ИДЕЯТА ЗА ПОСТРОЯВАНЕТО НА ХРАМА
Храмът като място за среща на човека с Бога
Храмът (Скинията) заема огромно място в еврейската традиция и на него е посветена значителна част от Петокнижието. Вниманието към храма е толкова голямо и толкова много е написано за него, че при непредубеден прочит на Библията може да останем с впечатление, че всичко се върти именно около храма. Но защо на Бог му е нужен храм? Какво този храм добавя към света? В какво се състои смисъла на храма? Ясно е, че храмът не се явява цел, а е само средство, но много важно средство, тъй като храмът представлява особено място, в което е възможна срещата на творението с Твореца. Бог е създал света, защото иска да се среща с човека, да бъде в диалог с него, но на това ниво на развитие, на което светът се намира, откритата среща на човека с Бога е все още невъзможна. Затова Бог е заинтересован от създаването на особено място на Земята, в което такава среща да бъде поне „частично-открита” и именно в това е смисъла на построяването на храма. По тази причина всяка религия има своите храмове и християнството не прави изключение. Всеки християнин посещава онзи храм, който му е най-близък до сърцето, където може да намери сродни души и най-вече пълноценно да почувства Божието присъствие в мислите и душата си. Тъй като християнството е заченато в лоното на юдаизма, съвсем естествено е то да наследи множество елементи от еврейския храм. Искаме или не, вярваме или не, харесва ни или не, но много от богослужебните практики на еврейската традиция, за които четем в Божието Слово са оставили (по различен начин) своя отпечатък в духовния живот на трите християнски конфесии - православие, католицизъм и протестантство. Ако изследваме внимателно книгата Изход ще видим, че по отношение на храма и служението в него са ни показани два отделни подхода: гледната точка на Мойсей и гледната точка на Аарон, (което естествено не е случайно). В християнството обаче различните конфесии са взели само онова, което им е най-близко и отговаря на тяхната душевност, традиция, богослужебни практики, форми на поклонение и т.н. С тази статия моята идея е не да давам оценка кой подход е по-правилния (защото всъщност няма правилен и грешен), нито да ги противопоставям един на друг. Моето желание е да дам един пример основан на кабалистичния анализ и начин на мислене свързани конкретно с идеята за храма и начина, по който тя се е отпечатала в християнството. По тази причина в първата част ще разгледам храма така, както той ни е описан в Библията съгласно двете гледни точки (на Мойсей и Аарон), а във втората част ще разгледам връзката между тези два аспекта, както по отношение на еврейския храм, така и в тяхната християнска перспектива. Това ще ни помогне да разберем не само какъв е идеалът за храма, за който Библията ни говори, не само как той се претворява на практика във всяка една от конфесиите, а какъв е смисълът на всяко едно от нещата, на които сме свидетели, а често и преки участници. Напълно съм наясно, че тези мои размишления отново ще предизвикат определени реакции в средите и на трите християнски клона, но моята цел е не да ги конфронтирам една на друга, а да покажа различните начини на интерпретация на идеята за храма изразени чрез начина на служение и поклонение на Бога във всяка една от тях. Смисълът на моите размишления е от една страна да покажа онова, което библейският текст ни разкрива относно първоначалната идея за храма в светлината на еврейската традиция, а от друга да ни помогнат да прозрем многоразличната Божия благодат, с която светът е надарен, на чиято благодат всички ние като християни имаме щастието да се наслаждаваме в Господа Исуса Христа.
Структура на заключителната част на книгата Изход
Третата заключителна част на книгата Изход е посветена на Храма и на „хашраат Шехина” („пребиваването на святостта”). При задълбочен анализ на книгата Изход виждаме, че тя е разделена на двойки раздели, чиято цел е да ни представят събитията от „гледната точка на Мойсей” и „гледната точка на Аарон” и тези различия се проявяват особено силно, когато става дума за храма. Конкретно тази част от Петокнижието включва в себе си пет раздела, които оформят структурата на третата част на книгата Изход по следния начин:
Изход (25:1 – 27:19) – повеленията за Храма-1 (гледната точка на Мойсей).
Изход (27:20 – 30:10) – повеленията за Храма-2 (гледната точка на Аарон).
Изход (30:11 – 34:35) – кризата със Златното теле.
Изход (35:1 – 38:20) – изграждането на Храма-1 (погледът на Мойсей + Аарон).
Изход (38:21 – 40:38) – изграждането на Храма-2 (погледът на Аарон + Мойсей).
Първите два раздела описват думите на Бога на планината Синай и в тях ни е дадено идеалното видение за храма, като в тези раздели линиите на Мойсей и Аарон са представени като два различни подхода относно храма. След това идва единичният раздел свързан със Златното теле (раздела на кризата), а заключителните два раздела говорят за реализацията на храма долу на земята. Във всеки от тях гледната точка на Мойсей и на Аарон се преплитат, но все пак всеки раздел има своята доминанта.
Създаването на Храма е планирано изначално
В последователността, в която храмът ни е представен виждаме, че указанието за неговото построяване е дадено преди историята със Златното теле. Понякога може да чуем мнение, че Храмът и служението в него е било дадено на евреите едва постфактум, заради историята със Златното теле, поради човешката слабост и останките от езичеството, заради които Бог е трябвало да „слезе”. Тоест един вид Бог им казва: „ако ще принасяте жертви и ще извършвате служение, то правете го на Бога, а не на телето”. Такова мнение възниква обаче в еврейската традиция, поради невярното разбиране на текстовете на средновековния мислител и философ Маймонид, който действително говори, че определени заповеди и постановления и в частност служението в храма са били насочени към предотвратяване на разпространеното в древността идолопоклонство, но напълно неправилно е да се счита, че храмовото служение е било необходимо единствено за предотвратяване на идолопоклонството. Това, че в Библията храмът се появява преди Златното теле явно показва, че идеята за „храма като постфактум” е лишена от основание, защото всъщност храмът се явява продължение на Синайското Откровение. От библейския текст виждаме, че след получаването на Тората, Мойсей се качва на планината и там получава повеленията относно храма. Народът не е в състояние да се качи заедно с него и затова е необходимо това велико видение, което се открило на Мойсей, да бъде свалено долу. Това, което се случило на планината Синай е уникално събитие в историята на човечеството и затова е било необходимо да се създаде някаква структура, която да служи като постоянен проводник на това преживяване и да напомня за него на хората. Именно това е причината да се построи храм, с чиято помощ Откровението на Бога да стане постоянно.
ХРАМЪТ НА МОЙСЕЙ
Обща структура на храма на Мойсей
Най-краткото описание на Храма на Мойсей е, че той представлява „планината Синай в миниатюра”. Когато Мойсей се качва на върха на планината, той влиза в облака, в който е скрит Бог и по-късно от текста виждаме, че този облак закрива Скинията. Целта на стоенето на планината Синай е Откровението и в тази връзка Храмът на Мойсей е призван да продължи това Откровение и да даде възможност на хората да чуят Божественото Слово. Текстът от Изход 25:1–27:19 ни описва Скинията по следния начин: Входът на Скинията бил на изток, ковчегът, на чийто капак били херувимите бил отделен от завеса и стоял на западната стена като това място е наречено Светая Светих. Пред завесата е разположена маса (от северната страна, вдясно на влизащия), а насреща й седмокрилия светилник – Менората (от южната страна, вляво на влизащия). Източникът на Откровение било пространството между херувимите. То е отделено от завеса, пред която стоят Масата и Менората, а по-нататък в двора се намирал олтарът. Съгласно това описание Откровението се проявява по две линии: чрез Масата с „присъствените хлябове” (материалната издръжка и успешния икономически живот) и чрез Менората (светлината и мъдростта). Това е така, защото Масата и Светилникът се явяват базовите основи на ежедневния живот. Икономиката и просвещението-мъдростта в живота, както на еврейския народ така и в света въобще се коренят в масата и светилника в храма, докато в същия момент самото Откровение остава зад непрозрачната завеса. То не се вижда директно в нашия свят, но се проявява чрез двете линии: линията на просвещението и мъдростта и линията на успешния материален живот. Единствено съединението на тези две линии дава възможност на човека да запази равновесие в стремежа да се приближи до Бога. Виждаме обаче, че пред входа на храма стои олтар, (който е символ на стремежа на човека да се приближи до Бога), без който олтар човек не може адекватно да възприеме нито Масата, нито Светилника.
Приноси за Скинията
Построяването на храма е основано на „доброволни приноси” (на еврейски „трума”, откъдето идва и името на този раздел в еврейската Библия, т.е. доброволните жертви), което показва, че всичко започва вътре в човека, с доброволното негово решение да се приближи до Бога. По-нататък описанието на храма е дадено отвътре навън: в началото виждаме Ковчега, след това Масата, после Светилника, после Шатъра, след това дървените дъски за стените на шатъра, после Олтара във външния двор и накрая оградата на двора. Това символизира, че източникът на всичко е вътрешната воля на човека. В списъка „И ето какъв принос ще приемете от тях: злато, сребро и мед” виждаме, че тук няма желязо, т.е. в храма е нямало железни предмети, тъй като желязото не влиза в структурата на храма. По-нататък ще видим, че всичко, което се отнася към „величието” се прави от злато, това, което се отнася до „базата-основата” се прави от сребро, а отнасящото се към „подготовката на човека преди влизането му в храма” се прави от мед. „Синьо, мораво, червено” представлява вълна боядисана в син, пурпурен и червен цвят, а висонът е - лен. В тъканите използвани в храма (а също и в дрехите на свещениците) вълната и ленът можели да се съединяват, докато в същото време в ежедневието тяхното съединяване било забранено. Думите: „И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях” показват, че Бог ще обитава не само в храма, но и „между тях”, т.е. сред народа. Понятието „Шехина” (Обитаване, Божественото присъствие) е усещането на човека, че Бог присъства до него, в нашия земен живот. По този начин наличието на храма задълбочава и усилва чувството на човека за връзка с Бога.
Ковчегът
Центърът на Храма на Мойсей, с който започва неговото описание е Ковчегът на завета (Откровението), а не олтарът (Изкуплението). Вътре в ковчега се намират скрижалите, (а впоследствие до тях и Тората), които един вид се явяват изказано и написано Откровение. Върху капака на ковчега са разположени херувимите от пространството, между които се ражда гласът на Бога и това е по-нататъшното, продължаващото Откровение. В много религии в центъра на храма се намира изображението на Бога, но в юдаизма в центъра на храма се намира не „изображението” на Бога, а Неговото Откровение, т.е. повеленията на Бога. Много важен аспект на еврейската концепция за „невидимия Бог” се състои в това, че в центъра на религиозното чувство се намира не „образа на Бога”, а „следването пътищата на Бога”. От своя страна виждаме, че Ковчегът, Масата и Менората съединяват дървото със златото (ковчегът и масата са направени от дърво, обковано със злато, а менората от злато във формата на дърво). Тоест дървото като символ на вътрешния живот расте само, от естественото развитие на страстите и душата, но то трябва да се намира в строги рамки от метал. Целият храм, неговите съдове и завеси били изпълнени със злато, но в същото време, както ще видим по-късно се оказва, че златото е в основата и на Златното теле. За нас днес златото е синоним на богатство, но в езика на Стария Завет синоним на парите се явява среброто, докато златото е символ на духовното ниво на човека, на морала (днешния израз „златен човек”). Бог предсказал на Авраам, че неговите потомци ще бъдат изгнаници в чужда земя, но след това „ще излязат с голям имот”. Златото се явява символ именно на това културно богатство (имущество), което евреите изнесли от Египет. Но това „злато на Египет” не било чисто и затова в процеса на очистването то било разделено на две части: излишното и неправилното отишло за направата на Златното теле, а останалото (правилното) – за строителството на храма. Думите: „да направиш златен венец наоколо” символизират „венеца на Тората” и високия статус на нейните носители. Понятието „херувим” (керувим) за пръв път се среща при описанието на охраната пред входа на Райската градина като по този начин херувимите се явяват границата на световете, разделяйки и охранявайки входа към висшия свят. Тук в описанието на ковчега „измежду двата херувима, които са върху ковчега с плочите на свидетелството, ще говоря с тебе”, херувимите също разделят световете, създавайки „вход”, чрез който Божественото Слово идва в нашия свят. По-нататък Старият Завет описва Бога като „възседнал на херувими” и „летящ на херувими”, т.е херувимите се разглеждат като входни точки към висшите светове. Последващото откровение обаче (гласът на Бога от пространството между херувимите над ковчега) изниква непосредствено от първоначалното Откровение (скрижалите и Тората в ковчега)!
Масата с присъствените хлябове
Масата е разположена на северната стена, отдясно на влизащия. Тя е символ на материалното благополучие, а хлябът върху нея е символ на това, че храната е свързана с Бога. Еврейската традиция ориентира човека към материална успешност, така че материалното благополучие има също и религиозна ценност. „Златният венец” символизира „венеца на царството” (това е втори венец след „венеца на Тората” от Изх.25:11). Венецът подчертава религиозното достойнство на този, който е отговорен за икономическото благополучие на народа. Присъствените хлябове били 12, тъй като това символизира броя на племената, т.е. самостоятелния материално-социален живот на всяко коляно.
Менората
За разлика от ковчега, който е символ на небесното Откровение и се намира зад завесата като е недостъпен за виждане отвън, Менората е символ на мъдростта идваща от човека и чрез човека. Тя е открита и се намира отвън завесата. Менората стои срещу Масата с присъствените хлябове, т.е. в някакъв смисъл Масата и Светилникът са взаимосвързани, което показва, че Божият народ може да даде светлина на човечеството само, когато самият той живее материално успешно. Светилникът трябва да бъде изкован (т.е. от едно парче злато, а не сбор от няколко парчета), което показва, че мъдростта и познанието на творението са един интуитивен процес, а не сбор от отделни независими части. Менората е златна, но е във вид на растящо и развиващо се дърво с шест обикновени чашки на клоните и една специална чашка на централното стъбло. Както и седемте дни на творението тези чашки символизират многообразието на света (в дадения случай – многообразието при проявата на духовността) в неговото единство. Менората (стояща на южната стена) била разположена от север към юг, паралелно на завесата. Чашката на централното стъбло се нарича „нер маарави” (”западната чашка”) и била насочена към Светая Светих, а останалите 6 чашки (по 3 от двете страни) били насочени към нея. Образите на храмовите съдове били показани на Мойсей и вкоренени в неговата душа, а не били вписани изрично в текста, затова по-нататък именно Мойсей носи в себе си образа на Храма. Тъй като този образ на святост се предава непосредствено от учителя на ученика, затова той винаги си остава в някаква степен устен, и поради тази причина не може да бъде напълно фиксиран в текста.
Покривалата на Скинията
Продължавайки да описва структурата на храма, Библията преминава към неговата външна част - шатъра и завесите. Обикновено описанието на всяко здание започва с неговия външен вид и едва след това се преминава към предметите, които се намират вътре, но тук виждаме, че описанието на Светилището е обратно: то започва с храмовите съдове и едва след това говори за неговия външен вид. Това е така, защото същността на храма е вътре, а всичко външно е нужно единствено за реализация на вътрешното. Херувимите се намират на границата между явната и скритата Божественост, затова те са изтъкани също и на покривалата на стените на храма. Смисълът на храма на Мойсей се явява не молитвата и не жертвоприношенията сами по себе си, а обезпечаването на условията за среща на човека с Бога и херувимите са тази граница, чрез която срещата се осъществява. Текстът ни описва два реда покривала и над тях външно кожено покритие. Когато човек е вътре в Скинията, той вижда стени от греди, а на тавана тъкан (плат) с изкусни шарки и изображения. Тъканта е изтъкана от седем нишки, покрити отгоре с козя вълна и пазещи от дъжд и вятър. Това напомня костите, месото и кожата на човека, защото храмът е подобен на човешкото тяло, в което има важни органи: Ковчег, Маса и Менора. Частите на тялото се нуждаят от скрепяване помежду си и затова отразявайки светлината на Менората златните куки-закопчалки изглеждали като звезди на вътрешното небе на Скинията.
Гредите (дъските) на Скинията
Скинията имала 20 греди на южната страна към пладне. Две подложки под една дъска за двата й шипа и две подложки под другата дъска за нейните два шипа. И на другата страна на Скинията на северната страна имало 20 дъски. Общо 40 сребърни подложки – две подложки под едната дъска и две подложки под другата дъска. Стените на Скинията се правели от плоски дъски високи 10 лакти. Всеки две съседни дъски образуващи ъгли долу се съединявали, а отгоре се скрепявали с пръстен. Дъските поддържащи завесите на Скинията (символ на еврейския народ) имат няколко нива на съединяване: всеки човек чрез „подложка и пръстен” е съединен със съседния човек, а „отделни болтове” съединяват групата хора, разположени недалеч един от друг. Освен това имало още и средни болтове (вътрешни, незабележими отвън) преминаващи през всички дъски и обединяващи ги в единно цяло. Тази система на многослойно обединение чрез подобна структура символизира придаването на устойчивост на обществото.
Завесите на Скинията
Скинията има две завеси: външната закрива входа на храма, а вътрешната отделя помещението на храма от Светая Светих. „Святото място” и „Пресвятото място” съответстват на двете нива на святост. Има святост, която е присъща на ежедневния живот – Светилникът и Масата, т.е. присъствието на Бога в мъдрост и просперитет. Тази святост обаче се храни от святостта на по-високо ниво, от трансцедентната святост, от Откровението и Ковчега и именно херувимите отделяли едното ниво на святост от другото. Думите „светилникът срещу трапезата” подчертават равновесието между Масата и Светилника, за което споменах по-рано.
Олтарът
Това е външен олтар стоящ в двора на храма, който служи за изгаряне на жертвите. Стените на олтара били направени от дъски, обшити отвън с мед. Той бил кух отвътре, а стените му били пълни с пръст (в съответствие със заповедта „от пръст Ми издигай олтар”). Рогата на олтара са символ на силата, твърдостта и величието, а също и на насочеността нагоре към небесата. Именно с тях са свързани „лъчите на сиянието” („рогата”) на лицето на Мойсей, когато той слизал от планината Синай.
Дворът на Скинията
Дворът бил ограден от завеси окачени на стълбове (които се крепяли на въжета), така че храмът отвън не се виждал. Смисълът на двора е категорията „чистота” (”тахор”) като необходим етап по пътя на развитие към святостта. Именно тази идея подчертавали ленените завеси на двора.
ХРАМЪТ НА ААРОН
Запалването на Менората
Вече отбелязах, че описанието на храма на Мойсей започва с думата „трума” („доброволен принос”), а описанието на храма на Аарон започва с думата „тецаве” („заповядай”, „повели”) и именно в това се състои разликата между подходите на Мойсей и Аарон към човека. Подходът на Мойсей е основан на доверието към човека, т.е. Мойсей вярва, че човек няма да извърши грях и сам ще направи всичко, което е нужно за развитието на Божествените идеали в света, а за тази цел тези идеали трябва само да му се обяснят. А от друга страна Аарон предполага, че на човека е свойствено да върши грехове, да бърка и без подръжка и указание отвън, той няма да може да се поправи и затова му дава нареждане, заповядва му. Поради тази причина и разделът на Аарон започва с думите:
„И ти заповядай на израилтяните да ти донасят дървено масло първоток, чисто, за осветление, за да горят винаги светилата.”
Когато говорим за функционирането на Менората трябва да признаем, че практиката показва, че обикновено е много по-лесно да се съберат дарения за създаването на нещо монументално, отколкото за някаква текуща дейност. Монументалното се запазва, на него може да се постави плоча с имената на дарителите, техните потомци могат да видят резултата от тяхната дейност и да се гордеят с предците си. А даренията за текущи дейности изчезват без да оставят „осезаема памет”. Съответно хората с по-голямо желание жертват за Менората, отколкото за маслото, което изгаря безследно. Затова ако даренията за Менората могат да бъдат събрани на доброволни начала, то относно събирането на финанси за маслото необходимо за функционирането й, се налага хората да бъдат задължени. Главната работа на Аарон е да „запалва” светлината в храма и това е първата заповед, която се споменава във връзка с храмовата служба при Аарон, тъй като нейната същност не е жертвоприношението, а освещението. Менората тук е противопоставена на Ковчега: Ковчегът (гласът на Бога) намиращ се зад завесата, „не се нуждае от обслужване”, той функционира сам по себе си. А Менората разположена пред завесата (светлината излизаща от духовната дейност на човека) изисква постоянна грижа и затова свещениците я чистили ежедневно, добавяли масло, поддържали огъня и т.н. (Аналогично на това Масата също изисквала ежеседмично поставяне на хлябове на присъствието). Това показва, че както духовната така и материалната успешност изисква постоянен труд. Ковчегът и Менората функционират по различни канали: чрез гласа и чрез светлината, тъй като задачата на Божия народ е не да предава в директивна форма заповедите на Бога, а да освещава света, за да станат видими по-дълбоките смисли, за да може всички останали народи да пожелаят да се свържат с Божествените указания. По този начин без светлината на Менората, гласът от Ковчега не може правилно да се разпространи. Нивото на духовна светлина на еврейския народ е било от по-нисък порядък в сравнение с Божественото Откровение, но именно то трябвало да освети пътя на човечеството към това Откровение.
Поставянето на свещеници и техните дрехи
Чрез думите: „А ти вземи (в оригинала „приближи”) при себе си измежду израилтяните брат си Аарон” Бог се обръща към Мойсей, но неговото име тук не се споменава. Споменава са само това на Аарон и по-нататък в този раздел също няма споменаване името на Мойсей, дори когато това смислово е необходимо. Тоест тук е очевидно желанието да се подчертае функцията на Аарон и да се замълчи относно Мойсей. И обратно: в предишния раздел дори там, където смислово е нужно да се спомене Аарон (например когато става въпрос за хлябовете на присъствието, които свещениците поставяли на масата), той не се споменава, а в Изх.25:30 е казано само: „И на трапезата постоянно да слагаш хлябове за приношение пред Мен.” Тук интересното е, че Мойсей трябвало да приближи към себе си Аарон, а не обратно. Защо? Защото Откровението се явява главно, а очистването от греховете е просто присъединено към него. Затова и ако Аарон се откъсне от Мойсей и се концентрира върху греховете и изкуплението, неминуемо се стига до създаването на Златното теле. (Ако смисълът на служението се е състоял в очистване от грехове, това би означавало, че грехът е нещо важно, тъй като ако грехът, който трябва да поправяме ни позволява да служим на Бога, се оказва, че без този грях служението ни не би имало смисъл. А това би означавало, че религиозният подход изначално е заинтересован от това човек да извършва грях, т.е. заинтересован е от човека именно като грешник. Подобна гледна точка обаче представя Бог като демонично същество, специално създало човека като грешник, за да има кого да изкупва и именно такава позиция се утвърждава при доминиране подхода на Аарон и пренебрегване подхода на Мойсей).
Дрехите на първосвещеника са призвани да възпроизведат впечатление, да влияят на народа. Самите свещеници в някакъв смисъл се явяват не личности, а част от храмовата „утвар”: има Менора, има Маса, има Олтар, има Свещеници и всичко е на едно ниво. Както Масата и Менората е трябвало да имат специална форма, иначе не биха могли да функционират, така и свещеникът е трябвало да бъде облечен в специално облекло, иначе той също не може да функционира. По време на служението в храма свещениците губят своята индивидуалност, там те са само свързващо звено между човека и Бога. Интересното е, че в други ситуации, дори и при действия предвидени от Библията, свещениците се явяват личности (например, когато обявяват съдебни решения – Втор.17:9) и в тези случаи те излизат без свещеническите дрехи, които носят в храма. Дрехите на свещениците са толкова важни, че тяхното описание заема в Петокнижието твърде много място, докато в същия момент за идването в храма на Мойсей не са му нужни никакви свещенически дрехи. Интересно е също, че в Стария Завет не се споменават дрехите на царя, пророка или съдията, т.е. дрехите са важни само за Аарон и неговите потомци. Това е така, защото Храмът на Аарон е призван да очиства от грехове и дрехите на свещениците играят в тази насока особена роля: те съответстват на тези качества на човека, поради които е извършен грях, и които трябва да бъдат поправени. Облеклото на свещениците създава впечатление у идващите в храма и то е насочено към народа, а не към Бога. Първосвещеникът трябва да направи особено силно впечатление на народа, иначе народът ще се впечатли от други неща, които могат да го доведат до грях. Именно затова облеклото на първосвещеника е толкова великолепно. Обикновеният свещеник е носил четири вида дрехи, а за Първосвещеника са добавени допълнително още четири. Четирите основни дрехи на свещеника имат задача да поправят грубите страсти и греховните склонности на човека и те са насочени към неговото очистване „отдолу до горе”: Панталоните символизират поправянето на сексуалните страсти. Поясът - поправянето на стомаха”, емоциите, „помислите на сърцето”. Ризата - поправянето на тялото, действията, сдържането от насилие. Митрата олицетворява „поправянето на главата”, сдържането от грубости по отношение на околните. Първосвещеникът имал допълнително още четири дрехи, които били насочени към поправянето на страстите на високопоставения и напреднал човек: Ефодът (наподобяващ престилка) поправял стремежите към идолопоклонство, Нагръдникът поправял грешните разпореждания и съдебни решения, Мантията поправяла склонността към злоезичие, Плочицата на челото поправяла дързостта и високомерието. Всичко това показва, че има по-обикновена работа свързана с поправянето на душата, която вършел обикновения свещеник, но има и по-сложна работа, която вършил само първосвещеникът. Описанието на облеклото започва със специалните дрехи на първосвещеника и едва след това преминава към дрехите, които са общи за всички свещеници, тъй като първосвещеникът е смисъла на служението в храма и обикновеният свещеник получава своя статус като производен от статуса на първосвещеника. (Осемте свещенически дрехи представляват възвишаването на човека над природата. Седем е числото на природата и именно природата води към грях, а за да се поправи греха е нужно човек да се издигне над природата и именно затова свещеническите дрехи са осем).
Ефодът
Ефодът е трябвало да поправя склонността към идолопоклонство, която е особено опасна за високопоставените и напредналите духовно хора. Ефодът е дреха подобна на престилка, който носили в различни култове в древността като знак на служение. В 2 Царе 6:14 четем:
„И Давид играеше пред Господа с всичката си сила, и Давид беше препасан с ленен ефод.”
Коментаторите обясняват, че идолопоклонниците обличали подобна престилка отпред и на горната част на тялото, но съгласно указанието на Библията, тя трябва да се носи спусната отзад в знак на пренебрежение. По този начин ефодът показвал очистването и някакъв вид интеграция на тези стремежи в служба на Бога, които подхранват идолопоклонството и затова те трябвало да бъдат поставени в подчинение и дори в принизено положение. Идолопоклонството не било просто в следствие от невежество, това било чувство на действителна връзка с висшите светове, но тази връзка била неправилно реализирана. Затова идолопоклонството не трябвало да се отменя или унищожава, а неговата насочена в правилно русло енергия, трябвало да заеме своето място в системата на монотеизма.
Нагръдникът
Съдебният нагръдник представлявал двойно изтъкан (нагънат) квадрат, на който били закрепени 12 скъпоценни камъка (по 3 в 4 реда), съответстващи на колената на Израел, като всеки камък отрязявал уникалните черти на своето коляно. По този начин първосвещеникът символизирал единството на народа. Единството (а не еднаквостта) се изразявало не в един голям камък, нито в 12 камъка от един и същи цвят, а в съединяването на различните хора, различните племена и това е изразено именно чрез камъните на нагръдника. На всеки камък било написано името на едно от колената, включително коляното на Левий (затова Ефрем и Манасий били заедно на камъка на синовете на Йосиф, за да бъдат камъните 12). В текста четем:
„Да вземеш и два ониксови камъка и да изрежеш на тях имената на синовете на Израиля.”
Тоест на раменете на нагръдника на две закачалки на камъните са изрязани по 6 имена на колена, а на самия нагръдник са закрепени 12 камъка, на всеки от който е изрязано едно от имената на колената. По този начин името на всяко коляно се повтаряло два пъти – на съответното рамо в група с другите колена и на отделен камък. Ониксите на раменете били еднакви за всички племена, а скъпоценните камъни на нагръдника били уникални за всяко коляно. По този начин се демонстрира идеята, както за общност така и разликата, т.е. общността се състои от единството между различията и именно тази идея първосвещеникът трябвало да пропагандира сред народа. Както всички останали свещенически дрехи и нагръдникът бил един от елементите за поправяне на идващите в храма – той трябвало да им помага да поправят съдебните грешки. Подобни грешки могат да възникнат, както в официалната съдебна система, когато съди съдия и това има юридически последствия, така и в битови ситуации, когато ние сами съдим околните хора. В двата случая това се отнася по-скоро към високопоставения, отколкото към обикновения човек, затова с поправянето на такива грешки се занимавал първосвещеникът. За да бъде правилен съдът, той трябва да отчита различните ценности носители, на които се явяват различните племена символично изобразени чрез камъните върху нагръдника на първосвещеника и обединяващи техния подход към света в своето решение, което е символизирано чрез единния съдебен нагръдник. Всички храмови съдове и дрехи на свещениците се правели от най-скъпите възможни материали, включително и злато. Ако е нужно в нещата да има дърво, се взима дърво от най-ценния вид. Избират се най-добрите, разнообразните и ценните камъни. Ясно е, че символите на колената направени от скъпоценни камъни съвсем не изглеждат като обикновени камъчета. Всеки скъпоценен камък е особен и няма два еднакви камъка, така както няма и две еднакви племена, а всяко има своя особена ценност и тази идея е предадена красиво, зрелищно и много осезаемо в нагръдника на първосвещеника. Такава идея не може да се предаде с бои, това е трябвало да бъде нещо веществено, направено от вечни материали. Златото и скъпоценните камъни не се повреждат, техния цвят не избледнява, повърхността им не се наранява, златото не ръждясва и т.н. Но всичкото това великолепие е нужно не на Бога, то е нужно, за да може храмът емоционално да въздейства на идващия в него човек и да го поправи. В стиха „На съдебния нагръдник да положиш и Урим и Тумим” се споменават думите „урим и тумим”, но тяхната функция не е обяснена. Еврейската традиция обяснява, че чрез тях се правило запитване до Бога (допитвали се само при общонационални проблеми, а не за индивидуални. Запитването трябвало да постъпи от царя или от съдиите, т.е от политическото ръководство, а не от частни лица). Има различни мнения на мъдреците относно това какво всъщност са „урим и тумим” и как функционират те. В съответствие с едно от мненията, това бил пергамент с написано на него 72 буквеното име на Бога, което поставяли между два слоя от материята на нагръдника. Другото мнение е, че този термин означава надписи (имената на колената) гравирани на самите камъни на нагръдника: когато първосвещеникът получавал запитване, някои от буквите в тези надписи започвали да светят и първосвещеникът съставял от тях отговора. По такъв начин „урим ве-тумим” се превежда като „огньове даващи пълен отговор”. (Еврейската традиция отбелязва също, че във втория храм нагръдникът на първосвещеника вече не притежавал тези свойства).
Мантията
Мантията е дълга риза, почти до земята, която се облича през главата. Тя трябвало да поправя склонността към злоезичие. Звънът, който се носил от нея давал да се разбере, че нашите думи се разпространяват безконтролно и затова трябва да внимаваме за тях. Отверстието е „устата” на мантията и трябвало да бъде специално здраво ушито като знак за необходимостта човек строго да внимава за своите думи. Поправянето на злоезичието макар да има отношение към всички хора, е много по-актуално по отношение на високопоставения човек, чийто недостойни думи нанасят несравнимо по-голяма вреда, отколкото думите на обикновените хора, затова мантията се явява дреха на първосвещеника, а не на обикновения свещеник.
Плочицата на челото
Плочицата на челото е призвана да поправя дързостта и високомерието. Грубостта и високомерието са различни неща. Човек може да бъде напълно вежлив и да не нагрубява околните, но в същия момент да бъде високомерен и да „не ги счита за хора” и затова тези грехове се поправят чрез различни части от свещеническото облекло. Проблемът с „грубостта” засяга всички хора (и затова на нейното поправяне е посветена митрата, която носят всички свещеници), а „високомерието” се отнася преди всичко към високопоставените хора и на неговото поправяне е посветена диадемата на първосвещеника.
Ризата, поясът, митрата и панталоните
След описанието на специфичните дрехи на първосвещеника Библията ни описва четирите дрехи на всеки свещеник: панталоните, ризата, митрата и пояса. Тези облекла били предназначени за сдържане и поправяне на четирите най-пагубни качества, които могат в еднаква степен да се проявят във всеки човек. Панталоните отразяват идеята за ограничаване на сексуалните страсти. Именно тази идея се има предвид в заповедите на Закона, която забранява на свещеникът да се качва към олтара по стъпала, „за да се не открие голотата ти на него”. Поясът представлявал широка тъкана лента дълга 32 лакътя (16 метра), с която се обгръщал кръста на свещеника. По гематрия (числовото значение на буквите), на „32” съответства думата „лев” (сърце). Предназначението на пояса било „поправяне на стомаха”, очистване на емоциите и помислите на сърцето. Той отделял сърцето, горната част на тялото от долната, за да може емоционалните стремежи на човека да не станат роби на неговите сексуални страсти. Злите помисли на сърцето идват от съединяването в човека на възвишеното и низкото, затова е нужно разделение между тях! Ризата е символ на „поправянето на тялото”, поправяне на действията, сдържане от насилие (”усмирителна риза”). Митрата е „поправяне на главата”, сдържане от грубост по отношение на околните. Когато човек има нещо на главата той чувства „тежест върху главата си”, един вид приема върху себе си „бремето на царството Небесно”. (Днешната шапчица „кипа”, която религиозните евреи носят е наследник именно на този аксесоар на главата на свещениците).
Свещениците в храма служат боси
В облеклото на Аарон отсъстват обувки, т.е. свещениците служат боси. Един от аспектите за „сваляне на обувките” в храма е проявата на връзка на човека със земята, с храма и с това чие присъствие се проявява в него. В тази връзка обувките се явяват преграда и затова те се свалят. От друга страна носенето на обувки е проява на независимост: човек в обувки може да върви където поиска, да ходи по всякаква повърхност, а босият човек е ограничен в свободата си на придвижване и това символизира несамостоятелността и подчинеността в процеса на служение в храма. Тези два аспекта са свързани помежду си, тъй като всяка близост лишава човека от независимост. По тази причина на всяко място, където има святост, Бог казва: „изуй обущата си” и това се явява израз за приближване на човека към Бога и неговата подчиненост на Всевишния.
Помазването на свещениците
Помазването е въвеждане във висша длъжност, поставяне на мисия върху човека. То се прави символично с елей (направен на основата на маслиново олио) като символ на светлината, материала за горене и освещаване. Мойсей провел този ритуал по отношение на свещениците и първите храмови съдове, а впоследствие той се правел по отношение на царете и първосвещениците встъпващи в длъжност. Думата „приведи” използвана в стиха „Тогава да приведеш Аарон и синовете му при вратата на шатъра за срещане” (на еврейски „такрив”), означава също „принеси в жертва”. Когато свещениците биват помазани с елей, заедно с другите съдове на храма, те губят своята личност и в някаква степен стават част от храмовата „утвар”, тъй като свещеникът не живее напълно естествен живот. Както знаем смъртта се явява неотменна част от живота, но на свещеника не е позволено да влиза в контакт с мъртви, на него му е забранено да се осквернява с нечистотата на смъртта (обикновения свещеник може да участва в погребението единствено на близки семейни роднини, а на Първосвещеника е забранено и това). Тоест свещеникът живее някак в „нереален” свят, в който изглежда, че няма смърт. Освен това в живота се случват кризи и най-важната от тях е кризата на семейния живот, но свещеникът в значителна степен е предпазен от тях – той не може да се ожени за разведена жена, т.е. не се съединява с човек, който е преживял криза в своя съпружески живот (а Първосвещеникът не се жени дори и за вдовица). Освен това в живота е нужно да се работи, но свещеникът не работи, за да се прехранва, а живее от храмовите дарения. Свещеникът не се сблъсква нито със смъртта, нито с кризите на живота, нито с необходимостта да заработва своя хляб, което означава, че той е изведен от естествения ход на живота и по този начин някак е принесен в жертва. Неговият личен живот е принесен в жертва, за да може самият той да служи на обществото. Това се подчертава и от пасивността на свещениците по време на процедурата за освещението, както тя ни е описана в Библията: доведи го, облечи го и т.н. Свещеникът не се облича сам, него го обличат, измиват го, т.е. той е един вид храмов съд. Цялата процедура на принасяне в жертва в процеса на помазването на свещениците се извършва от Мойсей, чието име тук не е споменато, (както вече отбелязах в този раздел по име се споменава единствено Аарон). Също и Аарон получава своето свещенство от Мойсей, т.е. той не става сам първосвещеник.
Защо Мойсей не е помазан!?
За малко ще се отклоня от нашата основна тема и ще се спра на въпроса: Защо Мойсей не бе помазан и така да се каже не се явява Помазаник? В Петокнижието понятието „помазаник” (на еврейски „Машиах”) се употребява по отношение на първосвещеника. (Интересно е, че първият, който е наречен директно „помазаник” е... Саул, а не Давид!? След Саул „помазаници Господни” бяха Давид, Соломон и царете от дома на Давид). Както вече стана ясно, помазвани са били свещениците и храмовите съдове, т.е. Аарон и неговите синове и цялата храмова „утвар”. Тях ги помазва Мойсей, но самият Мойсей никой не го помазва, което изглежда някак странно. Това е така, защото „Помазаник” означава някой, който е „назначен”, а Мойсей никой не го назначава, при него всичко идва Свише. Но защо Мойсей не се явява „помазаник” (Месия). Когато четем Петокнижието виждаме, че там са дадени всички заповеди и наставления. Дори има наставления свързани с назначаването на царе (макар че там не е използвана думата „помазаник”), така че в общи линии в Тората присъстват всички заповеди. От друга страна, когато четем книгите на пророците виждаме, че те говорят, че трябва да се изпълнява всичко, на което учи Мойсей и всъщност при пророците няма никакви допълнителни неща освен едно единствено нещо, което е застъпено изключително силно, намира се само при пророците и е много подробно описано. Това нещо се нарича – Месия. Така че темата за Месия напълно липсва в Петокнижието, а се появява при пророците: Исая, Еремия, Захария и др. Всъщност има само един стих, който в еврейската традиция се счита като указание за Месия и това е стихът: „Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израел” и него го произнася Валаам, а не Мойсей!? В юдаизма Мойсей е познат като „Учител”, който благодарение на своето най-ярко качество „смирението”, приема директно Божиите думи и ги свежда до народа без никакво изменение, допълнение, импровизации и т.н. Мойсей се явява свещеник по силата на това, че се намира в състоянието „двекут” (прилепен) до Бога. Докато Аарон, за да влезе в храма и да се срещне с Бога е необходимо да направи множество технически приготовления – обличане, омиване, жертвоприношения и т.н. Аарон се нуждае от специално облекло, за да се приближи до Бога, а Мойсей не се нуждае от това и влиза в Светая Светих без него, което означава, че Мойсей няма ограниченията, които има Аарон. Причината за тази разлика е в това, че Аарон е зает с поправянето на грехове, с „излизането от минус на нула” и затова той в някаква степен е потопен в тези „минусови параметри”, с чието поправяне се занимава. При Мойсей ги няма тези „минусови параметри”, той е зает единствено с „позитива” – подема и придвижването към Бога. Тората на Аарон се явява производна от Тората на Мойсей. Очистването от греховете се явява само факултативна функция на Откровението, а не самостоятелна ценност. Библията ни разкрива, че в процеса на освещение се принасяли три жертви – „хатат”, „ола” и „милуим”. Хатат (Изх.29:11-14) е очистителна жертва (юнец). Тъй като храмът на Аарон се занимава с очистване от грехове, в началото трябва да се очистят от греховете самите свещеници. Ола (Изх.29:15-18) е жертва за всеизгаряне (овен). Това е един вид жертва за „всеизгаряне на свещениците”. Тя подчертава, че свещеникът като самостоятелна личност вече го няма, той преминава напълно в подчинено състояние и става един вид „ходещ храмов съд”. Милуим (Изх.29:19-22) е „овена на пълномощията, на властта” - принос по повод встъпването в длъжност. От библейския текст виждаме, че тази жертва не се изгаря, а Аарон и синовете му трябвало да я изядат, тъй като тя означава живот в ново качество. В тези три жертвоприношения се проявяват трите степени на влизане на Аарон и неговите синове в длъжност. Първото е очистването, второто е отнемане на индивидуалното начало и накрая връщането към живота. Те се очиствали, после преставали да съществуват, след което се връщали към живота (и символ за това се явява яденето). Тоест одухотворената духовност, отделена от материята сега трябва да се върне и отново да се съедини с материята. Важна илюстрация на това се явява един мидраш, съгласно който „когато първосвещеникът влизал в Светая Светих, той бил завързван за крака с въже”. Формално се считало, че ако ненадейно с него се случи нещо (умре или загуби съзнание), то с въжето той може да бъде издърпан навън (тъй като други хора не могат да влизат в Светая Светих). Но има и друго обяснение: това въже трябвало „да държи първосвещеника привързан към живота извън храма”, за да помни той откъде е дошъл и да не реши изведнъж да остане там. Душата, която се приближава до Бога не трябва да забравя, че нейната работа е да се върне в този свят.
Относно стиха: „После да вземеш тлъстината на овена, опашката и тлъстината, която покрива вътрешностите, булото на дроба, двата бъбрека с тлъстината, която е около тях и ги изгори на олтара” еврейският средновековен философ Юда Халеви казва, че: „Всички органи разположени под диафрагмата са основата на естеството и раждането, защото диафрагмата отделя областта на базовото естество от областта на съзнателния живот. И ако човек иска да черпи най-първична сила за живот, той ще я намери в областта на стомаха преди да я намери в сърцето и мозъка. В тези области на естеството се намира коренът на съществуванието, оттам изхожда семето за раждането на новия живот и именно от тези органи Бог избрал да се принася в жертва - тлъстина, кръв, булото на дроба и двата бъбрека. За тази цел Бог не е избрал нито сърцето, нито мозъка, нито белите дробове, нито диафрагмата”. Интересно е, че това, което ни се струва низше, съдържа в себе си корена на най-висшето от висшите! Думите „и да туриш от нея на края на дясното ухо на Аарон и на края на дясното ухо на синовете му, и на палеца на дясната им ръка, и на палеца на дясната им нога, и с кръвта да поръсиш навред олтара” ни изявяват, че тялото на Аарон съответства на олтара, а крайните точки на неговото тяло – на рогата на олтара. Палецът на ръката символизира готовността на свещеника да изпълнява всичко предписано от Закона, а палецът на крака символизира неговата бързина, готовността да тича, за да изпълни възложените му задължения. „Гърдите на движимия принос” и „бедрото на възвишаемия принос” от жертвите „хатат” били главните ритуални части на жертвата. Тях ги „възнасяли”, след което ги поставяли на олтара, но не ги изгаряли напълно, а ги предавали на свещениците, които ги изяждали. Гърдите изразяват „областта на чувствата”, „храмът на сърцето”, а бедрото изразява действието, като тези два аспекта на живота трябва да бъдат подчинени на нашата връзка с Бога. Това помазване на свещениците е единственото жертвоприношение, в което е направена разлика между гърдите и бедрото: гърдите трябвало да изяде Мойсей, а бедрото Аарон. Тоест Мойсей се явява източника, базовото чувство, а Аарон само действието, реализацията на потенциала на Мойсей. И по-нататък, когато новият първосвещеник за първи път встъпвал в служение, той най-напред преминавал през седемдневна процедура на встъпване в длъжност (като през цялото това време не напускал храма) и едва след това можел да пристъпи към служение. Тези седем дни на подготовка говорят за седемте дни на сътворение на света, за природата, тъй като стъпалото, на което достига свещеникът е стъпало стоящо над природата - осмия ден. Осмият ден е денят на „великия Първосвещеник Исуса, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса”, както ни казва посланието до Евреите. (Темата с числените стойности в Библията или така наречената „Гематрия” е много интересна и може би някой път ще се спра отделно върху нея, но когато в Библията става въпрос например за числото осем, тя ни разкрива интересни неща, а именно: Осем човека бяха спасени от потопа. Всяко новородено момче трябваше да бъде обрязвано на осмия ден, като това бележеше новото му начало под Божия завет. Облеклото на първосвещеника се състоеше от осем дрехи. Витлеем Юдейски (родното място на Христос) е споменат осем пъти в Новия Завет. В Писанието е споменато осмо земетресение, което ще стане при Христовото завръщане, отбелязвайки новото начало. Христос възкръсна от гроба на осмия ден. Църквата беше основана също на осмия ден. Исус обикновено наричаше себе си “Човешкият Син” като този термин се появява 88 пъти в Библията и т.н., но сега не искам да се отклонявам повече по тази тема).
Ежедневните жертвоприношения
Веднага след помазването на свещениците се говори за ежедневните жертвоприношения. Думите: „Ще осветя шатъра за срещане и олтара” показват, че Олтарът е поставен паралелно с Ковчега. Това е така, защото в храма има два центъра: единият е центъра за среща с Бога (това е ковчега, центъра на Мойсей), а вторият е центъра за поправяне на греховете (това е олтара, центъра на Аарон). Уподобяването на олтара на Светая Светих дава възможност на обикновения човек, който няма възможност за контакт с ковчега, все пак да встъпи в съприкосновение със святостта чрез поправяне на греховете си. Откровението и явлението на Бога се явява главно, а очистването и жертвоприношенията са само подготовка към него.
Кадилният олтар
За разлика от олтара в двора (големия олтар), който бил предназначен за изгаряне на жертвоприношенията, вътре в храма се помещавал неголям златен олтар за кадене. По този начин след разказа относно дрехите на свещениците и жертвоприношенията, Библията отново се връща към съдовете в храма, тъй като между тези съдове са останали неспоменати още два елемента – кадилния олтар и медния омивалник. За кадилния олтар се разказва в този раздел, тъй като неговото предназначение е свързано именно с Аарон, а не с Мойсей. За медния омивалник се разказва в началото на раздела свързан с кризата, тъй като това не е част от идеалните храм на Мойсей и храм на Аарон, а елемент за „поправяне на греховете”, свързан с историята за Златното теле. Кадилният олтар е поставен след разказа за свещениците и тяхната работа, тъй като той се явява принадлежност на храма на Аарон, а не на храма на Мойсей. В храма на Мойсей нищо не пречи на влизащия да отиде направо в Светая Светих. Но в храма на Аарон това е невъзможно: пътят е закрит от златния олтар и кадилния облак над него. Храмът на Аарон действа на въображението на човека и каденето се явява напомняне за облака, който скривал планината Синай. Мойсей минава направо през този облак, но за обикновения човек облакът скрива висшето и непостижимото. Думите „да му направиш и златен венец наоколо” говорят за „короната на свещенството” и това е третият от венците в храма (първият е венецът на Ковчега – „короната на Тората”, вторият – венецът на Масата – „короната на царството”). Царството и свещенството трябвало да станат трите независими линии на власт в еврейския народ. Ежедневното изкупление се извършвало на нивото на каденето в началната част на храма и само веднъж в годината (на Йом Кипур) линията на изкуплението на Аарон достигала до Светая Светих и Ковчега.
Завършващите елементи на храма предназначени за очистване
Пасажът от Изход 30:11 – 34:35 завършва описанието на храма: изброяването на половин сикъл, омивалника, маслото за помазване и благовонията, и забраната за строителство на храма в събота. Всички тези елементи не са свързани специално с храма на Мойсей или с храма на Аарон, а по-скоро се отнасят към несъвършенството на творението. Към това, че дейността на човека в света неизбежно се съпровожда от неговото омърсяване и затова е необходимо очистване. Предишните раздели ни обрисуват картината на храма (погледът на Мойсей и погледът на Аарон), а следващият раздел разкрива проблема с идването на идеалния храм в долния свят, при който процес настъпва криза и става счупване на системата, символизирано чрез счупването на скрижалите. Затова елементите на храма са съотносими именно с тези проблеми изброени в началото на този пасаж. Кризите възникващи в процеса на развитието не трябва да се избягват, но в системата може предварително да се заложат елементи, които ще помогнат да се поправят последствията от кризата и да облекчат нейното преодоляване.
Изброяването на половин сикъл
В момента, в който свършва разделът разказващ за храма на Аарон, Библията отново назовава Мойсей по име. Библията казва:
„А като вземеш парите за умилостивението от израилтяните, да ги употребиш в службата на шатъра за срещане и това ще бъде за спомен на израилтяните пред Господа, за да бъде умилостивение за живота ви.”
Това показва, че във всеки човек трябва да се види уникалната личност. Повторното изброяване на хората формира отношение към тях като към „количество”, нивелирайки от една страна уникалността и безкрайността на индивида в отделността, а от друга страна показва народа като цяло. Но в практическия живот знанието свързано с броя на народа е необходимо, иначе народът е невъзможно да бъде управляван. За да може обаче преброяването да не създаде отношение към човека единствено като към „електорална бройка”, Библията установява тук два принципа: 1) да не се изброяват директно хората, а да се броят например монети, като всеки дава по една монета и 2) да се осъзнае, че в самото изброяване има определена „греховност”, вреда и затова в преброяването трябва да бъде вградено „умилостивение за живота”. „Половин” сикъл напомня на човека, че той не се явява самодостатъчна единица, че е само „половинка” и може да достигне цялост единствено чрез съединяване с другите. Това не е данък на имуществото, а изкупление на душата, а в това всички са равни. Тук се установява принципното равенство между всички евреи в залагане основите на скинията. По този начин всеки чувства, както своята непълнота, така и единството на мисията.
Омивалникът
Реалният живот не е идеален и всеки жив човек непременно се мърси. Омивалникът подчертава необходимостта от очистване пред входа в храма и служението. Крайниците имат допир с външния свят, в който съществува зло, затова е небходимо те да се очистват преди службата. Обичаят „да се измиват ръцете преди ядене” също идва оттук, защото така един вид трапезата се уподобява на жертвоприношение. Както отбелязах по-горе в храма се използват три вида метал: златото (символ на моралните качества на човека) се използвал за великолепието на храма, среброто (имуществено-материалния живот) се използвало за изграждане стените на храма и медта (символ на страстите на човека) се използвала за „подготовка за влизане в храма. Медта прилича на златото, но е различна, така както страстите на човека само се преправят на морално-правилни. Омивалникът е знак за очистване на страстите (но не и тяхното унищожение!), тъй като страстите заедно с тяхната енергия трябва да бъдат пренасочени към добро. Медта („нехошет”) се асоциира с думата „нахаш” (змия). Страстите водят до това човек да започне да бърка доброто и лошото и всъщност в това се състояла „работата на змията” в Едемската градина. Очистването с вода от медния омивалник съответства на очистването на човека от тези грешки, които е извършил, когато под въздействието на страстите е приел лъжата за истина.
Елеят за помазване
Помазанието се прави с елей от специално маслиново олио символ на светлината, тъй като Храмът се явява източник на светлина за народа. Свещениците се явяват някак част от храмовата „утвар” и затова те също трябва да бъдат помазвани.
Съставът на сместа за кадене
Галбанът е ароматно растение (според друго мнение смола от такова растение) със силен и неприятен мирис, но което при съединяване с останалите компоненти подобрява общия аромат на сместа. Един мидраш разглежда наличието на този компонент в благовонието като урок за правилното отношение към грешниците: т.е. не трябва да се отнасяме към тях с презрение, те трябва да бъдат интегрирани в Божия народ и заедно с тях да се придвижваме към святост. Без галбан не може да има правилно кадене, т.е. без някаква част неправилност в народа – правилният живот няма да се получи. Системата задължително трябва да бъде еднородна, иначе не може да се развива, тъй като задачата се състои в достигането на святост не от отделния човек, а от целия народ (и праведниците, и грешниците). Сместа за кадене демонстрира единството на многообразието, където всеки елемент е на своето място и без него не може да се мине.
Призоваването на Веселеил
Веселеил бил син на Урия, който пък бил син на Ор. Ор, който е споменат вече по-рано в Изх.17:10 бил син на Халев (главата на племето Юда) и Мириам (сестрата на Мойсей). Неговите потомци съединяват царския аспект на коляното на Юда и свещенничеството на Левитите. Бог повелява:
„И ето, с него Аз определих Елиава, Ахисамахов син, от Дановото племе”.
Тъй като племето на Юда е най-развитото и най-организираното, на него принадлежи царството, а коляното на Дан се намира на противоположния край на еврейския спектър – това са изостаналите и проблемни „анархисти”. Храмът (и всички негови принадлежности) се изгражда по пътя на синтеза между противоположните племена на еврейския народ. В народа като общество е необходима някаква част анархизъм и безпорядък (не само, защото се случват нестандартни ситуации, с които е невъзможно да се справиш чрез „правилно предписани” действия), но и по въпросите свързани със святостта.
Съботата и края на пребиваването на планината
Думите „Прочее, да пазите съботата” е последното от указанията, които Мойсей получава на планината при завършване описанието на храма. Съботата се явява храм във времето, паралелен на храма в пространството. Съботата е един от най-външно забележимите елементи на еврейската традиция. Съботата е отделена – тя не е само заповед, но и знак за Завет. Създаването на храма е аналогично на сътворението на света и затова то трябва да се прекъсва в съботен ден. По-нататък във Втор.10:4 ще разберем, че на скрижалите били написани Десетте заповеди, тъй като края на Синайското Откровение е ехо от неговото начало и Десетте заповеди са изведени като квинтесенцията на Петокнижието. Това че „са написани с Божия пръст” от една страна е знак за величието на скрижалите, тъй като написаното на тях било Божествено. От друга страна обаче това станало причина тези скрижали да бъдат счупени, защото бидейки небесни, те не можели да се запазят при спускането си на земята. Това, което поне в някаква степен не е излязло от самия човек е неспособно да се вкорени в долните светове. В същия момент е важно равновесието: елементите от долния, земния свят трябва да присъстват, но ако вземем прекалено много от тях, ще се получи греха на Аарон, който искал винаги да бъде заедно с народа, да бъде долу, да не се откъсва дори, когато народът не е прав и в крайна сметка това довежда до направата на Златното теле.
-------------------------------------------------------------------
В статията са използвани идеи от книгата на Юда Халеви „Кузари”.