ЮДА И ТАМАР
Падението на Юда
В Еврейската Библия разделът „Вайешев” е разделът за падението на Юда и се състои от три истории: (1) Първата история е тази за продажбата на Йосиф, която заема твърде особено място в семейството на Яков. Братята на Йосиф не могли да се примирят със ситуацията подозирайки Йосиф не само в намерение да царува над тях, а и въобще да ги прогони от дома и затова поискали дори да го убият, но впоследствие решават да го продадат. При това според библейския текст главна роля в тези техни действия играе именно Юда, който предлага да продадат Йосиф и братята се вслушват в неговото предложение. (2) След това повествованието се насочва към Юда и неговото напускане на братята, към неговото падение, към неговите деца и към историята с Тамар, която всъщност спира падението на Юда и го довежда до разкаяние. (3) В третата история Писанието отново се връща към Йосиф – към неговия живот в дома на Петефрий, към историята с неговата жена, заточението в затвора и тълкуването на сънищата на царедворците на фараона.
Връзката на Юда с финикиеца
Както споменах в предишните статии на тази тема Йосиф и Юда са двата образа в заключителната част на книгата Битие, които постоянно се редуват, преплитат и противопоставят един на друг. Това не е случайно, тъй като Йосиф и Юда се явяват представители на двете основни концепции, които впоследствие ще се разгърнат в цялата по-нататъшна еврейска история оформяйки образите на двата модела Месия – Месия Йосифовия син и Месия Давидовия Син, чийто събирателен образ след това ще бъде Исус Христос – Истинския Месия. Именно затова сега историята с Йосиф се прекъсва и Писанието преминава към историята за Юда и Тамар.
„По онова време Юда се отдели от братята си и се засели при един адуламец (финикиец) на име Ира”.
Буквално в оригинала се казва, че Юда „слязъл от своите братя”, което означава не само географско отделяне, но и понижаване на неговия социален статус. Най-вероятно в ситуацията на напрежение в семейството и траура на Яков, братята явно не били особено радостни от общението си с Юда по съвет и решение, на когото бил продаден Йосиф и статусът на Юда между тях видимо бива силно разколебан. Разделът Вайешев разказва за падението, „понижаването” на Юда и затова разказът как Йосиф бива спуснат в Египет (в което вината е на Юда, т.е. това е неговото морално падение) се сменя именно с разказа за това как всъщност Юда „понижава своя статус”. Библията ясно ни показва разликата между двамата: Йосиф слиза в Египет насила, а Юда „слиза” сам. Библията ни казва, че отделяйки се от братята си Юда се заселва при човек на име Ира (на еврейски „Хира”). Еврейската традиция отъждествява това име с Хирам, царя на Тир (днешен Ливан – 3 Царе 5:1). В тази връзка „Хир”, „Хирам” се разглежда като титла на царя на Финикия, подобно на това както „Фараон” е титлата на египетските царе, а „Авимелех” е царят на филистимците. (Ясно е, че не се има предвид отъждествяване на този Хир с Хирам, който ще живее хиляда години по-късно и ще си сътрудничи със Соломон, а става дума за влиянието на северния съсед Финикия върху евреите и затова традицията символично отъждествява тези две фигури). Финикия, Ливан е най-близкия съсед на Израел на север и интересното е, че той влияе по съвършено различен начин на Юда и на Йосиф. В лицето на своя потомък цар Соломон, Юда моли за помощ финикийския цар при построяването на храма и Хирам активно му помага. А в северното царство, при потомците на Йосиф ситуацията е коренно противоположна: когато Ахав взима за жена Езавел - дъщерята на царя на Финикия, тя ще доведе със себе си идолите и служителите на Ваал и Астарта. Тоест виждаме, че при общуването си с финикиеца Юда носи положително развитие в света, а потомците на Йосиф – отрицателно. Финикия се явява източник на огромна сила, но къде тази сила ще бъде насочена, зависи от това какво мисли и прави Израел и какви идеи го вълнуват. Ако Израел е представен от линията на Юда, в когото доминира духовността като централен параметър, то неговата връзка с финикиеца не му пречи и съответно силата на Финикия в материалната област помага на Юда да построи храма. А домът на Йосиф, който самият е силно въвлечен в материалното и, в когото няма приоритет на висшите ценности пред житейските, при връзката си с Финикия бива морално поробен и взима от нея само най-лошото. Юда представляващ „особената” еврейска държава за връзка с Бога притежава потенциала да пренасочи силата на обкръжаващия свят към добро, а при Йосиф „материалната и обичайната” държава, макар и еврейска няма такъв потенциал. Затова и днес съвременната еврейска държава Израел, която е построена единствено на принципите на Йосиф, т.е. „просто не е с нищо по-лоша от другите” може да съществува наравно с другите страни, но тя няма сили да поправи човечеството и да му повлияе. Днес Израел може да повлияе на света само ако приеме този, Когото преди 2000 години отхвърли и премине към принципите на Лъва от Юда (Христос) и се превърне в специална, библейска, духовна държава. Библията ни разкрива, че в противовес на Йосиф, Юда не иска да напуска земята на Израел, а иска да се интегрира с местното население, в което според него има много достойни хора, които неслучайно живеят в същата тази страна. Но проблемът на Юда е, че той строи тази връзка напускайки братята си. А отделянето на едно коляно от другите части на еврейския народ винаги води до понижаване на неговото ниво. И така, падението на Юда в началото се проявява в продажбата на Йосиф, след това в напускането на братята, а по-нататък в ориентацията на отношенията към местното ханаанско население.
Синовете на Юда и тяхната женитба за Тамар
„И Юда като видя там дъщерята на един ханаанец на име Суя, взе я и влезе при нея”.
Юда се жени за жена ханаанка - дъщерята на Суя, което пряко противоречи на семейната традиция. Започвайки с Авраам в семейството било установено, че мъжете не следва да се женят за ханаанки, а трябва да избират партньор за себе си само сред „иврим”. Но явно допускайки, че процесът на формиране на народа вече е завършен Юда счита, че сега в него може да се асимилират вече и ханаански елементи. (Интересното е, че Яков изглежда също счита така, тъй като не възразява против брака на Юда). Интересното е, че както достойнствата, така и недостатъците на Йосиф и Юда са взаимодопълващи се. Йосиф се ръководи от правилна идея, състояща се в това, че трябва да се започне да се действа чрез материалното поправяне на света, но неправилно счита, че това може да стане по време на изгнание, от чужда страна. А при Юда е обратното – той е прав в това, че главните ценности са духовните, но греши мислейки, че може да действа без да отчита националното състояние на народа. Юда е уверен, че процесът на формиране на народа вече е завършен и счита, че може да вземе ханаанка за жена, тъй като националният организъм вече е построен и е в състояние да разтвори в себе си ханаански елементи. Но всъщност националният организъм се строи именно на основата на концепцията на Йосиф, т.е. с отчитане на реалността, с признаването на това, че формирането на нацията все още не е завършено. Затова продавайки Йосиф и като следствие от това разделяйки се с братята – Юда губи опора за своята духовна сила и търпи поражение.
Когато първата жена на Юда ражда се казва, че той се намирал в Ахдив. Тук името на мястото „Ахдив” изглежда някак „излишно”, неинформативно за разказа (и това място повече не се споменава в Библията) затова еврейската традиция го свързва с еднокоренната дума „ахзава” („разочарование”). Тоест опитът на Юда да построи семейство на основата на връзка с ханаанците го довежда до разочарование. Между другото и Юда, и Йосиф са обречени да доведат своя личен план до неуспех и така всеки от тях поправяйки себе си, се преобразува съответно в Месия бен Йосиф и Месия бен Давид, които от своя страна в бъдеще се явяват събирателен образ на бъдещия, истинския Месия – Господ Исус Христос.
„След време Юда взе жена за първородния си Ир на име Тамар”.
Името на първата жена на Юда не ни е известно (съобщава ни се само името на баща й - Суя), тъй като тя не е самостоятелна личност. Юда се жени за нея единствено, поради желание за интеграция с местните жители. А за Тамар пък ни се съобщава само нейното собствено име, но не и родословието, тъй като това за Юда не е важно. Но еврейската традиция твърди, че Тамар е била потомка на Мелхиседек „свещеника на Всевишния Бог и цар на Ерусалим” (Бит. 14:18), т.е. тя била от потомството на Сим, родствено на „иври” (докато ханаанските народи са потомци на Хам). Това ярко кореспондира с тезата на Новия Завет изразена в Посланието до Евреите:
„Защото е известно, че нашият Господ произлезе от Юдовото племе, относно което племе Моисей не каза нищо за свещеници. Това, което казваме става още по-явно, тъй като по подобие на Мелхиседек се издига друг свещеник, Който се установи не по закон изразен в плътска заповед, но по силата на един безконечен живот”.
По-нататък в текста четем, че Бог убива Юдовия първороден Ир, тъй като „той бил нечестив”. Тогава Юда казва на втория си син Онан да встъпи в левиратен брак с вдовицата на бездетния си брат. В съответствие с концепцията на левирата („йибум”) в случай на бездетна смърт на мъжа, неговата вдовица остава „част от семейството”, не го напуска и един от братята се жени за нея, за да възстанови рода на починалия. Планът на Юда не успява и в края на краищата се оказва, че Юда сам лично реализира тук левират. (По-късно при даването на Тората левиратът бива ограничен само до братята, но в тези времена обичаят позволявал това и на други роднини на починалия). Интересно е, че в европейските езици терминът „онанизъм”, производен от името Онан с времето започнал да означава мастурбация, докато всъщност в Библията Онан бива осъден заради „прекъснатия полов акт”. Добавката „и него” в стиха: „А това, което правеше Онан бе зло пред Господа и затова Господ уби и него” еврейската традиция разбира като указание за причината за смъртта на Ир (неразкрита в текста), т.е. той може би също не искал да има деца, а това било „зло пред Господа”. От текста виждаме, че Юда не разбира защо неговите синове умират. Психологическият разрив между него и децата му, между поколенията дошли в земята на Израел и новото поколение израстнало там е огромен и Юда не знае и не разбира какво се случва с неговите синове. Той започва да счита Тамар за „опасна девойка” мъжете, на която умират (може би, тя им влияе лошо физически?) и той постъпва напълно естествено – страхува се да ожени за нея своя трети син.
Тамар действа самостоятелно
„След дълго време и Юдовата жена, дъщерята на Суя умря и като се утеши Юда, отиде заедно с приятеля си...”
Глаголът описващ действията на Юда в този стих „отиде” (в ориг. „тръгнал”, „издигнал се” е противоположен на действието описано в началото на разказа в Бит.38:1 чрез използвания в оригинала глагол „слязъл”). В крайна сметка става така, че със смъртта на дъщерята на Суя завършва опита на Юда да се присъедини към ханаанците. Двамата му сина към този момент умрели, а с брака на третия също има проблеми. Затова сега противоположно на първоначалното спускане, Юда постепенно започва подем. Външно това все още не се проявява, но по отношение на „издигането” или „слизането”, както добре знаем мъжът е пряко свързан с това каква жена си взима и именно тук ситуацията на Юда се променя. Тамар разбира, че няма да й дадат да се ожени за третия син Шела и следи за онова, което става в дома на Юда. Тя знае за смъртта на неговата жена, за края на траура и затова, че Юда се отправя да стриже овцете си. В онези времена стригането на овцете е било празник, „панаир” по време, на който хората ядяли, пиели и... се женили. Разбирайки, че може би Юда се готви да си вземе нова жена, Тамар използва ситуацията, за да роди дете от него. Нейната смелост и готовност да престъпи благоприличието (а по-нататък дори да рискува живота си), заради висша цел, заради раждането на дете и възстановяване личността на Юда като лидер води до това, че впоследствие именно чрез нея започва и се развива рода на Божия Единороден Син - Месията Исус Христос. Културният код на онова време изисквал излизайки „на работа” блудницата да покрива своето лице (проституцията е била разрешена, но заниманието с нея било срамно). Когато четем този пасаж от Свещеното Писание и по-специално искането на Тамар да й бъде оставено нещо в залог, това изглежда направо фантастично (на съвременен език това са „личните документи, шофьорската книжка или ключовете от колата”). Но защо тогава Юда се съгласява да й остави печата, ширита и тоягата си – т.е. всичко, което потвърждава неговия статус? Може би това съгласие е проява (несъзнателна) на желанието на Юда да се откаже от своя статус, да отхвърли мисията си, да престане да бъде водещ и да стане обикновен човек. Това започва още с напускането на братята си, женитбата за ханаанка, а тук се проявява в неговата готовност да остави на блудницата в залог печата и тоягата си. При пръв прочит изглежда, че Юда дава на Тамар видимите знаци за своите пълномощия, поради искането от нейна страна, но всъщност явно самият той желае да се откаже от тях. И по-нататък ще видим, че само Тамар го спасява от окончателното падение.
Зонá („обикновена блудница”) и кдешá („храмова блудница”)
Интересното е, че в библейския разказ описващ действията на Тамар по отношение на нейния статус като блудница, в оригинала са използвани две различни думи. В Бит.38:15 е употребена думата „зонá”, а в Бит.38:21 думата „кдешá”. „Зонá” е дума, която се употребява и днес за обозначаване на жените с леко поведение. Тя произлиза от същия корен, както и думата „мазон” („храна”), т.е. нещо, което „ти се иска” като се подчертава инстинктивната страст, биологичното желание подобно на глада. А думата „кдешá” произлиза от корена „кодеш” („святост, посветеност”) – тук тя е използвана в смисъла на „посветена на разврат”. Та в тази връзка терминът „кдешá” по-скоро има отношение не просто към сексуалните страсти, а към езическата храмова проституция, към секса в името на удовлетворяване на въпросите свързани с творението, езическата персонализация на природните сили. Както знаем в древността в Ханаан храмовата проституция е била много развита и в светилищата на Астарта например това било даже религиозна норма: сексуалните отношения с жриците на Астарта се явявали аналогия на земята, която се оплодотворява от дъжда. Такива действия и емоционално, и духовно много силно въвличат човека и не случайно при езичниците те стават част от богослужението. (Именно затова на евреите подобно нещо бива напълно забранено - Втор.23:18). Но тук Тамар е наречена „кдешá”, именно защото тя тръгнала на връзка с Юда, поради висша цел, а не поради изгода. В началото Юда погрешно помислил, че тя е „зонá” (стих 15), но по-нататък става ясно, че той грешал и, че Тамар всъщност играла роля на „кдешá”. След това той се опитал да й плати дълга си и то не лично, а чрез „приятеля си адуламеца”, но това не му се отдава. Защо? Защото Юда няма да може да избегне личната среща с Тамар и личната си отговорност! От своя страна жителите на това място отговарят: „Тука не е имало никаква блудница („кдешá”), т.е. тук няма местна храмова проституция. Тоест целта, поради която действа Тамар не е „местна” (да роди дете), а висша, вселенска – да издигне Юда и от него да произлезе рода на Месия.
Целта на Тамар – възвишаването на Юда
В текста четем, че Юда се вълнува от мнението на околните („да не станем за присмех”), но видимо му е безразлична съдбата на тези символи на властта, които бил оставил в залог. Тамар живее без мъж, но от юридическа гледна точка тя се явява омъжена, намира се в семейство, свързана е с него чрез „йибум” (левиратен брак) и е длъжна да дочака следващия син на Юда, за да се омъжи за него. Затова, когато се изяснява, че тя е бременна се прави единствения възможен извод: това е, поради блудство и решението на Юда да я накаже изглежда напълно законно за онова време. Но защо Тамар чака до последния момент преди да съобщи на всички за Юда? Защо тя иска да се стигне до конфликт, а не му изпраща тези улики по-рано? Та нали ако му ги бе предала още по време на „следствието”, такива проблеми не биха възникнали? Но тя поставя Юда нарочно в трудно положение, защото той всъщност трябва „да разбере”, да признае, публично да направи волеви акт и да се намеси, когато нещата вече са задвижени. Така действително и става, и Юда признава публично своята грешка. За Тамар не е най-главното да се спаси тя самата. Главното е да издигне Юда, да му върне вътрешната сила на лидер. Тя осъзнава неговото величие и потенциал макар сега той да се е „снижил” и й се отдава да постигне целта си. Тя довежда ситуацията до точката на кипене принуждавайки Юда да направи усилие и да извърши духовен пробив в самия себе си и, както се оказало Тамар не грешала в своето интуитивно разбиране относно личността на Юда. Нека за момент да помислим: как би постъпил на мястото на Юда обикновения ръководител? Разбирайки, че Тамар е бременна от него, той естествено не би решил да я наказва, а с всички сили би се опитал да „замете” работата – например да направи вид, че е решил просто да помилва „престъпницата”. Но Юда публично признава, както това, че е ходил при блудницата така и това, че неправилно е ръководил семейството си... И в тази постъпка е неговата огромна заслуга рязко издигаща го на още по-високо ниво. Юда е в състояние да се разкае и поправи и именно това качество се явява източник на неговото духовно лидерство. Така че вземайки вещите на Юда, целта на Тамар не е нейното собствено спасение, а поправянето на Юда, връщането и подема му към неговата предназначена задача. Интересно е да отбележим, че завършващите думи на този откъс могат да се прочетат по два противоположни начина: те могат да бъдат разбрани и като „и не я позна вече”, както и като „и след това той не преставал да я познава”. Обединявайки тези два смисъла можем да кажем, че в този момент Юда станал нов човек: един вид, че предишният Юда не познавал повече Тамар, а новият Юда не преставал да я познава.
Раждането на Фарес и Зара
Тамар ражда на Юда двама сина: Фарес („пролом”, „пробив”) и Зара („заря”, „червено сияние”). Може да се счита, че извършвайки левиратен брак Юда възстановява името на Ир и Онан и затова Тамар ражда двама близнаци на мястото на неговите двама бездетно умрели деца. Но Фарес и Зара напомнят още по-ярко на Яков и Исав. Зара с неговата червена нишка пряко се асоциира с Исав („червен”), а това, че Фарес си пробива път покрай Зара и го изпреварва съответства на Яков, който в края на краищата „заобикаля” Исав. По нататък Фарес и Зара ще станат двете главни линии на коляното на Юда, а Шела макар да е най-голям ще бъде споменаван само като допълнение. При това линията на Давид и неговият потомък – Месията, Божият Единороден Син е именно линията на Фарес, защото Христос е този, който си пробива път събаряйки всички прегради в този грешен свят и пробива стените на неверието в човешката душа. Именно затова Той се явява продължение на пробиващия си път Фарес, а не на обикновения макар и притежаващ сияние Зара.
Успехът на Йосиф като знак за Божественото благоволение
В първата история на раздела „Вайешев” от еврейската Библия, тази за продажбата на Йосиф има два главни персонажа – Йосиф и Юда. Втората история е посветена на Юда, а сега след края на историята за Юда и Тамар, Писанието се връща отново към Йосиф, тъй като, както споменах по-рано тези два образа вървят паралелно един на друг и са в постоянна връзка и противопоставяне.
От библейския текст виждаме, че на Йосиф му провървява – той попада не в обикновен египетски дом, а го купува царедворец на фараона и му дава работа в дома (а не на полето, където талантът на Йосиф щял по-трудно да се прояви) и това се оказва началото на неговата по-нататъшна кариера в Египет.
„И като видя господарят му, че Господ е с него, и че Господ прави да успява в ръката му всичко, което върши...”
Материалният успех на Йосиф е пряко следствие от божествената подръжка, знак за божественото благоволение и внимание. А тъй като Йосиф явно открито заявявал това, неговият господар започнал видимо също да вярва, че именно „Господ прави да успява в ръката му всичко”. По този начин Йосиф разпространява около себе си представата за Божественото Провидение, т.е. неговата дейност има не само материален, но и духовен успех. Йосиф (на еврейски: „иш мацлиах”) - „преуспяващ човек” става в бъдеще символ за праведен човек, на когото Бог дава икономически успех. Както е известно от социологията, религиозната идеология, която позитивно свързва икономическите постижения с божествената подръжка (например разликата между протестанти и католици) се развива много по-успешно и в еврейската традиция тази задача изпълнява именно образът на Йосиф.
Красотата на Йосиф
„А Йосиф беше снажен и красив наглед.”
Тези думи, като че ли нямат някакво особено значение за текста, но както вече разбрахме в Божието Слово като боговдъхновен текст няма нито една излишна дума (а и буква) и всъщност те стават причина в европейската култура Йосиф да получи титлата „Прекрасния Йосиф”, докато в еврейската традиция той е наречен „Праведния Йосиф”. Красотата е наследствено свойство на Йосиф, което той получава от Рахил (Бит.29:17) и този аспект е много важен за него. Красотата е един вид също и проява на власт над материята, което характеризира Йосиф във всички проявления на неговия живот. Еврейската традиция разбира думите „беше красив” не просто, че Йосиф е бил красив, а че се е обличал красиво, поддържал е добър външен вид, за да изглежда добре и т.н. Има хора, които считат, че външния вид не е толкова важен, важна е философията, важна е поезията, изкуството и т.н. Тоест Йосиф не виждал проблем в това, че е в изгнание далеч от баща и земя, а считал, че на постигнатия от него успех и достатъчно високото положение подобава да тържествува и „да се носи красиво”. Така че поддържането на красив външен вид също се явява един вид проява на управление на материята, каквато всъщност била силната черта на Йосиф. Заради това недостатъчно зряло разбиране обаче на Йосиф веднага му се стоварва проблем (под формата на жената на Петефрий) и той попада в тъмница, за да разбере, че до „нормалния” живот все още има много време...
Йосиф и жената на Петефрий
Ако четем разказа за Йосиф и жената на Петефрий и го тълкуваме „елементарно житейски” (както между другото за съжаление той се разглежда в евангелските среди) нещата изглеждат така: една богата жена просто си е харесала едно красиво младо момче, в което разбира се няма нищо учудващо. Но поглеждайки по-надълбоко ще видим, че тази история отеква и неслучайно е противопоставена на предния разказ за Юда и Тамар изявявайки още един аспект в разликата между Йосиф и Юда. Жената на Петефрий е символ на женското начало на Египет. Тя вижда жизнената сила на „семето на Израел” и иска да го получи за себе си. В съпротивата на Йосиф по отношение на уговорките от страна на жената на Петефрий виждаме, че неговите етични доводи се основават на духовна основа. Трябва да помним, че вярата включва в себе си не само представата за Единия Бог, но и увереността в това, че Той изисква от човека морално поведение. Именно само такъв „етичен монотеизъм” може да стане основа за по-нататъшното духовно развитие на човечеството.
„А един ден като влезе Йосиф вкъщи, за да върши работата си...”
Един мидраш (еврейско предание част от традицията) казва, че тук става дума за празничен ден, когато всички били отишли на празника и нямало никой в дома. Но какво означават тогава думите „да върши работата си”? Защо Йосиф работи, ако всички са отишли да празнуват? Този мидраш привежда две гледни точки: или Йосиф действително се е занимавал в този ден с някаква работа, или е бил решил да се поддаде на уговорката на жената на Петефрий. Тоест „да върши работата си” означава отношения между тях, за които те по-рано са се били уговорили. Мидрашът продължава и казва, че едва в последния момент Йосиф премислил и избягал, защото пред него се появил образа на неговия баща. Тоест съгласно това предание Йосиф в края на краищата не се поддал на уговорката на жената на Петефрий, поради чувството за своята семейно-национална идентификация, а не само по религиозни причини. За Йосиф като праведник в материален аспект най-голяма опасност представлява опасността от физическа асимилация сред другите народи. За него е важно да си остане евреин и затова той се спира именно пред опасността от смесен съюз и раждане на потомци от него. А за Юда това не се явява проблем, тъй като той счита, че неговата особена еврейска духовност е толкова силна, че ще асимилира в себе си всичко, което дойде отвън. Та в историята с жената на Петефрий два елемента привличат нашето особено внимание: на първо място ярко е подчертана ролята на дрехата на Йосиф и на второ място това че, думата „избяга навън”, „вън” („ха-хуца”) е повторена четири пъти – Бит.39:12,13,15 и 18. (Интересно е, че в Петокнижието тази дума се употребява още само на две места и именно там, където става въпрос за левиратния брак. При това там се говори, че е нужно обратно: „да не се излиза навън”, а да се остане в семейството, което се преплита с историята за Юда и Тамар). И затова думите „излезе навън” са много важно понятие за Йосиф. Той „избягва навън” не само, поради досаждането от страна на жената на Петефрий, а по принцип се стреми „навън”. За Йосиф също е важен и проблемът с дрехата, която веднъж братята му вече свалили от него, а сега това прави жената на Петефрий. Йосиф се явява „човек на света”, той иска да излезе извън тесните рамки на своята страна, от традиционното занимание със скотовъдство, от живота в рамките на семейния клан или тясно-националното съдържание. Него го влече големия свят, великата цивилизация Египет, развитата култура на земеделие. Тази особеност в неговата жизнена позиция придава особена важност на дрехата, тъй като във външния свят тя трябва да бъде „достойна”, иначе никой няма да иска да си има работа с теб! Сваляйки дрехата от Йосиф околният свят (братята и жената на Петефрий) му показват погрешната, повърхностната негова оценка, но Йосиф все още не е готов да възприеме този урок. Той ще почувства временността на дрехата едва в края на живота си, когато ще призове синовете на Израел да изпълнят неговото завещание: „да изнесете костите ми оттук”.
Петефрий вярва повече на Йосиф, отколкото на жена си
За да й повярва мъжа й, жената на Петефрий предварително създава обществено настроение обръщайки се към своите домашни. При това тя представя случилото се на слугите и мъжа си по различен начин. На слугите тя казва: „доведе ни един евреин (тук естествено става въпрос за собствения й мъж), за да се поругае с нас”, с всички нас и с това тя някак приравнява себе си с тях, за да получи по-голяма обществена подръжка. А на мъжа си съобщава, че „еврейският слуга („иври”) е дошъл сам” и е дошъл, за да се поругае над нея, т.е. от него произлиза опасност за тяхното семейството.
„Като чу господарят му думите на жена си: Така ми стори слугата ти, гневът му пламна”.
В началото Петефрий не реагира особено на нейните думи и затова тя се сдобива с неговия гняв добавяйки: „Така ми стори слугата ти”. (Интересно е, че еврейската традиция пояснява, че тя му казва тези думи по време на интимни отношения между тях).
„И господарят взе Йосиф и го хвърли в крепостната тъмница, където заключват царевите затворници и той остана там в крепостната тъмница”.
Изглежда, че като изключим умело предизвикания гняв, Петефрий явно не повярвал в пълна степен на жена си, иначе просто би убил Йосиф. А за такова страшно обвинение Йосиф попада само в затвора и при това не в обикновен затвор, а в привилегирования „спецзатвор” за сановници, които били подчинени лично на Петефрий. По-нататък (Бит. 40:3,4) виждаме, че Петефрий останал „господар на Йосиф” и запазил връзка с него, тъй като видимо разбирал неговия талант и необходимост.
„Тъмничният началник предаде в Йосифовата ръка всичките затворници...и всичко, което се вършеше там”.
Този стих е паралелен на стиха от Бит.39:6 „А Петефрий остави всичко...”. Ясно виждаме, че където и да попадне Йосиф той става управляващ (но не хазяин, над него винаги има по-високо началство). Той бил главен сред братята в дома на баща си, след това управлявал имота на Петефрий, след това затвора, а накрая целия Египет, защото всички виждали, „че Господ прави да успява в ръката му всичко, което върши”. Еврейското умение за преобразуване на света, умението да се управлява материята е огромно. Ние трябва да помним обаче, че то има смисъл единствено, когато не е самоцел, а фундамент за развитие на висшите ценности. А самият Йосиф притежава огромен потенциал за поправяне на света, но научава два пъти един и същи урок. Първият път при баща си: ситуацията завършва с поражение, него го продават и изпращат в Египет. Вторият път в дома на Петефрий събитията също завършват с поражение за него и го изпращат в затвора. От една страна Йосиф е велик човек и праведник, но от друга страна е прекалено съсредоточен върху себе си. Първо се възхищава на своите сънища (т.е. на своята мечта, жаждата за поправяне на света), после се прехласва, възхищава се от своята красота и умение да управлява икономиката, но не разбира и не чувства, че всичката негова работа е нужна в този свят единствено като основа за бъдещото царство на Юда. Йосиф трябва да премине през робството, затвора, властта над Египет и разочарованието от последствията на всички свои социални експерименти, така че в края на живота си да може да каже: „Но Бог го обърна за добро, за да спаси живота на много хора”, (т.е. Бог ме изпрати тук, за да подготвя почвата за вас). И именно това ще бъде неговото поправяне - преходът от Йосиф към Месия бен Йосиф.
„Сегула” и „Бехира”
Както вече отбелязах по-горе историята за Йосиф и жената на Петефрий следва непосредствено след историята за Юда и Тамар, подбуждайки ни към сравнение. Йосиф не извършва постъпка в ситуацията с жената на Петефрий, не се поддава на изкушението, докато Юда в началото извършва постъпка с Тамар, но след това се поправя. Тук виждаме един интересен паралел: Йосиф принадлежи към категорията на праведниците, а Юда към – поправилите се грешници. Центърът на живота на Йосиф е материалното поправяне на света, а центърът на живота на Юда е неговото духовно поправяне. Както споменах по-рано развитието на потенциала на Йосиф и Юда се явяват категориите Месия бен Йосиф (светският месиански аспект) и Месия бен Юда, след това бен Давид (духовния месиански аспект). Тяхната връзка помежду им е свързана с две страни на еврейската избраност, наречени „сегула” („избраност по природа”) и „бехира” („избраност чрез избор”). „Бехира” е свободния избор да се държиш по еврейски, а „Сегула” е тази част от душата, която е неунищожима извън връзката с постъпките и не зависи от спазването на заповедите, която при всякакви условия оставя евреина - евреин. При нерелигиозните евреи тяхното еврейство е единствено „сегула”, а при религиозните – „сегула” и „бехира” заедно. Бехира в съзнанието на религиозните евреи преобладава над сегула, религиозните евреи ще кажат, че „един път родил се евреин ти завинаги си оставаш евреин” и това е акцентиране на сегула. За Йосиф и Месията бен Йосиф (светското еврейство) е важна преди всичко сегула. Виждайки Йосиф в Египет братята го взели за египтянин – т.е. той видимо изглеждал и се държал като всички в езически Египет. Но както и да се държал, и както и да се обличал, той си останал евреин. И за него най-страшна се явявала физическата асимилация, т.е. връзката с нееврейка вследствие, на което неговите деца вече няма да приличат на него. Йосиф може да изгуби своята сегула при лична асимилация и затова при него в случай на падение практически няма възможност за обикновено връщане. Неговите нееврейски деца могат отново да станат евреи единствено чрез духовния параметър. Тази невъзможност да се върне, сдържа много силно Йосиф и играе важна роля в благочестието на неговите постъпки. А Юда е съвсем друг тип избраност, за него сегула е само основа, база за проявление на по-нататъшната бехира, „избраността чрез избор” и за него пътя към разкаянието е винаги открит. Тамар успява да спре падението на Юда давайки му възможност да започне поправяне. Разкайвайки се той не само се върнал на своето място като лидер, но и преминал на по-високо ниво, отколкото това, на което бил по-рано и така придвижил линията на Месия, тъй като Месия може да се появи само в трудна, проблемна и неблагополучна ситуация. Ако след това стане разкаяние, то това не само ретроактивно поправя престъплението, но и издига човека по-горе в сравнение с това, на което той е бил преди постъпката. Разкаянието ретроспективно прави това падение в някакъв смисъл „полезно”, насочено към добро и затова разкаянието разкрива дори тези искри на божествената светлина, които се съдържат в извършения по-рано грях, и които не биха могли да бъдат разкрити от праведника. А тъй като Юда е способен да се развива, за него за разлика от Йосиф падението не се явява критически безвъзвратно. Обратно, чрез разкаяние и връщане той проправя пътя на Месия. При цар Давид, потомъкът на Юда ще има подобна ситуация с жената на Урий и макар, че там никой не поставя капан на Давид, той също ще бъде принуден публично да признае, че е постъпил зле. (Интересно е да забележим факта, че в родословието на нашия Господ в Евангелието на Матей наред с мъжете са споменати и имената на три жени като общото между тях са... техните необичайни сексуални взаимоотноошения!? Първата е именно Тамар, втората е Раав, а третата е Витсавее. Някои извършиха това по свое желание, други бяха принудени, но Бог бе решил линията на Месия да мине именно през тях. Защо? Защото въпреки тяхното минало, когато проститутките открият пътя към пълната истина за себе си, те престават да бъдат проститутки. Една жена, която е престанала да проституира почти винаги е много по-силен човек от една, която никога не е започвала да го прави. Същото е и с разкаялия се грешник и негрешилия праведник: един покаял се грешник се равнява на двама негрешили праведници. И никак не е случайно, че именно бившата проститутка Мария Магдалена не се отказва от Исус, когато я питат, дали го познава. Не е случайно, че нейната духовна сила надминава тази на Петър, който три пъти се отказва от учителя си... само за една нощ). Именно по този повод Христос каза:
„Прощават й се многото грехове, (защото тя обикна много), а комуто малко се прощава той малко обича.”
„Сегула” и „Бехира” в общочовешки план
Сега ще се отклоня малко и ще разгледам тези два вида избраност в тяхната общочовешка перспектива и защо си струва Христос да бъде поканен от всяко едно човешко сърце. Библията казва:
„Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който в Христа ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места, както ни е избрал в Него преди създанието на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов.”
От този текст разбираме, че Бог ни е възлюбил още преди сътворението на света и то с вечна любов. Тоест ние не можем да направим нищо, което да накара Бог да ни обича повече, нито можем да направим нещо, което да накара Бог да ни обича по-малко. Бог винаги и всякога ни е обичал с вечна любов и то още преди да ни е имало, преди да сме направили, каквото и да било, преди да сме си помислили да направим, каквото и да било. Това е именно нашата „сегула” - тази част от душата, която е неунищожима извън връзката с постъпките ни и не зависи от спазването на едно или друго нещо. Лошото е, че ние практически (макар и неосъзнато) живеем така, като че ли с добри дела заслужаваме повече, а с лоши дела по-малко. Защото нашата душа е заровена в тялото ни, а това тяло е подвластно на греха в този свят. Но когато аз извърша някакъв грях, аз не намалявам способността на Бог да ме обича, а намалявам моята способност да го обичам, защото Той е Бог и не може да спре да ме обича, но аз съм човек и мога да спра да го обичам! Именно това е нашата „бехира” - свободния избор да Го обичаме, не заради онова, което Той ни дава!, а заради това, което Той Е. Адът е „състояние на духа” (както между другото и рая), а не просто някакво „горещо място” (където дяволи с вили в ръце танцуват около врящи казани). Във вселената няма никой „друг” освен Него и всички и всичко се намира единствено и само в Него! За да ни има нас (и всичко видимо и невидимо около нас), Той е направил място в Самия Себе Си и затова Библията ни казва: „защото в Него живеем, движим се и съществуваме”. В тази връзка ще спомена пастор Димитър Лучев, който цитирайки един френски атеист казва: „Адът за човека най-вероятно е най-горещата точка в Божието сърце.” Тоест адът е огънят на Божията любов, която душите на невярващите не са приели и така фатално са се заключили, че онова което трябва да ги стопли, да ги промени и трансформира, ги изгаря като огън отвън, защото не може да влезе вътре. Те пак са хвърлени в огъня на Божията любов, Той не спира да ги обича, те пак са си Негови, но са заключени и тогава любовта на Бога, която сърцето не може да приеме, защото се е заключило, става ад за това сърце. Но адът на всяка душа е и Божий ад, защото любовта Му не се е осъществила, не е проникнала в онова, което е Негово. Нашият ад е и Негов ад, защото ние сме Негови и ако за Бог също има „ад”, то това е нашата неспособност да го обичаме.
Виночерпецът и хлебарят в затвора
Връщайки се към откъса от Бит.40:1-11 може би трудно ще забележим една важна стилистична разлика между стихове 1 и 5 от една страна и стихове 2, 7, 9 и 11 от друга. В първата група стихове действащите лица в тази история са наречени „виночерпец, хлебар и египетски цар”, а във втората – „главен виночерпец, главен хлебар и Фараон”. Еврйският равин М. Броер в рамките на разработената от него концепция „бехинот” (различните Божествени аспекти в ситуация, когато се пресичат помежду си в един и същ откъс на Тората) обяснява, че тази разлика е продължение от споменатата по-горе двойственост за продажбата на Йосиф - това деяние братята ли са го извършили или мадиамците и тя е свързана с двете нива на Божествено управление действащи в тази история: от една страна - братята извършват грях и след това понасят наказание и се поправят (братята хвърлят Йосиф в рова, а Бог го издига оттам, Петефрий то хвърля в тъмница, а Бог го издига оттам), а от друга страна – съществува Божествена необходимост Йосиф (и еврейският народ) да отиде в Египет. И Йосиф постепенно слиза: става пленник на мадиамците, после роб при Петефрий, след това слуга в затвора и седящ „в яма” (Бит.40:15), тъй като за превъзпитанието на Йосиф (а после и на еврейския народ) е било необходимо той да слезе до най-ниското място в Египет, преди да може да се издигне до върха. Това е неизменен и общовалиден Божествен принцип, който виждаме дори в живота на Христос, а именно: че степента на издигане зависи от степента на смирение.
„Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име, така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните от небесните и подземните същества и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.”
Тук ясно се виждат 7-те стъпки на смирение:
- „но се отказа от всичко”
- „взе на Себе Си образ на слуга”
- „стана подобен на човеците”
- „като се намери в човешки образ”
- „смири Себе Си”
- „стана послушен до смърт”
- „даже смърт на кръст”
и съответстващите на тях 7 стъпки на въздигане:
- „Затова и Бог го превъзвиши”
- „и Му подари името, което е над всяко друго име”
- „така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно”
- „от небесните”
- „от земните”
- „и подземните същества”
- „и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца”
Йосиф разгадава сънищата на царедворците и Фараона
„И на сутринта Йосиф като влезе при тях видя, че бяха смутени.”
Те явно чувствали необикновеността на своите сънища, тъй като подобно нещо не било обичайно в Египет. Серията пророчески сънища в Петокнижието започва със сънищата на Йосиф, по-нататък той „заразява” със съновидения сановниците на фараона намиращи се с него в затвора, а след това началникът на виночерпците освобождавайки се, заразява с тази склонност към съновидения и фараона. Още в самото начало Йосиф подчертава на сановниците на фараона, че тълкуванието на сънищата е от Бога. В самите сънища има важни детайли, показващи разликата между двамата царедворци: виночерпецът сънува, че изтисква грозде и го дава на фараона, т.е. той сънува, че работи. А хлебарят не само сънува, че бездейства, но и че птици кълват хляб от кошница на неговата глава, а обикновено птиците не кълват хляб от кошница на главата на жив човек. С други думи виночерпецът сънува, че е жив, а хлебарят сънува, че е мъртъв и именно това им казва и Йосиф, който умее съвършено да вижда явните символи, проявяващи се в сънищата. За египтяните това изглежда необичайно, тъй като Египет не е страна на сънища и мечти, а страна на реда, където подобни явления нямат място и, където умението да се разгадават сънища не е било вкоренено в културата. Пророческите сънища не се явяват компонент на египетската цивилизация. Менталността на египтяните е поробена от постоянството, неизменчивостта на природния цикъл (затова после никой от тях не може да разбере и съня на фараона предсказващ промяната на реалността). Йосиф моли царедворците да разкажат за него на фараона, макар фараонът да няма отношение с него – него го купил и се разпореждал Петефрий. Но за изпълнението на програмата по преправяне на Египет на Йосиф му било необходимо да заеме такава длъжност, на която може да го назначи самия фараон и той разглежда появилия се шанс като помощ Свише. Когато Йосиф разказва на началника на виночерпците своята ситуация, той казва: „бях откраднат от еврейската земя”, което показва, че Ханаанската земя по-рано, още преди идването на ханаанците е принадлежала на „иврим”, потомците на Евер. Началникът на виночерпците обаче не само „не си спомнил за Йосиф” пред Фараона, но и самият той го забравил. Този урок трябвало още веднъж да покаже на Йосиф безполезността на надеждите свързани с Египет, но Йосиф все още не е готов да научи този урок.