Корени и клонки
На всички нас животът ни се струва толкова непонятен и объркан. Постоянно сме потънали в различни усещания и преживявания и е много трудно да обхванем цялата житейска картина. Освен всичко останало не можем да разберем защо съществува цялото това заобикалящо ни разнообразие. За какво съществува животът, за какво ни е даден, какъв е смисълът на човешкото съществуване, как се съчетават всичките тези неща? Бог обаче не е оставил нито една от съставките на човека пусти. Обвързал е неговите действия непосредствено със законите, дарил е душата му с качества, а на разума е дал мироглед. За да вникнем (до колкото това въобще е възможно) в реалността на Самия Бог, ще се наложи да построим логическа конструкция, да изградим основи, посредством които да я разберем. Яснотата на разбирането осветява това, което учим, дава наслада на разума, осигурява му възможност да разбира и да се ориентира във всичко. Когато светът около нас е ясен, когато осъзнаваме всичко, само тогава е възможно да открием Бога. Защото в един объркан свят, където нищо не е ясно и всичко е оплетено, там Бог не съществува. Това е свят на случайности, където всичко изглежда объркано и като че ли изневиделица просто ни се случват разни неща.
Светът, в който живеем наистина е невероятно сложен, а неговата структура е извънредно многослойна във всичките си прояви: и в материалните, и в духовните. Как да се ориентираме тогава? Какво може да ни помогне? В тази връзка първото нещо, от което се нуждаем е да се опитаме да разберем дали явлението, което наблюдаваме е цяло или е част от нещо. Защото общото и частното се намират в съвсем различна плоскост и то не количествена, а качествена! Общото и частното са важни неща, защото от общото можем да направим заключение за частното. (За съжаление повечето от нас правят точно обратното – правим изводи за общото, разглеждайки частното и както нееднократно сме се убеждавали, в повечето случаи този подход не води до правилни резултати.) След това идва ред на понятията „причина” и „следствие”. Всички знаем какво е причина и какво следствие, защото целият наш свят е причинно-следствен, т.е. всяко нещо се предшества от определена причина. И последният пласт това са: основното и допълнителното. Какво имам предвид? Когато наблюдаваме някакво явление, ние искаме да разберем дали това явление е самостоятелно, т.е. основно ли е то или е зависещо от нещо. Кое от какво зависи, кое е пораждащото и т.н. Но защо е необходимо всичко това? Защото нашата цел в крайна сметка е познанието. А от какво се определя познанието? – от цялостност и по-точно от пълнота. Затова не можем да претендираме, че разбираме нещо, ако имаме само частични знания за него и затова е необходимо човек да познае и разбере нещата в тяхната пълнота, да ги види като една обща картина. Затова, когато наблюдаваме някакво явление, нужно е да разберем дали това е правило, или е просто частен случай.
Но защо ни е необходимо всичко казано дотук? За да можем правилно да анализираме и разберем този свят. Невъзможно е да опознаем света, изучавайки частите му, тъй като те са твърде, твърде много. Затова опознаването на света е възможно само чрез общи правила. Ето защо е от голяма важност тези общи правила и техните граници да се познават отлично, за да не се допускат след това грешни заключения относно частните случаи. Цялата Вселена е построена на принципа на общи правила, от които се изхожда за опознаване на частното. Всичко в нея произлиза от един корен и постепенно започва да се разклонява в едно дърво на логиката, преминавайки към клоните. Тези клони се разклоняват все повече и повече и по този начин се оформя цялото дърво. Но всичко произлиза от един корен! От него израства стволът и клоните, и всички те заедно трябва да заемат своето място в сърцето на човека. И когато цялото това знание улегне в сърцето, тогава можем да получим истинско знание за реалността на света, който обитаваме.
Библията е съвършено непонятна книга. Който я вземе и започне да я чете (дори и най-големите умове на света), няма да разбере нищо. Просто няма да я разбере! Защо? Защото тя е „шифрована”. А както знаем, за всеки шифър си има код и ако този код липсва, в главата на четящия се създава объркване. По-точно ще мислим, че всичко ни е ясно, а в действителност ще си създадем тотално погрешна представа (за християнството например) и като правило точно това се случва с болшинството хора. Ако обаче изучаваме Свещеното Писание именно от корена към клонките и разклоненията и построим това дърво на познанието, тогава всичко (почти) в нея ще ни стане ясно и понятно. Ще видим, че Библията е една цялостна и пълна система от знания. Там има всичко, но трябва да получим ключа, за да я декодираме и стигнем до яснота. Само в такъв чист свят ще успеем да прозрем замисъла на Бога за нашия личен живот и човечеството като цяло. Ако обаче нашият поглед е неясен, ще се оплетем във веригата от причини и следствия, от общи и частни случаи, а в такъв объркан свят, Бог не съществува. Там (както повечето хора мислят) властва случайността, там всичко е плод на случайни събития.
За съществуването и непостижимостта на Бога
Естествено да се говори за реалността на Бога е извънредно трудна задача, защото от позицията на ограничения човешки ум, ние трябва да разсъждаваме за безграничната реалност на Божественото. Много често, когато хората говорят за Бог, те гледат втренчено нагоре към небето, в очакване там да видят някакъв побелял старец с брада. Проблемът е съществен и се състои в това, че когато говорим за Бог, ние нямаме дори и приблизителна представа за какво всъщност става въпрос! Това е така, защото човекът е инертно същество, свикнал е да възприема света по определен начин и така върви през целия си живот, още от самото детство. Като човешки същества ние разполагаме с пет прибора, които ни разкриват този свят. Наричаме ги органи за осезание: очи, уши, нос, уста и кожа. Съответно зрение, слух, обоняние, вкус и осезание. Когато обаче използвайки тези пет прибора се огледаме, вслушаме или подушим, Бог няма. Но интересното е, че главното предназначение на този материален свят (светът, който опознаваме и изследваме чрез петте органа за осезание), е именно да скрие присъствието на Бога! Всички тези прибори, посредством които изследваме света, не само не могат да Го открият, но те изначално са създадени с цел да скрият реалността на Бога и Неговото съществуване. Това е така, защото по определение „Бог е Дух”. Новият Завет ясно подчертава този факт чрез думите на Христос:
„Бог е дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.”
По подобие на Бог Троица по чийто образ и подобие е създаден, човекът също е триединно същество, т.е. има три природи (дух, душа и тяло), които определят и трите човешки нужди. Тоест освен физиология (тяло), ние сме и психика (душа) – разум, тревоги, страхове, мечти, съвест и т.н. Най-висшата от трите природи обаче е духовната ни природа - духът (личността). В тази връзка можем да кажем, че човекът притежава тяло и душа, но не може да се каже, че той притежава дух, защото човекът по същността си е дух, личността е дух. Тоест ние сме дух, който притежава душа и тяло. В човека има един личен принцип (личността, духът) и два безлични принципа (душата и тялото). Душата и тялото принадлежат на духа (Аз-а на човека), чрез които духът се изразява и ние ги чувстваме като нещо лично. Тялото е лично доколкото личността ни е в него. Отделено от духа, тялото е мъртво. Тялото не е личност, а личността ни е вплетена в нашето тяло, т.е. личността ни е тази, която превръща нашето тяло в нещо лично. Душата също не е лична, душата е жизнеността на тялото. Тя е толкова безлична, колкото е безлично и тялото, т.е. тя е толкова мъртва, колкото е мъртво и тялото. Духът е този, който дава живот и ни кара да усещаме и душата, и тялото си като нещо лично и жизнено. Именно това описва стихът:
„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание, и човекът стана жива душа.”
Както вече споменах, от думите на Христос разбираме, че Бог е Дух (а не душа и тяло). Тоест в Бога Троица има само един принцип, личностния принцип и по същите образ и подобие сме сътворени и ние.
Ако навлезем още по-дълбоко в човешката личност, казано по друг начин, всеки от нас може да бъде оприличен на триетажна конструкция: физиологична основа, душевна надстройка (характер и качества), а над тях се намира третият етаж - човешкият разум и неговият вечен съперник - фантазията. Интересно, че всички тези сили намиращи се вътре в човека, се делят на два лагера. Това разделение е много съществено, защото единият лагер в някакъв смисъл може да се нарече „лагер на слепите сили”. Това са силите, които пазят индивида, но не разбират в каква посока отива той и защо всъщност го прави. Те просто функционират. Ето няколко примера: Искам да ям. Но защо искам да ям? Ами просто така, яде ми се. Или: Завиждам. А защо завиждам? Не знам, но ми се завижда, някак си ми идва отвътре. Или пък: Фантазирам. И за какво ми е да фантазирам? Ами ей така, приятно ми е да фантазирам. Ето това са „слепите” сили. Те си имат определени функции. Важни, положителни функции, но могат да станат и отрицателни. Особено тогава, когато не ги контролираме, тези качества стават отрицателни и ако в човека основното, доминиращото е или телесното желание, или се пробужда някаква лоша черта в характера, или просто е обладан от фантазиите, в такъв момент той се намира в „сляпата” зона. Но в сляпата зона Бог не съществува! Ако даден човек нищо не е правил, не е работил над себе си, не е овладял своите физиологични желания, не е работил над своите качества, намира се в едно постоянно състояние на блуждаещи мисли и развихрени фантазии (а това за съжаление е обичайното ни състояние в 99,99% от времето), то в такъв свят Бог няма. И се оказва, че хората са прави – няма никакъв Бог, защото в техния свят Той наистина не съществува. Но къде е тогава Той? Бог е в „зрящата” зона. Там, където има разум. Точно този е приборът, който Бог ни е дал за Неговото разкриване. Но това не е всичко, тъй като има още много други прегради, непозволяващи на човека да открие Божията реалност. Само когато човек поправи себе си и своя разум, когато постоянно се осъвършенства и се освободи от влиянието на слепите сили, едва тогава той получава възможността да открие реалността на Бога в този свят. Какво е първото нещо, което прави всяка пробудила се в нас „сляпа” сила? Тя ни „отнася” главата, т.е. блокира нашия разум. Простичко казано, човек става безумен, а за безумеца Бог няма, защото Бог се съотнася единствено с разума. Само разумът е способен да открие реалността на Бога, защото това е духовния компонент в човека, това е неговата личност, той е духовната връзка на човека с неговия Създател. Цар Давид много правилно бе вникнал в тази истина, казвайки:
„Безумният рече в сърцето си: Няма Бог.”
(В Стария Завет се казва, че „изворите на живота се намират в сърцето”, многократно срещаме израза „мислите на сърцето” и т.н., но това е така, защото за древния човек символ на живота е било именно сърцето. Поради липса на знания относно устройството и функцията на човешкия мозък, за предимно наблюдаващия в древността човек, спре ли да тупти сърцето, живота свършва. Всъщност има голяма разлика между разума и сърцето и по тази причина при вземането на решения, в своя живот човекът често е поставен пред избора на кое точно да се довери!)
Нека направим още една крачка и предположим, че някой наистина е работил над себе си, телесните желания вече не са доминиращи, работил е над своите качества, които обичайно го заслепяват със своето Аз, своето Его, своето присъствие. Да предположим, че е развил качествата скромност, смирение и вече е способен да чувства „Друго” присъствие в този свят, преборил се е със своето желание постоянно да фантазира и т.н. Но и това не е достатъчно, защото той трябва да се научи да мисли, да прилага логиката и здравия разум, които помагат да разположим всички неща по местата им. Тогава картината за света вече става ясна и се превръща в една красива и подредена градина. Ето там, в тази красива и подредена градина може да бъде открит Бог. Там не е нужно нищо да се говори, там не възникват въпроси относно Неговото съществуване, защото отговорът се подразбира от само себе си.
Желанието на Бога (Троица)
Когато говорим за реалността на Бога, първото което трябва да знаем е, че принципно ние нямаме особено (да не кажа никакво) основание да обсъждаме Неговата реалност. По Своята същност тя е напълно непостижима за нас в каквато и да било форма. Нито приблизително, нито относително, изобщо никак. Става дума за онази реалност на Бога, която съществува Сама по Себе Си, а не във връзка с Творението. Тази Същност е напълно непостижима за нас, дори приблизително, тъй като ние не разполагаме с необходимия инструментариум (разум), чрез който да Я осъзнаем. Някой може да попита: А за какво тогава да говорим? Можем да говорим само за едно единствено нещо – за Неговото „желание” (на иврит „рацон”). Новият Завет на няколко места открехва леко вратата към тази вътрешно-троична реалност и Евангелието ни разкрива, че Отец, Син и Святият Дух вечно се наслаждават в общение на любов, показвайки я един към друг. Христос е Божия Възлюбен Син на любовта, за Когото Отец казва:
„Този е моят възлюбен Син, в Когото е моето благоволение.”
В отговор на това Синът вечно и свободно откликва на любовта на Отец като Му се отдава и напълно се покорява, за което свидетелстват Неговите думи:
„Отче, не Моята воля, но Твоята воля да бъде.”
За най-мистичното Лице на Святата Троица (Святия Дух) Христос казва следното:
„А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелствува за Мене.”
Така силата на Божественото единство е скрепена не само от общата природа, но преди всичко от взаимната любов между Трите Лица.
В Посланието до Ефесяните (1 гл.) апостол Павел ни рисува картината на вътрешно-троичните взаимоотношения, като ни въвежда така да се каже в „идейния проект” преди сътворението на света, преди „В началото”, преди времето. Апостолът ни въвежда в ума на Бога и ни разкрива, че първото нещо, което Бог е решил, е да има нещо извън Него Самия, като ни разкрива и причините за това. Принципно по отношение на Бога съществуват два подхода, които имат своите общи черти, но също между тях съществува и огромна разлика, а именно: Първият (статичният) подход гласи следното: Божествеността е абсолютно съвършена и затова в нея не може да има никаква нужда и съответно промяна, тъй като всяко изменение в смисъл на подобрение би означавало, че предишния етап е бил в нещо несъвършен, а в Божествеността такова нещо не може да съществува и затова в нея не може да има никакво подобрение и развитие. А вторият подход казва: Божествеността е абсолютно съвършена, в нея няма никакъв недостатък и затова в нея не може да отсъства развитие и движение, защото тяхното отсъствие вече означава недостатък. Тоест в Божествеността от една страна съществува постоянно и пълно достигнато съвършенство, а от друга - постоянно осъвършенстване. Но как тези две твърдения се съчетават? Отговорът е: С това, че Божествеността не се поддава на двузначната логика. В тази връзка за разлика от човека, който винаги „сътворява” от нужда, Бог в Своето вътрешно-троично общение няма нужда от нищо. (Не можем обаче да кажем, че Бог няма нужда от „никой”, което е различно!) Причината Бог да иска да създаде небе и земя, ангели и хора, е да може онова, което се споделя навътре (във вътрешно-троичния живот на Бога), да Го сподели и навън. Мотивът на Бога не е недостатък Той не прави нищо, за да добави нещо за Себе Си. В този смисъл мотивът на Бога е свръх-достатъчност. В Святата Троица има толкова много, че Трите Божествени Лица решават да го споделят с други. Тук в основата на това тяхно решение е желанието онова, което Те споделят помежду си, да Го споделят и навън. Така силата на Божественото единство е скрепена не само от общата природа, но преди всичко от взаимната любов между Трите Божествени Лица. Бог, Който е хармония от Трима, единство от Трима, любов между Трима, Които вечно Си показват любов навътре, решават тази любов да изригне навън, за да може онова, което е навън, да бъде свидетелство за любовта на Онези, които Си я показват навътре. Вследствие на този акт, онези, които са навън ще могат да станат свидетели на тази любов, която вечно съществува навътре.
Както вече споменах, в Посланието до Ефесяните апостол Павел разкрива идеята на Бога относно Творението. Той говори за момента, в който Трите Божествени Лица (преди да се създаде света), в Своя Троичен съвет решават да има свят. Апостолът казва следното:
„Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който в Христа ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места, както ни е избрал в Него преди създанието на света...”
Тоест преди светът да бъде създаден, Бог вече е имал идеи за него и всъщност цялата бъдеща човешка история ще е разгръщане на тези идеи. Текстът продължава и казва:
„за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов.”
Според тези думи, Съветът на Святата Троица е решил, че ако има нещо извън Бога, смисълът на това е, онова, което е извън Бога, да живее като Бога. И понеже „Бог е любов” и отношенията между Трите Божествени Лица е само и единствено, и нищо друго освен любов, то битието на всичко съществуващо извън Бога, трябва да бъде съществувание в любов. След това апостолът обяснява как тази идея на Бога според Неговия замисъл ще бъде осъществена:
„като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа, по благоволението на Своята воля.”
Тоест според тези думи, ние сме предопределени да бъдем осиновени. Затова първо трябва да бъдем сътворени, а след това да бъдем въведени в семейството на Бога чрез осиновяване, тъй като по природа ние не сме Божествени. По тази причина историята на човечеството от ден първи е следната: първо биваме сътворени, след това Бог ни Се разкрива такъв, какъвто Той е, разкрива ни безкрайната Си любов, кани ни да станем част от Неговото семейство, ние казваме „да”, влизаме в семейството Му, научаваме как като творения да живеем божествен, вечен, небесен живот, започваме да научаваме правилата в Неговото семейство и постепенно се вливаме в Неговата вечност.
Апостол Павел ни разкрива още един детайл относно идеята на Бога, като казва:
„В Него, в Когото станахме и наследство, като бяхме предопределени на това според намерението на Бога, Който действува във всичко по решението на Своята воля.”
Когато в еврейската мистична традиция се говори за първоначалното, висшето качество, с което започва Сътворението на света – то това е Волята, а не Мъдростта, която идва след нея. Такъв подход е много важен от психологическа гледна точка, тъй като тези термини стават по-разбираеми при тяхното проектиране върху човешката душа и психология. Това, което е свързано с волята, е свързано със свободата (неслучайно познатият израз е „свобода на волята”). Волята предполага легитимност на самостоятелния избор на всеки, а това означава и многообразие. Тъй като човекът е създаден по образ и подобие на Бога, то разбирането на Сътворението като свободен волеви акт означава, че в този свят и за човека също има възможност да осъществи своя свободен избор. За това говори и християнството, според което Бог Отец е единственият източник на Божественото естество и като такъв Той е първопричина на волята за Божественото съществувание на Бога като Троица. А това, което е свързано с Мъдростта е свързано не със свободата, а с необходимостта. Но Бог не съществува по необходимост. Бог самопричинява съществуванието Си по силата на Своята воля. Мъдростта е обективна, а не субективна, тя предполага изясняване на истината и необходимостта тя да се следва, принуждението да постъпиш именно така, както ще е правилно. Затова религиозните системи, в които първична се явява божествената мъдрост са склонни да достигат до представата, че човекът няма свободен избор, че светът е детерминиран. Но мистичната еврейска картина, в която висша позиция заема Волята твърди, че в основата на света лежи свободата, а мъдростта е допълнение към свободата. Този подход лежи в основата на основните еврейски философски и психологически постановки и ориентира човека да носи отговорност за своя живот, тъй като ако висшата ценност се явява Волята, то и той носи отговорност за всички свои решения. Този подход подчертава, че животът не е детерминиран, а това означава, че по-нататъшното развитие на света зависи именно от човека. Затова в християнския контекст на тази идея трябва да кажем, че Бог не съществува като Троица по необходимост наложена от Божествената природа. Когато говорим за творческия импулс, с който започва всичко и който става причина за изявата на Божията воля и мъдрост, трябва обаче да кажем, че над всичко стои Любовта, защото преди всичко „Бог е любов”. В тази връзка творението не е толкова плод на Божията свободна воля, колкото на Неговата свободна Любов. Можем да кажем, че Бог проявява Своята воля да създаде света чрез Мъдростта Си, защото е тласнат от Любов, а това откровение е неразривно свързано с откровението за Бог Троица. Именно затова в контекста на нашия християнски живот вярата и надеждата ще отпаднат, но най-голямото, което никога не може да отпадне е Любовта, защото Любовта е природата на Бога, тя е живота на Бога.
Апостол Павел твърди, че тази идея на Бога е била скрита и тя ще ни се разкрие едва, когато Бог Син стане човек и ни разкаже нещата.
„като ни е открил тайната на волята Си според благото намерение, което е положил в Себе Си, за да се приложи, когато се изпълнят времената, сиреч, да се събере в Христа всичко - това, което е небесно и земно.”
(Това е „тайната, която е била замълчана от вечни времена”, за която апостолът говори в Посланието до Римляните.) Пасажът от Ефес. 1 гл. завършва със следните думи:
„И всичко покори под нозете Му, и постави Го да бъде глава над всичко за църквата, която е Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълнява всичко във всички.”
Тези думи ни отвеждат към Църквата, като ни разкриват главната идея за идването на Христос на земята, а именно: да разкрие Бога на човечеството и тези, които Го приемат да станат Негова Невяста. Неслучайно Йоан Кръстител казва:
„Младоженецът е който има невястата.”
Христос и Невястата са определени един за друг още преди създанието на света и това е смисъла, посоката и целта на реализацията на целия Божествен план относно човека и творението като цяло.
Още в самото начало, при сътворението на света, Библията ни описва четирите вида творения, които Бог създава в нашия свят, а именно: неживата природа, растителния свят, животинския свят и човека. Това, което определя различните физически, химически, биологични и т.н. свойства на Творението е тяхното желание и това е валидно за всички нива – за неживата, за растителната, за животинската природа и за човека. Цялото творение представлява единствено различни величини на желанието за наслаждение. Всичко, което отличава духовните или материалните обекти един от друг, всичко, което определя техните свойства на всички нива на живота, развитието, цивилизацията, всичко, което дели природата на нежива, растителна, животинска и човек – всичко е единствено разлика във величините на желанието за наслаждение. Сътвореното желание за наслаждение и неговите различни порции пораждат както духовните, така и материалните обекти, а също и тяхното поведение. (Затова поведението винаги е следствие от желанията!)
Както вече отбелязах, всичко, което говорим за Бога е свързано единствено с Неговото желание. Но тъй като желанията (а и възможностите) на Бога са безгранични, Той е трябвало да ограничи тези желания и само посредством тяхното ограничаване Бог е бил в състояние да сътвори Вселената. В еврейската мистична традиция това ограничено желание на Бога, Който Сам и по Собствена воля е извършил това, за да може този свят да се появи, на иврит се нарича „сфирот” (сфери). Посредством тези сфери, които Бог е извадил от Себе Си постепенно и поетапно, сфера след сфера, сила след сила, е било сътворено Мирозданието. (Тоест Реалността на света е трябвало да бъде създадена постепенно.) Библията започва с думите „Берешит бара Елохим” („В началото Бог сътвори”) и по-нататък от библейския текст разбираме, че светът е създаден чрез „Десет слова, Десет изказвания, Десет изричания”, което означава, че Бог е сътворил този свят чрез Десет Сили. Както вече отбелязах, тези ограничени Сили, чрез които Бог е създал Вселената, на еврейски се наричат „сфирот” (сфери). Основните Сфери са: Силата на Правосъдието, Силата на Милосърдието и Силата намираща се между тях наречена Състрадание/Красота. По тази причина след това в Петокнижието виждаме връзката и прехода от „Десет слова”, през „Десет язви” към „Десет заповеди”, което повторение естествено, не е случайно. От книгата Битие виждаме, че светът бива създаден чрез Десет слова на Бога: „Да бъде светлина..., да бъде простор....” и това са думите на Сътворението. От своя страна Десетте заповеди, които еврейският народ чува на планината Синай при получаването на Закона, са думите на Откровението. Това е така, защото Сътворението и Откровението са двете централни проявления на Бога в нашия свят, но пътят от първото към второто минава през египетските язви, които по „странно” съвпадение, също са Десет!? Връзката между Десетте слова на Сътворение и Десетте заповеди на Откровение е разбираема, тъй като целият свят е създаден, за да може в него да прозвучи Божието Откровение. Но каква е връзката и необходимостта от Десетте язви между тях? (Краткият отговор е: за да може Десетте изговорени слова на Бога да се превърнат в Десет заповеди на Откровение, са били нужни Десетте язви, но на този въпрос ще се спра някой друг път, тъй като той е извън нашата основна тема.)
Сътворени по образа на Бог Троица
Връщайки се на нашата тема, искам да кажа, че когато става въпрос за вяра, на света съществуват само два вида хора: такива, които вярват в съществуването на Бога и такива, които вярват, че Бог няма. Но ако съществува въобще някаква реалност, то тя е реалността на Бога. Всичко друго е илюзия, фикция. Интересно, че макар съгласно строгия еврейски монотеизъм Бог е Един, т.е. Едно Лице (за разлика от нас християните, за които Бог също е Един, но в Три Лица - Отец, Син, Святи Дух), според еврейската мистична традиция, Неговите „съставки” също са три!? На иврит те се наричат: Ришон, Кадмон и Ницхи. „Ришон” означава „Първи”. (Това обаче не означава, че има Втори.) Ришон не се отнася нито към миналото, нито към бъдещето, а единствено към настоящето. Има се предвид, че Ришон е Първопричината за всичко (Бог Отец). После следва „Кадмон”. Кадмон се превежда като „Изначален”, Предварителен (Бог Син) и е свързан с миналото, т.е. Той е Онзи, Който е бил в миналото, в самото начало. („В началото бе Словото.”) И стигаме до „Ницхи”, което означава „Вечен” (Бог Дух Святи) и се отнася към бъдещето. И ако съберем тези три компонента заедно се получава следното: Той е Бил, Е и Ще Бъде. Новият Завет обаче ни дава едно още по-висше откровение за Сина Божий, тъй като самият Исус в книгата „Откровение” говорейки за Себе Си, ясно заявява:
„Аз съм Алфа и Омега, казва Господ Бог, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият.”
Апостол Павел обяснява това по-детайлно, като казва:
„в Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание, понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него бе създадено и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява.”
Най-великото библейско откровение е това за Бог Троица и затова ние трябва да упражняваме тринитарно мислене във всеки размисъл относно Бога. Именно взаимоотношенията между Отца, Сина и Святия Дух формират динамиката и неизчерпаемото богатство на живота на Бога. Единствено там в недрата на Бога Троица се крие смисълът на цялото тварно съществувание. В тази връзка християнството е най-великата „религия”, тъй като само то ни разкрива истинската Същност на Бога, Който винаги е Бил, Е и Ще Бъде Троица. Бог винаги и всякога е действал като Троица в едно вечно общение на любов между Отец, Син и Святи Дух, Които разграничими, но не отделени, взаимно се наслаждават в любов един към друг. Тъй като за нас като християни в центъра на всичко стои Второто Лице на Троицата, Господ Исус Христос (а Той присъства на всяка страница и на Стария Завет), накратко ще се спра върху Него в светлината на еврейския мистицизъм, който парадоксално говори и описва Сина Божий, без естествено да допуска, че това е именно Исус от Назарет. Една от тези основополагащи концепции в еврейския мистицизъм се явява представата, затова че сътвореният свят е бил замислен и построен по определен план или образец – съвършена форма, лежаща в основата на цялото творение. Това е представата за Предвечния Човек, първата еманация на Божествената светлина, която е имала форма на човек и е изиграла главната роля в създаването на Вселената. Съгласно тази идея, в основата на сътворението лежи съвършен, антропоморфичен образец, по който е била построена йерархията на Творението. Според еврейската мистична традиция най-първата структура (основата) в съответствие, с която по-нататък се развива светът и която съдържа в себе си свойствата на всички бъдещи структури, има антропоморфична форма. Тя нарича тази структура на Пра-човека - „Адам Кадмон”, защото в нея присъстват не само природни свойства, но и свойствата присъщи само на човека (свобода на избора, морал, цел и т.н.). Праобразът на човека според нея е именно тази структура на творението, на основа, на която се осъществява Божественото управление в него. Това се случва още преди да са възникнали всички светове. По този начин Пра-човекът се явява първият „образ свързан с Бога” появил се в процеса на творението и именно по този „Божий образ” по-нататък ще се твори света. След това тази структура на управление се повтаря и присъства на по-нисшите нива на Божествено управление и по този начин пронизва и формира цялата Вселена. Всичко, което впоследствие ще възникне в света, ще бъде оформено по формата на тази първоначална структура и в този смисъл целият свят се явява „антропоморфичен”, т.е. „подобен на човека”. Според еврейския мистицизъм праобразът на човека е първият образ свързан с Бога, появил се в процеса на творене. Тази форма предшества всичко и затова тя стои над всичко, а всички светове се намират по-долу, явяват се производни от него (и дори се намират вътре в него). Разбирането на думите от книгата Битие, затова че „човекът е създаден по образ и подобие на Бога” се заключава в това, че първият човек (Адам) е създаден именно по подобие на Пра-човека (Адам Кадмон), който носи в себе си функцията на Бога. Този принцип, за който говорим е в съответствие с думите на Христос, че „както е на небето така трябва да е и на земята”. Това е принципът на „корена и клонките”, по който принцип Бог е създал цялото Творение. Всичко, което виждаме в нашия свят, в нашата душа, дори в нашето тяло е отражение на небесните реалности (това, че човек има точно две ръце, точно два крака с по пет пръста, а не например 6 или 4 и до най-малката подробност относно устройството на човешкото тяло), всичко това отразява определени свойства на Бога, по чийто образ сме създадени. Няма нищо в света, което да съществува случайно, без определен смисъл и тази линия върви от Битие до Откровение.
В тази връзка малко познат факт за повечето християни е това например, че принципът на богоподобието между човека и Бог (като Троица) е разкрит още в Битие 1 гл., но това не става ясно пряко от името на Бога, което там е използвано. Троицата може да се види от действията, които Бог извършва при акта на сътворението. По този повод в Псалом 33 се казва следното:
„Чрез Словото на Господа станаха небесата и чрез дишането на устата Му цялото им множество”.
Ако съпоставим тези думи с онова, което четем в Битие 1 гл., ще видим, че първо е Гласът (чистият неартикулиран звук), който можем да отнесем към стиха:
„В началото Бог създаде небето и земята”.
Този „Глас” (интелектът, разумът, мисълта) обаче все още не е реализиран и затова няма как да бъде „записан”, тъй като само изговореното слово може да бъде записано под формата на текст. Веднага след него следва:
„И Божият Дух (Руах Елохим) се носеше над водата”.
Това е Диханието или Духът и едва след него Бог започва да изрича Своите Слова:
„И Бог каза: Да бъде...”.
Тоест поредността е: Глас, Дихание, Слово като тук много ясно е изобразена Троицата: Гласът (Отец), Духът (Святият Дух) и Словото (Христос), където Святият Дух е посредник между Гласа и Словото. И тъй като човекът е създаден по Божия образ и подобие, именно по същите „образ и подобие на Бога” се образува и човешкия говор: В началото ние издаваме звук (Глас), който като плод на мисълта е вербален, т.е. състои се от думи. Тези думи (букви) обаче още не са физически материализирани, а са само ментални или концептуални конструкции в съзнанието. Този глас поражда звукови вълни и предизвиква трептене на въздуха („дух”, „дъх” и „вятър” на евр. е една и съща дума - „руах”) и породените звукови вълни, които се образуват във въздуха, достигат до нашия слухов апарат под формата на думи (Слово). Човекът обаче все пак е подобен на Бога само в някаква степен и затова в Библията не е казано „в подобие на Бога”, а „по подобие на Бога”, което означава „относително” подобие. Човекът е създаден „по образа на Бога”, заради взаимното разбиране и тъй като взаимното разбиране е възможно единствено между подобни, когато в книгата Битие се казва, че „Бог създаде човека по Своя образ и подобие”, това в частност означава, че на човека в някаква степен е дадена възможност да разбира Бога. Съгласно антропния принцип на вселената, целият свят е устроен и расчетен според човека и е ориентиран спрямо него. Целият свят и цялата негова структура, всички пътища във Вселената - както нейното Висше Управление така и всички следващи структури, съответстват на човека и затова човекът е в състояние да ги разбира – не само с разума си, но и с цялото си същество. В това се състои фундаменталния оптимизъм, че светът не е враждебен на човека, че ние можем и сме длъжни да живеем успешно в него.
Ще завърша тази част с още една подсказка, която трудно бихме видяли, колкото и пъти да четем Библията си: Нашата Библия започва с израза „В началото”, а в оригинала на иврит това е думата „Берешит”. На иврит тя се изписва по следния начин: תישארב (чете се от дясно наляво). В оригиналните текстове на Стария Завет, Петокнижието представлява една много дълга поредица от букви, където липсват малки и големи такива, липсват всякакви препинателни знаци, а в еврейския език по принцип няма и гласни букви. Така че при четене „нарязването” на текста на отделни думи е много специфичен процес, но сега не е време да се спирам по-подробно на този въпрос. Това, което искам да покажа е нещо много интересно и естествено не е „случайно”, а именно: При различните описани по-долу съчетания на буквите от първата дума „Берешит” (при превод на всяка буква или комбинации от букви) се получава следната последователност:
תישארב – Берешит
רב – син
א – Бог
ש – унищожавам
י – ръка
ת – кръст, завет
תיש – тръни
שאר – глава
ארב – дърво
יש – подарък
ת - завет
Библията започва с Христос и завършва с Христос!
„Затова и Бог го превъзвиши, и Му подари името, което е над всяко друго име, така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.”