ЙОСИФ ПОЛУЧАВА СТАТУТ НА ЧЕТВЪРТИ ПРАОТЕЦ
Клетвата на Йосиф
От библейския текст разбираме, че Яков живял 17 години в Египет, през това време гладът отдавна бил отминал и изглежда образът на Йосиф в очите на египтяните започнал да избледнява. Изразът „като наближи времето Израел да умре” означава пълното потапяне на еврейския народ в диаспора, което след смъртта на Йосиф се реализира вече окончателно. Виждаме, че Яков не се задоволява с обикновеното обещание на Йосиф и изисква от сина си клетва. Традицията отбелязва, че тържествената клетва не само помага за реализирането на обещанието давайки на този, който се е заклел морални сили затова, но и после облекчава възможните проблеми с околните (например с фараона), от когото Йосиф след това ще трябва да получи разрешение за това погребение. След това четем: „Тогава Израел се поклони върху възглавницата на леглото.” Тук той отново е наречен Израел, тъй като ще бъде погребан в своята страна (а докато живее 17 години в Египет, е наричан само Яков, а не Израел).
Въвеждането на Ефрем и Манасий в статус на колена
Когато съобщават на Яков, че при него идва Йосиф, Библията казва, че той „събрал силите си и седнал на леглото” – т.е. с последни сили Яков иска да се прояви като Израел, за да може Ефрем и Манасий да получат благословение именно от Израел, а не от Яков. Той казва: „Бог Всемогъщи, който ми се яви в Луз”. В Луз (Ветил) Яков получил от Бога, както обещание да се върне в своята земя от изгнанието в Харан, така и благословение след връщането си. Яков свързва благословението с владеенето над страната и връщането в нея, като по този начин откъсва Ефрем и Манасий от идеята за вкореняване в Египет. Ефрем и Манасий били родени откъснати от семейството и сега трябвало да бъдат пряко свързани с Яков, а едновременно с това и въведени в статус на колена. Тоест Йосиф не само получил двоен дял, както се полагало на първороден, но и неговият собствен статус се повишил до статус на „полу-праотец”, ако така можем да се изразим. Интересното е, че в потвърждение на този статус на Йосиф говори и факта, че днес са известни единствено местата, където са погребани праотците, техните жени и... Йосиф!? За никой друг от синовете на Яков не знаем това, така че този факт също приближава Йосиф до нивото на праотците. По-нататък в разговора си с Йосиф Яков споменава Рахил (видимо чувствайки своята вина) като се оправдава и моли Йосиф да не му се гневи, затова че му се е наложило да погребе Рахил по пътя, а не в семейната гробница Махпелах. Тези недостатъчни „почести” към Рахил в някаква степен се явяват причина за издигането на нейните внуци Ефрем и Манасий в статус на колена. Ясно е, че Яков много добре познава внуците си (току-що ги бил нарекъл по имена). Затова неговият въпрос: „Кои са тези”? е аналогичен на въпроса на Бога към Адам: „Къде си”? Израел пита един вид Йосиф: „Ти лично какво би казал за тези две деца?” И Йосиф съответно му отговаря това, което на него му изглежда главно – това, че неговите деца са се родили тук и в тази връзка Яков сменя реда на тяхното първенство променяйки възгледа на Йосиф за живота. Ефрем и Манасий се родили в този период от живота на Йосиф, когато неговата оценка за състоянието на семейството и отношенията вътре в него била невярна. Те изначално били откъснати от народа и сега се присъединявали към него, превръщайки се в символ на връщането и затова тяхното благословение е много специфично.
Яков благославя Ефрем и Манасий
„А очите на Израел бяха помрачени от старост и не можеше да вижда.”
Интересно е, че думите „помрачени (слаби) очи” се казват също и за Лия, и за Исаак, като и в двата случая традицията разбира тази слабост на очите като липса на интерес (не особено внимание) към материалния свят, който се намира около нас и стремеж към висшия смисъл. При Исаак съгласно един мидраш (предание част от традицията) очите му били „повредени” на олтара (когато бил подготвян като жертва на хълма Мория) и в резултат от появилата се Божествена светлина престанал да вижда „наблизо”, а започнал да вижда само „надалеч”, а Лия изначално била настроена към пренебрежение относно текущото (временното) и стремеж към вечното. От тази гледна точка очите на Израел „били помрачени”, именно защото той започнал да вижда далеч напред преставайки да се взира в настоящето, т.е. започнал да мисли за по-високи неща, отколкото затова, което непосредствено го заобикаля. Именно поради тази причина той дава благословение на Ефрем и Манасий от името на Израел, а не на Яков, тъй като те трябвало да се реализират след Изхода вече в Обещаната земя. Когато Израел благославя внуците си, той умишлено кръстосва ръцете си и благославя синовете на Йосиф не по старшинство, както искал Йосиф, а обратно - поставил Ефрем отпред. Смисълът на тази промяна в реда се крие в промяната на идеята, която Йосиф първоначално влагал в своите деца. Йосиф, както вече казах кръстил децата си с имена свързани първо със забравата на бащиния дом, а след това с успеха в Египет. Сега Израел искал да промени тази идея, това пагубно убеждение, че Йосиф е постигнал успеха благодарение на забравянето на бащиния дом. Манасий е „забрава на миналото”, но тя може да бъде реализирана по различен начин. Йосиф считал, че залог за бъдещия му успех се явява тоталната забрава на миналото. Но Израел искал да каже на Йосиф, че като правилен подход частичното забравяне е възможно, но то трябва да бъде следствие от успеха, а не обратно. (Когато Манасий не е водещ, а само допълнение към Ефрем, неговата функция „да забравя” става неводеща, а просто технически-спомагателна и се превръща в свойството „да забравиш излишното” и то само след придвижване към успеха). След благословението коляното на Манасий променя своята насоченост и се превръща в символ на памет, именно благодарение на своето знание какво нещо е забравянето, т.е. той най-добре от всички разбирал какво е това памет. Това коляно в бъдеще ще стане единственото получило дял и от двете страни на Йордан, за да свързва Задйорданието и Ханаан. Когато колената се разделили Гад и Рувим останали на източния бряг на река Йордан, а почти всички останали преминали на неговия западен бряг. Половината коляно на Манасий останало на източния бряг на Йордан, а половината преминало на западния, за да съхрани връзката между братята и да предотврати разделянето на народа. Единствено полагайки правилно ръце на главите на синовете му, Яков благославя след това и Йосиф, и с това му показва, че благословението на децата е било насочено също и към поправането на самия него. Без правилната субординация на Ефрем и Манасий, Йосиф не може да бъде благословен. Въпреки очакванията на баща си обаче Йосиф продължава да счита, че Яков благославя неправилно неговите деца, т.е. той продължава да поставя Манасий над Ефрем. Целта на благословението на Яков била не само да издигне Ефрем и Манасий на нивото на своите собствени деца, но и да промени възгледите на Йосиф, така че той да престане да счита своя успех като резултат от забравата. За тази цел Яков не само постановява такова особено благословение върху Ефрем и Манасий, но и добавя „с твоето име Израел ще благославя”, т.е това благословение на народа на Израел ще се повтаря във всички поколения. По-нататък след Изхода от Египет при построяването на стана на народа, знамето на Ефрем е на запад и до него са Манасий и Вениамин: Това се синовете на Рахил, втория център на еврейския народ, които играят ролята на противовес на Юда. От тях по-нататък ще произлезе Месия Йосифовия син, който се явява допълнение към потомъка на Юда - Месия Давидовия Син.
Йосиф получава дял в Сихем
Това особено, допълнително за Йосиф място, т.е. неговото „преимущество пред братята”, което тук е наречено „Шхем ехад”, може да се преведе и като „един допълнителен участък”, и като „един Сихем”. Сихем, в който впоследствие ще бъде поставен гроба на Йосиф е разположен точно на границата между владенията на Ефрем и Манасий. Яков дава на Йосиф като дял град Сихем без да го разделя между неговите синове, за да може това владение да ги обединява. А думите, че „Сихем го взех с меча си и с лъка си” могат да се отнасят не лично за Яков, който купил това място, а за неговите синове завзели този град. Сихем се намира точно в средата на земята на Израел. Ерусалим се явява духовната столица на Израел, а Сихем се явява нейната материална столица и географски център. Именно затова потомците на Йосиф ще успеят на основата на Сихем да реализират свойствените си стремежи за материален успех. Но има и друг вариант на разбиране на този стих: той може да бъде прочетен като благословение за Йосиф във военното дело („давам ти предимство и то е в това, че ти ще можеш да отнемеш този участък земя с меч и лък от Аморейците), защото за връщане в страната, на Месия Йосифовия син ще му бъде съвършено необходимо умението да воюва. Тоест към „мениджърските” умения на Йосиф е добавена и категорията на войната, която по-рано той нямал.
ЯКОВ БЛАГОСЛАВЯ СВОИТЕ СИНОВЕ
Смисълът и целта на благословенията на Яков
Евреите в изгнание (синовете на Яков) трябвало да чуят и възприемат думите на Израел, защото при връщането си в страната тези благословения на колената действително ще се проявят. В тези благословения е особено видно, че макар все още Йосиф да продължава да бъде цар, духовното лидерство вече все по-явно се проявява при Юда. Казва се, че Яков се готви да разкаже какво ще стане „в края на дните”, а това винаги означава „края на епохата”. Затова за Яков „края на дните” означава връщане в страната и целия смисъл на по-нататъшните благословения са обяснение на това, в какво именно се проявява достойнството на колената по време на живот в Обещаната земя. Чрез тези благословения Яков иска да раздели функциите в рамките на общонационалния живот, за да може при връщането си в страната между тях да не възникнат излишни разногласия.
Благословението на Юда
Юда веднага се отличава с това, че останалите са съгласни с неговото царуване – „тебе ще похвалят братята ти”, без което царството е невъзможно. „Ръката ти ще бъде на врата на неприятелите ти” – Юда може не просто да унищожи враговете си, но и да ги накара да се подчиняват. Думите „млад лъв” („гур аре”) традицията разбира не просто като „млад лъв”, а че Юда се придвижва и развива от „гур” към „аре”, т.е от лъвче към лъв, т.е. в начало е малък, но после е велик и никой не може да го измести от мястото му. В Юда има вътрешна динамика, умението да се поправя и разкайва и това е критично важно относно възможността да се заеме с царуването. „От лова си се завърнал” (в ориг. „напуснал е разделенията”), т.е. способен е навреме да спре и да промени своята гледна точка. Главното в Юда не е това, че той е праведник, а това че може да поправи своите грехове. Той е готов да чака и в резултат на това, което прави получава надеждно основание. Юда ще управлява, „докато не дойде Примирителят” (в ориг. „докато дойде Сило”). Този израз сам по себе си може да бъде тълкуван по-скоро като „докато дойде в Сило” (географско място в Самария), но това отнесено към сина на Яков исторически не е вярно, тъй като скиптърът е бил в ръката на Юда (и неговите потомци) именно след Сило, а не преди това, т.е. тези думи подсказват, че потомците на Юда ще властват „докато дойде в Сило” Лъвът от Юдовото племе, (т.е. до идването на истинския Месия – Исус Христос), чийто прародител се явява сина на Яков. Основа на икономическото благосъстояние и независимост на Юда ще бъдат виното и млякото. Дялът на Юда изобилства както от лозя (от Ерусалим до Хеврон), така и от пасбища на юг от Хеврон. Виното (червеното) е символ на качеството „гвура” (съд, справедливост), а млякото (бялото) на качеството „хесед” (милост). Царството може да бъде стабилно и твърдо само при обединениeто на съда и милосърдието. И затова Юда е признат от братята, тъй като умее спокойно, но уверено да провежда своята политика, не се опитва да потиска другите, винаги се старае самият той да се поправи и затова царството трябва да принадлежи именно на него.
Благословението на Йосиф и неговата конфликтност
Дялът на Йосиф, т.е. на колената Ефрем и Манасий е Самария (от Ветил до Израелската долина), а също и Голан в Сирия. Изглежда, че на Йосиф по всички параметри му подхожда ролята на цар. Но извън това, че е бил много успешен във всичките си дела и независимо от своето високо духовно ниво, той не трябва да бъде поставян за цар на Израел, тъй като е твърде конфликтен, поради което и непопулярен и нелюбим. Думите: „стрелците го огорчиха и стреляха по него и преследваха го...” показват, че братята все пак са настроени против него. Човек предизвикващ твърде много недоволство не може да оглави народа и да стане централна фигура за него, а това е необходимо на еврейския цар. Той може да управлява успешно в Египет, където атрибут на царската власт се явява отделеността от народа, но в собствената си страна, където властта може да функционира единствено опирайки се на подръжката на народа, така не може да се ръководи. (В частност това е една от причините по-нататък в еврейската история да дойде цар от дома на Йосиф и такъв цар става Саул - потомък на Вениамин, а не на самия Йосиф). Йосиф получава особено благословение, дори по-голямо от Авраам и Исаак, но тази негова особеност предизвиква завист („превъзходен сред братята си”), което също не способства за установяването на неговата власт.
Благословението на Вениамин
Вениамин заема централния дял сред колената – от Ерусалим до Ветил. На неговата територия се намира храма. Вениамин е забележителен човек, централен за семейството, но той е вълк, прекалено жесток, понякога е готов да разкъса всички наоколо и не умее да завършва започнатото. В бъдеще във връзка с „историята с наложницата в Гавая” за Вениамин дори възниква тежка ситуация, когато всички колена ще се съберат на война против него. При това Вениамин обединява всички, благодарение на него се обединили Юда и Йосиф и без него царството не може да устои, но самият той не може успешно да го оглави. Саул – първият израелски цар е от рода на Вениамин, но неговата династия не успява да запази престола. Благословението го споменава единствено в началото и в края на процеса – „заран ще пояжда лов, а вечер ще дели корист”. „Заран” (в дните на Саул) става създаването на царството, а „вечер” (по време на Вавилонския плен) - вече в края на царството се споменават Мардохей и Естир, които също са негови потомци. Но в средата на пътя между тези два периода Вениамин не е подходящ за стабилна власт. Той знае как да започне епохата и как да я завърши, но удържането на процеса в хода на нещата не е за него.
Няма да се спирам върху благословенията на останалите синове на Яков, тъй като те не касаят нашата тема, но от тях е видно, че останалите синове също не могат да създадат стабилно царство, защото всеки от тях за разлика от Юда е прекалено специфичен, вглъбен единствено в своята област в ущърб на останалите страни на живота, поради което не може да бъде ръководител на всички и това се проявява в получените от тях благословения. Тъй като основната тема на конфликта между братята бил въпроса за царството, в благословенията на Яков се подчертават именно онези аспекти от характера на всяко племе, които не му дават възможност да оглави еврейския народ.
КРАЯТ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ЙОСИФ
Йосиф няма намерение да отмъщава на братята си
Едва след смъртта на Яков между братята става истинско изясняване на отношенията и постигане на взаимно разбиране. След прекарани 17 години живот в Египет братята отново виждат Хеврон, където по-рано тяхното семейство живяло много години. Еврейската традиция съобщава, че след погребението на баща си, Йосиф отишъл да види още едно важно място в страната – ямата, където братята го били хвърлили по-рано. Това била неговата единствена възможност да види мястото, където се случил критичния преврат в неговия живот, а братята виждайки това се уплашили. Думите „А като видяха братята, че умря баща им” могат да се разбират в смисъл, че след смъртта на баща им, като че ли Йосиф малко се отделил от братята си. Възможно е на Йосиф все пак да му е било трудно да общува с хората хвърлили го в рова, които веднъж вече били готови да го убият, а после го продали. Затова братята започнали да се опасяват, че Йосиф само външно се отнася добре с тях, а всъщност планира да ги накаже. Възможно е също братята да са имали предпазливо отношение към Йосиф мислейки, че едва ли не Яков е помолил Йосиф да не ги закача, а и те не казват това сами, а изпращат друг човек (традицията твърди, че това било едно от техните деца) да предаде това на Йосиф. Така че конфликтът на братята с Йосиф завършил, но истинското дълбоко единство така и не било установено.
„А Йосиф се разплака като му говориха”
Йосиф не само обича братята си, но е потресен и огорчен до сълзи, поради техните подозрения, защото това показва, че на дълбоко ниво неговите усилия по тяхното превъзпитание така и не довели до истински успех. Братята и досега не го разбирали и се страхували от неговото царство. Така че в някаква степен мирът между братята и Йосиф, докато Яков е още жив, може да се счита за принудителен мир, когато братята не се карат единствено, за да не огорчат баща си. Това, че след смъртта на Яков Йосиф не само не се готви да отмъщава на братята си, но и „ги утешава и им говори любезно” ги удивлява и влияе благотворно на техните души.
В какво се крие причината за поведението на Йосиф?
Поведението на Йосиф по отношение на неговите братя тогава, когато ги обвинява в шпионаж и ги арестува, а след това подхвърля чашата на Вениамин и изисква той да остане като заложник, предизвикват у читателя на Библията известно недоумение. Защо Йосиф постъпва така? Изглежда, като че ли той не иска да им се разкрие, а направо издевателства над тях с цел нарочно да ги унижи, но такова впечатление разбира се е повърхностно и невярно. Когато им се открива Йосиф им казва: „Не ме изпратихте тук вие, а Бог”, а след смъртта на баща си не само ги убеждава, че няма да им отмъщава, а е толкова силно огорчен, че братята не биха могли по никакъв начин да го заподозрат в това, тъй като той плаче дори, когато те му казват за тези свои опасения. (Мога да кажа на шега, че Йосиф плаче за всички тези бъдещи читатели на Библията и тяхното неумело тълкуване, които обясняват неговите действия с желанието за мъст или други глупави подбуди!?) В какво всъщност се крие причината за действията на Йосиф? Плачът, за който се споменава няколко пъти (Бит. 42:23 и 43:30) показва, че за Йосиф ситуацията е много тягостна. Интересното е, че Йосиф не плаче, когато го продават в Египет, или когато го хвърлят в затвора. Той плаче, когато е принуден да действа строго, жестоко, за да повлияе на братята си. Ключовата точка за разбиране историята на Йосиф се явява момента, в който Юда се застъпва за Вениамин, за който четем в Бит. 45:1 „Тогава Йосиф не можа вече да се стърпи...” Това означава, че неговият план е бил толкова тягостен за него самия, че той не успял да постъпи в пълна степен така жестоко по отношение на братята си, колкото действително бил замислил. Еврейската традиция разбира отношението на Йосиф с братята като опит да ги поправи и възстанови единството на семейството, да донесе просперитет на близки и далечни – опит, който не само не бил доведен до своя край, но така и не бил разбран от братята му. За да разберем тази история трябва да видим в нея динамиката в хода, на която става развитие и личностна промяна с всички участници: и Йосиф, и Юда, и братята започват да виждат света по нов начин. Както споменах по-рано тази промяна в еврейската традиция се нарича „преходът от Йосиф към Месия Йосифовия син и преходът от Юда към Месия Юдовия (Давидовия) Син”. Тези два подхода впоследствие ще бъдат обединени чрез образа на Истинския Месия – Господ Исус Христос, чийто предобраз тук се явява Йосиф. Христос по невероятен начин преповтаря тази история, когато идвайки при братята Си („При Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха”) разбра какво следва. Исус не плака, когато бе бит, не плака дори, когато бе разпънат на кръста, а плака тогава, когато видя, че е неразбран, че Неговата протегната любяща ръка бива отхвърлена от братята Му.
„И като се приближи и видя града, плака за него и каза: Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден това, което служи за мира ти, но сега е скрито от очите ти”.
Разкаянието на Йосиф
Да видиш успешния живот на няколко поколения след теб е едно от най-големите благословения, които човек може да получи. Към края на живота си Йосиф разбира, че всички негови невероятни икономически успехи и фантастична кариера в Египет са вторични, а първично е бъдещето на еврейския народ. Главната линия на развитие на човечеството ще премине чрез духовното преобразяване на еврейския народ (в лицето на първоапостолите като стълбове на Църквата Христова), а не чрез икономическото месианство и материалното изобилие. Затова преди смъртта си Йосиф говори за Изход от Египет и осъзнава, че неговата главна задача не е преустройството на Египет, а отношенията с братята за построяването на бъдещия еврейски народ. Съответно за него става много важно да бъде погребан именно в своята страна, защото мястото на погребение е вечно място, където винаги ще бъдат насочени погледите на потомците. Със своите последни думи Йосиф проправя пътеката за формирането на категорията „Месия Йосифовия син”. Но за разлика от Яков, той вече няма към кого да се обърне и затова довеждайки семейството си в Египет, неговото тяло ще трябва да остане през цялото време там, докато еврейският народ не излезе оттам.
Края на живота на Йосиф
Йосиф е отличен „мениджър” поставен да решава тактически проблеми, но грешно считащ своята задача за стратегическа. Той смятал, че е икономически Месия, който ще нахрани цялото човечество, но успява да спаси единствено Египет от глад и при това довежда там братята си и баща си, което съвсем не било необходимо. Той ги довел по такъв начин в Египет, че те не се върнали в Ханаан и след края на седемте гладни години. Ако работата беше в глада, Йосиф би могъл да изпрати на братята си хляб от Египет, защото е бил достатъчно богат, за да плати този неголям разход. Но Йосиф се възползвал от глада като повод да направи това, което искал – да пресели семейството си в Египет, за да може тяхното присъствие да му помогне да преустрои тази страна. Но желаейки да съхрани зараждащия се малък народ, той създал за своето семейство гето на края на Египет, разбирайки че в противен случай няма да може да „заобиколи” браковете с местните жители и тогава малочислените синове на Израел ще се разтворят сред египтяните само след няколко поколения. Видимо Йосиф считал, че именно така ще бъде създаден избрания народ: евреите ще станат свещеници на Всевишния Бог и проводници на Божествената светлина в Египет, който народ ще бъде източник на светлина за цялото човечество. По този начин в Йосиф по парадоксален начин се съединяват универсализма (тъй като той искал да влияе чрез Египет) и национализма - стремежът да се съхрани еврейската идентичност. Но планът на Йосиф претърпява крах – евреите не успели да повлияят на Египет. Проблемът на Йосиф бил в това, че той виждал само близката конкретна задача и поставял като централен проблема в областта на материалното, с който той умеел да се справя. За Йосиф е много важно, че доживял до осъзнаване неправотата на своя първоначален план, защото обикновено реформаторите не доживяват това. Затова разкаянието на Йосиф се заключава във факта, че макар и в края той осъзнал, че силите, които бил вложил за „подобрението” на Египет, за чуждата страна, трябвало да вложи в своята страна. Разказът за Йосиф, Юда и техните братя през цялото време се върти около двамата главни еврейски лидера Йосиф и Юда - отношенията, между които определят цялата динамика на еврейския живот. Те се явяват източници и основа на двата главни месиански персонажа – „Месия от дома на Йосиф” и „Месия от дома на Юда”, които действат в по-нататъшната еврейска история и биват съединени в образа на Истинския Месия – Господ Исус Христос.
ЙОСИФ – КАТЕГОРИЯТА „ЙЕСОД”
(Тази глава няма пряка връзка с настоящата статия и описва кабалистичната интерпретация на личността на Йосиф. Тъй като подходът, за който ще стане дума все пак изисква определени познания в областта на Скритата Тора (Кабала), тя може да Ви се стори прекалено трудна и неразбираема, така че можете да я пропуснете без опасност относно разбирането на нашата основна тема. Все пак съм си позволил да я включа, тъй като сме почти в края на поредицата свързана с „Двете паралелни вселени” и бих желал да покажа един непознат за повечето читатели пласт свързан с живота на основните еврейски герои, за които четем в Словото Божие).
Неопитността на младостта
„Йосиф, когато беше момче на седемнадесет години пасеше овцете заедно с братята си...”
В дадения библейски текст ивритската частица „ет” („с”) братята може да означава, както творителен („заедно с”), така и винителен падеж, т.е. тези думи могат да се разбират и като „Йосиф пасеше овцете заедно с братята си”, и като „Йосиф пасеше самите братя”, т.е. един вид той се е опитвал да ги превъзпита. Еврейско предание разказва, че по-малкият Йосиф идвал при братята си и им давал съвети как правилно да пасат овцете и тези негови съвети в крайна сметка се оказвали верни, поради което братята го ненавиждали още повече. Думите „беше момче” тук изглеждат някак излишни, тъй като Йосиф вече е бил на седемнадесет години, а това е времето на юношеството, така че тези думи по-скоро трябва да се разбират като характеристика на поведението на Йосиф, а не като израз подчертаващ неговата възраст. Това, което текстът иска да ни каже е, че Йосиф се държал по детски, не разбирайки че неговите съвети болезнено докосват гордостта на братята му. Поради юношеската си неопитност той не можел да реализира своя потенциал за поправянето на околния свят и използвал дадената му възможност неправилно. Йосиф е праведник, който желае добро, но в същия момент все още не умее да се държи правилно. Както всички праотци, които олицетворяват своите категории и при Йосиф за времето на неговия живот категорията „йесод” претърпява ограничаване, т.е. той я кристализира и осъвършенства. Потенциалът за поправяне на околния свят бил извънредно силен при Йосиф, но той трябвало да премине сурова школа, за да се научи правилно да го прилага, за да може да се преобрази в „Месия Йосифовия син”. В тази връзка Йосиф влиза в числото на седемте главни личности оформили душата на еврейския народ и имащи в кабала персонализация в Дървото на Сферите, където той представлява категорията „йесод”. Йосиф и Давид (потомъкът на Юда) съответстват на две ключови категории в цялото Дърво на Сферите – „йесод” и „малхут”. Триъгълникът хесед, гвура и тиферет (Авраам, Исаак и Яков) се явява нивото на емоциите, на стремежите. Намиращият се под тях триъгълник „нецах”, „ход” и „йесод” (Мойсей, Аарон и Йосиф) символизират нивото на практическата оценка на реалността. Йесод събира и концентрира в себе си светлината преминаваща през цялото Дърво на Сферите - неговата дясна, лява и централна линия. Но „Йесод” е само подготовка към реализирането на Божествените цели, а тези цели се реализират едва на стадия Малхут (царство) и на този стадий съответства Давид - царят от дома на Юда. Йесод, категорията на Йосиф се явява зараждането на „тиферет” (категорията на Яков) спускайки я на практическо ниво, нивото на връзка с реалността. И затова разказът за Йосиф и неговите братя започва именно с подчертаването на тази връзка: „Ето Якововото потомство: Йосиф..” (Бит. 37:2). Яков в качеството на „тиферет” представлява равновесието между категорията „хесед”, която е представена от Авраам (стремежът към даване) и категорията „гвура”, която е представена от Исаак (стремежът към удържане). Тиферет представлява мярката (степента) на това кога ще бъде правилно да се даде, а кога следва да се задържи. А Йосиф, категорията „йесод” се явява проекция на тази категория на по-ниската степен на практическа дейност, т.е. това е категорията на правилната оценка на обкръжаващата ситуация. Ако Тиферет е правилната оценка кое именно е желателно: да са даде или задържи?, то Йесод е правилната оценка на практическите възможности: какво именно трябва да се предприеме за реализацията на по-рано оформилия се стремеж и как на практика да се поправи околната действителност.
В някои от предишните статии вече споменах, че в цялата централна линия на Дървото на Сферите (явяваща се равновесието между дясната екстровертна и лявата интровертна линии) върви развитието в смисъл на повишаване „степента на реализация” на това равновесие в процеса на диалога със света. Категорията „Даат” означава „да разбереш другия като го включиш в себе си”, категорията „Тиферет” означава „да почувстваш какво да направиш в тази връзка на другия”, категорията „Йесод” означава – „да оцениш как правилно да направиш това”, а категорията „Малхут” е самото действие. Както при Яков, така и при Йосиф неговата категория е служението на Бога чрез поправянето на света. Но Яков представлява това служение на нивото на стремежите, поправянето чрез стремеж към добро, а Йосиф действа на нивото на практическата реализация. През целия си живот той се занимава с практическо поправяне на околния свят и в края на краищата постига успех в това. Йосиф много силно се отличава сред братята си, от родоначалниците на дванадесетте племена. Никой друг от тях не персонифицира коя да е било от сферите. В някакъв смисъл Йосиф стои между праотците (основателите на народа) и техните деца (самия народ). Виждаме, че по-нататък от Йосиф ще произлезат две племена, а не едно, както от всички други братя, т.е. частично той се явява един от праотците, а частично и един от синовете. Именно това негово междинно положение между баща си и братята си (при това той е по-млад от тях!) се явява източник на постоянни конфликти в семейството. Авраам, Исаак и Яков заложили първия етаж от националния фундамент установявайки самото понятие еврейство. Мойсей, Аарон, Йосиф и Давид строят на тази основа етажите на дома, а Йосиф е способен да доработи цялата категория Йесод, която е една от носещите части в тази конструкция. Истинската жизнена страст на Йосиф се явява поправянето на околния свят. Той се стреми да се намеси във всичко, което вижда около себе си и в края на краищата е твърде успешен във всичко, с което се захване. Той умее да се справя с околния материален свят и затова единствен от братята си е в състояние да управлява Египет. Където и да попадне Йосиф става началник, разпореждащ се човек. В дома на баща си той се отличава с шарената си дреха и учи братята си как да живеят правилно. Попадайки в робство моментално става управител в дома на Петефрий. Бидейки хвърлен в затвора получава назначение да управлява затвора, а излизайки от него става управител на цял Египет. Всичко това е благодарение на неговото умение да постига практически резултати и „всичко му се отдава”, тъй като умее да управлява околния свят и да го поправя. Библията ни казва, че Йосиф бил „красив на глед”, т.е. грижил се е за своята външност и затова в европейската литература дори е наречен „прекрасния Йосиф”. Интересно, че за разлика от това в еврейската традиция за него е останало друго прозвище - „праведникът Йосиф”. От всички библейски персонажи той е единственият, който в еврейската традиция заслужил званието праведник. В Притчи 10:25 се казва: „Цадик йесод олам” – „Праведникът е основата на света”. Еврейската традиция разбира този стих в смисъл, че праведник е този, който съществува в условията на реалния обкръжаващ свят и постоянния сблъсък с неговите проблеми. Юдаизмът счита за ценност не „отвлечената” праведност, която напуска обществото и житейските проблеми, а жизнената праведност, праведността на действията, умението правилно да се държиш в реалния човешки свят. Съответно кабала свързва с праведността на категорията Йесод – правилната оценка на ситуацията, правилните действия в околния свят и именно това е категорията на Йосиф. Той бил продаден в робство (в рамките на висшата справедливост), затова че неправилно използвал дадената му сила. Стремейки се да поправи братята си, поради своята младост той се опитал да направи това по неправилен начин казвайки им не това, което би оказало благотворно въздействие върху тях и така докоснал тяхното достойнство и гордост, обидил ги и в резултат на това бива продаден в Египет, а после хвърлен и в затвора. Но всичко това се явява просто „курс за повишаване на квалификацията”, процес за поправяне на категорията Йесод, урок учещ правилно да се оценя околната ситуация. Спускайки се до самото дъно в затвора, Йосиф оформя правилно своята категория Йесод и затова излизайки оттам, той не само се справя успешно с управлението на Египет, но поправя и братята си. Сънищата, които Йосиф сънува са свързани с царската власт и тези сънища са пророчески. В Йосиф има категорията царство и той действително може да бъде цар. Но в неговото видение за света има важна грешка: той абсолютизира своето царство. В неговите сънища единствено братята му и цялото му семейство му се покланят, т.е. така неговото царство представя идеала за устройството на еврейския народ. Но по-нататък към края на книгата Битие става ясно, че Йосиф не е прав, и че царството впоследствие трябва да премине към дома на Юда, което означава, че царството на Йосиф се явява само начална степен на еврейското царство. Тази първоначална степен обаче може да се реализира единствено от него. В Йосиф има още един важен параметър необходим за правилната реализация на категорията Йесод и достигане нивото на царството и това е, че той е „баал ха-халомот” – „съновидец”. Освен прагматичните умения той има още и сънища, мечти, блянове. Сънят с класовете говори не само за поклонението на братята, но и за неговата мечта – мечтата за успешното земеделско стопанство, желанието да нахрани човечеството, да поправи живота на всички. Животът ни учи, че за успешната реализация на идеите не е достатъчно да бъдеш прагматик, трябва да бъдеш и мечтател, „съновидец”. Тази страна от личността на Йосиф е съвършено необходима за успешната реализация на категорията Йесод, защото правилната оценка на околния свят не може да бъде построена само на анализ на фактите и на голи разчети, а в нея обезателно трябва да присъства мечта, висша идея, висша цел...