ЙОСИФ СЕ РАЗКРИВА НА БРАТЯТА
Неуспявайки да доведе до край поправянето на братята си Йосиф довежда цялото си семейство в Египет, преустройва страната, превръща неговите жители в роби на Фараона и т.н. Всичко това от страна на Йосиф е грешен път, който обаче той трябвало да измине, за да се превърне от Йосиф в - Месия Йосифовия син.
Юда се застъпва за Вениамин
В пасажът от Битие 44:18-34 виждаме, че Юда не просто произнася много драматична и емоционална реч, но разкрива ситуацията в тяхното семейство, от която реч Йосиф ще разбере, че: братята приемат без възражение думите на Яков, че „жена ми ми роди само двама сина” и вижда в това смирение тяхното истинско величие. Йосиф ще разбере още, че той е много важен за Яков, а така също и, че Юда се е застъпил за „по-малкия Йосиф”. По този начин Йосиф разбира, че си е представял ситуацията изкривено и, че всичко, което по-рано е мислил за своето семейство е било неправилно.
Йосиф не издържа и се разкрива на братята си
„Тогава Йосиф не можа вече да се стърпи пред всички онези, които стояха край него и...заплака с глас....И Йосиф каза на братята си: Аз съм Йосиф. Баща ми жив ли е още?”
При обикновен прочит на текста виждаме, че Йосиф вече получил отговор на риторичния въпрос (малко по-рано в Бит.43:27 и разбира се в течение на цялата реч) на Юда. Но смисълът на въпроса тук е друг, а именно: продължава ли Яков да живее, да управлява семейството като „баща на Йосиф” или той е напълно подчинен на политиката на синовете на Лия? Има ли в семейството не само място за бащинска „грижа за синовете на Рахил”, но и за тяхното жизнено духовно пространство? И на този въпрос „братята не могли да отговорят, защото се смутили пред него”. Това още веднъж показва, че работата по превъзпитанието им не била завършена. Юда се издигнал толкова високо, че бил съгласен да отдаде първенството на синовете на Рахил, макар и физически той и другите синове на Лия да били по-големи. Затова в съзнанието на Йосиф оценяващ по-рано ситуацията неправилно става невъзможно по-нататъшното противопоставяне между синовете на Рахил и на Лия и той вече не е в състояние да продължи замисленото, не издържа и се разкрива на братята си. Юда постига не само това, че Вениамин бива освободен, но и това че Йосиф не издържа и се разкрива и с това изпитанието на братята свършило.
Нереализираният план на Йосиф
И тук е ключовият момент за разбирането на плановете на Йосиф. Когато Библията казва, че Йосиф „не можа повече да се стърпи” това означава, че той е искал да се сдържи, но не успява. Тоест Йосиф не осъществил своите планове докрай, тъй като планирал още нещо. Но какво и защо? Ние вече видяхме, че братята преминали всички стадии на разкаяние. Те признали, че са постъпили неправилно, преживяли неправилността на своята постъпка, поради греха с продажбата на Йосиф. Накрая не отхвърлили и не продали Вениамин (по-малкия аналог на Йосиф, сина на Рахил, любимеца, получилия особен подарък), независимо че в същото време допускали, че той е престъпника откраднал чашата. Тоест братята напълно изкупили своя грях и било време Йосиф да им се разкрие, но се оказва, че той все още не се готвел да постъпи така, а планирал да направи още нещо. Причината за това се крие във факта, че от гледна точка на Йосиф братята имали не един, а два последователни гряха. Единият грях бил това, че те го продали (или хвърлили в рова) и този грях сега бил изкупен. Но от гледна точка на Йосиф преди него братята имали един друг грях, който се състоял в това, че те не пожелали да признаят неговото царство. И именно този техен грях Йосиф планирал също да поправи, но не успява да осъществи замисленото. Аз казах по-горе, че Йосиф считал сънищата си като подсказване от Бога затова как е правилно да постъпи, каква стратегия да избере и затова планирал чрез тяхната реализация да се сдобие с поправянето на братята. Първият сън се реализирал при второто идване на братята, когато те се събрали всички заедно. И сега предстояло да се осъществи планиранато въз основа на втория сън. Видимо сега Йосиф планирал да задържи Вениамин и да изиска от баща си, самият той с жените и децата си да дойде при него в Египет и в такъв случай на братята не би им останало нищо друго освен да се върнат за тях и след това да дойдат при Йосиф всички заедно. Така би се реализирал и втория сън, когато слънцето, луната и звездите се покланят на Йосиф. И ако Йосиф им се разкриел именно в този момент, ефектът би бил толкова силен, че братята вече не биха се съмнявали, че всичко което се случва е по указание Свише и биха признали царството на Йосиф. Но тъй като реализацията на този план на Йосиф не се получила, тази пукнатина между братята така или иначе щяла да си остане и това по-нататък се изразява във факта, че в хода на по-нататъшната еврейска история Йосиф и Юда ще живеят отделно и отношенията между тях далеч не винаги ще бъдат приятелски. На Йосиф му е много трудно да признае царството на Юда, а на Юда – царството на Йосиф. Йосиф успял да „закърпи” само конфликта между него и братята, който довел до неговата продажба и можел да доведе до братоубийствена война, но следващото ниво, способността да се признае духовната ценност на другия, Юда и Йосиф не успяват да постигнат. Братята признали Йосиф, но това признание не достигнало до нужните дълбини на душите им. Преминавайки „курс за повишаване на квалификацията” при Петефрий, в затвора и при Фараона, Йосиф получил огромен опит и умение да общува с хората. Благодарение на това, когато братята идват при него, Йосиф малко или много ги поправя правилно, но все пак не му достигнали сили да завърши намисленото и това щяло да се наложи да довършат следващите поколения. Ако Йосиф бе успял да се сдържи и да прояви повече твърдост, изисквайки въпреки всичко, те да доведат баща си, то когато Яков със своите жени и деца бе дошъл и бе се поклонил пред Йосиф (и той се откриеше на семейството си в този момент), това би потвърдило в очите на братята на Йосиф легитимността на неговото царство, би станало явно указанието Свише, затова че царството на Йосиф е необходимо не само от материална, но и от духовна гледна точка. Но Йосиф не успял да довърши това, за него то било прекалено тежко. Недовършената работа на Йосиф се превърнала в това, че в еврейския народ до ден днешен няма нужното ниво на единство. Да, днес „хората от типа на Йосиф” и „хората от типа на Юда” не се убиват (и съответно не се продават) един друг, но уважението един към друг е твърде недостатъчно, а между „крайните представители” на Йосиф и Юда няма дори частично взаимно разбиране. Например ултраордоксалните-харедим в Израел (крайните представители на Юда) считат израелската държавност (създадена от хората на Йосиф) само като политическа основа, но не признават нейната духовна ценност. От противоположната страна, крайните подръжници на Йосиф (идеолозите на чисто материалния успех) не виждат важността на религиозната традиция. Тази пукнатина се явява постоянен проблем в еврейския народ и през всичките три и половина хиляди години тя точи от жизнеността на неговата история и на всяко следващо поколение му се налага да внася своя принос в нейното поправяне.
Йосиф плаче за нереализиралия се план
„И тъй, не ме изпратихте тук вие, а Бог, Който ме и направи отец на Фараона, господар на целия му дом и управител на цялата Египетск аземя.”
Йосиф възприема себе си като посланик на Бога и разглежда всичко случващо се с него като Божествен план. Но той по никакъв начин не се разочарова от Египет, освен това счита себе си в нещо дори по-високо от Фараона: т.е. в неговата представа фараонът е само „формален управляващ”, а той е реалният („Отец на Фараона”). Йосиф нарежда на братята си да вземат баща им и да дойдат в Египет мотивирайки това като грижа за семейството („за да не изпаднеш в немотия ти, домът ти и всичко, което имаш”). Но всъщност този стремеж на Йосиф не е бил продиктуван от грижа за семейството. Защото той без проблем би могъл да снабдява семейството си с храна оставяйки го в Ханаан (тъй като в сравнение с неизчислимите запаси събрано зърно неголемите нужди на семейството изглеждат нищожни), а и никой не го контролирал, когато той връщал парите в чувалите на братята си. По-скоро Йосиф предлага на своя баща и братята си своя много съмнителен от идеологическо, а не икономическо съображение план. Той все още не се бил отказал от плановете си за преустройство на Египет и на него му трябвали съюзници и помощници. Освен това в думите на Йосиф прозира явно тщеславие („раскажете на баща ми всичката ми слава в Египет”) и подсказва за началото на неговото снемане от пиедестала на историята.
„Тогава Йосиф се хвърли на врата на брат си Вениамин и плака...”
Думите „врата, шията на Вениамин” в оригинала е написана много необичайно, в множествено число и еврейската традиция твърди, че: „вратът” тук символизира храма (тъй като стихът в Песен на Песните 7:4 „Шията ти е като стълб от слонова кост” прави аналогия между храма и шията). Тоест това, че Йосиф плакал на „врата на Вениамин” означава, че той плакал за разрушението на двата храма, които ще се намират в дяла на Вениамин. Смисълът на това предание е в това, че Йосиф плакал не просто от радост, поради срещата си с Вениамин, а също и затова, че не можал напълно да реализира своя план, не можал истински да обедини братята си – да създаде в Юда признание за важността на царството на Йосиф, да даде на еврейския дух правилна представа за духовната ценност на материалното. Йосиф плачел не само поради изблик на чувства, не само поради това, че най-накрая видял любимия си брат, а и защото не довършил своята работа и чувствал, че в бъдеще нещата ще се преобърнат. Йосиф е имал право да плаче, защото в бъдеще нещата наистина се преобръщат и на сцената излиза именно царството на Юда - символ, на което се явява цар Давид. Това е необходимо, тъй като по този начин се подготвя почвата за бъдещата поява на събирателния образ на тези два подхода в лицето на Исус Христос – Истинския Месия.
СЕМЕЙСТВОТО НА ЯКОВ ОТИВА В ЕГИПЕТ
Фараонът и Йосиф канят семейството на Йосиф в Египет
Робският статут на Йосиф при Петефрий бил известен на всички. Макар самият Йосиф да твърдял, че е бил продаден незаконно и, че се е родил свободен човек, това не било по никакъв начин потвърдено и много египтяни биха могли да допуснат, че това е измислица. Но когато Йосиф успял да покаже братята и баща си, това го реабилитирало като свободно роден, което било важно и за самия Йосиф и за двора на Фараона. Възможно е фараонът да е считал, че ако един „иври” съумял да спаси Египет от глад и да обогати страната, то цялото семейство на Яков ще донесе на Египет приказно благоденствие. (Интересно е, че подобна покана евреите да дойдат в някоя страна нерядко е било разумно съображение от страна на управителите на тези страни и това много пъти се е повтаряло в европейската история. Например при изгонването им от Испания евреите биват поканени да се заселят в Османската империя и дори султанът се учудва как е възможно един управник да се лиши от най-образованите си поданици и да му ги предостави).
„На всеки от тях даде дрехи за премяна, а на Вениамин даде триста сребърника и дрехи за пет премени.”
Йосиф счита, че най-накрая братята следва да се издигнат на такова ниво, когато вече няма да завиждат, затова че един от тях е получил повече от другите. Той им заръчва да не се карат по пътя, т.е. да не обсъждат кой е бил прав и кой виновен в историята с Йосиф, тъй като главното е не да се концентрират върху миналото, а да гледат напред. Нашето разбиране на смисъла на случилите се събития е много важно, но трябва да се примирим с това, че различните интерпретации и различните еврейски традиции ги обясняват по различен начин и не следва много да се спори относно тях, още повече да има караници, заради разлика в тълкуванията. Главното е да си върви напред...
Яков и Израел – две нива на съществуване на еврейския народ
По-нататък от текста виждаме, че на Яков му е трудно да повярва в радостната новина, но бързо я приема. Подсъзнателно той винаги чувствал, че Йосиф е жив. Интересно е обаче защо бидейки пророк, Яков не знаел със сигурност, че сина му не е загинал? Отговорът е в това, че на първо място това се отнасяло лично до него, а на пророка не е дадено да пророчества за своите лични проблеми. На второ място Яков се намира в траур, заради Йосиф, а траурът потиска пророческите способности. Придвижване в духовното, в пророческия дар, във връзката с Бога може да има само в състояние на радост. Убеждавайки се, че Йосиф е жив, Яков отново става Израел (Бит.45:27,28) възраждайки националното достойнство на бъдещия народ. След това Библията ни казва, че Яков идва във Вирсавее, който е границата на земята на Израел. Яков моли Бога за разрешение да отиде в изгнание, Който тук е наречен „Бог на Исаак”, тъй като именно на Исаак било наредено през целия си живот да остане и да живее в земята на Израел. В еврейската традиция „Бог на Исаак” е този аспект на Божествеността, който забранява да се напуска Страната. Нощта, нощните видения са символ на изгнанието. Макар, че току-що било казано: „Израел тръгна”, Бог се обръща към него: „Якове! Якове!” и той се съгласява: „Ето ме”. Тоест вместо Израел пред нас отново е Яков. По-рано, когато Яков дошъл в страната, Бог му сменил името с Израел, но сега при напускането той губи националното ниво и отново се превръща само в семейство - в Яков. Израел е еврейската идентичност във величие в своята страна, в състоянието „гадлут” (максималната реализация). А Яков е непълноценната еврейска идентичност, недостатъчното ниво на самореализация в изгнание, в състоянието „катнут” (слабост, незначителност). Способността от време на време да се връща в състоянието „катнут” позволява на народа да остава вечен, тъй като е невъзможно през цялото време да се стои във величие. Има периоди, когато е необходимо той да се върне в състоянието на Яков, за да преживее трудни времена. Съобразно това разбиране Яков представлява един вид „спящ” период, „зимен сън”, период на „хибернация” на Израел, но също и гаранция за неговата вечност. Бог е дал на еврейския народ легитимация върху два способа на съществуване: може да съществува в качеството на Яков, а може и в качеството на Израел. Изборът зависи от епохата. В едни периоди те съществуват във вид на независим народ в своята страна като Израел, а в други повече във вид на Яков, във вид на семейство и религиозна община като способ за оцеляване по време на изгнание. Но дори и в изгнание в тях има памет за тяхното съществуване в качеството им на независим народ и знанието, затова че им предстои отново да станат такива. Затова дори в чужди земи те си остават народ, макар това не винаги да е видно и понякога изглежда, че там те са само религиозна общност или етническа група. И затова техния трети праотец има две имена като и двете са „действащи”. Това съвсем не е така обаче с имената Аврам и Авраам. Името Аврам е отменено, но тук изборът между Яков и Израел остава и благодарение на това има възможност да се оцелее по време на изгнание. Библията подчертава, че семейството на Яков слязло в Египет изцяло, напълно, във всички свои аспекти: деца, внуци, жени, имущество. Всички аспекти на живота трябвало да слязат в Египет, за да може вътре в него да се преустроят и след това да излязат от Египет вече като ново единно цяло. В дадените стихове ярко се набива на очи противопоставянето: Яков – синовете Израелеви. В изгнание отиват „синовете Израелеви” родили се и израснали в своята страна, но в изгнание всички те са Яков. Когато се връщат в страната си, те са наречени синове на Яков, деца на изгнание и вече в своята страна стават Израел.
„А ето имената на синовете на Израел, които влязоха в Египет”
Изброяването започва с думите: „А ето имената на синовете на Израел, които влязоха в Египет” и традицията казва, че в Египет слизат самите имена. Аз отбелязах по-горе, че на иврит „името” не е само наименование на обекта, но така също и неговата цел и предназначение, затова в определен смисъл в Египет слизат самите цели на съществуване на синовете на Израел. Библията много пунктуално отбелязва броя на потомците на Яков от всяка клонка на семейството, а после дава и общия брой, което означава, че тези числа не са случайни. Числото 70 се разбира в традицията на юдаизма като символ на основните 70 народа на света описани в 10 глава на книгата Битие. Израел е микрокосмоса, коренът на човечеството. Задачата на еврейския народ е да даде Божествена светлина на всички народи по света и затова еврейският народ трябва да съдържа корените на душите на всички народи по света. Затова отиването на Израел в Египет, зачатието на бъдещия еврейски народ носи в себе си универсално съдържание за бъдещото поправяне на целия свят. За да има в бъдеще възможност за реализация всеки от „70 корена на народите на света” е трябвало да премине през узряване в Египет, тъй като бъдещият план на Бога е в Христос да намерят спасение всички народи:
„След това видях, и ето голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ, и от всичките племена, люде и езици, стоящи пред престола и пред Агнето, облечени в бели дрехи, с палмови клони в ръцете си.”
Яков предава лидерството на Юда
„И Яков изпрати Юда пред себе си при Йосиф...”
Този стих, а и самото „изпращане на Юда пред себе си”, като че ли изглеждат напълно излишни за разказа, но еврейската традиция го чете по друг начин. Тъй като думата „покаже” („лехорот”) има още значението и „учи”, тя твърди, че Яков изпратил Юда „да ги учи”: т.е. изпратил го в Египет да строи там „духовна общност”, за да може народът да се запази по време на изгнанието”. Ясно е, че е невъзможно да приемем това предание буквално (тъй като създаването на религиозен център „йешива” не се състои в това да се построи здание и то на място, където все още няма евреи). Смисълът на това предание е друг: във време на изгнание Яков ще предаде управлението на народа на Юда, т.е. Яков ще постави Юда над Йосиф. При това Яков изпратил Юда не просто в Египет, а при Йосиф, т.е. един вид Юда трябвало да учи също и Йосиф. В хода на историческия процес в еврейския народ и двамата - и Йосиф и Юда се променят под влиянието на другия. Когато Юда се застъпил за Вениамин с това той предал важен урок на Йосиф, а довеждайки братята си до разкаяние Йосиф оказал съществено влияние на Юда. Именно под взаимното влияние един на друг те придобиват нов смисъл (или, което е същото, от тях се раждат нови същности) - „Месия Йосифовия син и „Месия Давидовия Син”.
Срещата на Яков с Йосиф
„Тогава Йосиф впрегна колесницата си и отиде в Гошен...”
Тук изразът „впрегна колесницата си”, като че ли изглежда излишен в разказа, а освен това в оригинала е употребен и странния израз „и му се яви” („ва-йира елав”), който е използван в разказа за Авраам от Бит.18:1 „И Господ се яви на Авраам”. Въобще в Петокнижието думата „яви се” означава проява на нещо, което е било скрито и затова „се явява” и е подходящо най-вече за Бога. Когато Бог се явява на човека, става разкриване на Божественото и обновление на света. Затова традицията казва, че в дадения момент самият Йосиф се явява „колесница” и чрез него Бог „се явява на семейството на Яков”, т.е. откровението на Бога в света в този период става чрез Йосиф. И затова Израел казва, че „сега той вече може да умре” и Израел действително умира (става отново Яков) и това се случва, защото той „вижда лицето” на Йосиф. Яков казва думите „видях лицето”, както по-рано при срещата си с Исав („защото като видях лицето ти, сякаш видях Божието лице”) и този израз винаги е свързан с откровение от Бога или със сакрално-могъщ управник, показвайки отношение към него като към божество. („Пази се да не видиш вече лицето ми” казва Фараонът на Мойсей). Но тук с идването в Египет Израел (националното съществуване) умира и се превръща в Яков, семейно-общинното религиозно съществуване и това става, именно защото Яков се покланя пред Йосиф, „вижда лицето му”, тъй като Йосиф е жив. Но когато Йосиф умира, умира и материалния живот в диаспора – силата на Йосиф се преобразува в „Месия - Йосифовия син”, той започва възвръщане в своята страна и тогава Израел възкръсва. Понятието „колесница” е свързано с много важната идея от еврейската мистика, най-ранната проява, на коята е тази „меркава” (колесница), на която Бог възсяда в знаменитото видение на пророк Езекил. В рамките на света на хората „колесницата” е това, чрез което в дадена ситуация се проявява Божественото влияние, т.е. където и на каквото се намира „Шехина” (Божественото присъствие). До този момент колесницата били Праотците, но сега колесница се явява вече Йосиф. Яков вижда, че „Шехина” се намира на него, и че откровението на Бога в света идва чрез Йосиф и затова края на срещата между тях е такъв: Яков признава плановете на Йосиф за Божествен процес и се съгласява да го послуша. В този момент до някаква степен се сбъдва втория сън на Йосиф, но не напълно, защото това става не в присъствието на братята. Библията не ги споменава тук, защото дори ако физически те са присъствали на тази среща, то в духовен план тях ги няма там, те не виждат това, което чувства Яков пред Йосиф и срещата не им оказва никакво въздействие.
Братята пред Фараона
Макар Йосиф да довежда семейството си в Египет, той все пак ги заселва отделно. За Йосиф като „светски националист” е много важно физическото отделяне на евреите, противодействието на смесените бракове, защото нямайки духовността на Юда, той може да запази народа само по този начин. Йосиф взима на срещата си с фараона именно пет човека, тъй като за египтяните 5 е свещено число. За евреите свещеното число е 7, при това тези две числа произлизат от една идея, но подходът към нея е различен. Числото 5 представлява четирите страни на света и центъра („аз” и четирите страни), числото 7 са шестте страни на света и центъра (т.е. „аз” и шестте обкръжаващи страни). Разликата между египетското и еврейското възприятие на околния свят е в това, че за евреите, за разлика от египтяните, горе и долу също се разглеждат като страни на света. За евреите „нашия свят” е не само това, което ни е отдясно, отляво, отпред и отзад, но и това, което е под земята и на небето. Това, което е било преди раждането и ще бъде след смъртта е включено и всичко това съставлява единство, това е част от естественото творение, а не нещо странично намиращо се извън нашия свят. А за египтяните това, което се намира горе и долу не се отнася към естествения свят, а принадлежи единствено към Бога или към „Долното” царство.
„Рекоха още на Фараон: Дойдохме да поживеем в тая земя...”
„Да поживеем” („лагур”) означава временно пребиваване. И то се различава от указанията на Йосиф (по-горе в Бит.46:34), където той изразява желание братята му „да живеят” („йошев”) в Гошен и да останат там постоянно. Макар братята да се подчиняват на Йосиф, те за разлика от него не виждат в преселването в Египет нещо постоянно, а още по-малко духовна ценност. Фараонът от своя страна предлага фантастично добри условия за преселение на евреите в Египет и въобще не се страхува от „евреите-скотовъдци”. По-горе в Бит.45:17-20 виждаме, че идеята на Йосиф да доведе цялото си семейство в Египет толкова се харесала на фараона, че той дори нарежда на Йосиф по-бързо да вземе баща си и децата, а вещите да ги остави, за да не се бави. Интересно е, че от този текст разбираме, че фараонът също има стада, които имат нужда от овчари, а това е проблем за египтяните: „защото всичките овчари са отвратителни за египтяните”. Това ни кара да предположим, че фараонът притежаващ стада по времето на Йосиф е бил нетипичния фараон и е възможно дори въобще по произход да не е бил египтянин. Възможно е този фараон да е бил от народа на хиксосите (азиатско номадско племе, което завладява северната част на Египет през 1800 г. пр. Христа) или другите семитски племена покорили по това време Египет, поради което той не се чувствал съвсем свой в Египет. Произхождайки от овчари такъв фараон бил много радостен, че в Египет са дошли овчари, макар че предпочел да ги засели отделно. Това предположение обяснява защо фараонът така бързо се съгласил да назначи Йосиф за управител на Египет, защо между семействата на Яков и на фараона веднага възниква взаимно разбиране, а също обяснява и стиха от книгата Изх.1:8 „Тогава се възцари над Египет нов цар, който не познаваше Йосиф” – т.е. може би след като хиксосите биват прогонени от Египет, фараон отново става египтянин. Ходът на световната история, смяната на династиите и хегемонията в света на едни или други народи или страни може да ни изглежда съвсем несвързана с евреите, но всъщност всички моменти, в които тя ги засяга са установени от Бога за поправяне и превъзпитание на еврейския народ.
Яков благославя Фараона
Виждайки пред себе си белобрад старец видимо учуден фараонът се поинтересувал за неговата възраст, тъй като обикновено хората по това време явно не доживявали до такава възраст. Едно предание добавя, че тъй като двеста години преди това в Египет вече бил минал един еврейски старец (Авраам), то фараонът се поинтересувал дали това не е същия този човек. Затова Яков му обяснява, че това е бил един от неговите предци („живота на бащите ми в дните на тяхното странстване”) и при това отбелязва, че неговия живот е бил много по-неспокоен в сравнение с предците си: в младостта си конфликта с Исав и бягството от него, след това измамата от страна на Лаван и неприятелското разделяне с него, борбата с ангела и тягостната среща с Исав при връщането си, изнасилването на Дина в Сихем, смъртта на любимата му жена Рахил и мъката от предполагаемата смърт на Йосиф. В завършек на разговора фараонът, който много ценял способностите на Йосиф, видимо считал неговия баща за чудотворец и бил радостен да получи от него благословение. Но освен личното ниво в този диалог има и символично общонационално ниво. Яков (евреите в изгнание, диаспората) дава благословение на фараона, т.е. на страната, в която те живеят. Но тази страна, т.е. фараонът задава въпрос на колко години е Яков (евреите), тъй като древността на еврейския народ внушава ужас на околната култура, която повсеместно се състои от по-млади хора. Още повече: отчасти тази представа за чудовищната еврейска древност, за „вечния евреин” води до страх от евреите проявяващ се в антисемитизма. Но Яков (евреите в диаспора) не чувстват, че животът им (в сравнение с всички други народи на земята) се явява толкова забележителен и успешен. Еврейството в диаспора винаги и неизменно констатира, че „кратки и злочести са били годините на живота”. Животът им изглежда абсолютно бедствие – особено на фона на живота на бащите, които са живяли като независими в своята страна. И се оказва, че нормалното усещане за щастлив национален живот на еврейския народ е възможно единствено в земята на Израел.
РЕФОРМИТЕ НА ЙОСИФ В ЕГИПЕТ
Икономическата реформа на Йосиф
Целият клан на Яков се считал за лично семейство на Йосиф, затова те за разлика от другите жители на Египет не плащали за хляба и запазили своите пари и стада. Това привилегировано положение бидейки първоначално закономерно, впоследствие видимо станало една от движещите сили за враждебното отношение на египтяните към евреите. Както и да се грижил Йосиф за оцеляването на египтяните в трудните години, както и да се старал да регулира нормалния живот и на египтяни, и на евреи, той не успява да предотврати този бъдещ конфликт, тъй като това е общия закон на евреите в изгнание. Йосиф чувствал, че неговото предназначение в живота се състои в материално-държавното преустройство на Египет. Той се стремял да създаде на хората материални условия, за да се спасят от глада и едновременно да създаде система, която да помогне в бъдеще гладът да бъде избегнат. Както вече казах – това е класическият образ на еврейското икономическо месианство. Йосиф събирал зърното „като данък в натура”, а го продавал за пари и съвсем скоро всичките египетски пари се оказали в ръцете на фараона. Всички пари станали собственост на държавата, паричният оборот се прекратил и, поради липса на налични средства Йосиф започнал да взема и животни в замяна за зърното. (Между другото ние виждаме, че египтяните са имали едри животни, с които можело да се оре - коне и магарета, а така също и неголеми домашни животни, така че само „професионалните” овчари явно са им били противни). На следващия етап Йосиф изкупил от египтяните и цялата тяхна земя за фараона. С това той отменил частната собственост и от този момент прекъснала връзката на египтяните със земята и тяхната лична свобода. Всичко станало „държавна собственост”, а за да си спомнят по-малко за своята изгубена земя, Йосиф ги преселил от едно място на друго, от единия на другия край на Египет, откъсвайки ги от корените им, от предишния им живот, от старите порядки и психологически ги направил „без корени”. Защото докато човек живее в своя дом, заедно с близките си, с формално продадената си нива, в него се запазва родовата памет, чувството за връзка с миналото. Но тъй като гладът продължавал сега дори този последен етап на реформата (преселването, откъсването от корените) не предизвиква възражения. В резултат египтяните се превърнали в хора напълно лишени не само от частната си собственост и средства за производство, но и от дом, родина, т.е. от своята предишна култура. Те изцяло зависели от фараона и при това техният работодател и „изхранващ” Йосиф мислел, че благодарение на тази зависимост може вече реално да пристъпи към тяхното превъзпитание. Така Йосиф се надявал да промени Египет, вярвайки че с помощта на принудителното равенство и отсъствие на независимост хората ще станат по-добри. С тази модернизация Йосиф разрушил предишните икономически структури на Египет и създал нова структура – организирал „държавен социализъм”, изкупувайки за държавата имуществото на хората и отделяйки им земя единствено от името на държавата. Йосиф явно не ценял високо личната свобода на хората (включително своята собствена) и най-важни за него били икономическите показатели. Но той не дооценил причинената вреда, не виждал колко разрушителен е този процес за Египет и колко силно това впоследствие ще удари и по самия еврейски народ поставяйки го в робство. Йосиф се справя добре с икономиката на Египет, но не разбира добре душите на египтяните и това е вечния проблем на еврейските реформатори в чуждите страни, когато те искат най-доброто, а винаги става... както преди.
Земята на жреците
„Само земята на жреците не се закупи, защото жреците имаха определен от Фараона дял и се прехранваха от дела, който Фараонът им беше дал, затова не продадоха земята си.”
Жреците били свързани непосредствено с фараона заобикайляйки Йосиф и затова в гладните години те получавали хляб безплатно и тяхната власт и сила останали неизменни. Йосиф се сродил с това съсловие надявайки се да повлияе на страната чрез него, но това също било безуспешно.
Благодарността на египтяните и тяхното съгласие на робство
Сега самите хора станали недееспособни и държавата им давала дори инструменти на труда. Относително високият (20%) данък предложен от Йосиф първоначално за спасяване от глада сега става постоянен. Този данък поддържал икономическата сила на държавата, която от този момент се разпораеждала с хората, но носила и отговорност за тях и на Йосиф му изглежда, че такъв държавен ред ще бъде благо за жителите. Египтяните разбирали, че Йосиф ги спасил от гладна смърт и изглежда въобще не били против да станат роби в условията на невисок, но стабилен стандарт на живот. След това Йосиф - призованият на позицията „антикризисен мениджър” установява постоянен бъдещ закон, излизайки по този начин вече извън рамките на своите пълномощия и така подготвя своето падение.
Вкореняването на евреите в Египет
„И тъй, Израел се засели в Египетската земя, в Гошенската земя, където придобиваха имения, плодяха се и твърде се умножаваха.”
Това, което се планирало в началото като временно, сега се превърнало в постоянно и в резултат евреите не само, че не превъзпитали Египет, но се случило точно обратното – Египет погълнал тях.