Самоограничението – основополагащият принцип при сътворението на света
При обикновеното прочитане на първия стих на книгата Битие („В началото Бог сътвори небето и земята”), историята за сътворението на света често се разбира по следния начин: В началото има Бог, после Той върши определено действие, („сътворява”), като в резултат на това действие се появяват други обекти – „небе и земя” (тоест Вселената). И изглежда, че в началото е имало Бог, а сега има „Бог плюс Вселената” и по този начин небето и земята се оказват, като че ли извън Бога, отделно от Него. Тоест имало е Строител, а сега вече има и здание, стоящо отделно от Него, до Него. Нещата обаче изглеждат по съвсем друг начин: никакъв друг обект извън „Строителя” не може да има. Зданието не се строи до „Строителя”, защото никакво „до” не съществува. „Строителят” запълва всичко и за построяването на зданието Той трябва предварително да разчисти строителна площадка вътре в Самия Себе си и затова впоследствие зданието ще се построи „вътре” в „Строителя”, а не „до” Него. Тоест в началото има Бог, а после има „Бог минус строителната площадка”. Именно това представлява Самоограничението на Бога. По тази причина апостол Павел ще може по-късно да каже:
„защото в Него живеем, движим се и съществуваме”.
Понятието „самоограничение” означава, че Божествената светлина се ограничава и смалява, за да освободи място за другия, да му създаде пространство. Тъй като принципът на самоограничението е бил заложен в творението от самото начало на сътворението на света, затова той се проявява на всички нива на творението. Ако искаме поне отчасти да си представим тази картина, можем да приведем като пример Слънцето, чийто безкрайна температура изпълва всичко. Слънцето ни дава живот, светлина, топлина и без него ние не можем да съществуваме. Но вътре в самото Слънце не е възможно да има съществувание, тъй като всеки предмет попадайки вътре в него, мигновено ще изгори и ще стане част от него. А ако Слънцето заема абсолютно всичко, то за съществуването на още нещо е необходимо да се освободи място, в което горещината няма да е безкрайна, а умерена. И ако извън Слънцето не съществува нищо друго, то Слънцето може да освободи място единствено вътре в себе си. (Именно такава е ситуацията в началото: има само Бог и нищо друго.) Тъй като Бог изпълва абсолютно всичко и вътре в Него не може да има нищо друго, а светът все пак трябва някъде да съществува, Той трябва да освободи място за Творението като самоограничи Себе Си и така създаде „място за света”.
Метафизичният смисъл на идеята за „самоограничението”, „самосъкращението” се състои в това, че светът се намира вътре в Бога, а не извън Него и това по съвършено различен начин обяснява връзката между Бог и човека. Ако според обикновената религиозна гледна точка Бог се намира някъде „високо в небесата”, далеч от човека, то в действителност „Бог е винаги около нас, до нас”. Това създава чувство на много по-голяма близост с Бога, отколкото обикновената картина за сътворението на света. В термините на западната философия този подход се нарича „панентеизъм”. Това е именно вярата, че Бог е във всички неща и следователно Неговото присъствие е постоянно, въпреки че може да се променя и да е динамично. Бог се проявява, както иманентно на света, така и трансцедентно по отношение на него. Това е представата, че Бог е по-велик от Вселената, че Вселената е в Бога, и че Той прониква във всяка част от природата, че се простира отвъд природата, и че също е различен от природата. (Панентеизмът не трябва да се бърка с „пантеизма”, който казва, че Бог и природата са едно и също и че няма разлика между едното и другото).
Освен това „самоограничението” като първо действие на Бога, формира за човека морален императив: „Направи на другия място вътре в теб”, не заемай сам всичко, което можеш, направи място за развитие на неговото празно пространство. Безкрайното Божествено Присъствие е ситуация на тотална проява на Божията воля, която не оставя място за нищо друго. Затова ако Бог иска да създаде хората, така че те да имат свободна воля, Той трябва да ограничи явното проявление на Своята Собствена воля, т.е. да създаде „пространство празно от Неговия диктат”. В този смисъл „самоограничението” като първото действие на Бога, формира за човека морален императив: „Ако искаш ефективно да общуваш с другите, „смали себе си, направи място на другия, в това число вътре в самия теб”. Тъй като собственото „Аз” ни запълва изцяло отвътре, ако искаме да встъпим в истински диалог с другите хора, за начало трябва по примера на Бога да ограничим своята вътрешна „светлина”, да създадем в себе си пространство за другия и само тогава ще можем да чуем събеседника. Именно за този принцип говори апостол Павел, когато казва:
„В братолюбието си обичайте се един друг, като сродници, изпреваряйте да си отдавате един на друг почит”. (Тоест направете място за другия в себе си.)
Това касае също диалога между различните общества, различните идеологически позиции и различните поколения. Това разбира се, съвсем не означава, че трябва да се отказваме от своето мнение, а че само трябва да го ограничим, да не го считаме за тотално, да направим вътре в него място за другата гледна точка. Това е приложимо и в контекста на отношенията родител-дете: важно е родителите да умеят да ограничат себе си, а не да ръководят детето във всичко. Детето има нужда да се развива самостоятелно, за да се научи да прави самостоятелен избор и да познае цената на грешката. Родителите, които дават на своите деца възможност за развитие чрез самостоятелни действия, в това са подобни на Бога, Който не решава вместо нас всички проблеми в света (защото в такъв случай светът би престанал да съществува), а дава възможност на хората самостоятелно да ги преодолеят. (Бог храни птичките, но не хвърля червейчета в гнездата им!) Единствено поправяйки самостоятелно света, човечеството може да се придвижи в своето развитие. Аналогично на това, всеки ръководител също трябва да ограничи своето въздействие, за да даде на подчинените си да се развиват като личности. Подходът, при който човек се явява единствено механичен изпълнител е неефективен за развитието на работата. Истинският лидер е не този, който контролира всички детайли а този, който поставя обща задача и умее да въодушеви останалите, т.е. да им даде възможност самостоятелно да се реализират. Успешният лидер не е робовладелец, а вдъхновител на таланти, допълващи се един друг. (Именно затова този метод на управление е всеобщо признат за най-ефективен.)
Всичко в нашия свят е устроено на принципа на самоограничението: през нощта светлината на Слънцето се скрива, за да даде възможност да се прояват Луната и звездите. Възможността да проявиш себе си и да почувстваш своята значимост е толкова нужна и важна за всеки човек, че трябва да бъде предоставена на всички без изключение – не само на Луната и звездите, но и на всяка свещ. Когато слънцето грее, светлината от свещта не се забелязва от никого, но през нощта, когато Слънцето е ограничило себе си, тя може да донесе много полза. По тази причина развитието на света зависи от това, доколко всеки човек в него може да расте и да реализира своя потенциал, внасяйки своя собствен уникален принос. Принципът на „самоограничението” е приложим и към вътрешния диалог на човека – между различните части на неговата личност и различните гледни точки за самия себе си. Нито една от частите на личността не трябва да завзема всичко и да потиска другите части. Следователно всяка от тях трябва да бъде самоограничена, за да могат те хармонично да се съчетаят помежду си. Същото се отнася и за процеса на предаване на знания от учителя към ученика, т.е. процеса на разпространение на светлината. Учителят винаги знае повече, отколкото ученикът може да възприеме. Затова ако учителят действително иска да го научи на нещо, той трябва да се адаптира, „да намали” тази светлина и тези знания, които предава – иначе ученикът няма да може да възприеме въобще нищо.
Когато говорим за реализацията в живота на принципа на „самоограничението”, трябва да помним, че монотеистичната етика е основана на стремежа да бъдем подобни на Бога. Съгласно библейския текст, човекът е бил създаден по „образ и подобие на Бога” и затова, колкото повече се стараем да се уподобим на Бога, толкова по-пълно реализираме себе си като хора. По тази причина концепцията за „самоограничението” е не само разказ за това как Бог е сътворил света, но и един от моделите на подражание за нас самите. Тази идея обаче съвсем не следва да се възприема като самоотрицание или пренебрегване на себе си. Когато Бог е ограничил Себе Си и ни е отделил вътре в Себе Си пространство, това не нанася никаква вреда на Неговата Божественост. Както си е била Безкрайна и Величествена, така тя си е и останала. И макар за Творението размерът на това пространство да е огромен, от гледна точка на Безкрайната Божественост, неговият размер е пренебрежимо малък. Затова да направиш място на другия не означава да се изгубиш: когато ние ограничаваме себе си при общуването си с другите хора, отделяме за това общение свободно пространство, като в същия момент нашата личност си остава цялостна, както преди това. За да не загубим себе си е важно да направим място на другия, продължавайки в същия момент да бъдем изпълнени със себе си. Само слабият човек остава затворен в своята крепост, считайки че крепостта ще падне само ако отвори вратата. Самоограничението по никакъв начин не е пренебрегване на себе си. Обратно, именно чувството на увереност в себе си ни позволява без собствена вреда да освободим за ближния част от собственото си вътрешно пространство. Йоан Кръстител много добре беше схванал тази истина и не се притесняваше за своя авторитет, когато каза за Христос:
„Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам”.
Истинската любов е жертва, съзнателно отричане от себе си, умиране за себе си в полза на другия. Истинската любов е себеразпятие на нашето Аз в името на това, другия да съществува, него да го има, той да е щастлив. Когато „умираме” за себе си в името на другия, ние не изчезваме, а „възкръсваме” в него и така продължаваме да живеем още по-пълноценно и стойностно. Само този, който може „да умре” за себе си, ще възкръсне. Това Исус нарича „носене на кръст”, след което добавя:
„Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.”
Демонстрирайки това чрез примера за Своята смърт, Той казва още:
„Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно, но ако умре, дава много плод.”
Днес хората не искат да умрат за себе си, защото ги е страх, че ако умрат, тях няма да ги има. А не разбират, че всъщност само така техният живот получава още повече жизнена енергия и смисъл, тъй като само тогава всеки от нас може да осъществи божествената идея за себе си, която ни казва, че „животът е в умирането”.
Желанията на човека
Съгласно идеята на Бога, правилното движение на народа на Израел в Петокнижието бе състоянието, в което целият народ свързан помежду си с ясни, топли, здрави връзки на дружба и любов, взаимност и допълване, представляваше една единна система пътуваща към Обещаната земя. Думата „земя” на еврейски е „ерец” и произлиза именно от думата „рацон” („желание”). Затова „Израел” („Ишра к ел”) буквално означава - „срещу” (но не против!), устремен, по посока на Бога”. Поради тази причина единственият правилен път за човека е „неговото желание да се приближи до Бога”. Променяйки желанията ни, Бог предизвиква в нас мисли и действия, чрез които да постигне желаното от Него и по този начин ни управлява. Затова ако човек иска да промени себе си, т.е. своите желания, трябва да моли Бог да направи тази промяна в него. Но преди това трябва да осъзнае, че именно Бог ни дава желанието да поискаме да се променим, че Бог ни чува, че Той е в състояние да ни помогне, че само Той дава и създава в мен всички тези обстоятелства, за да се обърна аз към Него. Само жаждата за наслаждение, гладът, стремежът към дадено нещо определя величината на наслаждението при получаване на желаното. Никакво наслаждание не дават и най-изисканите блюда ако го няма чувството на глад, ако човек е сит или болен. И обратно, ако е гладен, той извлича чувство на огромно наслаждение и от най-нежеланото. Затова нашата задача е, да придобием именно желание към това, което Бог желае да ни даде. Тоест аз се отказвам от моята свободна воля да избирам, като решавам да избера онова, което Бог избира за мен. Именно това ни демонстрират думите на Христос в Гетсимания:
„Не моята воля, но Твоята да бъде”
Нашите първоначални желания са крайно нищожни. При това, тъй като нашият егоизъм автоматично избягва неприятните усещания, то тези наслаждения, които не сме в състояние да достигнем, ние не ги желаем (човек не може например да пожелае всички къщи на неговата улица да му принадлежат). Животът потвърждава това правило: „Царската дъщеря може да се омъжи за беден човек, но... само в приказките”. Всички хора желаят наслаждение от най-малкия до най-великия, разликата е само в блясъка на това наслаждение. Колкото по-малко е развит човек, толкова му е по-лесно да намери с какво да се наслади. Детето може да се наслаждава на голямо количество разнообразни наслаждения, а колкото е по-духовно напреднал един човек, толкова му е по-трудно да намери „облекло” за своите наслаждения. Затова и в Библията се казва, че „който увеличава знание, увеличава и печал”. Самите желания човек получава Свише, но след това със своите постъпки вече, съзнателно искайки от Бога, той може да ги промени. Затова всяко желание ражда неговата потребност, а потребността ражда неговите мисли и познание в степен необходима за достигането на желаното. И както желанията на хората се различават едни от други, така също и техните потребности, мисли и знания се различават едни от други. В тази връзка човек се ражда с няколко вида желания:
- животинско наслаждение (храна, секс).
- наслаждение чрез почести и слава. (То за съжаление води до страдания на подобните нему, както далечни, така и близки.)
- наслаждение от знания.
Всеки от нас се ражда с тези три вида човешки желания. Първият вид е най-примитивният, а при втория и третия вид човек използва вече и своя разум. Тези три вида желания се намират във всички хора, но при всеки те се съчетават в различни пропорции и оттук произлизат всички различия между нас. Тези три вида желания не само се намират в нас в различни пропорции, но също постоянно се променят и по този начин човек постоянно се стреми към различно задоволяване на тези свои желания и така се развива. Човешките желания са свързани с различните нива на Творението (неживо, растително, животинско и човек). Ако човек иска да получи единствено необходимото за своето съществуване и удовлетворява само своите животински инстинкти (храна, секс), такова ниво на развитие на неговия егоизъм се нарича духовно неживо. Ако той жадува за богатство и разкош, това означава, че неговите егоистични желания се намират на растително ниво. Този, който търси слава, власт и почит, при него егоизмът се е развил до животинско ниво. Стремежът към знание и изследване на света, от своя страна съответства на човешкото ниво желания. А стремежът на човека към Бога е вече духовното ниво на развитие на егоизма, четвъртият вид наслаждение:
- наслаждение от работата за Бога, което човек получава от по-висшите нива в сравнение с неживото, растителното, животинското и човешкото ниво на творението – това е наслаждение, което има духовен източник.
Тъй като обаче целият нежив, растителен и животински свят, нямайки достатъчно развитие вследствие на незначителната в тях степен на егоизъм, не могат да поправят своята природа, затова поправяйки себе си, човекът поправя и тях.
Бог е създал желанието, след което това желание се е развило и в началото то чувства себе си, после чувства Бога и в него са се появили различни определения и изводи, а едновременно с желанието се е появил и разума. Разумът се явява следствие, т.е. желанието да се достигне желаното, поражда разума. В нашия свят ние се състоим от тези две свойства, така наречените разум и сърце. И едното и другото ги има във всеки човек, но едното от тях винаги доминира. Аз или съм актьор, художник, литератор, или съм учен, техничар, човек на точните науки - едно от двете. Въобще е трудно да се каже как е създаден човека, тъй като ние веднага попадаме под ужасен натиск от страна на обкръжаващата ни среда, която прави с нас това, което и е угодно. И практически става така, че ние се явяваме слуги на своите желания, насочени в нашия свят единствено за наслаждение на себе си. И с това така да се каже, свършва в човека неговото особено, уважително отношение към разума. Той започва да разбира, че неговият разум не струва нищо, той е толкова непроменим, колкото и желанията, които обслужва, а дори и още по-ниско. Затова ние трябва да работим само върху това, да променим своите желания, т.е. върху това Христовата светлина да дойде и да ни даде други свойства. И когато Той ни даде други свойства, други желания, в нас се появява друг разум, чрез който да достигнем тези други желания и да ги реализираме. Нито неживото, нито растителното, нито животинското ниво в природата чувстват необходимост, от каквото и да било обяснение. Бог в тях действа като необходима, непосредствена сила и затова те не й се съпротивляват. Докато на човешко ниво възникват въпроси, съмнения, грешки, догадки, нещо което липсва в останалите нива на природата. Именно затова човек постоянно греши и се поправя, греши и се поправя...
Непосредствените закони и инстинкти оказват натиск на всички и управляват всичко в Природата. При това, положителната и отрицателната сили се уравновесяват помежду си, решавайки инстинктивно какво трябва да се случи. А на нивото „човек” винаги се пробуждат съмнения и възникват проблеми, които трябва някак да се решават. Всички закони на творението в неживия, в растителния и в животинския свят работят инстинктивно, направлявайки го към връзка с Бога. За разлика от тях, в момента, в който в човека започне подем над тези природни нива, той не вижда нищо и затова греши, постъпва зле и т.н., а животните – не. И в тази връзка, парадоксалното е, че колкото по-нататък се развиваме над животинското си ниво, толкова повече ще грешим за собствена вреда!? Именно затова дойде и Христос, за да можем правилно да приложим този постоянно увеличаващ се егоизъм, който се намира над животинското ниво и се нарича „човекът в мен”, като го пренасочим в служба на Бога.
За съществуването на света е нужна тъмнина, а не само светлина
Смисълът на живота се явява развитието и напредъка на човека. Само ако се развиваме самостоятелно, ние ставаме пълноценни хора, получаваме истинско удоволствие от живота и се приближаваме до Бога. Но това самостоятелно придвижване би било невъзможно ако няма препятствия – тъмнина. Както споменах по-рано, „тъмнината” е резултат от „самоограничението” на „Светлината” и затова тя се явява неотменна част от нашия свят, без нея неговото съществуване би било невъзможно. Затова „тъмнината” - несъвършенството на този свят си струва да се възприема като потенциал за развитие, защото ние се придвижваме напред само тогава, когато осъзнаем проблемите и ги преодоляваме. Присъствието на „тъмнината” мобилизира в нас енергията необходима за движението. Препятствията са ни дадени, за да насочим своите сили за тяхното преодоляване и в резултат на това да се сдобием с много по-големи резултати. Затова всеки успешен проект започва с проблеми, с чиято помощ е възможно нещата да бъдат решени. Всеки проблем следва да се възприема не като пречка, а като възможност светът да стане по-добър, да се занесе в него повече Светлина. Това е и смисъла на живота на човека заложен при неговото сътворение.
Нашето отношение към света го променя
На човек често му се струва, че той не може да повлияе на света, защото „в света действат големи сили”, несъизмерими с неговите възможности. Но работата не е само в това какви сили има в света, но и в това как това влияе на нас и затова такъв подход се явява заблуда, тъй като самото изменение на отношението на човека към различните явления в света, преразглеждането на своята позиция, вече променя околния свят. В частност „тъмнината” („скриването на светлината”) съществува независимо от нас, но това как ние възприемаме тази „тъмнина”, нашето отношение към нея и това какво влияние „тъмнината” оказва на нашия живот, е изцяло в нашата власт. Когато ние разберем, че светът не може да съществува без недостатъци, в нас възниква по-спокойно отношение към него и такава позитивна настройка позволява да се сдобием с голям успех в живота. Отношението към проблемите като към възможности за самореализация ни дават голям потенциал: когато осъзнаем, че „тъмнината” всъщност е неотменна съставна част от Творението, то виждаме в нея не пречка, а това че е възможно да я използваме за развитие. Не е нужно да хабим сили за борба с „тъмнината”, а трябва да я използваме за собствения си растеж. Именно опита да подобрим света и стремежа да донесем в него повече „светлина”, дават на човека шанс да реализира себе си в качеството на творец. По този повод Христос казва:
„Внимавай да не би светлината в тебе да е тъмнина.”
Както отбелязах по-рано, при процеса на „самоограничение”, Бог Ни прави място вътре в Себе Си. Продължавайки асоциацията със светлината на слънцето, можем да кажем, че: ако светлината (топлината) бъде твърде голяма, всичко ще изгори, но ако въобще няма светлина (топлина), всичко ще замръзне. Затова за поддържането на живота е необходима умерена топлина – нито прекалено горещо, нито твърде студено. В този ред на мисли, между Вселената и Божествената безкрайност остава някакъв вид „празнина” и преодоляването от страна на човека на тази „празнина”, се явява екзистенциален проблем. Този „отблясък”, който остава в това „празно пространство” на иврит се нарича „Авир” (Въздух). Това име е дадено по аналогия с обикновения въздух. Той ни обкръжава и не е насочен наникъде, ние дишаме въздух и живеем в него обикновено незабелязвайки го, но лишавайки се от него, умираме. Именно затова Бог трябваше да стане човек, за да ни преведе през тази „празнина в пустотата”, защото в противен случай ние никога не ще можем да се приближим до Него. Това е протегната ръка на Бога към нас в лицето на Неговия Единороден Син, Който дойде, за да ни каже, че само Той е „Пътят”. За тази истина Апостол Павел казва следното:
„защото чрез Него имаме своя достъп при Отца в един Дух.”
Необходимостта от противоречия в света и в живота
Много често ние възприемаме противоречията като отрицателно явление, като пречка, която е необходимо да преодолеем. Но всъщност наличието на противоречия, в това число неразрешимите е вградено в Творението от самото му основаване. Това означава, че не винаги е необходимо да се опитваме да разрешим противоречията, понякога просто трябва да ги приемем и да живеем с тях. Нашият свят, както и светът е нелогичен и в голяма степен изпълнен с противоречия. Двойствеността на човека не е проява на нещо неправилно, а същност заложена в света и в живота. Наличието на противоречия следва да се възприема като потенциал за развитие, защото животът е постоянно противоречие. (Пълното отсъствие на противоречия е една от разновидностите на смъртта.)
На хората им се струва, че „светлината” в живота и в света често отсъства. Но всъщност „светлина” има винаги, просто понякога не я виждаме. Затова задачата на човека се заключава не в това, да „създаде светлина”, а в това „да я разкрие и види”, което е несравнимо по-лесно. Още повече, че тази мисия е „обречена” на успех. Практическият смисъл на такъв подход се заключава в разбирането и усещането, затова че в света винаги има потенциал за решение на всяка позитивна задача, създаване на всякакъв проект, който прави света по-добър. В тази връзка, много често ние се боим да се захванем с истински сериозни проекти, дори когато чувстваме тяхната необходимост и притежаваме необходимите качества и навици, за да ги осъществим. Това се случва, защото в нас живеят съмнения за това, ще можем ли да реализираме проекта. Например, ще намерим ли финансови ресурси или нужните партньори? Страхът от това, че може да не намерим ресурси ни блокира, но ако даден проект действително е позитивен и нужен на света, то ресурси за него винаги ще се намерят, защото „светлина” винаги има, тя само трябва да се разкрие! Нашето възприятие на различните неща съществено влияе на ситуацията около нас и ни открива нови възможности. Предвид на това, че за разкриване на „светлината” са нужни много по-малко усилия и ресурси, отколкото за нейното създаване, наличието на ресурси не се явява проблем. Ресурси вече има, ние просто трябва да ги видим. Ситуацията, когато човек отива в магазина за шоколад и не знае продава ли се там въобще шоколад и ще му стигнат ли парите, се различава от ситуацията, в която шоколадът стои пред него на масата и той трябва просто да отвори опаковката. Тези „проекти”, които са правилно ориентирани към Бога, някак сами се реализират, защото в самите тях вече е заложен потенциала за тяхната реализация и нашата задача е - да го разкрием.
„По образ на Бога”, заради взаимното разбирането
Взаимното разбиране е възможно единствено между подобни и когато в книгата Битие се казва, че „Бог създаде човека по Своя образ и подобие”, това в частност означава, че на човека в някаква степен е дадена възможност да разбира Бога. Съгласно антропния принцип на Вселената, целия свят е устроен и расчетен според човека и е ориентиран спрямо него. Целият свят и цялата негова структура, всички пътища във Вселената, както нейното Висше Управление, така и всички следващи структури съответстват на човека и затова човекът е в състояние да ги разбира – не само с разума си, но и с цялото си същество. В това се състои фундаменталният оптимизъм, че светът не е враждебен на човека, че ние можем и сме длъжни да живеем успешно в него. Всички трудности в света са създадени единствено за нашето собствено развитие, за да бъдат източник на развитие. Не трябва нито „да висим под света”, нито „да провесваме света под себе си”. Трябва да видим че светът вече е направен под нас и да го възприемем по нов начин. Светът е създаден така, че на човека в него трябва да му е добре – и ще му бъде добре ако се научи да живее и действа правилно. Тъй като „Бог е дух” и няма никакъв вид или образ, думите, че човекът е създаден „по образ и подобие на Бога”, следва да се разбират като „по образ и подобие на пътищата на Божественото управление на света”. Затова „Божий образ” не означава какъв е Бог „всъщност”, а по какъв начин Той управлява света, как Той в реалния свят се проявява пред нас. В този смисъл може да се каже, че „Образът на Бога са - Неговите действия”, „Делата на Бога са Неговото облекло”. Висша възможност за човека е да види не Бога, а да види Неговата външна дреха, това как Той управлява света. Именно за това нещо Мойсей молеше Бога, казвайки:
„Сега ако съм придобил Твоето благоволение, покажи ми моля ти се пътя Си, за да те позная.”
Това обаче се случи много по-късно, при Боговъплащението на Сина Божий, когато Христос ни изяви Отец и ни показа на практика какво е да си Човек.
„Защото ние всички приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат, понеже законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината дойдоха чрез Исуса Христа. Никой кога да е, не е видял Бога, Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви.”
Бих искал да завърша тази част със следното: Едно е ясно - веднъж сътворен, светът не може да съществува сам по себе си, необходим е постоянен приток на енергия, която да го поддържа. За учените все още е непонятно например защо електронът толкова устойчиво и постоянно се върти по своята орбита. (Всичко в природата постоянно се променя, а това, което се движи, постоянно променя траекторията си, но не и електронът!) Отговорът е много прост: Защото Бог постоянно „сътворява” този свят. Ако вземем здравето на човека виждаме, че човек се чувства добре и изведнъж се разболява или умира. Всички започват да плачат и питат: „Защо хората умират”? (Интересно, че никой не си задава въпроса: „Защо хората се раждат?”) Всичко е устроено толкова сложно, и човекът в това число. Толкова сложно, че разглеждайки медицинската енциклопедия на сина ми, чак се чудя как изобщо сме живи и здрави, защото при такова огромно изобилие от болести, е съвсем „нормално” да сме болни. В този смисъл, фактът, че сме живи и здрави всъщност е чудо на чудесата.
Пътят на човека трябва да бъде ориентиран към това, човек да стане партньор на Бога в поправянето на света, да внесе своя конструктивен принос в развитието на творението, да бъде интелектуално, душевно и духовно развит човек. Да стане достоен събеседник за себе си, за околните и за Бога. Успехът е умението на човека да изпълни с Христовата светлина това парче от Творението, което му е заръчано лично на него и да изпитва удоволствие от това. Истинският успех е, когато човек не само придобива и създава нещо, но и усъвършенства самия себе си, когато постигнатият позитив се отразява на неговата душа. Важен признак за успех в материалната и духовната сфера се явява умението да се живее пълноценен живот в Христа, чрез получаване на удоволствие от резултатите на своята дейност. При това е много важно човек да бъде благодарен на Бога за тази възможност. Да осъзнаваме, че всички трудности, които имаме в нашия живот – са задачи, които Бог ни задава, както на лично ниво, така и на ниво народ и човечество като цяло. Тези задачи ни се дават, за да се развиваме решавайки ги и ако те са ни дадени, значи ние можем да ги решим. Ние трябва да внасяме своя принос в решаването на тези задачи, за да способстват те за материалното и духовно развитие на човечеството и приближаването му до Бога чрез Неговия Син - Исус Христос. Трябва да разглеждаме своя живот не просто като някакво съществуване, а като свой диалог с Бога, който се явява съставна част от общия диалог на Бог с човечеството. Да усещаме себе си като сила придвижваща човечеството напред, част от общата световна система от сили, всяка от които е уникална и на всеки е заръчано да поправи своя участък от Творението, да се старае да подобри света в материлната и духовната сфера, да го издигне, а и себе си с него. Да възприема Божествената светлина и да способства за нейното разпространение. Пътят на човека в света се заключава в това да внесе своя принос във възможността, човечеството да „хване протегната ръка” на Бога, която стига до нас чрез делото на Божия Единороден Син.