариера” на вина завърши не само с разпятието на Святия, но и с поставянето на голям камък на входа на гроба сякаш, за да Му попречи ако е възможно да Го напусне. И какво правеше човекът, докато Божият Син лежеше в гроба? Той спазваше съботния ден! Какъв абсурд! В гроба Христос трябваше да възстанови нарушената събота, а в същото време човекът се опитваше да спазва съботата, сякаш тя изобщо не бе нарушена. Но това бе човешката събота, а не Божията. Това беше една събота без Христос – празен, безсилен, ненужен ритуал, защото беше без Христос, без Бога. Някой би казал: „Денят се е сменил, но всички принципи свързани с него остават същите”. Факт е обаче, че такова категорично твърдение в Свещеното Писание няма: напротив, в Новия Завет съвсем ясно се открояват разликите. Нека да вземем например текста от Матей 28:1 „А като се мина съботата, на първия ден от седмицата...” Тук не се споменава, че седмият ден е бил променен в първия, нито някъде се прехвърля съботата от единия в другия. Първият ден от седмицата не е променената събота, а един съвсем нов ден. Това е първият ден от един нов период, а не последния ден от стария. Седмият ден стои свързан със земята и земната почивка, а първият ден от седмицата напротив ни въвежда в небесата и небесната почивка. Това показва огромната разлика в принципа и когато погледнем на нещата от практическа гледна точка, разликата става още по-съществена. Ако празнувам седмия ден, това ме прави земен човек, още повече, че този ден е явно почивката на земята, почивката на създанието, но ако сме научени от Словото в Божия Дух да разбираме значението на първия ден на седмицата, веднага ще схванем непосредствената връзка с онзи нов и небесен ред на нещата, в който смъртта и възкресението на Христос представляват вечната основа. Седмият ден принадлежеше на Израел и на Земята. Първият ден на седмицата принадлежи на Църквата и Небето. Освен това на Израел бе заповядано да спазва съботния ден, докато Църквата има привилегията да се наслаждава на първия ден на седмицата. Първото бе проверка за нравственото състояние на Израел, второто е важно доказателство за вечното приемане на Църквата. Първото показваше какво Израел можеше да стори за Бога, второто ясно заявява какво Бог е направил за нас. Тъй като Господният ден е денят, в който Христос възкръсна от мъртвите, той изпъква не като завършек на творението, а като пълната и славна победа на изкуплението и осиновлението. Не трябва да разглеждаме празнуването на първия ден от седмицата като нещо, което ни обвързва или като ярем сложен на врата на християнинна. За християните е наслада да празнуват този радостен ден.
Има обаче един важен факт, който не трябва да забравяме – съботата отново ще се празнува в земята на Израел и в цялото творение. Това със сигурност ще стане и авторът на посланието до Евреите много ясно го обяснява с думите:
„И тъй, понеже ни остава обещание да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би да се открие, че някой от вас не е достигнал до нея. Защото на нас се донесе едно благовестие, както и на тях, но словото, което те чуха, не ги ползува, понеже не се съедини чрез вяра в ония, които го чуха. Затова ние повярвалите влизаме в тая почивка, както рече Бог: „Така се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в Моята почивка" ако и да са били свършени делата Му още при основаването на света. Защото нейде си е говорил за самия ден така: „И почина си Бог на седмия ден от всичките Си дела", а пък на това място: „Няма да влязат в Моята почивка". И тъй, понеже остава да влязат някои в нея, а ония, на които от по-напред се благовести, не са влезли поради неверието си, затова Той пак определя един ден, „днес", като казва толкоз време по-после чрез Давид, както вече рекохме: „Днес, ако чуете Неговия глас, Не закоравявайте сърцата си". Защото ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за друг ден. Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка. Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.”
Когато Аврамовият Син, Давидовият Син, Човешкият Син заеме Своето положение на управител над цялата Земя, ще има една славна събота – една почивка, която грехът никога няма да прекъсне. Но сега Той е отхвърлен и всички, които Го познават и обичат са призовани да заемат мястото си с Него в неговото отхвърляне, те са призовани да излязат „към Него вън от стана, понасяйки позор за Него”. Ако Земята можеше да спазва съботата нямаше да има „позор”, но самият факт, че понякога официалната църква се стреми да направи първия ден от седмицата своя събота, разкрива един дълбок принцип. Това е всъщност усилието да се върнем към една земна основа и към един земен кодекс от ценности. Много истински християни днес не разбират това и съвсем прилежно съблюдават съботния ден като такъв и ние трябва да уважаваме съвестта на такива хора, макар че имаме пълно право да поискаме от тях да представят библейска основа за съзнателните си убеждения. Не трябва да спъваме или нараняваме съвестта им, но трябва да се стремим да я обучаваме. Аз сега не бих желал да се занимавам с въпроса за съвестта или убежденията, а само с принципите, които стоят в корена на тъй наречения въпрос за съботата. По-важният въпрос, който според мен трябва да се постави е: кое е повече в съответствие с цялостното съдържание и духа на Новия Завет – празнуването на седмия ден - съботата или празнуването на първия ден от седмицата - Господния Ден?
„И стана вечер, и стана утро”
Както е известно на всички съботата започва в петък вечер със залеза на слънцето. Това се отнася и за всеки друг ден от еврейския календар, той започва привечер. В какво се състои смисълът денят да започва с началото на вечерта? Източникът на такова измерване на денонощието се корени в описанието на дните на творението. В края на всеки от тези дни Библията казва: „И стана вечер, и стана утро” и така обозначава отчитането на деня и вечерта. Но какъв е философският смисъл на този израз? На иврит „вечер” е „ерев”, а „утро” е „бокер”. Първоначалното значение на корена „ерев” означава „смесване”. Например „леарбев” означава – да смеся, „ерув” означава – съединяване, „смесване на няколко владения в едно”. „Арев” означава – гарант, т.е. този, който се намесва със заем или някаква друга ангажираност отговаряйки за него. От своя страна първоначалното значение на корена „бокер” означава „да разделя, да отделя, да анализирам”. Например „бикорет” означава „анализ”, „критика”. И в този случай еврейският език тук се явява като зрително-асоциативен език. Вечерта е време, когато всичко се смесва, картината някак си се замъглява в сумрака. А на сутринта обратно, всичко започва да се различава, изявява се, започва да се различава по-ясно на светлината. Така че чрез думите „ерев” и „бокер” са изразени две противоположни тенденции – смесване и разделяне. (Ясно е, че при преводите на Библията думите се лишават от цялата многозначителност заложена в оригинала). И отчитайки това значение на думите „ерев” и „бокер” изразът „стана вечер, и стана утро” е коректно да се преведе по следния начин: „В начало Бог смесвал, а след това разделял”. Това смесване и разделяне се явява много съществено за юдаизма. На еврейското религиозно законодателство е свойствено разделението. Цялото еврейско светоусещане е построено на разделение, на отделение, на граници. Кашерното е отделено от некашерното. Съботата от ежедневието, Израел от другите народи. Вътре в Израел има разделение на левити и свещеници служещи в храма, има дванадесет израелеви племена и всяко коляно има свой отделен дял в земята на Израел. Но мотивът на разделение може да се проследи в цялата история на сътворението на света, започвайки от стиха: „Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода”. На разделение е основан целия Закон, поставящ ясна граница между „може” и „не може”. Еврейската традиция се стреми към „отделяне” и това отделяне според нея трябва да се реализира във видимия външен свят около нас. Но заедно с това правейки такова разделение в своя живот, ние трябва постоянно да помним и чувстваме, че във вътрешното мистично измерение светът е един и той целият се явява Божествено творение. И именно това ни говори Библията чрез думите: „И стана вечер, и стана утро”, разбирани като „начало” (=на корена, на същността на нещата). Бог е смесил всичко, а след това (=на повърхността на света) е разделил всичко”. В своята основа, в своите корени всички неща са свързани, но на повърхността те трябва да бъдат разделени. Всичко произлиза от един източник. Всичко в света започва от единия Бог, произлиза от Неговата воля, всичко съществуващо има единен корен, защото освен Него няма никой друг! и в това е усещането за единството на света – един от много важните аспекти на еврейския монотеизъм. Но на повърхността – в реалните действия, в Закона ние сме задължени да прокараме граници и нямаме право да ги престъпваме и в това е равновесието между мистиката и закона. Ще поясня това със следния пример: От мистична гледна точка Доброто и Злото произлизат от един източник (Дървото за разпознаване на доброто и злото е едно общо дърво с един общ корен), затова действително не може да се разбере Доброто, ако не познаваме Злото. Но на повърхността в реалността има ясни граници, разделящи тези понятия и ако ние си позволим премахването им, т.е. смесване на Доброто и Злото, това ще доведе света до разрушение и нас самите като личности и част от този свят.
----------------------------
В статията са използвани идеи от книгата на Ерих Фром „Ще бъдете като богове”