Въведение към темата
Темата, върху която имам желание да се спра, а именно - връзката и конфликта между смирението и дързостта възникна в резултат от моята последна статия свързана с книгата Йов, където тази тема макар и неосновна, все пак присъства. Тя, както очаквах възбуди много дискусии, но тъй като там темата беше само загатната, а не докрай развита, не съм сигурен, че бях съвсем правилно разбран. Както тогава споменах, според мен тя е изключително важна за израстването на всеки един християнин в общуването му с Бога по един зрял, а не инфантилен начин и това е причината да се опитам да я осветля естествено по начина, по който аз я разбирам, а право на всеки читател е да се съгласи или да не се съгласи с мен. Тогава споделих „еретичната” за християнството мисъл, че човек понякога (а не винаги и за всичко!) има право да спори с Бога. Тези мои думи може би за много хора прозвучаха шокиращо, но ако искаме четейки Библията да растем духовно, трябва да свикнем да виждаме в нея онова, която тя действително ни разкрива. Ако искаме ежедневно да се приближаваме до Бога с цел да Го опознаем по-добре, трябва да се освободим от всички наши предразсъдъци, мисловни конструкции, клишета и заучени схеми, в които нашите традиции са успели с годините да ни вкарат къде волно, къде неволно. В класическото християнско възприятие за света въобще „спорът с Бога” е нещо, което не можем да си представим и мисълта да застанем против Божественото решение звучи направо чудовищно. Съгласно християнското разбиране взаимоотношенията между Бога и човека са построени изцяло на Божествената милост: всичко, което Бог дава е дар и акт на милосърдие, а самият човек не е заслужил нищо. Но ако започнем да четем Библията като динамична книга (каквато тя всъщност е), а не гледаме на нея като на някакъв древен експонат с висока музейна стойност, цялата основа на нашия подход и възглед за света и Бога ще се променят кардинално. Споменах за факта, че освен личността на спорещия с Бога Йов, Библията ни разкрива този „парадокс” и чрез образите на Ной и Авраам. Освен, че споделих моето мнение относно разликата в отношенията на Бога с тези двама герои на вярата, аз дадох още два примера с нетолкова „велики” хора (дъщерите на Салпаад и ръководството на племето Манасий), които не само имаха дързостта да се възпротивят на Божието решение, а успяха и да го променят. За съжаление през вековете Църквата е успяла да надене този хомот на вярващите естествено с „благородната” цел да бъдат вкарани в „правия път”, като е проповядвала такова безпрекусловно подчинение на Бога, което на всичко отгоре с времето (между другото съвсем логично) се превръща в безпрекусловно подчинение на религиозната власт и мисля, че за това мое твърдение няма нужда да давам примери от историята на Църквата, както назад във времето, така и от наши дни. Затова и днес повечето традиционни коментари, проповеди, беседи и т.н. са посветени най-вече на това как да разбираме библейския текст в смисъла на спазване на канони, заповеди, повеления, обряди, ритуали и всякакви други църковни практики, което води до това, че днес в Църквата (особено евангелската) се поднася едно остаряло морализирано християнство в заповеднически вид (от рода на: „това трябва, онова трябва”) и по този начин то се превръща в старинен артефакт навяващ единствено носталгия по отминалата му слава, което е неправилно. Само че за разлика от Средновековието, когато хората са могли да бъдат уплашени, че ако не живеят благочестив живот и не отговарят на определени „критерии” ще отидат в ада, това днес не работи. Защо? Защото поколенията вече са други. В настоящата статия ще си позволя да изложа една още по-шокираща теза, която за много хора отново ще прозвучи еретично, но моите статии са предназначени предимно за християни с будни умове, т.е. такива, които обичат да мислят и не са се оставили „безвъпросната яснота” (която е майка на глупостта) да ги приспи. Както най-вероятно сте забелязали аз обичам да бъда „извън канона” и в следващите редове ще се опитам да изкажа (и докажа) тази моя теза, като разбира се отново няма да изляза и милиметър от Божието Слово. Та тази мисъл е следната: Парадоксално или не, но когато става въпрос „за най-кроткия и смирен човек на земята” (Христос го изключвам, тъй като Той е Богочовек, т.е една личност с две природи), а именно Мойсей, се оказва, че причината за това той да не влезе в Обещаната земя се явява именно неговото огромно... смирение!? В предишната статия се опитах да обясня в какво се състои причината човек понякога да спори Бога, а сега чрез живота на Мойсей ще се опитам да покажа какъв е смисълът и връзката между смирението и дързостта и как тези две категории едновременно и се допълват и си противоречат.
„Смирението” на Мойсей
Още в началото трябва да кажа, че когато четем и разсъждаваме относно „смирението” на Мойсей трябва да се разделим окончателно с неправилно наслоилата се представа за някакъв хрисим, безволев човечец, който гледа Бога в очите и не смее дума да обели, а към хората е мил и вежлив с цел да не обиди някого. Когато чета Библията, аз виждам съвсем други неща, на които желая да обърна внимание в следващите редове. Като цяло в биографията на Мойсей има няколко много сложни момента. Преди всичко, когато Бог при „неизгарящата капина” се обръща към него и го призовава да изведе евреите от Египет, Мойсей пет пъти отказва да изпълни Божественото поръчение, като всеки път привежда нови доводи. В края на краищата, когато доводите на Мойсей свършват, той просто моли Бога да го „освободи” от тази задача, казвайки: „Моля ти се Господи, прати чрез онзи, чрез когото искаш да пратиш”, след което Бог Му се разгневява и почти със сила го заставя да изпълни поръчението. (Защо всъщност Мойсей толкова много се възпротивява на идеята да изведе еврейския народ от Египет също е много интересна тема, по която аз също имам свое мнение, което отново се различава от общоприетото, но сега не е мястото да разискваме този въпрос). Важното тук е да се разбере, че такъв многократен отказ не може да се обясни със скромността на Мойсей, да не говорим за „извънредната скромност”, за която Библията ни казва в книгата Числа: „А Моисей беше човек много кротък, повече от всичките човеци, които бяха на земята.” От скромност можеш да откажеш един, два, три пъти, но не и пет!? От друга страна едва ли това може да се обясни и с нерешителност, а обратно: ние често виждаме Мойсей да не се колебае и бързо да взима много отговорни решения. Например: виждайки, че един египтянин бие евреин, Мойсей моментално убива египтянина (друг е въпросът защо е било нужно да прави това, след като само една дума в качеството му на принц би била достатъчна, един обикновен надзирател да преустанови боя и да се реши ситуацията!?) От библейския текст става ясно, че на следващия ден той вижда двама евреи да се карат и отново моментално се намесва в техния спор. След това напускайки Египет и отивайки в чужда страна, Мойсей се застъпва за непознати девойки, които биват нагрубявани от овчари на един кладенец. Тоест виждаме три вида конфликт: между неевреин и евреин, между двама евреи и накрая между неевреи, като Мойсей въобще не се колебае, а смело се намесва във всеки от тях опитвайки се да установи справедливост. По-нататък той не се страхува да взема отговорни решения, дори чрез прилагане на насилие: например заповядва да се убият всички евреи, които се поклонили на златното теле. Така че очевидно е, че Мойсей няма така да се изразя меко казано „занижена самооценка”, той осъзнава своя царски статут и затова ако се върнем на нашата основна мисъл, едва ли се е „стеснявал много” от такова велико лидерство, което Бог му заръчвал.
Смирението – необходимо условие за успешния учебен процес
Но как тогава да синхронизираме казаното по-горе с онова, което Библията споменава като негово основно качество, а именно, че той бил „най-кроткия (смирен) човек на земята”? Нали тези думи присъстват „директно” в библейския текст? Както всичко друго в Библията, което на пръв поглед ни се струва като „противоречие” и тук проблемът се състои в неправилната интерпретация на смисъла и същността на написаното. Естествено, че всичко, което Божието Слово ни казва е вярно, тъй като животът ежедневно го потвърждава и в конкретния случай ни разкрива една черта от характера на този Божий човек, която е свързана с качеството „смирение”. Защото, за да получи един човек Божиите заповеди и да ги предаде на хората около себе си, той наистина трябва да е много послушен (покорен) и неслучайно Бог избира за тази задача именно Мойсей. Той се оказва прекрасен „учител”, защото тези качества на пълно послушание му позволяват изключително точно да предаде Божиите заповеди, да направи скинията по точно определения от Бога начин без всякакви самоинициативи, импровизации, рационализации и т.н. Каквото получава от Бога, това предава абсолютно точно и на народа, тъй като за успеха на учебния процес, т.е., за да възприемат думите на учителя като авторитетни и да им се подчиняват, на учениците им е необходимо преди всичко качеството, което на еврейски се нарича „анава” (смирение, кротост, послушание). Именно затова Мойсей успява да стане най-великия от пророците и чрез него бива дадена Тората, защото той няма свои лични нагласи, напълно „чист и прозрачен” е, може ясно да възприеме думите на Бога и точно да ги предаде на останалите. Но такова пълно подчинение на авторитета на Бога има и обратна страна, защото Мойсей очаква и от останалите евреи (неговите ученици) аналогично подчинение по отношение на себе си. От текста на Библията е видно, че целият живот на евреите в пустинята бива построен именно на основата на смирението. Народът нищо не решава сам, на него му показват пътя и спирките за почивка, реда на придвижването бива изцяло предписан, храната се дава Свише и т.н. Тоест техният живот в пустинята представлява тотална несамостоятелност в категорията смирение и напълно корелира с техните робски психологически нагласи. Такъв бил стилът на управление и от страна на Мойсей към тях: той „удря по скалата”, управлява ги директивно, дава заповеди и не се съветва с тях. В това се състои връзката между „робската нагласа” и смирението, макар тези две качества да изглеждат напълно несвързани едно с друго, тъй като обикновено смирението се възприема като нещо положително, а „робската нагласа” като чисто отрицателна. Но всъщност тези две качества имат пряка връзка помежду си. Макар самият Мойсей да не е бил в робство и да е възпитан в двореца на фараона, той все пак гледа на света през парадигмата на робството, защото в Египет такъв бил възгледът на всички - от низините до върха на обществото. Евреите били роби на своите надзиратели, надзирателите били роби на своите по-големи господари, господарите били роби на фараона, а фараонът бил роб на Нил, който осигурявал живота и прехраната на цялата страна, т.е. всички в някакъв смисъл били „роби”. Естествено е, че ако народът се състои от роби, то и началниците на този народ придобиват робски манталитет, иначе няма да могат да го управляват. Това е именно причината за адекватността на управленческата парадигма на Мойсей основана на качеството „анава” в началото на пътя на Изхода, защото без пълно подчинение той не би могъл да изведе евреите от Египет, нито пък те ще могат да получат Закона. Между другото един мидраш (еврейско предание част от традицията) твърди, че Израел задължително е трябвало да отиде в робство. Евреите е трябвало да станат роби, защото в противен случай ако са свободен народ, те не биха приели заповедите на Бога. Тоест на Бог му трябват хора с робска психология, които са научени да слушат, да приемат и да изпълняват всичко безпрекусловно. В тази връзка Мойсей не е „слуга (раб) на хората”, но той е „слуга (раб) Божий”, а Божият слуга слуша какво ще се каже Свише и напълно се подчинява. Та в този смисъл робска психология са имали всички от това поколение и Библията нарича Египет „дома на робството”, именно защото робските нагласи там доминирали. И когато Мойсей извел евреите от Египет, те се превърнали от „роби на фараона” в „роби на Бога”, но не станали свободни хора. Разбира се да станат роби на Бога било огромно развитие по отношение на техния предишен статус, но това не бил идеалът на бъдещето. Идеалът бил да бъдат партньори на Бога, а не Негови роби. Но такъв огромен преход не може да бъде направен с една крачка, нужни са два етапа: в началото от роби на фараона да станат роби на Бога, а после да се придвижат и да станат свободни хора и партньори на Всевишния. Трябва да отбележа, че разбирането на този момент съвсем не е толкова просто. Много често можем да чуем, че едва ли не идеалът за духовен живот е „да бъдем слуги на Бога”, да следваме сляпо Неговите заръки и да правим това, което Бог е заповядал без да мислим с главите си. (Това ми прилича на наложилата се по времето на социализма максима: „Няма нужда да мислиш, защото партията мисли за всичко”!?). Такава нагласа обаче е позитивна само в началния етап на развитие, но съвсем не се явява идеал за развитието на човека. Животът ясно ни показва, че за началното ниво на обучение в училище наистина са нужни смирени ученици, иначе те нищо няма да могат да научат и разберат. Ако учениците са някакви нахалници и не се отнасят смирено към учителя, той не може да ги придвижи напред. Противоположното на качеството „анава” в еврейската традиция се нарича „хуцпа” (самостоятелност, дързост, нахалство, наглост). Оказва се обаче, че тези две качества не са нито само положителни, нито само отрицателни и за всяко от тях си има правилно място и време. Както вече споменах, за да може един учител да преподава е задължително учениците да са послушни, затова и самата функция „учител” също предполага наличието на качеството послушание. Затова всяка структура в началото се основава на качеството смирение, послушание, готовност да се прави това, което са ти казали. Смирението подсказва, че авторитетът се намира не в нас, а извън нас, над нас и ние слушаме само него. Затова, когато децата са в първи клас, те трябва да бъдат послушни, а не нахални, непослушни и дръзки, иначе няма да могат да научат нищо. Тоест, за да се учиш във всяка област на знанието преди всичко е нужно да слушаш авторитетите, т.е. на ученика му е необходимо смирение, а и самият учител работи в рамките на категорията „смирение”. Но ако в 12 клас учениците си останат толкова послушни и прилежни и в някакъв смисъл покорни, после няма да могат да живеят нормално. Затова в началото на учебния процес е нужно смирение, а при завършването на учебния процес е необходима дързост: да мислиш самостоятелно, да задаваш въпроси, да опровергаваш учителя, ако счетеш че той не е прав в даден случай, да изявяваш своето собствено мнение, независимо че то се различава от общоприетото и т.н. В същия момент обаче неправилна ще бъде и противоположната нагласа на неподчинение, стремеж да се прави противното на това, което е заповядано, бунт и т.н. Но погледът на света като на „избор между подчинението и неподчинението” е гледната точка на роба или на детето. Възгледът на зрелия и напреднал човек е самия той да мисли и да търси решение на ситуациите, да се обляга, както на възприетото от Бога, така и на самия себе си. Да помисли как е правилно Божественото указание да бъде въплатено в дадената ситуация, а в някои случаи дори да спори и да не се съгласява с Бога, както понякога постъпваха определени библейски герои. Интересното е, че много от споровете с Бога описани в Библията завършват с това, че Бог променя своята позиция в съответствие с доводите на човека и затова, когато Бог казва нещо, с което ние не сме съгласни, винаги трябва да предполагаме, че Той може би проверява дали сме способни да „поспорим” с Него. Не просто да се опълчим срещу Него, а да намерим синтеза и взаимното разбиране между това, което е вътре в нас и това, което ни се казва Свише! В този смисъл човек неизбежно пренася модела на своите отношения с Бога към отношенията си с хората около него. Този, който вижда духовният идеал на човека като „слуга (раб) на Бога” започва да очаква от другите хора също да бъдат „духовни роби” на бащата, на лидера и безпрекусловно да го следват, а това вече съвсем не е идеал... А този, който гледа на себе си като на свободен партньор на Бога, се отнася аналогично и към хората около себе си.
Кризата с „липсата на месо” в пустинята
Подходът, на който стъпвам и концепцията, която за мен е интересна може да се види не само в кризата с водата, но и в тази с „липсата на месо”. Не сте ли си задавали въпроса как така след като манната им омръзва, евреите се оплакват и започват да искат от Мойсей да им даде месо, а на всичко отгоре той е объркан до такава степен, че дори иска Бог да Го убие!? Как е възможно това? И за да избегнем отново най-елементарния прочит на ситуацията, обяснявайки тези думи с обикновен каприз от страна на еврейския народ, трябва внимателно да прочетем текста на Словото. В началото на Изхода Библията директно ни посочва, че те са имали достатъчно животни: „Още с тях излезе и голямо разноплеменно множество, както и твърде много добитък - овци и говеда”, което ясно показва, че смисълът на тяхната жалба не бил в самата храна. В тази връзка думите: „Ние помним рибата, която ядохме даром (на тях им се струва, че едва ли не в Египет са ги хранили даром!? и идеализират предишния си живот, което е признак за неготовност да вървят напред) в Египет, краставиците, дините, праза и червения и чесновия лук” подчертават психологическата (а не физиологичната) важност на разнообразната храна. Но следващите думи са още по-многозначителни: „а сега душата ни (а не тялото!) е изсъхнала, нищо няма, няма на какво да гледаме освен тая манна.” Един вид това звучи така: сутрин манна, на обед манна, вечер пак манна, т.е. животът ни е еднообразен и по тази причина скучен. Да, небесният хляб е постоянен и достъпен, но проблемът бил не в това, че на народа не му стигала вода или храна. Хляб има, но няма „емоции, живец”! Животът на народа в пустинята не бил „нормален”, те живеели някак не на земята, а в подчинение на небето и ярък символ на това била „ненормалната” храна - „хлябът от небето”. (Това може да се уподоби на изкуствената „храна от тубичка” като храната на космонавтите: макар храната да е с вкус на месо те не искат нея, а искат истинско месо). Тоест евреите жадуващи месо не се явяват „злодеи”. На вътрешно ниво те се стремят към святост, искат да проявят святост и в обикновения, нормалния живот, искат месо (естествена храна), а не манна (изкуствена храна). Целият живот в пустинята се явява подчинен и несамостоятелен. Манната е храна, с която не можеш да се запасиш за утре, т.е. народът се намира в подчертана ежедневна зависимост от получаването на храна. Дотогава евреите прекарали почти година под планината Синай, където се намирали в пряк диалог с Бога и били изведени от естествения живот. За посоката на движение се грижел облака, който ги и пазел. Хранели се обилно, но еднообразно без да се обръща внимание на личните вкусове на всеки един от тях. Но това не са нормални, не са естествени условия, те по-скоро приличат на условията в закрито учебно заведение с ограничена лична свобода, подчиняваща се на учебната програма. Мойсей не е ръководител на народа в своята страна, а духовен учител в религиозно учреждение и затова святостта, която той им придава е стерилната святост на учебния процес, а не самостоятелната жива святост. И затова, когато народът казва, че жадува за месо, той всъщност жадува за естествена святост, но Мойсей не умее да се справя с такива ситуации. Недостатъкът на Мойсей в дадения случай се явява продължение на неговото достойнство. За получаването на Закона и предаването му на народа е необходимо огромно „смирение”, но същевременно то пречи за по-нататъшното развитие на този народ. Евреите мислели, че този особен период ще свърши и те ще заживеят нормален живот, но се получава друго и насъбралото се напрежение води до взрив. Хората искат да проявят малко „капризи”, да имат желания, мечти. Човек без капризи представлява машина (робот, ангел), но не и човек. Те искат да се върнат към нормалността. В предишния случай Мойсей успял да угаси пожара, но не използвал кризата, за да разбере проблема и да установи отношения с хората. Този път той чува за техния проблем, но все още няма разбиране затова какво народът всъщност иска и затова е объркан и не знае какво да прави. В историята със златното теле Мойсей действал бързо и решително потушавайки съпротивата с военна сила. Но тук нямало съпротива или някакъв организиран протест – народът просто паднал духом, а това не може да се поправи със заповеди. На Мойсей му се струвало, че е направил всичко, което е нужно: народът е обезпечен с всичко необходимо и върви към завоюването на Обещаната земя, има високи идеали, заради които всички вървят напред, но изведнъж се оказва, че това е недостатъчно. Библията казва: „И Моисей чу... и Господният гняв пламна силно.” А по-рано в историята с първото недоволство е казано: „и Господ чу, и гневът Му пламна.” От сравнението на стиховете разбираме, че предишният път само Господ чул, а Мойсей „не чул”, т.е. не разбрал същността на проблема и едва сега го открива. Първият път се казва: „гневът Му пламна”, а сега „Господният гняв пламна силно” и този гняв е насочен, както към народа, така и спрямо Мойсей, който след първия сигнал не предприел опит да вникне в същността на нещата. Поради тази причина сега Мойсей се сблъсква с по-тежка ситуация и Словото казва: „стана мъчно и на Моисей”. Предишното недоволство на народа не било бедствие за Мойсей, той получил сигнал (народът извикал към него), той отреагирал (обърнал се с молба към Бога) и текущата опасност била отстранена. Но тук ситуацията му е непонятна: народът паднал духом, а той не умее да решава такива проблеми. Мойсей не виждал някаква грешка в своите предишни действия, а това означавало, че пред тях не стои локален проблем, а „бедствие” - криза на цялото негово лидерство. Оказва се, че Мойсей може да управлява народа (и да прояви святост) само в пустинята, където всичко е неестествено, в системата на явни чудеса, когато хлябът пада от небето, водата извира от канарата, облакът ги пази денем и води нощем и т.н. Проявата на категорията „хуцпа” в поколението на пустинята казва на Мойсей: На нас ни омръзна живота в училище. Искаме святост в реалния живот, искаме „месо”. Трябвало е да се разбере, че исканията на народа са легитимни и впоследствие ще бъдат реализирани, независимо че в този момент те са били преждевременни. Но за Мойсей това е непоносимо, тъй като разрушава учебния процес. За него главното качество е смирението, той не възприема „дързостта” като положителен елемент. Ако Мойсей можеше да ръководи нахален и самостоятелен народ, той щеше да може да ги поведе към Обещаната земя, но той не успял да реагира правилно и се опитал просто да потуши „студентския бунт”. Но всъщност този бунт е необходима част от пътя, защото училището не се явява идеал, а само подготовка за живота. Именно празнината между училището и реалния живот се явява източник на бунта. Мойсей обаче счита учебния етап за идеал: Имате изобилна храна, покрив над главите си във вид на облака, съдържателна учебна програма, така че от какво сте недоволни?? В еврейската традиция Мойсей е наречен „нашия учител” и обикновено хората възприемат този епитет като изцяло положителен, като най-високото ниво на величие. Но се оказва, че тоталната насоченост на Мойсей към учителстването го ограничава и той се затруднява да отговори на предизвикателствата отправени към него не като към „учител на студенти ограничени в рамките на учебното заведение”, а като към „лидер на свободни хора”. По същността си молбата за месо била не само бунт, но и предизвикателство за Мойсей, ще може ли той да намери позитивното зърно в тяхното нагло поведение и чрез това да постигне взаимно разбиране с народа? Но, както виждаме от текста, той не успява да реши тази задача. Упрекът към Бога чрез думите: „Аз ли съм зачнал всички тия люде? или аз съм ги родил, та ми казваш: Носи ги в лоното си, както гледач-баща носи бозайничето до земята, за която Си се клел на бащите им?” показват ясно, че Мойсей се явява само учител на народа, а не негов родител. Проблемът на Мойсей се явява „дързостта” на народа: т.е. наглост е да искаш месо, когато имаш манна. В народа се появили капризи и Мойсей счел, че това е недопустимо. Но, както вече споменах без капризи няма развитие, придвижване, няма естествен живот и капризите на народа се оказали предизвикателство, което се изправя пред Мойсей, но той не успява да се справи с него. Мойсей вижда проблема от физическата му страна (в липсата на месо), а всъщност проблемът е в друго, в нежеланието на народа да продължава да води ненормален живот в пустинята. Мойсей не може да продължава да ръководи народа, както по-рано, защото самият него манната напълно го устройва и за него не е лесно да бъде лидер на хора, които искат месо. (Затова Бог му дава пророци-помощници притежаващи качествата на „родители на народа”). Реакцията на Мойсей изказана чрез думите: „убий ме още сега, моля, ако съм придобил Твоето благоволение, за да не видя злочестината си” изглежда абсолютно непропорционална: нима заради това, че народът иска месо си струва да молиш за смърт!? Интересното е, че в други ситуации, когато например ги гонила войската на фараона или народът направил златното теле, Мойсей се показва като силен лидер, който не отстъпва пред трудностите. Но тук е объркан именно, защото не разбира в каква посока да тръгне. Неговият подход на управление на народа изведнъж се оказва неадекватен, неговата концепция търпи крушение и той не може да продължава да функционира.
Откъсването на Мойсей от поколението израстнало в пустинята
Нека сега да се спрем по-подробно на основния проблем в биографията на Мойсей, а именно - причината, поради която Бог не му разреши да влезе в Ханаанската земя. При обикновен прочит на Петокнижието изглежда, че причината била неподчинението на Мойсей, който вместо „да говори на канарата”, за да даде тя вода, той ударил по нея. Тук проблемът не е само във видимо прекалената строгост на наказанието, но още по-непонятно е как така Мойсей не е можал да чуе Бога правилно, защо е ударил, а не „говорил с нея”, както му било заповядано? Това не може да се обясни с лекомислие от негова страна или с това, че не е бил достатъчно внимателен към Божествените думи, или нещо от този род. Най-великият от пророците не може просто така „да се обърка” по този въпрос, нали се сещаме!? (Да не говорим, че в книгата Числа е казано, че Бог не пуснал Мойсей в Ханаан, заради удара по канарата, а съгласно Второзаконие това станало, заради греха на съгледваците 39 години по-рано...) В тази връзка трябва смело и съвсем отговорно да кажа, че това е и така и не е така, защото ако успеем да вникнем по-внимателно в биографията на Мойсей, ще видим, че всъщност ударът по канарата е само повода, а истинската причина се крие много по-дълбоко. От това, което Библията ни описва става ясно, че в процеса на Изхода Мойсей заживява с този еврейски народ, който той извежда от Египет и кулминация на това става неговия отказ след греха със златното теле да създаде нов народ. Но след това от библейския текст виждаме, че когато ситуацията се стабилизира и евреите 40 години ходят из пустинята, Мойсей живее отделно от народа и дори отделно от своето семейство. Книгата Изход ни казва, че при второто спускане от планината Синай лицето на Мойсей сияело и народът се боял да го гледа, което наложило той да закрива лицето си с покривало, което свалял единствено в моментите на обучение на Закона. Така било всеки път, когато Мойсей влизал в скинията и говорил с Бога „лице с лице”. От текста става ясно, че когато Мойсей учил евреите на Божия закон, той снемал покривалото, за да могат те да общуват с него „лице с лице”, както той самият общувал с Бога, но след края на преподаването, той отново закривал лицето си с покривалото. По този начин общуването на Мойсей с народа се оказва едностранно, т.е. народът виждал Мойсей единствено в хода на учебния процес, а в обикновения живот неговото лице било покрито и не било видимо. От друга страна обаче закривайки лицето си и самият Мойсей не виждал какво се случва с народа. И става така, че през всичките 40 години скитане из пустинята Мойсей им преподавал Божието Учение, но в същия момент между него и народа нямало нормален, обикновен диалог. Такава система на „отделяне на Божественото учение от ежедневния живот” в началото била необходима, за да може духовното чувство да стои в строги рамки, тъй като именно отсъствието на такива строго установени рамки, довело до историята със златното теле. Но в същия момент това отделяне на Мойсей от ежедневния живот на народа довело до загуба на взаимното разбиране между него и новото поколение, което израстнало в пустинята. И се оказва, че необщувайки с поколението израстнало в пустинята, Мойсей не знаел и не чувствал неговите стремежи и проблеми. И когато след 40 години настъпва поредната криза и след смъртта на Мириам водата изчезва и народът отново роптае, Мойсей интерпретира недоволството на народа неправилно. Народът казва:
„Защо ни изведохте от Египет, за да ни доведете на това лошо място, което не е място ни за сеене, ни за смокини, ни за лозя, ни за нарове?”
В този момент обаче на Мойсей по навик му се струва и „чува”, че народът иска да се върне в Египет, както в началото на Изхода желаело поколението състоящо се от бившите роби, а всъщност поколението израстнало в пустинята не познава Египет и въобще не се стреми натам, а обратно - то иска да отиде в Ханаанската земя, за която толкова много са му разказвали. На него му е омръзнало вече да ходи из пустинята и иска най-накрая да достигне целта на своето пътешествие. Затова описанието, което народът дава на мястото, където би искал да живее е следното: „страната на смокини, грозде и нарове”, което по никакъв начин не съответства на Египет. Роптанието на поколението на Изхода било друго:
„Ние помним рибата, която ядохме даром в Египет, краставиците, дините, праза и червения и чесновия лук.”
Но Мойсей не разбира новото поколение, не го чувства близко и затова интерпретира неправилно неговите проблеми и съответно реагира неадекватно на тях. Затова, когато Бог казва на Мойсей: „Вземи жезъла си и свикай обществото, ти и брат ти Аарон и пред очите им говорете на канарата и тя ще даде водата си”, смисълът на това указание е следното: „Сега вземи жезъла си и иди поговори с канарата и ще видиш, че тя ще даде вода. Това е урок за теб, за да разбереш, че трябва да се научиш да разговаряш с новото поколение, с израстналите в пустинята”. Тоест времето на удрянето свършило: както ударите по скалата, така и ударите по народа. Когато народът се състоял от излезлите от Египет роби е било необходимо той да се „удря”, да се „бие” (не във физически, а в управленски смисъл). На евреите можело и било нужно да им се заповядва и те изпълнявали всичко, но сега бил израстнал нов народ с други стремежи, с който трябва да се разговаря, т.е. този народ трябва да се изслушва и разбира. Именно затова Бог изпраща Мойсей да поговори с канарата (а не, както първия път да я „удря”), за да се убеди Мойсей, че дори канарата може да отговаря и да даде вода ако към нея се намерят правилните думи и чрез това да се научи да общува нормално и с народа. Мойсей обаче действа по привичната схема, така както действал веднага след Изхода. Той навярно си е казал: Няма какво да се разговаря, да се бие трябва!? Тоест няма смисъл да се опитва да разбере хората, тъй като те мислят неправилно, а трябва просто да им се заповяда как е правилно и затова удря по канарата. Интересното е, че народът получил вода, но в този момент Мойсей окончателно показал, че е неспособен да бъде ръководител на новото поколение, че повече не може да бъде техен лидер. Защото адекватният лидер е този, който дори при неясен ропот от страна на народа може правилно да оцени случващото се, който действително разбира проблемите на хората, а не просто дава указания. Мойсей бил „правилния” лидер за поколението на Изхода, но за поколението на пустинята, на което предстои да завоюва земята, той вече не бил такъв. Именно затова (а не просто поради удара по скалата) Бог отстранява Мойсей от управлението на народа, защото в този момент Мойсей се оказва така да се каже „професионално-непригоден” за ръководител и бива „свален от длъжност”. Именно това има предвид Бог, когато заявява на Мойсей, че той няма да влезе в Обещаната земя, а не тривиалното обяснение, (което за съжаление преобладава) свързано с непослушание, неподчинение и др. Защото ако въпреки многобройните чудеса, които Бог извършва чрез него, многогодишните неимоверни усилия, които този човек полага, за да се справи с управлението, което Бог му поверява, няма как само, заради един миг и момент на слабост, Мойсей да загуби своето „спасение”, както обикновено хората биват плашени в църквите... Иначе ще излезе, че Бог издевателства над нас, че ни чака само да сгрешим и тогава всичко, което сме извършили до този момент се оказва без стойност!? Не, Христос ни обича с безкрайна любов, но за да разберем и заживеем с тази истина, за да стане тя плът и кръв за нас, трябва да се научим да интерпретираме библейските текстове и въобще Божиите думи по различен начин (начин, към който за съжаление средно-статистическия християнин не е привикнал). Обикновено ние сме свикнали да възприемаме историите в Библията като статични картини в черно-бели краски (както между другото гледаме и на живота), но животът е доста по-пъстър и по-сложен, отколкото на нас ни се иска. Това, за което всъщност цялата Библия говори представлява модели, които са валидни за нас и днес и в това е тяхната сила. Разсъждения от типа: Адам и Ева са лоши, защото съгрешиха, Каин е лош, защото уби брат си, братята на Йосиф са лоши, защото го продадоха, Мойсей не се подчини на Бога и загуби своята награда и т.н. не ни учат на нищо. Разглеждайки нещата по този начин ние нищо няма да разберем от тези истории. Вместо това трябва да видим как всеки един от тези образи се е развивал в течение на целия свой живот, да видим пътя, който той изминава, проблемите, с които той се сблъсква, как ги решава и т.н., защото всичко това е отражение на нашия собствен живот днес и това всъщност е смисъла на присъствието на тези текстове в Божието Слово. В момента, в който обаче си зададем тези въпроси, целият ни модел на възприятие свързан с нашите предишни разбирания се променя кардинално. Именно в това е силата на кабалистичния анализ и затова той се явява най-дълбинното проникване в Богопознанието.
Трансформацията на Мойсей в процеса на прехода
В подкрепа на тезата, че Мойсей бива „свален от длъжност” и заместен от Исус Навин именно, поради своята неадекватност по отношение на новото поколение родило се в пустинята, ще разгледам още един момент от неговата биография, който потвърждава този факт. В началото, когато Бог изпраща Мойсей да изведе евреите от Египет, той отказва на Бога с думите: „ло иш дварим анохи”, т.е. буквално: „аз не съм човек на думите” (обичайният превод е: „аз не съм красноречив, мъчно говоря, заеквам и т.н.” и донякъде това е причината за неразбирането смисъла на това, което всъщност Мойсей казва). От друга страна книгата Второзаконие започва с думите: „Ето думите, които Моисей говори на целия Израил”, откъдето тя получава своето име „Дварим” – „Думи”. (На иврит имената на книгите в Петокнижието произлизат от първата дума или израз, с който книгата или съответният раздел в нея започват). Тоест виждаме, че в края на своя живот Мойсей вече станал „иш дварим” („човек на думите”), а това е огромна промяна за самия него. В началото той не бил „човек на думите” не толкова, защото самият не можел да говори (заеквал или други подобни неправилни интерпретации), а защото еврейският народ не бил в състояние да разбере неговите думи. Мойсей бил твърде близко до Бога и твърде далеч от народа. В него присъствала тази „висока степен на невъзможност да се изрази”, свързана с близостта му с Божествеността, която е неизразима и трудно обяснима за обикновения човек. В тази връзка виждаме, че дори в края на книгата Числа Мойсей все още не се явява „човек на думите”. То се проявява именно в неумението му да говори с народа, което от своя страна се изразява в невъзможността чрез говорене да получи вода от скалата, както му заповядал Бог. Самият Мойсей не допуска сред народа идеи за самостоятелно развитие като предполага, че народът трябва единствено да приема указанията на ръководството. Както ще видим обаче, в Обещаната земя ситуацията е друга - там човек сам трябва да мисли, сам да говори и сам да взима решения.
Поколението на свободата в противовес на поколението роби
Разказът в книгата Изход е насочен към току-що освободените роби, а във Второзаконие Мойсей говори с поколението, което израстнало на свобода и гледа на събитията с други очи. Затова например в книгата Изход Мойсей назначава съдии по собствен избор, без да се съобразява с мнението на народа (тъй като иначе е невъзможно да се ръководят хора с робска психология), а във Второзаконие той се съветва с народа и им предлага сами да издигнат кандидати на ръководните длъжности, тъй като за свободните хора друг тип управление е немислим. Аналогично на това в интерпретацията на историята за съгледвачите в книгата Числа виждаме, че робите са склонни да прехвърлят вината за грешките си на другите, затова виновни се оказват преди всичко съгледвачите, дезориентирали народа. А във Второзаконие народът вече е свободен и самостоятелен и затова цялата отговорност лежи на самия него. В книгата Изход и Числа статута на Мойсей е действащ ръководител, а във Второзаконие той вече е отстранен от длъжност. Казано му е, че няма да премине Йордан, че не може да продължава да управлява народа и затова вместо непосредственото ръководство, той трябва да разясни на народа пътя, по който той ще тръгне самостоятелно. Такава промяна на ситуацията се явява причина за рязката смяна на стила, характера на изложението и позицията на Мойсей в много моменти, в които книгата Второзаконие се различава от предишните книги на Петокнижието. Това, че в началото Мойсей не бил „човек на думите” не е случайно. Този стил на ръководство Мойсей придобил в двореца на фараона, където хората се обучавали на това, че с робите не се разговаря, а им се заповядва. Затова в началото на пътя, а и после в течение на почти целия си живот Мойсей се придържа към директивния стил на ръководство. Той не умее да общува, а основно заповядва. За поколението на Изхода такъв стил бил напълно адекватен и наистина само такъв ръководител можел да изведе робите от Египет. Тогава на народа му била нужна „вяра в Господа и слугата Му Мойсея”, която авторитарният лидер може да обезпечи много по-добре, отколкото демократичния. Но след 40 години поколението се сменило, на свободните хора вече са им нужни лидери от друг тип и затова предишният стил на ръководство довежда до криза. От библейския текст става ясно, че не само в началото на 40 годишното скитане из пустинята в историята за Маса и Мерива Мойсей не бил достигнал нивото да бъде „човек на думите”, но и сега при втория случай, когато удря по канарата вместо да говори с нея. Това означава, че именно в течение на последната 40 година той станал „човек на думите”, т.е. научил се да говори с народа. На трансформацията на Мойсей повлияли три фактора: Първият това е смъртта на Аарон в началото на 40-та година, в резултат на което цяла година Мойсей е принуден да разговаря с народа без посредник. Дотогава се считало, че Мойсей говори с Бога, а Аарон предава неговите думи на народа. Сега обаче Мойсей трябва да бъде в равна степен и с Бога и с народа. Вторият фактор се заключава в това, че последната година от ходенето из пустинята била особена – година на практика, а не на теория. В течение на предишните 38 години в пустинята (около 1 година евреите стоят под Синай, 38 години обикалят и последната 40-та година е прехода към Ханаан) евреите живяли в изолация от другите народи и се занимавали главно с изучаването на Закона. Мойсей единствено преподавал учението получено от Бога и това бил едностранен процес в хода, на който от Мойсей не се изисквало да разговаря с евреите и да вниква в техния живот, затова той не забелязал вътрешното изменение на народа. Както вече споменах лицето на Мойсей било закрито с покривало, което той свалял единствено в моментите на обучение. С други думи Мойсей не виждал околния живот, неговото лице било закрито за него. В 40-та година обаче ситуацията се променила. Излизайки от пустинята народът на Израел се сблъскал с другите народи. Сега пред Мойсей стояла задачата да ръководи практическия живот на народа, да определя пътя на неговото придвижване и да изгражда отношения с околните народи, да решава въпросите на войната и мира. Сега той става активен политически лидер, а не само учител. В течение на 38-те години скитане из пустинята народът преминал теоретичната подготовка, а 40-та година се оказала за него нещо като „производствена практика”. Мойсей преминава тази практика заедно с целия народ и сега се намира в съприкосновение с реалния живот на народа. Затова тази година произвела огромна трансформация, както в самосъзнанието на народа, така и в характера на самия Мойсей, който видял разликата между новото свободно поколение на пустинята и поколението на Изхода. Третият фактор, който вече споменах се състои в това, че Бог свалил Мойсей от ръководството и затова той бил принуден да се откаже от авторитарния стил и да се заеме с обучението на народа относно правилния подход свързан с бъдещето. Бог позволил на Мойсей да погледне на Обещаната земя благодарение, на което Мойсей така добре я „опознал”, че успял да обясни на народа как правилно да живее там. Но както споменах всички тези изменения вече не могли да върнат позицията му на ръководител. На първо място, защото вече бил назначен Исус Навин и е било недопустимо да се отмени неговото назначение. На второ място, защото тоталният доминиращ авторитет на Мойсей би препятствал установяването на друг лидер и би лишил народа от самостоятелност.
Мойсей напуска, за да започне историята на народа
Даването на Тората на Синай и ходенето по пустинята било предисторията на еврейския народ, а истинската история започва със завоюването на страната. Поколението, което излязло от Египет трябвало да се управлява чрез заповеди, затова тяхното движение се ръководи от огнения и облачен стълб, а Мойсей им дава заповедите по Божия заръка. А при прехода на река Йордан под ръководството на Исус Навин виждаме, че огненият и облачният стълб напускат, напуска и Мойсей и сега народът е оставен на самия себе си. Може да се каже, че в този момент еврейският народ (ученикът) излиза от учебното заведение (Синай и Пустинята) и „е пуснат в света” и едва сега започва своя самостоятелен живот. Историята започва тогава, когато народът самостоятелно се разпорежда със своята съдба, сам взима решения и носи отговорност за своите постъпки, сам решава проблемите които създава. Когато излезли от Египет евреите психологически все още били роби, те мислели в термините на „заповедта (удара) и послушанието”. Но след 40 години, когато поколението се сменило то имало нужда от съвсем друг урок, затова ударът по канарата в книгата Числа довел до трагични последствия. Именно затова, както споменах в началото, ударът по канарата се явява не „причината”, а е само показател на проблема. Самият проблем се състоял в това, че Мойсей вече не бил подходящ за лидер на новото поколение, което силно се отличавало от поколението на Изхода. Той не разбирал трудностите и очакванията на това ново поколение, а този, който не разбира хората, чийто лидер се явява, който не може да интерпретира правилно техния „ропот”, не може да бъде техен ръководител. Този подход директно е споменат в Библията чрез думите на Бога, с които Той се обръща към Мойсей и Аарон като им казва:
„Понеже не Ме вярвахте за да Ме осветите пред израилтяните, за това вие няма да въведете това общество в земята, която им давам”.
Не е казано „затова вие няма да влезете”, а именно „няма да въведете”, тъй като те не могат по-нататък да бъдат ръководители. Мойсей е ръководител на поколението на Изхода и самият е част от това поколение. И макар самият той да не е бил роб, все пак е свикнал с директивния стил на ръководство, към стила на общуване с робите, затова той не може да общува с поколението от свободни хора. Мойсей допуска, че 40 години в пустинята не са променили същността и характера на народа, но това съвсем не е така. Непосредствено след Изхода Бог действително заповядал на Мойсей да удари по скалата, за да получат вода, но сега израстнало друго поколение. Поколение, с което трябва да се говори, проблемите трябва да се обсъждат и вече е невъзможно да се управлява „с удари”, но Мойсей не усеща това. Виждащ себе си единствено в категорията „смирение” Мойсей се оказва неспособен да води след себе си тези хора. Неговото качество „смирение” било критично важно и необходимо за Изхода, но това, което е успешно и необходимо в началото, често става спирачка и проблем в хода на по-нататъшното развитие. Мойсей е адекватен за поколението на Изхода и като обратна страна на тази адекватност, той заедно с тях трябва да умре в пустинята. Единствено поколението, което в процеса на кризите по пътя се научи поне на някаква малка самостоятелност, ще може по-нататък да започне завоюването на Ханаанската земя, защото в края на прехода на Бог му трябват обратно - хора, които да са свободни и самостоятелни, каквото е новото поколение родило се в пустинята.
От смирение към самостоятелност
В книгата Числа се подчертава смирението на Мойсей, неговият стремеж всичко да става само по указанията на Бога. Мойсей сам не проявява самостоятелност и не допуска идеи за самостоятелно развитие на народа, предполагайки че народа трябва единствено да приема указанията на ръководството. Такъв подход отговаря на ситуацията на ходене в пустинята, където говори само Бог. Но в Обещаната земя ситуацията е друга, там човек сам говори и взима решения. Според степента на приближаване към Ханаан Мойсей и народа се променят и степента на самостоятелност пораства. В резултат в края на книгата Второзаконие ние виждаме съвършено друг Мойсей – променя се не само неговия стил на ръководство, но и неговия подход към възприемането на Божественото. Думите на Мойсей: „Господ вашият Бог, Който върви пред вас, Той ще се бие за вас, също както стори за вас пред очите ви в Египет” показват, че за Мойсей завоюването на страната ще прилича на победата над фараона и Амалик: в първия случай Мойсей само се помолил, а Бог разделил морето и издавил фараона и неговата войска. Във втората ситуация Мойсей издигнал ръце, народът се обърнал към небето и Амалик бил поразен. По такъв чуден начин според Мойсей трябвало да бъде и завоюването на земята, т.е. трябва само да се отиде там и да се погледне към небето, а Бог Сам ще изгони всички врагове. Но такава позиция не може да бъде вярна за естественото завоюване на земята, тя подхожда само за пустинята. Именно, заради тази погрешна позиция Мойсей по-нататък не може да оглави завоюването на страната. Изразът „както човек носи сина си” показва грижата на Бога за народа, но в същото време показва отношението на Бога към народа като към бебе, което е неспособно на самостоятелни решения и постъпки, а такъв тип отношения са твърде далеч от идеала. Мойсей продължава и казва: „А относно това вие не повярвахте Господа вашия Бог. Който вървеше пред вас в пътя, за да ви търси място, где да поставяте стан, нощем с огън, за да ви показва пътя, по който трябваше да вървите, а денем с облак.” Тоест Мойсей отново подчертава своята опора на чудесата: „Вие няма за какво да се грижите, Бог ще се сражава вместо вас”. Такъв подход означава, че народът е неспособен да действа самостоятелно, неговата задача е само да се подчинява на Бога и да поверява на Него решението на всички свои проблеми. В същия момент позицията на Исус Навин и Халев, за която ни съобщава книгата Числа е съвършено друга: те разчитат не на чудеса, а на самостоятелните действия на народа, при които Бог помага на народа, но не върши работата вместо него. Тази позиция на Мойсей основана на чудесата се явява и неговия главен недостатък, заради който той не е допуснат да влезе в земята, а Исус Навин и Халев биват допуснати. Интересно е, че в книгата Числа се казва, че Мойсей не успява да влезе в Ханаанската земя, заради удара по скалата, а във Второзаконие ни е представена съвършено друга причина. Мойсей не успял да влезе в земята, заради историята със съгледвачите, която по никакъв начин не е свързана с удара по скалата. Съгледвачите не искали да влязат в земята, а Мойсей искал, но не можал, защото неговата жизнена позиция основана на „Божественото управление с помощта на чудеса” не подхожда на Ханаан. „Управлението с помощта на чудеса” потиска човешката инициатива. Самият Мойсей живее на нивото на чудесата, това се явява нормално за него, но такъв живот не подхожда на останалия народ, за който не остава място за самостоятелни действия. 40 години в пустинята е периода на „раждането и кърменето на народа”, за който народ Мойсей казва: „в пустинята, гдето ти видя как Господ твоят Бог те е носил, както човек носи сина си”. Човек носи детето си на ръце, докато то е малко, но в хода на порастването бащата трябва да престане да го носи на ръце, за да може синът да стане самоостоятелен, а за тази цел Мойсей трябва да напусне. И се оказва, че такава способност и гъвкавост дори великия Мойсей не успява да постигне. Това обаче не отнема ни най-малко от неговото величие, а само показва, че нито един човек не може в своя живот да претърпи толкова много и различни трансформации. Някъде човек започва да старее и стареенето е именно тази невъзможност да претърпим следващата трансформация. (Причината много днешни духовни лидери да допускат фатални грешки в края на своето служение и да се оказват неадекватни на обществото, което ръководят е именно тази „умора на материала”.) Затова остарял е не този, който е в пенсионна възраст, а този, който периодично не се развива и трансформира, който се остави по течението на живота, спре да си задава въпроси и т.н., без значение колко правилно е постъпвал в своя предишен период. Мойсей е наречен „раб Божий” и тази оценка от една страна се оказва най-величествената, но същевременно и ограничаваща. Той действително бил „раб Божий”, но се оказва, че в крайна сметка Бог иска хората не да бъдат роби, а да бъдат Негови приятели, с които Той да може честно и открито да разговаря, да общува и съвместно да поправя света. Невъзможността Мойсей да влезе в Ханаан, което станало неговата лична трагедия, послужила за основа за неговото ускорено личностно осъвършенстване, т.е. препятствието послужило за трамплин. Това е урок за всеки един от нас, затова че обратите на живота лишаващи ни от възможността да осъществим предишните си планове, трябва да се възприемат като предизвикателства. Макар в началото да са съвършено неочаквани и непланирани, те се явяват възможности за собственото ни личностно израстване.