Като продължение на сравнението между първия и втория разказ за Сътворението на света ще премина към обсъждането на някои важни детайли именно на втория разказ (отсъстващи в първия) и към анализ на Дървото за Познаване на Добро и Зло. Като в моя анализ аз ще се опирам до голяма степен отново на формулировките разработени от рав Йосиф Соловейчик.
Две „Йецира” – “двойствено формиране”
Първият разказ за сътворението на света не описва подробно процеса на „конструиране на човека”. Разглеждайки човека като част от природата първият разказ за сътворението е по-зает с процеса на реализация от страна на човека на думите на Бога: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте и владейте..”, отколкото лично със структурата на човешката личност. Съвсем друго нещо представлява вторият разказ за сътворението. В самото му начало ние срещаме описание на това как Бог оформил структурата на личността на Адам (описание, което е много важно в далечен план за разбиране на човешките проблеми).
„И Господ Бог образува човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание и човекът стана жива душа”.
Ще започна разбора на този стих с анализ на думата „създал”. Както добре знаем при превод на Библията от иврит на друг език са неизбежни смисловите изкривявания, тъй като в останалите езици няма достатъчен брой понятия отнасящи се например към процеса на Творение (особено това се проявява в превода на глаголите) в резултат, на което вместо ясната идея на понятието възниква общо „замазано” описание. (Опитайте като пример да приложите математически текст върху ”прост разговорен език”, без да използвате специални термини, а да ги замените с описания и ще разберете колко са далеч другите преводи от оригинала). В частност противопоставянето на глагола „бара” (”сътворил от нищо”) и „аса” (”направил нещо от друго съществувало по-рано нещо”) е противопоставяне, на което се държи цялото описание на творението на света в първа глава на книгата Битие, и което не може адекватно да бъде преведено на друг език, поради което то неизбежно се изплъзва от вниманието на четящия Библията в превод. (Това разбира се по никакъв начин не означава, че останалите езици са „непълноценни” или „слаби”, но всеки език отразява душата на културата на народа и е приспособен за нея. Повечето култури в своята основа са емоционални, а противоположно на това еврейската е интелектуална. Затова повечето други добре предаващи емоциите езици са недостатъчни при описанието на структурата на вселената). Аналогичен е проблемът и във втория разказ за сътворението на света. В израза „И Господ Бог създаде човека” в еврейския текст на Петокнижието стои глаголът „вайицер”. Тази дума може да се преведе приблизително като „формирал”, „оформил”, „конструирал”, т.е. направил някаква вещ със сложна вътрешна структура. По-нататък в същата глава е казано:
„И Господ Бог образува (тук е използван същия този глагол „вайицер”) от земята всички полски зверове и всички полски птици”.
Тоест при описанието и на човека, и на животните е употребена една и съща дума („вайицер”) в една и съща граматическа категория. Но интересното е, че тези думи са изписани по различен начин: „вайицер” относно човека е написано с две букви „йуд”, а при животните с една буква „йуд”. А както знаем в Библията значение има не само всяка дума, а и всяка буква и еврейската традицията обяснява, че естествено тази разлика не е случайна. Относно човека „вайицер” означава двойно конструиране, т.е. човекът от самото начало е създаден „двойствен”, неговата душа е създадена двойствена. А животното по своя смисъл е просто, т.е. неговата вътрешна структура е еднопланова. Говорейки за природния човек Библията подчертава неговата хармония, но преминавайки към описанието на метафизичния човек, тя ни показва неговата двойственост и вътрешна противоречивост. Противоречието, за което говори тук Библията не е „между душата и тялото”, то е друго. Това е противоречие вътре в самата душа на човека, между двата нейни компонента. Сама по себе си думата „йецер” означава „страст”, „стремеж”. И затова описаната в Библията двойна „йецер” в душата на човека следва да се възприема преди всичко като едновременно наличие на стремеж към добро и стремеж към зло, съществуващи в нашата душа. И тук е важно да се отбележи, че в юдаизма тялото (т.е. „страстите на тялото”) не се разглеждат като някакво проклятие, като нещо враждебно на душата за разлика от идеите на християнската култура, затова че „духовното е източник на добро”, а телесното е източник на грях и зло”. Напротив, двата стремежа – както доброто, така и злото се намират вътре в душата на човека, а „страстите на тялото” са тази енергия, която може да бъде насочена, както към добро, така и към зло. Може да се опитаме да направим тук сравнение с лекия автомобил: в този случай на душата съответства волана (който може да направлява автомобила в различни посоки), а „страстите на тялото” са наличието на горивото. Ако няма гориво (страсти), то автомобилът ще стои на едно място и няма да тръгне наникъде. Но ако има гориво и автомобилът е в състояние да се движи, то посоката на движение зависи изключително от волана, а не от горивото. Тоест борбата вътре в човека не е „между тялото и душата”, не е между Божественото и светското. Напротив, противоречието се състои в самата същност на Божествената душа на човека. Не тялото се бори против душата, а две страни в душата се борят една срещу друга за овладяване на тялото. Всичко, което се отнася към страстите на тялото от гледна точка на юдаизма не се явява нито грях, нито проклятие. Обратно, то се явява потенциал, много важна и централна възможност за реализацията на душата. С други думи страстите не трябва да се потискат, а да се пренасочват, т.е. тяхната енергия да се реализира за добро и затова постоянното потискане на нашите страсти се явява недопустима небрежност, пропиляване на Божествения дар. Умението да не разкъсваме своите „светски” страсти, а да ги пренасочим към добро – това е границата разделяща не-злодея от праведника!
Две нива на двойственост в душата на човека
И така, описвайки формирането на човека Библията ни говори за неговата принципна „двойственост”. Затова че основата на неговата човечност и фундаментът на всички негови достижения се намират във вътрешен конфликт. И тук следва да се отбележи, че има две нива на „двойственост”, две нива на противоречие в душата на човека. За едното аз споменах вече и това е двойствеността между „стремежът към добро” и „стремежът към зло”. Но има още едно второ ниво на двойственост вътре в самия стремеж към добро, това е противоречието между природния и метафизичния човек вътре в „душата на доброто”. То се явява противоречие между две цели, два идеала всеки, от които се опитва да завземе целия Адам. Целта и идеалът на природния човек е реализацията на неговия Божествен потенциал чрез властта над света. Целта и идеалът на метафизичния човек се явява реализацията на неговия Божествен потенциал по пътя на духовното осъвършенстване, и както ще видим по-нататък много важна роля в това играе познанието (и особено Дървото за разпознаване на Доброто и Злото), а така също и Дървото на Живота и човек се разкъсва и мята между тези две привличащи го цели. Това е и дълбокият екзистенциален дуализъм заключен в „душата на доброто” на човека. В кабалистични термини първата спомената по-горе двойственост е двойствеността на ниво „нефеш”: „нефеш бехемит” (”животинска душа”) против „нефеш Елохим” (”Божествената душа”). Но втората двойственост е двойствеността на ниво „руах”: „руах ха—олам ха-зе”, (”духът на Този свят”, „заобикалящата ни Божественост”) против „руах ха-олам ха-ба”, (духът на Бъдещия свят”, „отвъдната Божественост”). По този въпрос Аврам Исак Кук казва следното: „Не е възможно да се оцени значението на учението на кабала по въпроса за знанието за двете души - святата и нечистата, които са дадени на човека и затова как всяка от тях се стреми да завземе всичко около себе си стараейки се да разшири границите на своята власт над тялото на човека. Защото единствено изхождайки от тази представа за душата, ние можем да видим нейната тайна и да разберем мотивите за човешките постъпки. А мъдростта основана на морала благодарение на това знание ще може да контролира действията. Но още по-високо над това знание се намира знанието, затова че така също и вътре в самата душа се съдържат два духа – „духът на Този свят” (т.е. стремежът към поправяне на окръжаващия свят) и „духът на Идващият свят” (т.е. стремежът към чистата Божественост). И трябва да се признае, че тези два духа също водят един вид война един против друг, макар това вече да е друга, мирна война, пълна с любов и уважение, които всеки дух изпитва по отношение на другия. Но те са два! И когато единият дух се усили и например стремежът към Идващия свят изпълни докрай сърцето, тогава духът на Този свят не може повече, както преди да продължава да се занимава със светски неща, дори с най-възвишените и правилните от тях. И обратно, когато се усили „духа на Този свят”, тогава „Духът на Идващия свят” се оттегля и изпраща само слаби искри, за да осветява пътя на духа на Този свят, когато той върви по прав път (т.е постъпва достойно в този свят). Нашия праотец Исаак стана необичайно различен след „неговото жертвоприношение”, тъй като след това в него живееше само Духът на Идващия свят. И по причина на величието на сиянието на висшата светлина върху него, в неговия ум се запечатала мисълта за прошката в Идващия свят. Защото в отговор на думите на Бога: „Твоите синове са съгрешили?”, той няма да каже: „И какво, нека да бъдат унищожени, заради освещението на Твоето име”, както биха казали до голяма степен устремените към поправянето на „Този свят” Авраам и Яков, защото духът на Този свят е основан на справедливост, на награда и наказание. Що касае силата на милосърдието водещо до пълно опрощение, на нея е построено съществуването на света!, тя е взета именно от висшия Дух на Идващия свят възнесен над този свят и затова той е способен постоянно да го оживява и да осъществява над него Провидението за негово добро в пълен обем, както в частните неща, така и в общите. Мъдрото сърце наистина знае нищожността на Този свят като такъв и то издига своите мисли и чувства до нивото на Идващия свят и неговото блаженство. Но в момента, в който хората видят, че цялото творение – както Този свят, така и Идващият свят са в едно общо неразделно единство, то веднага и този свят става прекрасен за тях и затова те се опитват да го поправят и усъвършенстват, не заради него самия, но тъй като той е в неделимо единство с Идващия свят.”
И от това произтича стремежът на Божиите чада към усъвършенстването на живота в Този свят, което може да стане единствено чрез Христовата праведност. И това поправяне на света извършено от праведниците, ще произведе в бъдеще чрез своята сила всичко, което човешкият дух е открил по-рано, когато това е ставало от обикновена, повърхностна любов към Този свят като такъв, защото такава любов е била основана на хаос и на вътрешни лъжи. След Христовото идване обаче за света настъпи време разделно и двата свята вече са ясно разделени:
„И рече им: Вие сте от тия, които са долу. Аз съм от ония, които са горе. Вие сте от този свят, а Аз не съм от този свят.”
Христос дойде на земята именно, за да ни разкрие разликата между тези двата свята, тези два вида отношения на Бог с човека, тези два стремежа в човешката душа и думите на Йоан ясно показват това:
„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот. Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.”
Да, до този момент за съществуването на света е било необходимо и неговото заселване с „безумци” стремящи се единствено към своите материални достижения, защото по пътя си те също в някакъв смисъл строят и облагородяват света. Но много по-съвършен ще стане светът в бъдеще, когато неговия строеж и заселване бъдат осъществени от Църквата Христова и той ще се движи чрез пълнотата на знанието за Божията любов в Христа.
Адам обединява в себе си горните и долните светове
Описвайки процеса на сътворението на Адам, Библията казва:
„И Господ Бог образува човека от пръст на земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание и човекът стана жива душа (живо същество)”.
Тоест, само при съединението на „земния прах” отдолу и „диханието на живота” отгоре, само обединявайки материалните и духовни светове, човек може да стане „живо същество”. Еврейската традиция казва, че Бог е имал достатъчно ангели пребиваващи предимно в небесата, а така също и животни и други творения долу, затова Му е бил нужен човека, който някак да съедини в себе си тези два компонента. В съответствие с това човек не трябва да се стреми към небето опитвайки се да се откъсне от земята, защото тогава в някакъв смисъл той ще престане да бъде „живо същество”. Действително материалният свят тежи с голяма тежест върху нашата душа, пречейки й да се издигне към небесата. И затова всъщност има религии проповядващи, че душата трябва да се отдели от този товар, да напусне „света”, за да достигне святост. Със съжаление трябва да кажа, че този подход е разпространен и в християнството, което тълкувайки неправилно думите на Христос „Божието на Бога, а кесаревото на кесаря” бива раздвоено между святостта и всекидневния живот в този свят и затова на обучения в тази парадигма християнин му е трудно да живее на тази земя. Само че, както добре знаем монетата винаги има „две страни” и ако на едната й страна е видимия образ на кесаря, от другата й страна е невидимия образ на Бога, „защото всичко е от Него, чрез Него и за Него”. Да, Христос се обърна към Пилат с думите: „Моето царство не е от този свят” и Той наистина не беше от Този свят, но нищо не му пречеше да живее в него и „да ни остави пример да последваме по Неговите стъпки.” Именно затова Той се молеше на Своя Отец с думите: „Не се моля да ги вземеш от света”, т.е. не искаше човекът да се откъсва от „долния” свят, а изискваше от него не само самият той да достигне святост, но заедно със себе си да издигне към небесата целия този „долен” свят, т.е. да реализира царството на Бога на земята. Само така може да се осъществи Божията идея „както на небето, така и на земята”, защото святостта трябва не да се противопоставя на живота, а да се реализира в цялата нейна пълнота, в нейните материални обекти не по-малко, отколкото в духовните. Това освещаване на живота, съединяване на земята с небето не може да се отнася само за духовното. За да може човек да стане „партньор на Бога в делото на поправяне на света”, ние самите трябва да осъществим приближаването на земята към небето действайки оттук, отдолу. Бог стана човек, „защото Отец благоволи да всели в Него съвършената пълнота и чрез Него да примири всичко със Себе Си, и земните и небесните...” именно защото небето и земята бяха във война. Но Библията ни казва:
„Той е нашият мир, Който направи двата отдела едно и развали средната стена, която ги разделяше като в плътта Си унищожи враждата, сиреч закона със заповедите му изразени в постановления, за да създаде в Себе Си двата в един нов човек и тъй да направи мир, и в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата.”
Да, в историята имаше епохи, когато небето слизаше на земята, когато всичко на земята се осъществяваше по пътя на явните Божествени чудеса. Когато еврейският народ след робството в Египет ходеше из пустинята и хлябът му идваше от небето, дрехите на хората не овехтяваха и те не трябваше да полагат никакви усилия за преобразуването на света. Но тази ситуация бе признак за много ограничена във времето епоха, защото постоянното пребиваване на откритата Божествена светлина долу би разрушила самото съществуване на този свят, а това явно не влиза в плановете на Бога. Епохата на слизане на небето на земята е нужна единствено в качеството на основа за следващото самостоятелно придвижване на човека, за да се даде възможност на човек следвайки това, да приближи земята към небето при това съхранявайки естествения порядък установен на земята. И затова човек не трябва да разрушава своята връзка нито със земята, нито с небето. Ако той разкъса своята връзка със земята, т.е. се откаже от чистите земни проблеми и задачи и поиска да издигне до небето единствено душата си, той няма да може да изпълни своята задача, а с това и душата му няма да може да се приближи до небето. По същия начин ако човек дори изключително „заради благото на околния свят” бъде концентриран единствено върху земните проблеми и разкъса своята връзка с небето, то резултатът от неговите усилия ще бъде непременно провал и неспособност да издигне земята. Защото именно небето се явява тази прословута „опорна точка”, за която държейки се човекът може да премести земята. Именно това беше идеята за Боговъплащението в лицето на Богочовека Исус Христос.
„Градина на изток, в Едем”
Сътворявайки човека Бог не се бавеше със създаването на място за негово обитаване:
„И Господ Бог насади градина на изток, в Едем и постави там човека, когото беше образувал”.
Какво означават думите „градина в Едем”? Каква значение има тя за нас, къде е разположена географски градината? Работата е там, че ивритският предлог „ба” в думата „ба-Едем” може да се разбира не само географски „в Едем”, но и в смисъл на „в категорията Едем”, т.е. „Едем” може да бъде разбрана като описание, като характеристика на градината, а не само като нейно местоположение. Самата дума „Едем” означава „финес”, „филигранност”, „доведеност до съвършенство” и именно за тази финна шлифовка на човека и довеждането му до съвършенство е предназначена и градината. Нека си зададем следния въпрос: каква информация ни дава Библията съобщавайки ни, че Едемската градина е „на изток”? Тук отново трябва да се обърнем към еврейския оригинал, където: думата „ми-кедем” може да означава не само географско разположение – „на изток”, но допуска и друг превод – „от началното”. За разлика от нас европейците, които казваме, че: „Ако се обърнем на север, то отдясно ще се окаже изток, а отляво – запад”, близкоизточната система на ориентация относно хоризонта е следната: човек се обръща с лице на изток и това, което е пред него се нарича „кедем” – „отпред”, на ляво от него е север – „смол” (буквално: „ляво”), отдясно е юг – „йемен” (буквално: „дясно”). Затова от една страна „кедем” означава „изток”, но тази дума има също и много други значения, например, „отпред”, „източник”, „начало” и затова „ми-кедем” означава – „първоначално”. Тоест, изразът „ган ба-Едем ми-кадем” може да се преведе не само като „градина на изток, в Едем”, но граматически правилно и като „Господ Бог насадил градина предназначена за усъвършенстването на човека, първоначално предвидена градина”. По такъв начин Библията ни съобщава, че първоначално, още преди Бог да сътвори човека е било предвидено, че той няма веднага да бъде направен съвършен, но че човекът ще трябва сам да се възпитава, да доведе себе си до съвършенство, до финес, до филигранност. И именно затова още от самото начало градината е била предвидена за довеждане на човека до съвършенство.
Кой човек подлежи на „довеждане до съвършенство”?
Нека се обърнем към последните думи на стиха:
„И Господ Бог насади градина на изток, в Едем и постави там човека, когото беше образувал”.
Тези последни три думи предизвикват удивление и недоумение: какво означават и защо е нужно това уточнение? Нима има някакъв друг човек освен създадения от Бога Адам? Нашето недоумение е в резултат от всички тези несъответствия възникващи при превода на Библията на различен от оригинала език. Както знаем на иврит за разлика от други езици съществуват няколко различни по своята семантика глаголи относно сътворението и затова срещайки в превода глагола „създал” е нужно отново да се обърнем към оригинала, за да разберем какво конкретно се има предвид тук. Коренът на глагола използван в горепосочения стих е „йяцар” (буквално „оформил”). По-рано вече споменах, че даденият глагол при неговото прилагане към Адам от втория разказ за сътворението подчертава сложната вътрешна структура, двойствеността на метафизичния човек и затова само този човек е имало смисъл да се поставя в градината. В разказа за „природния човек” от първата история за сътворението, епизодът с Едемската градина въобще е пропуснат, тъй като царят (първият Адам) повече се вълнува от поправянето на дадения му от Бога свят, отколкото от дълбината на собствената си душа. Но на метафизичния човек градината му е необходима, защото светът за Адам от втория разказ за сътворението е светът на неговата собствена душа и за нейното развитие му е необходим полигон, лаборатория под формата на градина. Изложената идея за несъвършенството на създадения човек и необходимостта за неговото по-нататъшно развитие, при това с активното участие на самия него се явява много важна. Всъщност затова ни говори и заповедта в Стария Завет за обрязването: човек не се ражда идеален, той се нуждае от по-нататъшна „обработка” и преобразуването на тялото му е знак за преобразуване на душата му.
Дървото за Познаване на Доброто и Злото
Описвайки вътрешното устройство на Едемската градина Библията казва:
„И Господ Бог направи да израсте от земята всяко дърво, което е красиво наглед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото за познаване на доброто и злото”.
Много е важно да се отбележи, че и Дървото на Живота и Дървото за познаване на Доброто и Злото са изброени на един ред с всички други дървета в градината. И тъй като е очевидно, че Дървото на Живота влиза в числото на „красивите на глед и годни за храна”, то следователно в това число влиза също и Дървото за познаване на Доброто и Злото”. А щом Дървото за познаване на Доброто и Злото също е „красиво наглед и годно за храна”, то проблемът на Адам не е в това, (както на пръв поглед изглежда), че е ял нещо, което по принцип не е предназначено за него. Проблемът е съвсем друг: грехът на Адам се състоял в това, че той познал Доброто и Злото по-рано, отколкото му било разрешено. Така че по никакъв начин не трябва да се счита, че жаждата за познание и особено познаването на Доброто и Злото се явява принципно греховна. Напротив само по себе си познанието е реализация на Божествения план, проблемът е единствено в това, че всяко познание си има свое време! Важно е да се отбележи, че неслучайно дърветата на Познанието и Живота се явяват център на градината. Те съответстват на две много важни страсти, два страха, два основни центъра на притегляне за метафизичния Адам: страстта за непрагматичното познание и страстта за личното безсмъртие. Именно тези две страсти отличават „метафизичния” човек във втория разказ от „природния” Адам в първия разказ. Природният човек, както вече казах разглежда себе си и своята човешка същност преди всичко като интегрална част от човешкия род. Вечността на човешкия род е и неговата собствена вечност. В него по принцип не съществува проблемът с индивидуалното безсмъртие. Разбира се, както всяко друго живо същество (т.е. на чисто животинско ниво) „природният човек” също се страхува от смъртта. Но това нежелание да умира се намира в него на ниво „животинска душа”, а като Човек него го вълнува не личното безсмъртие, а продължаването на себе си и своите дела в потомството и последователите си. Затова Дървото на Живота (даващо индивидуално безсмъртие) не се явява важна страст за природния човек и съответно в първия разказ за сътворението за Дървото на Живота не се казва нищо. Природният човек няма също и страст към Познаване на Доброто и Злото. Бидейки цар, той е загрижен затова доколко правилно да управлява своето царство. И затова на него му е нужно да знае единствено това, което е нужно за правилното управление на света и в познанието си той е пределно прагматичен. А нали познанието на Доброто и Злото всъщност не е прагматично, то не е знание, което „се прилага на практика”, пряко. За разлика от него за метафизичния човек познанието е важно само по себе си и не се отнася към „приложението”, защото то е разширяване на неговия вътрешен свят, което е единственото ценно за него. Непрагматичността не го спира, напротив: той е заинтересован изключително от своята душа, от своя вътрешен свят, а съвсем не от прилагане на този вътрешен свят за поправяне на външния свят. Той се вълнува от „вечните въпроси” незадължително необходими в практическия му живот, него го вълнува Познанието само по себе си, особено познанието на Доброто и Злото. Метафизичният Адам го вълнува също и личното безсмъртие, нали настоящият свят, целият космос е свят вътре в него и с неговата смърт умира и този свят. Иначе казано личната смърт за него не е просто махане на една единствена от милионите „нишки на килима”, а крушение и край на цялото творение. Затова двете Дървета – на Познанието и на Живота се явяват за него център на градината, т.е център на притегляне на цялото негово същество. И така, можем да допълним нашата таблица систематизираща различията между природния и метафизичния Адам с още три строфи:
В заключение още веднъж ще отбележа, че единствено при хармонизирането и уравновесяването в себе си на двамата „Адамовци” се състои пътя на човека към Бога. Наблягането на едната от тези страни и забравяйки за другата, може да доведе единствено до разрушение и крах. Именно затова говори апостолът като казва:
„Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух.”
Градината - източникът, който храни света
Библията казва: „И река изтичаше от Едем да напоява градината, откъдето се разклоняваше и стана четири главни реки” и по-нататък е описано как тези четири реки дават вода на целия свят. Главната идея, която тук ни интересува се състои в това, че съгласно описаната картина „Градината храни света”, а не обратно. Материалното благословение и благосъстояние символизирано чрез реките излиза от градината – духовната сфера и чак след това се разпространява в долния свят, проектира се върху него и се въплащава в него, както духовното в материалното. Това свойство, че материалното благополучие се явява следствие от съществуващото духовно ниво присъства в целия свят. И откритото проявление на тази зависимост е също една от категориите на градината и тя се състои в това, че там на човека е открито и ясно показано, че материалната същност е единствено проекция на духовната.
Раят в светлината на кабала
Ако на средностатистическия християнин му зададем въпроса: „С какво се е занимавал Адам в рая”? (или което е същото: „Какво въобще е трябвало да прави човекът в рая?”), най-вероятно ще получим отговор от рода на: ”В рая човекът не е правил нищо, той само се е наслаждавал и си е почивал”. Но вглеждайки се в Библията ще видим, че еврейската представа за рая всъщност е съвсем друга и следващият стих ни съобщава за какво Бог бе поставил човека в Райската градина:
„И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази”.
Виждаме, че човекът в рая съвсем не е безделничил, а е „обработвал градината и я пазел”. Иначе казано - в Рая човекът е работел! От друга страна, след изгонването от градината на Адам му е казано: „С пот на лицето си ще ядеш хляб”, което ни навежда на мисълта, че работата в градината преди изгонването не е била работа с пот на лицето. И така, еврейската традиция ни разкрива Едемската градина като място, на което човекът е зает с работа. Друг въпрос е, че там той не е работел „с пот на лицето”. Съдейки от всичко това можем да стигнем до извода, че дейността на Адам в градината не е била физическа, а духовно-интелектуална. Но в същия момент ще бъде грешно да се мисли, че Градината е била място само за чисто интелектуална дейност. Един мидраш (предание част от традицията) обяснява, че в градината работата на материално и на духовно ниво представлявала едно единно цяло и в това се състои разликата между Едемската градина и днешния свят, където материалното и духовното макар да са взаимосвързани, все пак са съвършено разделени. В градината в резултат на интелектуалните и емоционални постижения на Адам материята веднага сама реализирала това, което човекът е постигал, тъй като категорията на Едемската градина е категория на откритост, на явление на Божественото присъствие и затова в градината съществува такъв свят, където зависимостта на материалното от духовното се проявява явно. Тоест в градината човекът предимно чрез интелектуални и духовни усилия преобразувал материалния свят, а след изгонването от Рая усилията на разума станали недостатъчни и освен чрез добавяне на разбиране и познание, човек е трябвало да работи също и с ръцете си, за да осъществи материално своето познание, т.е. да върши физическа работа, работа „с пот на челото”. Представата за Рая като за място, където човекът работи, може да ни се стори поначало малко необичайна, но нека да се замислим: нима идеалът (т.е. Раят) се явява за нас само получаване, покой и бездействие? Та нали може да се умре от скука! И ако се замислим и загледаме в дълбините на своята собствена душа, веднага ще се убедим, че истинската представа за Рая действително е такава: това е място, където може да се работи и твори (”да се култивира Градината”), но не е задължително да се работи с ръце (физически), достатъчно е да се почувства, измисли, разбере и изобрети, а материалното въплащение ще се реализира веднага само.
Как Адам е обработвал Градината?
Затова как е протекла дейността на Адам свързана с обработването на градината, може да ни помогне по-внимателното вникване в разликата между първия и втория разказ за сътворението на света и по-специално въпросът за времето на появяване на растенията. Във втория разказ се казва:
„А никакво полско растение нямаше още на земята и никаква полска трева не беше още поникнала, защото Господ Бог не беше дал дъжд на земята, който да обработва земята”.
Тоест съгласно втория разказ преди появата на човека, т.е. преди шестия ден на творение не е имало още растения. А съгласно първия разказ растенията са се появили на третия ден на творение. Съгласувайки двете версии гореспоменатия мидраш казва: Когато на шестия ден на творение човекът дошъл в градината видял, че всички растения „се показват от земята” (още от третия ден), но никое от тях след това не растяло. Какво започнал да прави човекът? Естествено на първо място той се опитал да реализира своята най-човешка категория, а именно - започнал да мисли. Желаейки да помогне на растенията, той се опитал да почувства и разбере какво не им достига, в какво се състои причината за спирането на растежа им. Разбирайки, че причината е отсъствието на дъжд, Адам започнал да мисли затова, откъде трябва да дойде дъжда и осъзнал, че той трябва да бъде изпратен от Бога. Затова започнал да се моли на Бога за дъжд, след което завалял дъжд и всичката трева и дърветата веднага започнали да растат, и Градината моментално израстнала. Това еврейско предание ни дава една гледна точка относно това в какво се е състояла работата на Адам, а именно че, за да постигне изграждане на света и построяване на своите взаимоотношения с Бога, той е трябвало да проникне в света, да го опознае и в съответствие с това колко е напредвал в дадена посока като следствие от своята интелектуална работа, толкова се е преобразувал и обкръжаващия го материален свят. По този начин работата на Адам в градината протичала неразривно и едновременно и в духовната и в материалната област, защото там физическото преобразуване на света се явявало автоматично следствие от интелектуалните постижения. От библейския текст виждаме, че Адам е притежавал пълна власт над света, и че казаното от Бога за характера на създадения от него човек, че „ще владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя”, се осъществявало през периода на пребиваване на Адам в градината. Именно тази възможност да променя и строи света със своите интелектуални и чувствени усилия (т.е. „познание”) е кабалистичната представа за Рая и Библията последователно ни разказва, че целият живот на Адам в градината е бил концентриран именно върху познанието. В началото познал дърветата и благодарение на това израстнала и градината. След това той познал животните, давайки им имена, т.е. свързал животните с човека, „приучил ги и ги опитомил” въвеждайки ги в своя свят. След това познавайки своята жена на Адам му се родило дете. И в същото време едно единствено познание не му било все още разрешено – познанието на Доброто и Злото, на което Адам „се провалил” и бил изгонен от градината.
Смисълът на молитвата
Тук искам да направя едно малко отклонение и на основата на тази история да се опитаме да вникнем относно това в какво се състои смисъла на класическата молитва според кабала, която съгласно споменатото предание се явява една от много важните съставни части на „работата в Едемската градина”. Очевидно е, че смисълът на молитвата съвсем не е в съобщаването на Бога за някой наш проблем!?, защото Бог и така изначално знае от какво се нуждаем и знае това дори по-добре от нас самите. Това е в пълно съгласие с думите на Евангелието: „Отец ви знае от що се нуждаете преди вие да Му искате.” Но защо тогава Бог Сам не изпратил дъжд, а чакал, докато Адам не се обърнал към Него с молитва? Защо, въпреки че Бог знае от какво се нуждаем, Христос все пак ни казва да се молим? Защото Бог е искал Адам (и всички ние) да се развие в своето познание на света, за да може в процеса на молитвата той да осъзнае своята връзка с Бога. За да може човекът да разбере, че е длъжен да полага усилия, да се старае и работи, а не да безделничи, и че получава това, което му е необходимо, не поради „силата на своите ръце”, а това че единствено Бог му дава всичко. Тоест смисълът на молитвата се състои в интелектуалните и духовни усилия на човека, заради които като награда Бог изпълнява молбите съдържащи се в молитвата му. (Тук ще отворя малка скоба, тъй като желая да кажа, че истинската съзерцателна, съкровена, променяща молитва не е онова еднотипно, всекидневно, безкрайно изреждане като латерна на едни и същи нужди, които Бог така или иначе знае. Със съжаление обаче трябва да си признаем, че в евангелските среди относно молитвата се е насадила именно тази инфантилна представа. По подобие на детето, което ежедневно до втръсване повтаря на родителите си: Купи ми това, купи ми онова, дай ми това, дай ми онова, искам това, искам онова. От опит знаем, че в подобни случаи вариантите са два: или родителите бързо ще поставят своето дете на мястото му като „лекичко го дисциплинират” или ще задоволят капризите му с цел да си спечелят спокойствие, но... само до следващия ден, когато ситуацията отново ще се повтори, тъй като детето вече ще иска нещо друго, така да се каже то също си има свой „молитвен списък”!? Както много други библейски текстове за съжаление и притчата за неправедния съдия често я тълкуваме, както на нас ни е удобно опитвайки се да извием ръцете на Бога, да го „кандардисаме” и т.н. Само че Бог не е нито духа от вълшебната лампа, нито феята с вълшебната пръчица, нито пък „неправедния съдия” от притчата, който ще ни даде попросеното само, за да Му се „махнем от главата”. Не! За да ни отговори, Той се интересува преди всичко от въпроса: защо ни е това, което искаме в молитва, за какво ще го използваме, какво ще е нашето участие в поправянето на света като резултат от отговорената ни молитва. Иначе другото е просто човешкото „на ти-дай ми”. Разбира се, когато се „родим отгоре” ние първо сме деца и е нормално да се държим по детски, да четем Библията по детски, да се молим по детски и т.н. Но Бог не желае цял живот да общува с нас на детско ниво, а иска насреща да има зрели, мъдри и мислещи хора, които нямат нужда постоянно да държат ръката на родителите си, когато пресичат улицата. Да, в първи клас е нужно детето да бъде послушно, покорно и да приема всяка дума от своите учители, защото иначе няма да научи нищо, но ако в 12 клас отново го пощипват по червените бузки и му казват, колко послушно и добро дете е, значи нещо не е наред... Именно това има предвид апостолът, когато казва:
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах. Откак станах мъж, напуснал съм детинското.”
„Екологичната идея” в Библията
След като говорихме затова в какво именно се е състояла работата на Адам в Едемската градина, ще преминем към неговата втора задача – охраната на градината. От кого Адам е трябвало да пази градината? От животните? От змията? От стихийните бедствия? От кого наистина Адам е трябвало да охранява градината в този идеален свят, който Бог създал и къде личи да има въобще някаква опасност, която да я заплашва? Този въпрос поначало може да ни учуди, но замисляйки се бързо ще разберем, че отговорът на него е очевиден. Кой реално действително е можел да разруши градината и кой в края на краищата сторил това? Очевидно е, че това бил самият Адам. Иначе казано човекът е трябвало да охранява градината (а нали градината е целия свят) преди всичко от самия себе си. Именно Адам, както показва разказът на Библията се явява главния източник на опасност за творението. Той е главният потенциален разрушител и една от много важните заповеди дадени ни от Бога е необходимостта да пазим света от разрушителното влияние на човека. Идеята, че човек трябва много внимателно да следи за това да не разруши околния свят, защото именно откъсвайки от плода на забраненото дърво човекът разрушава света (на езика на книгата Битие „води до изгонване от градината”) се явява „екологичната идея” на Библията. Важността на екологията и защитата на околната среда се явяват много важен религиозен принцип. Но както и всяка друга положителна ценност, екологичната идея не трябва да бъде абсолютизирана, тя трябва да бъде уравновесена с друга „противоположна на нея” идея и включена в общата равновесна структура на ценности. Бог заповядва на човека не само „да пази градината”, но и „да я обработва”. Той ни е заповядал „да властваме над земята и да я преобразим”. Наскоро четох историята за това как веднъж гръцки философ попитал рав Акива: „Чии дела са по-добри – делата на Бога (т.е. създаденото от природата) или делата на човека? Рав Акива му отговорил: „Ти какво предпочиташ да ядеш на обяд: изпечен хляб или сурови зърна пшеница?” С други думи, човек трябва да поддържа умерената екологична идея: положително оценяща самия факт на технологичната власт на човека над света, но едновременно с това да настоява за защита и опазване на околната среда. Но ако правилната „искра” на екологичната идея се абсолютизира, то резултатът е краен екстремистки екологизъм, превъзнасящ естествеността и девствеността на природата и жадуващ по възможност да се отстрани всяка „изкуствена” намеса на човека в света. (Този конфликт може да се види много ясно в България, където двете противоположни страни се борят относно това дали да се разширят например ски пистите в нашите зимни курорти, за която цел ще е нужно да се отсекат известен брой дървета. Едната страна в този конфликт счита, че природата не трябва да се докосва и всяка човешка намеса ще доведе до катастрофални последици. Разбира се те имат съвсем резонно основание за тези свои твърдения на базата на предишен негативен опит от многото случаи на незаконно и несъобразено с околната среда строителство. Но от друга страна практиката в много европейски страни показва, че когато инфраструктурата се разширява по правилния начин, това не води до негативни последици, а обратно дори спомага за развитието на зимния туризъм в тези страни и дава възможност на хората да прекарват по-приятно време сред природата без да я унищожават. В тази връзка другата гледна точка твърди, че в стремежа да се опазят природните дадености, човекът не бива да оставя всичко около него да обрасне и се превърне в девствена гора, защото нашата цивилизация постоянно се развива и връщане назад няма). Та движението на „зелените” (защитниците на околната среда) е впечатляващо, когато се явява интегрална част от многоцветния спектър, но когато този цвят потиска всички останали, той става отровно-зелен. Защото в социален план паралелът на „абсолютизация на природата и естествеността” се явяват идеализация на „първобитни хора”, „кухи глави управляващи държави” и прочие анти-интелектуални концепции, които противоречат на нормалния ход на живота. При това отричайки екстремисткия екологизъм ние трябва още веднъж да подчертаем, че умереният, разумният екологизъм е много важен и позитивен и на екологията е отделено голямо място в Библията. Затова днес имаме закони забраняващи без крайна нужда да се изсичат дървета, да се ловуват животни за развлечение или по друг начин да се руши природата, закони за защита на природата от вредното влияние на отпадъците на промишлени предприятия и т.н.
Два аспекта в „обработката и охраната” на Градината
Вече отбелязах, че думите относно „обработване и охрана на градината” се съдържат само във втория разказ за сътворението на света. Но те имат определено отражение и в първия разказ, където се говори, затова че човекът трябва „да преобразува земята и да властва над нея”. В тази връзка можем да опитаме (внимателно) да наложим схемата за връзката между двамата „Адамовци” и върху историята за Света/Градината. Тогава нещата могат да бъдат допълнени по следния начин:
--------------------------------------------------------------------------------------
* В статията са използвани материали от книгата „Самотният вярващ човек” на Йосиф Соловейчик.