В последната част от поредицата „Двете паралелни вселени” ще разгледам тази концепция в светлината на двата подхода свързани с Месия „Йосифовия син” и Месия „Давидовия син”. Каква е разликата между двата подхода, как тя е отразена в исторически план по отношение на Северното и Южното еврейско царство, причината за конфликта между тях и интеграцията на „двамата Месии” в образа на Съвършения Месия – Господ Исус Христос.
Месия от дома на Йосиф и Месия от дома на Юда
В предишните части вече споменах за двете линии в еврейския народ произлизащи от двете жени на Яков/Израел – Рахил и Лия. Различията между тези две сестри в Библията са формулирани така: „Рахил беше красива и снажна, а на Лия очите й бяха слаби”. В какво се състои противопоставянето на красотата и слабите очи, тъй като на пръв поглед изглежда, че между тях няма връзка? Според еврейската традиция тук „красотата” означава внимание по отношение на материята, а „слабите очи” – липса на такова внимание. Коментаторите казват, че за Лия съществена била вътрешната красота, а за Рахил външната, но пълният смисъл на тази разлика се проявява не толкова в отношенията между Рахил и Лия, колкото в отношенията между техните главни деца – Йосиф и Юда. Яков се влюбва в Рахил, защото тя му съответства като на Яков, на неговото ниво на развитие в дадения момент, но именно от Лия после ще се родят главните духовни сили на народа на Израел: левитите (свещенството, храма) и династията на Давид (царството, Месия). Освен това Лия бива погребана с Яков в пещерата Махпелах (главната национална гробница), а Рахил умира по пътя за Витлеем. По този начин Лия се явява един вид жената на Яков „във вечността”, когато той е Израел, а Рахил е неговата жена „във временното”, когато той е все още Яков. Между другото е интересно да се види също динамиката на това как Библията ни представя отношението на праотците свързано с избора на жени. Например нищо не се казва относно това как Авраам се оженил за Сара. За Исаак знаем, че неговата жена я избира слугата на Авраам и самият Исаак някак не е самостоятелен по отношение на това решение. И едва на нивото на Яков виждаме не само самостоятелния избор, но и борбата за тази жена, която той счита подходяща за себе си. Вече споменах, че според еврейската традиция основната мисия на човека се явява поправянето на творението („тикун олам”). Такова поправяне става, както на локално така и на глобално ниво и това поправяне на глобално ниво евреите наричат месиански процес. Съгласно науката (не религията!) кабала във всеки процес на поправяне има два стадия – освобождаване на искрите от черупката и съединяването им в обща система. Тези стадии са характерни за всеки процес включително и за месианския, като в месиански термини в еврейската традиция те се наричат Месия бен Йосиф и Месия бен Давид. Още в книгата Битие ни е описано базовото противопостяване в еврейския народ, в което има два полюса, две сили и двама лидери сред синовете на Яков – Йосиф и Юда (потомък, на който се явява Давид, а впоследствие и Исус Христос). Тези две сили най-напред се сблъскват в историята за продажбата на Йосиф, когато тази продажба ръководи Юда. Следващото стълкновение става, когато Юда се застъпва за Вениамин в историята с мнимата кражба на чашата в Египет. Борбата се разширява в процеса на конфликта между колената на еврейския народ в противопоставянето между династиите на Саул и на Давид и в разделянето на царството след смъртта на Соломон на Юда и Израел. В библейската и по-нататъшната еврейска история Йосиф и Юда продължават да бъдат двете главни противоборещи се сили, двата полюса на еврейския народ и противопоставянето между тези два полюса се корени най-вече в техните взаимоотношения по отношение на материалния свят. Например Йосиф е описан в Библията като човек, който управлява материалния свят. В началото той се явява главен управител в дома на баща си, бидейки продаден в Египет много скоро става началник в дома на велможата Петефрий, когато е хвърлен в затвора става управител на затвора, а когато го пускат на свобода става управител при самия фараон. Всичко това се случва, защото Йосиф действително умее да управлява материята. Дори отбелязаната в Библията негова външна красота също говори за някаква форма на власт над материята. Йосиф е образът на лидера-организатор, успешно и ефективно преобразуващ външната страна на живота. Такъв бил цар Саул от потомците на семейството на Йосиф, който успял да изгради еврейската държава, да я освободи от филистимския гнет и да положи основата на икономиката и отбраната на страната. В същия момент от библейския текст виждаме, че духовно-религиозните въпроси не били особено важни за него. За Саул ни е казано, че е бил красив и снажен, т.е. абсолютно същата характеристика като на Рахил и Йосиф. От друга страна Давид като противоположен на него образ ни е разкрит като духовния лидер, който не е погълнат от това да поправя материята, а се движи „над материята”, свързва материята с Бога, така че материалната страна бива управлявана непосредствено от Божествената воля. Този тип лидер е мотивиран не от материален интерес, а от разбирането на пълноценния живот на хората като „царство на Бога” на земята. Такъв лидер сред синовете на Яков бил именно Юда, чийто потомци са Давид и Соломон и впоследствие Исус Христос като „Лъвът от Юда”. Относно външната красота на Давид не е казано абсолютно нищо, но ние виждаме, че той пише псалми, пее, свири и т.н., т.е. за разлика от Рахил, Йосиф и Саул, неговата красота не е видима. При тях имаме внимание към формата, а при Лия, Юда и Давид имаме внимание към съдържанието. Музиката, литература, поезията - това не са видими зрително неща, това е друг параметър, друг вид красота невидима за естествените очи. (Може да си сляп и да пишеш музика, стихове, да свириш на някакъв инструмент и т.н.) От Писанието научаваме, че Саул бива помазан за цар на Израел от пророк Самуил в отговор на искането на народа. А искането на народа е следното:
„Цар нека има над нас, за да бъдем и ние, както всичките народи и нашият цар да ни съди и да ни предвожда, и да воюва в боевете ни.”
Какво е всъщност това царство, което народът иска? Това е материално царство и съответно Самуил им „назначава” подходящия в този аспект вариант. Саул не бил потомък на Йосиф, а потомък на Вениамин, но все пак е син на Рахил. Тъй като Йосиф и Юда са в постоянен конфликт като компромисна фигура бива избран Вениамин с идеята някак да успее да обедини тези две основни линии. Това обаче така и не става и впоследствие Саул и Давид влизат в конфликт, който конфликт се разраства до степен, че Саул преследва Давид и дори иска да го убие. Но защо? Обичайният отговор е: защото Саул му е завиждал. Но тъй като и Давид, и Саул са били избрани от Бога явно е, че основната причина е друга. Основата на конфликта всъщност е това, че те имат различни цели. Нека обаче да си отговорим първо на въпроса: Това една династия ли е или различни династии? На пръв поглед изглежда, че това са различни династии, но всъщност не е съвсем така. От историята знаем, че много често например в Римската империя тронът се е предавал не на сина, а на зетя и затова често императорът е женил своята дъщеря за този, на когото мисли да предаде трона. По този начин династията става една и ние тук виждаме, че Давид е женен именно за дъщерята на Саул и в тази връзка ако след това техните деца наследят трона ще се окаже, че всъщност това е една и съща династия. (Само това, че впоследствие Давид бива наследен от Соломон - сина от Витсавее, а не от Михала прави така, че Соломон вече не е свързан със Саул и Йосиф). От друга страна това, че жените пеели: „Саул порази хилядите си, а Давид десетките си хиляди” също някак не изглежда достатъчно сериозна причина Саул да иска да убие Давид. Явно е, че тук има нещо друго, защото на всичко отгоре Йонатан, сина на Саул дружи прекрасно с Давид, така че видимо това не е бил просто някакъв семеен конфликт, който не може да бъде разрешен. Видно е, че тук има някакъв съвършено фундаментален конфликт между линията на Саул и линията на Давид и този конфликт не е случаен. Песните на жените са само повода, а причината е съвсем друга и тя се състои в това, че те имат абсолютно различни виждания за държавата. В какво се състоят възгледите на Саул? Той бил избран, за да защитава хората и „да бъдат те като всички народи”. Това е материалното царство, в което Саул като чудесен воин много бързо се справя с филистимците и затова от материална гледна точка Саул е прекрасен цар, но той има един голям проблем. Неговият проблем в съвременни термини е, че той не е „духовен”. В какво се изразява това? От библейския текст разбираме, че по това време в Израел има пророк, но за Саул този пророк не е важен. (На всичко отгоре пророкът казва, че трябва да се убият всички амаличани с цялото тяхно имущество. Но защо да се убиват, та това са големи стада, това е голямо имущество, т.е. от гледна точка на материалното това е пълна глупост.) След това от текста виждаме, че пророкът закъснява, трябва да се принесат жертвоприношения, народът очаква церемония, а пророкът закъснява. Как разсъждава Саул? Нека закъснява, нищо важно, закъснял, закъснял - важно е народът да е доволен. Когато след това Самуил му казва, че царството се отнема от него, Саул иска пророкът да дойде с него при народа, за да получи тяхното уважение. Тоест на Саул религията му трябва само като нещо церемониално. По принцип той не е против религията, но тя е нещо второстепенно. Главното е материалния успех, всичко останало е глупост. Именно това е едната вселена - вселената от хора, които се вълнуват най-вече от материалното и използват (понякога неосъзнато, а доста често и съвсем умишлено) религията, вярата, Църквата и т.н. за своите цели, за да подхранват егото си, за да се облагодетелстват предимно материално. Това е „гнусната печалба”, за която апостол Павел говори и тя не се отнася само за служителите на Бога, а за всеки един вярващ, чийто главен аспект в живота е материалния. Това е начин на мислене, който определя поведението, служението и въобще целия мироглед на човека се върти около материята, а не около духа. А каква е другата паралелна на нея вселена? Какъв е подходът на Давид? С какво започва историята за Давид? С битката между него и Голиат. Какво казва Давид на бойното поле? Той има напълно различна позиция: „Кой е тоя необрязан филистимец та да хвърли презрение върху войските на живия Бог?” За Давид войната не е просто някаква национална или материална война, това е духовна война. За Давид главния е Бог и затова той има съвсем друг подход. (Затова хора като Саул не съчиняват псалми и в душата им не цари поезия, защото те се вълнуват от други неща и добронамереното им отношение към Бога и Църквата е само привидно.) В един момент, когато Саул преследва Давид се оказва, че Давид може да го убие, но не го прави, защото Саул е Божий помазаник. Тоест за Давид духовната основа на живота е несравнимо по-важна, отколкото прагматичната. (Между другото думата „Машиах” – „Помазаник” за първи път е употребена в Библията именно за Саул, а не за Давид!?) След това виждаме, че при Саул, Давид и Соломон царството е обединено, но в момента, в който Соломон умира, то се разделя. Това показва, че пукнатината между Йосиф и Юда останала. Затова и по-късно Бог чрез пророк Езекил казва:
„Така казва Господ Йеова: Ето, Аз ще взема Йосифовия жезъл, който е в ръката на Ефрем и на другарите му Израилевите племена, та ще ги туря към него, към Юдовия жезъл, и ще ги направя един жезъл, те ще бъдат един в ръката Ми.”
Тоест нужен е и материалния и духовния компонент. Напълно грешно е да се мисли, че главното е материалното и това всъщност е грешката на Йосиф. Също толкова грешно обаче е да се мисли, че духовното не се нуждае от материалното, защото то е дреболия, глупост. Без материален успех никаква духовност не може да има на тази земя. Затова в храма има Менора и Маса с хлябове - т.е. материалният успех и духовното развитие вървят ръка за ръка. Двете неща трябва да присъстват в храма, и докато Йосиф и Юда не разберат това, не може да има поправяне. Библията ни разкрива ясно Йосиф (синът на Рахил) и Юда (синът на Лия) като двете централни линии на еврейския народ, от които произлизат двете месиански направления: Месия бен Йосиф и Месия бен Юда (превърнал се по-късно в Месия бен Давид и впоследствие въплатил се в образа на Исус Христос обединяващ тези два подхода). В този план последните глави на книгата Битие ни показват динамиката на четирите подхода: Йосиф и Юда в тяхното личностно състояние и след това в техния месиански план като Месия Йосифовия син и Месия Давидовия Син. Самите Йосиф и Юда като личности постепенно прерастват в своите месиански направления благодарение на взаимното си влияние и взаимодействие помежду си. Съгласно кабала един от аспектите на еврейския народ в света се състои именно в това да осъществи „тикун” (поправяне на света) чрез събиране на искрите разпръснали се вследствие на „швират келим” (разбиването на съдовете) и обгръщането им след това от „клипот” (черупката). Процесът на събиране на искрите включва в себе си няколко стадия: в началото трябва да се преодолее черупката скриваща божествените искри, след това трябва да стане присъединяване към искрата, тя да бъде „обхваната” и най-накрая искрите да се съединят в единна мрежа, „съсъд” способен да ги удържа, за да възприемат Божествената светлина създаваща връзката между хората и Бога. Може да се направи следната аналогия: ако един радиоприемник се е счупил, неговите детайли са се пръснали в боклука и околните растения постепенно са ги покрили със слой паднали листа или някаква друга „измамна земна мъдрост”, в началото трябва да се разкрие черупката, да се махнат наслоенията, да се почистят контактите от мръсотията и детайлите да се свържат съгласно първоначалния план и тогава ще може да се чуе радиопредаването, гласа на Бога, който през цялото време е продължавал да се транслира, но ние не сме го чували, тъй като не сме имали устройство, с което да го приемем. В този смисъл различните части на еврейския народ изпълняват различни функции свързани с тази дейност. Йосиф е човек, който цял живот умее да се справя с материалния свят и това умение се явява отличителна национална еврейска черта, която в наши дни се реализира чрез еврейските мениджъри, финансисти, банкери, инженери, дейци на науката и т.н. Царят от дома на Йосиф организира еврейския живот в областта на икономиката, безопасността, материалното благополучие: т.е. той е цар отговарящ за „земните потребности”. Функцията на Йосиф е „преодоляването на черупката”, създаване за народа на Израел на физическа възможност да се присъедини и освободи Божествената искра. Това е важен етап, но работата съвсем не е завършена. Не е достатъчно искрите да бъдат разкрити, нужно е още те да бъдат съединени в едно цяло. Затова върху материалната основа подготвена от потомците на Йосиф идват и действат успешно потомците на Юда. След царя от дома на Йосиф идва царя от дома на Давид, чиято задача е да придвижи и развие висшите идеи, да разкрие живота като диалог с Бога, да донесе на човечеството Божествената светлина. Царството от дома на Йосиф се явява предварително, то обезпечава условията за преодоляване на черупката, за да е възможно „присъединяването” към нея и в месиански план това е Месия – Йосифовия син. Докато с обединяването на искрите в единна действаща структура се занимава Месия – Давидовия Син. Царството на Йосиф идва първо, но то е само подготовка за царството на Давид. Йосиф преодолява черупката и дава възможност на евреите да съществуват, да построят държавна структура, а вътрешната жизненост, душата - нея я изпълват Юда и Давид. Именно затова, когато в древността еврейският народ след епохата на Съдиите става готов за създаване на държава, първи национален цар станал Саул от коляното на Вениамин (т.е. от дома на Йосиф) и едва след това царството преминава към династията на Давид от коляното на Юда. Така и в бъдеще – в началото трябва да дойде Месия бен Йосиф подготвящ външните държавни рамки и работещ за преодоляване на черупката и достъп до искрите, а едва след това Месия Давидовия син, носещ Божествената светлина на света и съединяващ искрите в единна система от съдове на святост. Именно това се случва с идването на Божия Единороден Син - Исус Христос в този свят, за Когото апостол Йоан казва:
„Исус ще умре за народа и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада.”
Трите столици на Израел
В своята история народът на Израел е имал три столици - Хеврон, Сихем и Ерусалим. Хеврон и Сихем са „вътрешните столици на страната”, център на живота на нейните отделни части. Хеврон е столица на южните племена (Юдеите) там, където се намират гробовете на Праотците. Името Хеврон произлиза от думата „хибур” – „да съединя” и именно той съединява еврейския народ с неговите източници – с Праотците, с Божественото обещание. Сихем е столица на северните племена (Ефрем) и там се намира гроба на Йосиф – умеещият да управлява материалния свят. Това е град свързан с материалното развитие, с усвояването на страната. От своя страна Ерусалим се намира по средата, на границата между северните и южните колена, обединявайки ги. Това е „външната столица на Израел” насочена навън към целия свят. Именно затова Божественото учение на Христос излиза и се разпространява по цялото човечество от Ерусалим. Ерусалим се намира на северната граница на дяла на Юда, царското коляно. Но храмовият хълм се намира в дяла на племето на Вениамин, обединяващо всички племена в единен народ. Вениамин е син на Рахил и брат на Йосиф, но в същия момент е неразривно свързан с Юда, който се застъпил за него пред баща им Яков. Тази установила се връзка с времето се оказва по-силна от първоначалната, т.е. в хода на историята Вениамин се оказва по-силно свързан с Юда, отколкото с Йосиф. При разделянето на Северното и Южното царство, племето на Вениамин остава в Южното царство заедно с Юда, така че границата между царствата минава между Вениамин и Ефрем. Ерусалим е трябвало да бъде в дяла на Юда, тъй като това е царския град, а царството принадлежи на Юда. А храмът е трябвало да бъде в дяла на Вениамин, тъй като той единствен от братята не участва в продажбата на Йосиф и единствено той може да създаде хармонична връзка между всички колена. Знаменитият стих от пророк Исая казва: „Защото от Сион ще излезе Законът и словото Господне от Ерусалим”. Божественото слово от Ерусалим се дава не само за евреите, но също (и дори преди всичко!) за народите на света. Евреите получават Тората на Синай, но за народите на света учението на Бога идва от Ерусалим, защото този град притежава уникално свойство и оттам е възможно влиянието върху човечеството. Там Христос бе разпънат за греховете на света, там бе погребан, там възкръсна на третия ден, там се възнесе и там ще се върне отново. Хеврон и Сихем са вътрешните столици, които са нужни на отделните племена за реализацията на своя потенциал, докато в същото време Ерусалим е обединената столица, която работи „навън”, към човечеството. За да се говори с човечеството е нужно да се съединят Южното и Северното царство, Юда и Йосиф. Когато между тях има конфликт човечеството не слуша еврейския глас. С двойствеността на Ерусалим е свързана и неговата разделеност в течение на цялата негова история. На Ерусалим е свойствено да бъде разделен, именно защото той въплащава съединението на противоположности, които е сложно да се съединят. Един мидраш (еврейско предание част от традицията) разказва, че на планината Синай Бог предложил Тората на всички народи, но всички те отказали, а само евреите се съгласили да я получат, проявявайки в този момент най-важното свойство на еврейския народ – способността да „чуят” Тората от небето. Другите народи не могли да я получат непосредствено от небето, но тъй като Тората е предназначена за цялото човечество, те също трябвало да я получат някак. Затова евреите получили Тората на Синай и дошли с нея на Сион в Ерусалим, построили еврейската държава и започнали да „заселват” Тората на земята. Към небесната Тора еврейският народ добавил своите земни преживявания и разкази затова как се е опитвал да реализира написаното в нея. Така те преобразуват Тората в Танах (Еврейската Библия), след което народите на света се оказват способни да приемат учението. Тоест чрез еврейската история Тората се преработва и става някак по-земна, по-човешка, за да може човечеството да я възприеме, а ролята на Ерусалим е да бъде център на съединяването на Божественото и човешкото. Синай дава Божественото, небесното, но там хората са пасивни, т.е. те само получават. А на Сион хората са активни и чрез тази активност Божието Слово става действено. Затова Ерусалим като град за двете „дъщерни религии” на юдаизма - християнството и исляма (за християнството така се стекли нещата от древността, за исляма това се формирало в наши дни) е много важен елемент, чрез който цялото човечество ще осъзнае важността на делото на Исус Христос в своя духовен живот. Макар ние като християни да тълкуваме този мидраш по-различно, все пак е ясно едно: всичко в него говори за Божествения план на Бога и онова, което предстоеше да се случи с Неговия Единороден Син именно в Ерусалим. Този град наистина бе много важен за Христос и той плака за него изричайки думите:
„Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте!”
Днес обаче, като самарянката и ние живеем с надеждата, която Христос ни остави:
„Иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца.”
Да, историята на Ерусалим е историята на света. Град, чието битие е и в небесата и на земята. Град, който не принадлежи на никого, но във въображението на всички съществува, заради всекиго. И всички ние, жадуващи настъпването на Христовото царство гледаме с очакване и трепет в сърцата си към неговия първообраз, за който апостолът казва:
„А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка.”
Школата на Царя-Месия
Това е умението да се вижда светлината, дори когато цари тъмнина - превръщането на тъмнината в светлина. Именно това преживяване изпитва Мойсей, когато вижда Божествената светлина в „тъмния облак” на Синай. В известната кабалистична книга Зоар се казва, че в школата на Месия приемат само тези, които „умеят да превръщат тъмнината в светлина и горчивото в сладко”. С други думи ако искаме да се научим да разбираме процесите в Месианското време, трябва да се научим да виждаме проявлението на светлината там, където тя е толкова скрита, че другите виждат само тъмнина, защото ако не умеем да виждаме това, ще ни е много трудно да живеем в тази епоха. Ако не успеем да се научим на това, ще ни се наложи „да се учим” в друга школа - в такава, където учат стандартно: т.е. когато видят тъмнина, не се задълбочават в скритите детайли, а казват, че „тъмнината си е просто – тъмнина”. Но привечер, докато слънцето все още не е залязло се вижда едновременно и слънцето и малко от луната. После слънцето залязва и се виждат само луната и звездите, след което луната залязва и остават само звездите. Малко преди разсъмване звездите изгасват и престават да се виждат, защото наближава утрото, приближава светлината. Тоест нощта е към своя край, но психологически ни се струва, че тъмнината се усилва. Затова ако не знаем, че предстои разсъмване ни се струва, че нощта се засилва още повече и няма край. Но ако знаем какво следва, макар да ни се струва, че тъмнината се сгъстява, всъщност светлината приближава и свидетелства, затова че скоро ще настъпи ден. Христос ни учи, че това, което виждат духовните ни очи, такава ще е и нашата реалност:
„Светило на тялото ти е твоето око. Когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено, а когато е болнаво и тялото ти е в мрак. Затова внимавай, да не би светлината в тебе да е тъмнина.”
Неслучайно на иврит думата „шахар” (разсъмване) е свързана, както с думата „шахор” (тъмно, черно), а така също и с думата „лешахер” (надявам се). Исус Христос – истинската светлина дойде на света, за да донесе надежда на цялото човечество и по този повод апостолът казва:
„Нашият Господ Исус Христос и нашият Бог и Отец, Който ни възлюби и по благодат ни даде вечна утеха и добра надежда.”
Северното и Южното царство
В книгата на пророк Захария четем за двете жалеения (оплаквания) свързани именно с Месия бен Йосиф и Месия бен Давид и конфликта между тях:
„В оня ден ще потърся да изтребя всичките народи, които идат против Ерусалим. А на Давидовия дом и на ерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление. И те ще погледнат на Мене, Когото прободоха, и ще плачат за Него, Както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, Както скърби някой за първородния си. В оня ден ще има голямо жалеене в Ерусалим като жалеенето при Ададримон в полето Магедон.”
В този текст и по-специално думите „жалеенето при Ададримон в полето Магедон” се говори за двете жалеения (оплаквания) от народа по повод смъртта на цар Ахав и смъртта на цар Йосия, като те се явяват пророчество за бъдещия общ единен плач свързан с отхвърлянето на истинския Месия, чийто събирателен образ се явява Исус Христос. Ахав, царят на Северното царство, в което водещи бяха колената на синовете на Йосиф съвсем не бил най-праведния цар (женен за Езавел той довежда в Израел идолопоклонството, жреците и нравите на финикийците), но неговата смърт бива героична. Той е убит от сирийския цар Ададримон в Рамот Галаат като Библията ни описва, че в това сражение Ахав стоял на колесницата си, когато в него попада стрела и макар да разбира, че умира, продължавал да стои изправен на колесницата си все едно, че нищо не се е случило, за да може армията му да победи. И действително там се случва велика победа, след което Ахав умира и настава голям плач за него. Вторият плач, за който четем тук е оплакването на Йосия, царя от коляното на Юда, потомъка на Давид. От Словото Божие става ясно, че Йосия бил праведник, но когато фараон Нехо отивал на война с царя на Асирия и вежливо поискал разрешение да премине през царството на Юда заедно със своите войски (фараонът не смятал да воюва с евреите), цар Йосия не му позволил отговаряйки му един вид: „През моето царство езичници няма да преминат”. В резултат на това фараон Нехо убива цар Йосия в Магедон и настава отново голям плач. И тук пророк Захария сега казва, че ще дойде ден, когато в Ерусалим ще бъде плач – по-голям от плачът, който е бил, заради смъртта на Йосия и Ахав взети заедно. Кой е този човек, когото ще оплакват?
Интеграцията на двамата Месии
Разногласията в Израел по отношение на двамата Месии тук са разкрити ясно чрез образите на двамата царе - Ахав и Йосия. Ахав е един сложен персонаж, за когото в никакъв случай не би могло да се каже, че е бил силен по отношение на духовните въпроси в Израел. Той не проявявал никакво уважение и интерес към Божието учение, но от друга страна бил велик воин, който защитавал еврейския народ и в еврейската традиция именно той се свързва с образа на Месия бен Йосиф. Другият цар притежаващ характеристиките на Месия бен Давид – е Йосия, царя на Юда. Той от своя страна е праведник и свят човек до такава степен, че не може правилно да изгради своите отношения с езичниците, с народите по света и това става причина за неговата гибел от ръката на фараон Нехо. И се оказва, че за процеса на спасение са нужни и двете сили – и Ахав, царството на Ефраим (нерелигиозния Месия бен Йосиф) и Йосия, царството на Юда (религиозния Месия бен Давид). Първата е естествената сила застъпваща се за държавата, армията, икономиката, но не и за религията. Втората е застъпващата се за религията, но отделена от всичко светско, отричаща неговото важно духовно значение. За правилното развитие на процеса на спасение е нужно от една страна и двете да са налице, а от друга и двете да умрат. Виждаме, че „недостатъчният Месия бен Давид” също бива убит, защото не разбира, че в някои ситуации е необходимо да се държи съгласно естествените норми, (а не според нормите на отвлечената святост). С други думи за този Месия необходимата връзка с общочовешката култура нямала значение. Именно поради тази причина в нашето съзнание не трябва да има разногласия по повод двойствената природа на процеса на спасение и ние имаме възможността да не правим грешките предизвикани от неразбирането на тази двойственост. Но от друга страна отсъствието на разногласия води и до определен недостатък, в смисъл, че разбирането и признаването на важността на позицията на „противника” може да доведе до отслабване на собствената позиция, а в тази ситуация силата на двамата Месии може да не се прояви в нужната пълнота. А в процеса на спасение трябва да бъдат проявени в пълнота и двете страни и затова понякога тези разногласия са необходими. Тази съвършена спойка и хармония между двата подхода бе разкрита на човечеството от Бога чрез образа на Неговия Единороден Син, за Когото апостолът казва:
„...свързани заедно в любов за всяко обогатяване със съвършено проумяване да познаят тайната Божия, сиреч Христа, в Когото са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието.”
Конфликт заради първенството
В тази връзка дори след разделянето на царствата (след смъртта на Соломон), ако те въпреки всичко се бяха обединили, щяха да разберат, че всеки от тях изразява само частично знание и биха получили един от друг ценното, което всеки от тях притежава. Юда би обогатил себе си получавайки от Ефрем материална култура и общочовешки ценности, а Ефрем би получил от Юда висша духовна сила, особеното предназначение на Израел - пътя на святостта, Божието Слово, пророчеството и Божия Дух. Тогава тяхната обща сила би била непреодолима и изцеляваща, но тъй като те се разделили като разделили и царството, не се получило водещата страна да е висшата, духовната по подобие на душата, която оживотворява тялото и го прави неповторимо. Еровоам не искал такава връзка (оглавявайки метежа против сина на цар Соломон и отделяйки северните племена в отделно царство под ръководството на коляното на Ефрем), той също олицетворява образа на Месия бен Йосиф. А в резултат на обединените усилия те биха направили еврейския народ един достоен народ на Бога и биха станали светлина за народите по света. Тогава тези качества, които са присъщи на всички народи по земята биха способствали за приобщаването им към Божия народ. Затова е необходимо съединяване на обикновената „светска” държава (идваща от страна на Ефрем) с духовната част на обществото носител на Божията святост (идваща от страна на Юда). Защо такова обединение не било постигнато? Защото възникнал въпроса за първенството. На въпроса „Кой трябва да бъде първи?” е трябвало да се отговори: „Есеевият Син ще бъде водещ”. Защото без преди това да се очертае важността на познаването на духовната страна, без знание затова, че „дял на Господа е неговия народ и Яков е част от наследството Му”, нищо не може да се получи. И тъй като впоследствие тези две сили в обществото не успели да се разберат – те погинали. Това поколение не могло да осъзнае ценността на общите усилия, не могло да разбере как да получат един от друг само най-доброто и затова го загубили. В унисон с този модел същото се случва и по отношение на нашия Господ, Който бива отхвърлен и затова, както казва пророк Захария им останало единствено „да плачат за него, както за едничкия си син”.
Преход от отношение към Бога като „Господар” към отношение спрямо Него като „Ближен”
Необходимост от Божествена любов
Какво означава „Божествена любов”, „Божествена симпатия”? Това е естествена, приятна връзка с възвишеното, т.е. отношение към Божествеността не като към нещо заповядващо и задължаващо ни отвън, а като приятно, радостно съдържание на живота, изпълващо с ликуване всяка област на нашата душа. В началото на духовния път на всеки човек Божествената любов не се открива напълно като светлина. В началото тя изглежда като нещо отрицателно, заради отблъскващите стандартни религиозни представи за Божествеността, които не пълнят човешката душа с нищо друго освен със страх пред властта и насилието. Такова отхвърляне на представата за Божествеността като за власт и насилие е много важно, за да се избяга от представата за Бога като за „Господар” и да се освободи човек от тази лъжовна религиозност. По този повод пророк Осия казва:
”И в онзи ден казва Господ: Ще ме наричаш Мъжо мой и няма да Ме наричаш вече: Ваале мой. Защото ще премахна имената на Вааловите кумири от устата й и няма вече да се споменават по име”.
В началото отношението към Бога е било като към Господар на дома, като към Този, Който демонстрира своята власт и сила, но сега е дошло време положението да се промени и да се отнасяме с Него като към близък, като към партньор в съвместното строителство на един общ дом. Такива нови отношения с Бога стават възможни след като се разбие предишната религиозна традиция и представата за Бога единствено като източник на господство. Тъй като еврейското царство от древността е преобраз на Месианския процес, то и бъдещият Месиански процес има два стадия: в началото трябва да дойде Месия Йосифовия син (реализацията на бъдещия Саул), а после той постепенно бива сменен от Месия Давидовия Син (реализацията на бъдещия Соломон, а след това Исус Христос). Това означава, че Месия бен Йосиф строи материалната структура, а Месия бен Давид я изпълва с духовно съдържание. От гледна точка на описаните в кабала стадии на поправяне Месия бен Йосиф преодолява черупката, а Месия бен Давид съединява искрите в единна структура. В историческа перспектива това се изразява във факта, че първият може да създаде държава, но няма да може да я удържи. (В древността династията на Саул е прекалено фокусирана върху военно-икономическите проблеми и затова не успява да се задържи и пада от власт). Тогава грижата за поддържането на държавата преминава към династията на Давид, която вижда своята задача не само в поддържането на материалния живот на народа, но и в неговото духовно-религиозно възраждане. Неслучайно Библията ни описва Месия като идващ на осле. Но какво означава думата осел („хамор”)? Оселът е транспортното средство, „оселът” са процесите, които довеждат Месия. Тези процеси са материални (в частност думата „хамор” е свързана с думата „хомер” – материя). Тоест при всички случаи е необходимо да се съсредоточим върху материалното, тъй като ние живеем в материален свят. Трябва да организираме обезпечаването на материалния живот на нас и семейството си и да се занимаваме с материалните потребности, които малко или много отвличат душата ни от духовното. Но материалното само по себе си не е нито добро, нито лошо - всичко зависи от това как се отнасяме към него и за какво го използваме. Ако обаче прекалено много се занимаваме с материалните проблеми, това може да доведе до тежки и неприятни последствия и ние виждаме, че в материалната област на обществения живот има толкова много „отвратителни” неща, които се явяват „магарешкия тор” от осела на Месия. Ясно е, че ако човек язди магаре и се придвижва напред, „торта” от магарето остава далеч назад и така не се явява проблем, тъй като главното е придвижването. Но има моменти, когато „магарето ни” остава дълго време на едно място и тогава тази „тор” става проблем. При наличието на твърде много подобни явления има опасност те да станат цяла планина, така че тази „планина от магарешки тор” да скрие слънцето и ние да останем на сянка под нея. Може да се окажем в положение, когато не виждаме нищо около себе си освен планината „тор” и всички разговори за живота да се свеждат само да обсъждането на неговия неособено приятен аромат...
В таблицата по-долу ясно се вижда връзката между двата месиански подхода:
-------------------------------------
В статията са използвани идеи от книгата на Пинхас Полонский „Израел и човечеството”, „История на Ерусалим” на Саймън Себаг Монтефиоре, както и книгата Зоар