Интегралното възприятие на Петокнижието в епохата на пророците и неговото разделяне на отделни клонове в епохата на мъдреците
Съгласно еврейската традиция кабала се явява част от наследството на библейските пророци. Последните завършващи книги на Танаха (Еврейската Библия) се отнасят към 5 в. пр. Христа и разказват за връщането на евреите от Вавилонския плен и строежа на Втория храм. С това Танахът завършва и причина за това се явява прекратяването на пророчествата. Следващите текстове датиращи от 4 в. пр. Христа и след това (в епохата на Втория храм и след него) създават не пророците, а вече мъдреците (затова тези книги не могат да бъдат включени в Свещеното Писание). В епохата на пророците Петокнижието - Божественото учение представлявало интегрално разбиране на Божествения закон и живота на човека в диалог с Бога и се основавало на пряката връзка с Него. С прекратяването на пророчествата в епохата на мъдреците такова непосредствено интегрално разбиране станало недостъпно и затова то трябвало да се превърне в умозрителни рационално-логически системи. Затова „интегралното учение на пророците” се разделило на три клона:
Пиcмена Тора – Божествените текстове, Еврейската Библия (Танах).
Устна Тора – методика на религиозния подход към текущите проблеми на живота, на чиято основа е създаден Талмуда.
Скрита Тора – усещането на връзката с висшите светове и разбирането на тяхното устройство, което в последствие започнало да се нарича „Кабала”.
Речите на пророците съставили текста на Писмената Тора (Танаха). При нейното изучаване се използвали методите за усвояване на писмените думи – преписвали са се, четяли са се, учили са се наизуст. А наставленията на пророците за това как да се живее в съответствие с Божествените закони съставили Устната Тора. Тъй като това не е текст, а методика за решаване на текущите възникнали проблеми, Устната Тора се предавала именно като методика – чрез дискусии и съвместно обсъждане на реални и хипотетични проблеми. (Формалната страна на тази методика била разработена много по-късно към края на Втория храм, но като подход към живота тя се явява наследство от пророците). На тази методика широко и публично обучавали всички, тъй като практическият религиозен живот е нужен на всеки. По-късно част от Устната Тора била записана и това съставило талмудистката литература, построена преди всичко като запис на дискусии, която включва Талмуда, Мишна, Мидраш и др. Пророческото усещане за връзката и контакта с висшите светове станали основа на Скритата Тора, която по-късно получила наименованието „Кабала”. Такова усещане е било много трудно да се формулира и е могло да бъде изкривено от хора непритежаващи нужната подготовка. Освен това за разлика от Писмената и Устната Тора, кабала не се явявала като нещо необходимо за всеки човек, защото може да се живее пълноценен материален живот и без разбирането на висшите светове. Затова тази част от Учението била обявена за „скрита”, не се изучавала публично и се предавала само на избрани хора. По този начин в периода на пророците кабала не съществувала като отделна дисциплина. Макар че при пророците (например Исая и Езекил) се срещат видения относно „небесните сфери”, те се явяват не разяснение на устройството на висшите светове, а по-скоро като художествен образ, усилващ ефекта от думите на пророците. Единствено с началото на периода на мъдреците Скритата Тора (Кабала) могла да се отдели като отделен предмет за изучаване. (Затова наричането на пророци като Мойсей или Авраам „кабалисти” е недопустимо принизяване на тяхното ниво, все едно нобелов лауреат да бъде поздравен за успешното завършване на средно образование. Разбира се пророците не са писали кабалистични книги, а пророчески текстове съставляващи Танаха и затова те стоят несравнимо по-високо от всички книги по кабала. В някои случаи, когато традицията приписва тази или онази кабалистична книга на пророците (например авторството на „Сефер Йецира” понякога се приписва на Авраам) това съвсем не означава, че Авраам действително „е написал тази книга”, а единствено че изложените в нея идеи са свързани с него).
Mистичната литература в периода на мъдреците от Талмуда и Гаоните
Еврейската мистична литература от този период (до 10 в. сл. Христа) се счита за „ранна еврейска мистична литература”, тъй като тя много силно се отличава от по-късната кабалистична литература. В периода на Втория храм (започващ от 5 в. пр. Христа) има многочислени мистични съчинения с апокрифен характер. В периода на мъдреците на Талмуда (до 7 в. сл. Христа) еврейското мистично учение вече се оформило в отделна дисциплина. Към този период се отнасят такива текстове като „Литература на Дворците” (небесните дворци, през които мистикът-визионер преминава в процеса на възхождане, в които той вижда как са устроени висшите светове). В талмудистката литература различните аспекти на мистични учения се наричат „Деяния на Първотворенията”, (описание на сътворението на света) и „Деяния на колесницата” (описание на структурата на Божественото управление на света, образа от 1 гл. на книгата на пророк Езекил). Талмудът пояснява, че тези теми (Скритата Тора) не се изучават публично, а само в събрание на малцина избрани, а някои части дори само насаме с учителя, тъй като при публично обсъждане Скритата Тора ще бъде неправилно разбрана и това ще доведе до профанация на учението. Детайли на изучаването на мистичните аспекти на Тората не се записвали и затова такива днес не са известни. Традицията приписва на ранните мъдреци от Талмуда (1-2 в. сл. Христа) такива като рав Акива и Рашби някои от най-важните кабалистични текстове, например „Сефер ха-Бахир” и „Зохар”. Това не трябва да се разбира буквално, защото е ясно е, че тези текстове не са били написани от тези мъдреци. Възможно е изказвания и препредавани в устна форма идеи на рав Акива и Рашби да са могли да бъдат оформени в текстове в по-късна епоха или пък по-късните автори са ”отнесли основното авторство” към мъдреци от по-ранни епохи като техни „вдъхновители”. В периода на Гаоните (7-10 в. сл. Христа) мистичната литература е представена преди всичко от „Сефер Йецира” (Книга на Сътворението) написана около 7 в. сл. Христа. В нея вече съществува идеята за Десетте Сфери, но нейния подход достатъчно силно се различава от разбирането за Сферите в по-късната кабала.
Връзката на ранната мистична литература с кабала
Еврейската мистика, т.е. описанието в литературата на юдаизма на висшите светове и отношенията на човека с тях е много по-широко понятие, отколкото кабала. Разбира се споменатите текстове от периода на мъдреците от Талмуда и Гаоните се отнасят към мистиката, но по въпроса затова, може ли да се считат тези текстове за кабалистични, съществуват различни мнения. Традиционният подход повелява, че цялата мистична литература на юдаизма е единен комплекс, в който постепенно се е сменял езика на изложение, но по смисъл това е една и съща Скрита Тора. Друг подход (той основно е приет в науката) счита за относителен признак на кабала особения понятиен апарат и свързаните с него концепции, преди всичко понятието „Десетте Сфери” и особеното тяхно разбиране и тъй като в мистичните текстове от епохите до 10 в. сл. Христа такава терминология не се използва, то този подход не ги отнася към кабала.
Кабала в периода 11 - 15 век
Aшкеназки хасидизъм
Важен принос във формирането на идеите на кабала внесло движението на „Ашкеназкия хасидизъм” действащ в Германия през 12-13 в. като негови най-важни представители се явяват рав Самуил Хасид, рав Юда Хасид и рав Елеазар от Вормс. Техните главни трудове станали „Книгата на благочестивите” съдържаща етични и мистични изказвания. Ашкеназките хасиди се появили като идеологическа опозиция на тосафистите (школата на Раши), които оглавявали по това време религиозния живот на ашкеназките евреи. Тосафистите изграждали своя духовен живот на логическия анализ на текстовете от Талмуда. За разлика от тях Ашкеназките хасиди акцентирали на задълбоченото мистично-религиозно преживяване. Те разглеждали себе си като продължители на мистичната традиция, която била пренесена от Вавилон в еврейските общини на Италия още през 8 в. и по-нататък в Германия през 10 в. (паралелно с формирането на цялото ядро на ашкеназкото еврейство в този период). Ашкеназките хасиди създавали коментари на Сефер Йецира, но все още не ползвали разгърнатата терминология на Сферите. Философията на Ашкеназките хасиди била построена на усещането за постоянно напрежение между трансцедентността на Бога и Неговото иманентно присъствие в света, наричано „Божествена слава” (кабод).
Πрованс
Други много важни центрове на кабала в този период /12-13 в./ бил Прованс (югоизточна Франция) служещ за мост между ашкеназкото и сефарадското еврейство като място за среща на техните култури. Една от първите кабалистични групи в Прованс оглавявал водещият равински авторитет Авраам бен Давид, а по-късно тази школа развил неговия син Исак Слепия. Около 1200 г. в Прованс била публикувана „Сефер ха-Бахир”, която останала за няколко века най-главния и цитиран текст на кабала (в последствие статуса на главен текст на кабала преминал в книгата „Зохар”). Името „Бахир”, както и „Зохар” означава „сияние”, тъй като кабала се занимава с „Божествената светлина”. В историческа перспектива кабалата на Прованс започнала да се разглежда като част от испанската кабала.
Испанската кабала, книгата 3охар
Но главен център на кабала в периода на Средновековието била Испания, където през 13-15 век кабала претърпяла особено развитие. Тогава били разработени фундаменталните идеи на кабала и публикувани най-важните кабалистични книги. Тук системата на Сферите получила своето разгърнато описание и затова много автори въобще започват историята за развитие на кабала именно с испанския период. Сферите в испанската кабала се разглеждат „статично” като описание на устройството на висшите светове и на Божествеността (теософия) като задачата на човека става умението правилно да си взаимодейства с тези Сфери, поправяйки в същото време, както самия себе си, така и въздействайки чрез Сферите на целия свят (теургия). В началния стадий на испанската кабала неин най-важен авторитет бил Нахманид, духовен и политически лидер на испанските евреи в средата на 13 в. Около 1300 г. била публикувана книгата Зохар – най-важният кабалистичен текст през всички следващи векове. Авторството на Зохар е предмет на ожесточени спорове от самото начало на появата на тази книга. Испанският кабалист Моше де Лион, който публикувал Зохар твърдял, че ръкописът попаднал в него по сложен път от Светите земи. Традицията отнася авторството на Зохар към рав Рашби, мъдрец от Талмуда живял в земите на Израел през 2 в. сл. Христа. Впрочем тази традиция не следва да се разбира буквално. Болшинството от учените допускат, че Моше де Лион сам е написал Зохар. Но това противоречи на факта, че други известни кабалистични книги написани от Моше де Лион по никакъв начин не достигат да нивото на книгата Зохар. Но извън всички разногласия и въпреки отсъствието на потвърждение за произхода й, книгата Зохар била много бързо приета от целия еврейски свят като най-важния и автентичен източник на юдаизма. Несъгласие и неприемане на Зохар имало единствено от страна на отделни равини и то било много по-малко в сравнение с противодействието, което имал например философския подход на Маймонид. Това показва, че подходът на Зохар не бил нововъведение, а отразявал вече съществуващото до този момент светоусещане на юдаизма. Особено направление в кабала оформил Аврам Абулафия (втората половина на 13 в.), който развил подхода на медитацията и екстатическото видение. Това направление получило названието „пророческа” кабала и се развивало отделно от основната линия на кабала. В Испания идеите на кабала първи излезли извън пределите на закритата група посветени интелектуалци. От тясната област известна единствено на малко хора кабала се превърнала едва ли не в „елитно”, но твърде широко движение и станала един от най-важните фактори в религиозния живот на еврейския народ. Това довело до появата и широкото разпространение на кабалистичната литература, чиято популярност неотклонно растяла.
Цфат и лурианската кабала през 16 век
След изгонването на евреите от Испания в края на 15 в. учението на кабала започнало да се разпространява по целия еврейски свят. В средата на 16 в. група кабалисти събрани в Цфат изиграла на-важната роля в по-нататъшното развитие на кабала и кардинално повлияла на цялата по-нататъшна еврейска култура. През 16 в. Цфат бил един от най-икономически развитите градове в земите на Израел, крупен център на търговия и промишленост (обработка и боядисване на тъкани), който превъзхождал Ерусалим по численост на населението и по еврейска ученост. Там се събирали евреи от всички страни на света, в това число много изгнаници от Испания и Португалия. В Цфат работили крупни мъдреци по това време: рав Йосиф Каро автор на книгата „Покритата маса” (най-авторитетния кодекс на еврейското религиозно законодателство), рав Яков Берав, крупен халахически авторитет на своето време опитал да възроди Синедриона (висшият религиозен съд действащ в Ерусалим от древни времена до средата на 5 в.), крупният коментатор на Танаха Моше Алишех и др. В Цфат живеели също и много водещи кабалисти, а кабала била най-важния елемент на всекидневния религиозен живот. С огромен авторитет се ползвал рав Моше Кордоверо, автор на книгата „Градината с наровете”. Кабалист бил също рав Шломо Алкабец, автор на химна „Леха доди”, на основа на който е построен ритуала „Посрещане на Съботата”. В кабалистичен план Цфат бил важен и с това, че до него в подножието на планината Мерох се намира гробницата на Рашби, на когото преданието приписва авторството на книгата Зохар, затова именно в Цфат кабала претърпяла по-нататъшно развитие черпейки от своя източник. Във втората половина на 16 в. Цфат се превърнал в духовен център на еврейския свят. Авторитетът на мъдреците на Цфат по въпросите на халахата и кабала се признавал повсеместно и в многочислените религиозни общности на Цфат се стичали ученици от всички страни.
Исак Лурия (Aризал)
През 1570 г. в Цфaт от Eгипет пристигнал 36 годишният равин Исак Лурия известен също като Ари или Аризал. В началото Ари чувствал себе си като ученик на великите мъдреци на Цфат, но в същата година след смъртта на рав Моше Кордоверо кабалистите на Цфат го избрали за свой водач и сами станали негови ученици. По техните думи те знаели кабала, защото я изучавали, а Ари я знаел, защото самият непосредствено виждал висшите светове. Прекарвайки в Цфат общо 2 години Ари умира от епидемия, но за тези две години той успял напълно да промени кабала и да създаде в нея собствено направление известно като лурианската кабала. Ари не пишел книги (неговото писмено наследство съставляват общо три стихотворни съботни химна), а преподавал най-вече устно. Учението на Ари - „книгите на Аризал”, записал и систематизирал неговия ученик рав Хаим Витал.
Лурианската кабала
Главното наследство на Ари се явява неговия нов подход към кабала, наречен „лурианска кабала”. За разлика от испанската кабала, която разглеждала висшите светове статично, лурианската кабала описва динамиката на тези светове. Съответно в нея се обяснява не само как Сферите се отнасят помежду си, (което било основата на испанската кабала), но също процеса на възникване на Сферите, тоест навлизат понятията „цимцум”, „швират келим”, „тикун” и т.н. Лурианската кабала дала ново видение за висшите светове, адекватно на новото светоусещане, което възникнало по същото време в целия западен свят. Това била епоха, когато статичното светоусещане и непроменимия порядък на света от Средновековието отишли в миналото и на тяхно място дошъл динамичния и развиващ се свят на Новото време. При това лурианската кабала съдържа в себе си, както усещането за неизбежния трагизъм на катастрофите (Разбиването на съдовете) така и фундаменталния оптимизъм за преодоляване на неговото последствие (Поправянето). И този подход корелирал с осмисляне на еврейската история. Унищожението малко преди това на еврейските общини в Испания, най-крупните и най-силно развитите интелектуално и духовно общини на диаспората се възприемало от съвременниците като национална катастрофа (подобно, както евреите в 20 в. възприемат Холокоста). Но епохата на трагичен край едновременно се оказала епоха на новото начало. Младата османска империя завладяла земите на Израел през 1517 г. приела голям брой евреи от целия свят, включително и изгнаниците от Испания. Турците били радостни да приемат евреи на длъжности изискващи икономически знания и опит, които те не владеели. „Колко е глупав краля на Испания, възкликнал тогава турския султан, да прогони най-квалифицираните си поданици и да ги изпрати при мен.” И когато в изложението на Ари кабала придобила динамика, когато той разгледал процеса на възникване и разгръщане на структурата на Сферите в хода на Сътворението на света и по-нататъшната история на човечеството, то и историята на евреите била осъзната като процес, при който разрушението и изгнанието се явяват единствено прелюдия към събиране и възстановяване на по-високо ниво. В кабалата на Аризал човек във всички аспекти на своето съществувание става активен и незаменим участник в процеса на възстановяване на космическата хармония и съответно еврейският народ със своите духовни действия преодолява процеса на изгнание и води себе си и света към спасение. Ари и кабалистите на Цфат допускали, че стремглавият ръст на еврейското население и възраждането на страната, което тогава започнало, ознаменува началото на Геула (Месианския процес). Съгласно техния подход това месианско възраждане следва да се поддържа по пътя на „месианското изучаване на Тората” и именно така те възприемали кабала. Тогава паралелно с физическото възвръщане на евреите в своята страна (материалният аспект на месианския процес), скритият замисъл на Тората ще стане общодостъпен (духовният аспект на месианския процес). Аризал допускал, че кабала е „Тората на месианския процес” и че духовното развитие, което тя дава се явява необходимо условие за напредък в материалната сфера. В този аспект подходът на Аризал бил първата форма на „религиозен ционизъм” и аналогичната роля на „кабала като Тората на месианския процес” била по-нататък развита в религиозния ционизъм на нашето време. Испанската кабала била много сложна за възприятие, докато в изложението на Аризал тя станала много по-достъпна. Това довело до факта, че по-нататък цялата кабала започнала да следва учението на Ари, т.е. цялата кабала станала лурианска, а нейното разпространение се ускорило. Макар в предишните научните изследвания испанската кабала (структурата на Сферите) и лурианската кабала (динамиката на Сферите) все още да се различават, практически цялата школа на кабала днес изучава кабалата на Аризал, без да отчитат тези различия.
Сабатианската криза
Историята на сабатианството
Идеите на лурианската кабала станали един от факторите за възникването във втората половина на 17 в. на „лъже-месианската ерес” известна като сабатианското движение. През 1665 г. Сабтай Цви от Измир (Турция) много образован и харизматичен лидер на основание на „кабалистични пророчества” се провъзгласил за Месия. Идеологията на сабатианството разработил кабалиста Натан от Газа, обявявайки се за „пророк на новия Месия” и цялата еврейска община в Измир минала на негова страна. Фон за широкото разпространение на сабатианството били погромите на Б. Хмелницки (1640 г)., когато казаците възстанали срещу Полша, зверски убили около половината еврейско население на Украйна и много общини били напълно унищожени. Тази катастрофа, която потресла целия еврейски свят предизвикала търсенето на отговор за смисъла на случилото се и един от възможните отговори бил - „приближаване идването на Месия”. Затова, когато „вестта за идването на Месия” подкрепена от ярките речи на Натан и авторитета на кабала, стремително (само за няколко месеца) се разпространила по целия еврейски свят, тя била посрещната с огромен ентусиазъм и привлякла към движението много подръжници, в това число много равини и цели общини станали негови привърженици. Когато размахът на движението станал известен на властите в Турция те арестували Сабтай Цви и го поставили пред избора между смъртта и обръщането му към исляма. В резултат на това Сабтай станал мюсюлманин и отишъл в изгнание, което поставило еврейските общини и целия свят в шок и дълбоко разочарование. Но и след това част от неговите последователи продължили да вярват, че Сабтай се явява Месия и обяснили неговото отстъпничество с кабалистична необходимост. С усилията на лидерите на сабатианството и най-вече на Натан от Газа, който посетил Сабтай Цви по време на неговото изгнание била създадена теорията за „неизвестността на жизнените пътища на Месия”. Някои сабатианци обаче също преминали към исляма, но десет години по-късно (1676 г.) Сабтай Цви умрял оставайки си мюсюлманин. В тази ситуация голяма част от останалите негови подръжници признали своята грешка и напуснали сабатианството, но някои отново намерили кабалистично обяснение на това, защо Сабтай може да умре оставайки си Месия. Натан от Газа им обяснил, че „Сабтай Цви в действителност не е умрял, а е бил взет жив на небето и се приобщил към висшето сияние”. Сабатианското движение продължило активно още много десетилетия след смъртта на своя основател като основни негови центрове станали Османската империя, Италия и териториите около река Посполит. След известно време дейността на движението станала „нелегална”, но те широко продължили да публикуват материали и десетки книги със сабатианска насоченост получили широко розпространение. Понякога тази насоченост била изразена явно, но в повечето случаи тези книги били маскирани като „ортодоксална кабала”, разпространявайки едновременно с това идеологията на сабатианството. В продължение на целия 17 в. и първата половина на 18 в. в еврейските общини по целия свят се водила огромна идеологическа борба между подръжниците на сабатианството и неговите противници. Във втората половина на 18 в. сабатианското движение в еврейските среди почти изчезнало, но продължила да съществува малочислената секта „дехме”, състояща се от потомци на сабатианци, но външно живеещи като мюсюлмани и турци. При това те считали Сабтай Цви за Месия, а себе си за истински евреи. В началото на 20 в. числеността на тази секта наброявала 10-15 хиляди човека, но по-късно окончателно се разпаднала. В средата на 18 в. почти сто години след възникването на сабатианството, полският евреин Яков Франк, считащ себе си за преродения Сабтай Цви създал собствено месианско кабалистично движение. Франкистите влезли в остър конфликт с еврейския свят, повикали на помощ католическото духовенство и обвинили евреите и Талмуда в ерес, което довело до решението на епископалния съд за масовото изгаряне на Талмуда, което еврейските общини успели единствено чрез огромни усилия да спрат. В крайна сметка Франк и болшинството от неговите последователи преминали към католицизма обяснявайки своите действия отново с кабалистична необходимост. По-нататък франкистите били напълно асимилирани между поляците. (От потомството на франкистите излезли няколко видни представители на полската култура, например Адам Мицкевич).
Идеологията „грях в името на Небето”
Сабатианците (а също и франкистите) следвали идеологията за „грехът в името на Небето”, т.е. устройвали специални (и често масови и публични) нарушения на заповедите на юдаизма, с цел „да донесат спасение на света”. Това започнало с публичното произнасяне на глас от Сабтай Цви на Тетраграматона (Четирибуквеното име на Бога), което е забранено в еврейската традиция и съчиняването на кощунственото „благословение” - „разрешава се забраненото”. Така Сабтай не само шокирал околните, но и провъзгласил своята концепция, затова че „Месия не е свързан със заповедите”. Идеята за „отричането на закона, заради мистически смисъл” по-късно довела последователите на сабатианството към широкото нарушение на всички забрани от празнични тържества в дните на пост и траур до сексуални оргии със смени на жените (в следствие, на което на сабатианците не само наложили „отлъчване”, но и техните деца били обявени за „родени от прелюбодейство”). Идеолозите на сабатианството давали „дълбоко кабалистична обосновка” не само за своето преминаване в исляма и християнството, но и за враждебното си отношение към обикновените „равински” евреи, които „са затънали в своята ортодоксалност, а и се съпротивляват на идващото спасение”. Разпространението основано на кабалистичната идеология, разрешаваща и дори предписваща нарушение на основните заповеди на юдаизма, показало опастността от увлечението към кабала на неподготвената аудитория и настроила твърде голям брой хора срещу по-нататъшното й разпространение.
Халаxата като ограничение на мистичния порив
Ролята на Халахата (еврейския религиозен закон) се състои именно в това да очертае границите, които е недопустимо да се нарушават. Като всеки закон и Халахата съвсем не дава религиозна пълнота на тази „разрешена област”, която е вътре в нея – това е работа на екзегетиката, философията, мистиката на кабала и т.н. В религиозния свят всички тези неща са длъжни да допълнят Халахата, която е единствено преграда срещу падението. Във взаимоотношенията на Халахата и мистиката е много важно, че именно на основание на Халахата се очертава границата на допустимото, а мистиката трябва да запълни света вътре в тези граници. Но в случай на конфликт Халахата доминира над мистичния устрем. Ако вие искате да танцувате на заградена площадка, зад оградата на която има пропаст, то това може да бъде много достойно занимание, но трябва да се стараете да танцувате така, че правейки поредната фигура да не излетите извън оградата. В ситуация на явно противоречие между Халахата и мистиката, мистичният порив следва да бъде спрян. Ако мистичните пориви нарушават границите установени от Халахата, мистиката става разрушителна и опасна. Още повече съзнателното нарушаване на халахическите граници прави деструктивна самата добра мистична мисия. И в това е урока от разбиването на еврейския свят, което сабатианството донесло.
Поcледcтвията от сабатианството
Сабатианството и франкизмът били не само шок за евреите от целия свят, но също създали повсеместна опасност по отношение на кабала, която лежала в основата на тези движения. Те компрометирали кабала и показали опасността от нейното разпространение сред масите. Затова в края на 17 и през целия 18 век широко се разпространила представата, че изучаването на кабала трябва строго да се ограничи и до нея да се допускат само много напреднали ученици. Подобни опасения повлекли след себе си преследванията срещу Рамхал (Моше Хаим Луцато) и отрицателното отношение към хасидизма.
----------------------------------------------------------
* В статията са използвани материали от книгата „Централни идеи на Кабала” на Пинхас Полонски.