Чудили ли сте се защо църковните храмове все повече опустяват, защо хората напускат Църквата днес, защо съвременното поколение не се интересува от въпросите свързани с вярата, а тези които все още посещават неделните служби се прозяват отегчено по време на богослуженията и ходят или по навик, или защото се е случила някаква беда в живота им, или за да не бъдат счетени за отстъпници от вярата. Най-тривиалният и между другото наивен отговор е: „Хората днес са станали твърде светски, духът на този свят ги е завладял, Дяволът е замъглил съзнанието им” и други подобни. Според мен това има общо с истината, но много малко... В тази връзка бих искал да споделя някои мисли свързани с този фундаментален проблем относно разрива между религията като цяло (използвам термина „религия” в неговия богословски смисъл) и обкръжаващия ни свят, които да ни помогнат да видим един различен подход разкриващ причините за неадекватността и незавидното място на Църквата намираща се днес в ъгъла на общественото пространство, както и за нейното слабо влияние върху обществото като цяло.
Разбира се най-лесният начин да си обясним незавидната ситуация, в която Църквата се намира днес, би бил да се затворим в себе си мислейки, че хората навън просто са лоши, че сме хора от два различни свята, служим на двама различни господари и т.н. Но дори да се окаже, че тази констатация е вярна, тя с нищо не помага за промяна на ситуацията. Ако обаче погледнем на нея честно и непредубедено, ще трябва да признаем, че християнството във вида, в който се поднася днес просто не е интересно и това е, защото не разкрива този аспект от живота, който е интересен за хората в съвременното общество. И всъщност това е проблем на самото християнство, тъй като ако то успее да покаже онази част от живота на човека, която да бъде интересна, то тогава ще възникне и интерес към него. Разбира се има хора, които не знаят абсолютно нищо за вярата, не са така да се каже много „религиозни” и за тях религията като цяло не е особено интересна, но ако на човека, за когото са важни науката, културата, изкуството, развитието, обществото, света и т.н., а въпросите свързани с вярата не са му интересни, това е показател, че християнството просто не е разкрило тази своя страна, която би могла да го заинтригува. Когато днес човек не се интересува от духовните неща и не иска да посещава Божия дом, това е защото той свързва Църквата с класическата религия, със стандартния начин на поднасяне на библейския текст, а в този си вид тя изобщо не му подхожда. Хората чувстват важността на християнството, но така както то е представено днес, не отговаря на предизвикателствата на днешното време, не докосва никакви струни в душата на непросветения човек и му е напълно чуждо, т.е. християнството е престанало да отговаря на въпросите, които днешните поколения си задават, защото въпросите в съзнанието на хората са се развили, а християнството си е останало предишното. Това са въпросите за общото разбиране на света, за общата ценностна система, за общата канава на развитието и за смисъла на живота в хода на историята, за развитието на цивилизацията и др. Със съжаление трябва да признаем, че днес християнството не е способно да даде адекватен отговор на въпросите на съвременното общество свързани с промените в науката, културата, изкуството, обществото и именно в тази невъзможност реалният живот да бъде обяснен в светлината на Библията се състои и нуждата от неговата модернизация.
В тази връзка в юдаизма например съществува разбирането, че ако на 10 години човек е научил за Авраам, а на 40 години се запознае с Кант, то в неговата душа 10 годишният Авраам или Мойсей не могат да съперничат с 40 годишния Кант. Т.е. ако човек е станал вярващ в своето детство и в него е останало детското възприятие за вярата в най-добрия случай, когато порасне тя ще му изглежда като нещо носталгично, но не повече от това. Такова носталгично разбиране обаче не е интересно за зрелия човек и затова, когато библейските истини са били възприети с детски очи, е нужно преосмисляне на духовността на една съвсем друга, зряла основа, за да може вярата да заеме нужното място в живота му. Защото мястото на християнството е в установяване на правилна ценностна система, установяване на това защо си струва да се живее, в каква посока трябва да се развива света, как днешната ценностна система е свързана с предишната и т.н. Именно затова думите на Христос трябва да могат да се възприемат на зряло ниво, защото ако това детско ниво, което масово господства днес в църквите бъде наложено на възрастни и зрели хора, те няма как да се отнесат сериозно към него. И тогава християнството се превръща в нещо, което е или само за специалисти, или за по-простовати хора, или като „за в краен случай”. То се превръща в древен експонат с висока музейна стойност, но навяващ носталгия по отминалата му слава, а това е неправилно. Да, действително християнството предполага постоянно изучаване, но ние трябва да го изучаваме не само количествено чрез подобен детски подход, защото дори материалът да е технически сложно поднесен, той може да не отговаря на въпросите на съвременния човек. Съвсем друг е въпросът за сложността. Например ако отворим произведенията на някои от влиятелните ранни църковни отци или средновековни християнски богослови и започнем да ги изучаваме, ще видим, че техните трудове технически са много сложни и са подходящи най-вече за хора със софистичен ум. Те не отговарят на въпросите от реалния живот, а единствено на въпросите от областта, на която са посветени. И става така, че в църковните общности на хората цял живот им се предлагат отговори на въпроси, които са се задавали преди няколко столетия. Днес обаче ние не се намираме в рамките на тези въпроси, които са се задавали преди, тъй като съвременният свят е променил напълно своя подход, възникнали са нови въпроси, а на тези въпроси не са дадени отговори. Тъй като обичайното разглеждане на въпросите относно вярата е свързано с изучаването на библейските текстове, особено важен е начинът, по който те се интерпретират и поднасят. Затова често, когато четем или слушаме общоприети класически тълкувания на различни текстове, ние се срещаме с отговори, които са били дадени преди много столетия, тъй като повечето коментари отговарят на въпроси, които са се задавали преди 500 години. А задачата на съвременните коментари и проповеди е да бъдат отговори на съвременните въпроси!
По какво се различава всъщност съвременния човек? По това, че вижда света в динамика, в постоянно развитие. Самото развитие на обществото, на културата и личността се възприемат като нещо абсолютно неотменно от нормалното човешко съществуване. Норма се явява не стабилността, а развитието. Ние ценим хора, които са се развили и преди всичко искаме самите ние да се развиваме. Тоест основа на нашето светоусещане днес се явява фактът, че всичко в света се развива, а не е статично. Навсякъде в света около нас виждаме творческото начало и трябва да се постараем да се включим в това начало. Ако сме хора на изкуството трябва да се постараем да създадем нещо ново, същото е и с човека на науката, на културата, на спорта, така че този императив „създай нещо ново” се явява жизнено неотделим от нашия мироглед. А християнството като цяло днес не казва: „създай нещо ново”, а казва: „възприеми това, което е било преди” и ако то продължава да има подобен императив, ще остане неадекватно за човека, чийто вътрешен императив е „създай нещо ново”. В тази ситуация човек напуска и просто си казва: „Това наистина е нещо красиво, напомня ми за детството”, но дотам. Защото ние всички понякога лелеем за детството си и искаме в спомените си да се върнем там, но никой от нас не иска отново да стане дете. Човек иска да се чувства дете може би 1-2 пъти в годината, в някаква по-особена обстановка, но никой не иска отново да стане 10 год. дете. Това е само наша ретроспекция в качеството на добавка, защото никой не иска да се върне назад, а желае да се развива и напредва. И ако християнството няма този вектор, то става неадекватно на този стремеж. Обикновено „църковните” хора казват, че християнството се занимава със запазване на отношенията между човека и Бога. Да, ние се занимаваме със спазване на правилата, което също е много важно, но главното, с което християнството трябва да се занимава е развитието на отношенията между Бога и човека. И по подобие на останалите сфери от живота то също е творческа област. Науката например се занимава с развитието на нашите модели за света, изкуството се занимава с развитието на нашето творческо възприятие и описание на света, а християнството трябва да се занимава с развитието на нашите взаимоотношения с Бога. Това е също толкова динамична област, в която нашето творческо начало е необходимо и този подход на християнството напълно ще промени неговото място в света.
Нека да видим какво се е променило в света и в обществото през последните столетия? Какво се е променило в нашия поглед на света? Разликата между съвременната култура и културата на Средновековието е това, че всичко се намира в руслото на прехода от статика в динамика. Това касае абсолютно всички аспекти на живота. Ако в Средновековието всичко е изглеждало статично и всичко ценно и правилно е било това, което е постоянно, неизменно и вечно, то при прехода в новото време целият живот се развива в посока на динамиката. Това започва още с началото на великите географски открития, които стават причина за динамиката свързана с преселението на хората по земята. След това Реформацията от своя страна се оказва някаква форма на динамика в християнския свят. По-късно в областта на науката Нютон заменил Аристотел, за когото постоянството било най-главното нещо, а според Нютон основното било движението. В науката на Аристотел главното състояние на тялото бил покоя, в науката на Нютон това било праволинейното равномерно движение, а след това Айнщайн доказва, че всъщност движението се явява неотменна част от състоянието на телата и дори цялото пространство се намира в постоянно движение и развитие. По-този начин науката била едно от първите неща, които преминали от статика в динамика. Но днес вече никой не пита даден учен дали е изучил добре Нютон, както по-рано са задавали подобен въпрос свързан с изучаването на Аристотел. Сега хората се интересуват от това какво ново даден учен може да каже в сравнение с Нютон и затова този, който просто добре познава законите на Нютон не е интересен на никого. В изкуството това се е случило по-късно, тъй като в периода на Възраждането то е било тясно свързано с това светът да бъде изобразен по-правилно, по-точно и по-красиво. Но днес изкуството е преминало на етапа, в който творците вече не просто изобразяват света, а създават свой поглед на света и това е съвсем друго нещо. Затова днес никой не пита човека на изкуството колко точно той е изобразил света, както не питат учените колко точно могат да цитират Нютон. Днес всички питат едно и също и то е: Какво ново ти можеш да направиш? Не дали можеш да повториш техниката на импресионистите, защото да се повтори тази техника днес не представлява особена трудност и затова никой не го прави, и не защото това е лошо, а защото не е интересно. Днес всички са заети със създаването на нов поглед за света. Тъй като този преход от статика към динамика засяга всяка сфера на човешкия живот и в областта на социума също са настъпили съответните изменения. Какво се е променило за последните 200 години в обществото? Това, че социалният свят се е възприемал като даденост. Преди Американската и Френската революции общественият живот се е считал за стабилен и се е приемал като даденост. Хората са считали, че обществото е създадено така и друг начин не може да съществува. Имало е съсловия, човек се е раждал в определено съсловие и всичко е било устроено по този начин. Главното значение на Американската и Френската революции за разлика от Английската е в това, че те казали на човека: Ти можеш да изобретяваш и в областта на обществото. Тоест дотогава се допускало, че устройството на обществото е стабилно и непоклатимо и единствено могат да се сменят различните кралски династии, но установеният порядък не подлежи на изменение. Тези революции обаче казали: Не, обществото също е предмет на творчество. Измислете си конституция и създайте обществото, което искате, защото приетото статично устройство на обществото се явява динамично и също се нуждае от развитие. По този начин ясно виждаме, че развитието като цяло се свежда до това, че вместо статиката, която господствала като идеал, все повече динамиката ставала необходима част от живота.
И на този фон на всеобща промяна от статика в динамика, която тече вече няколко столетия, християнството е останало през цялото това време в постоянство и статичност и не претърпява подобна промяна. То също счита себе си за даденост и тази празнота между него като даденост и всички области на живота – наука, изкуство, култура, социум като области на творчество и съзидание, създава стена между религиозната представа и душата на съвременното общество. Именно тази стена е необходимо да бъде преодоляна днес, и за да се преодолее тя в християнството трябва да се внесе елемент на творчество. Тоест животът с Бога не се състои в това човек да изпълнява само онова, което е било дадено по-рано, а да се занимава с развитие на отношенията между него и Бога, те да бъдат преосмислени и да се създаде следващо ниво на взаимоотношения. Тогава мястото на християнството ще бъде съвсем друго и то ще започне да се вписва в пространството като сфера на човешко творчество. Тоест в нас днес не възниква въпросът какво ново има в нашето Боговъзприятие, а този въпрос трябва да възниква, защото както ни е интересно какви са най-новите научни открития, какви са новите направления в изкуството, така трябва да бъде и в областта на нашата вяра. Разбира се на тези въпроси се отговаря по различен начин. Понякога новите научни открития отхвърлят старите концепции, докато в изкуството не е така. В изкуството се появява ново направление, но то по никакъв начин не измества старото. Какъвто си е бил Бах тогава, такъв си е останал, но днес никой не пише музикални произведения подобни на тези на Бах, тъй като вече има техника и това лесно може да бъде изпълнено. В обществото от своя страна съществува друг подход, а в областта на религията съвсем друг. В християнството фундаментът Христос трябва да си остане на мястото, но трябва да има придвижване напред. Тоест пълно запазване на всичко предишно и надстрояване над него на нови етажи, което ще доведе до ново развитие. За съжаление Реформацията просто изхвърлила от католицизма определени неща давайки начало на протестантството, но самото религиозно възприятие на света и това измамно чувство, че всичко от древността до днес си е все същото си останало статично. По този начин християнството се е изключило от общия тренд на развитие на обществото и това днес създава много силно напрежение между него и съвременната култура. За жалост на някои хора това може би им харесва и на фона на общата промяна и динамика се стремят християнството да остане като един остров на тази застиналост, но това е пагубно, защото без значение дали ни харесва или не, светът се движи само напред и никога повече няма да се върне назад. Но именно, поради тази причина това е пречело и пречи твърде много хора да възприемат идеите на Христос като част от своя живот. Днес човекът все повече чувства, че развитието, напредъкът и подобрението са абсолютно необходима част от духовното пространство и ако християнството казва, че то няма нужда от развитие и подобрение, и че всичко от самото начало си е много добре, и че ние трябва единствено да подобряваме разбирането си, това усещане импонира на много малък кръг хора, докато за болшинството е напълно неподходящо. Затова много важно за моста между съвременната култура и християнството се явява наличието на динамично възприятие на света. Не реформа, където се изхвърлят части от религията и тя става друга, или друг подход от типа на прехода от католицизъм към протестантство, а динамика в развитието на самата класическа християнска религия. Това не означава, че тя трябва да смени своята позиция, защото духовната стабилност също има своето място, но тя трябва да съответства на динамичния подход, чрез който християнството се възприема като развиваща се система. И именно този подход ще играе огромна роля за развитието на християнството през 21 век.
Цялата наша съвременна култура е пропита от творчество, т.е. човекът трябва да бъде възприеман като творец, който умее да създава нещо ново. Защото първото свойство, чрез което Бог ни се разкрива в Библията е това, че Той е Творец и като създаден „по Божий образ и подобие” човекът е нормално да прилича на своя Създател. В средните векове всеобщото обучение в изкуството се е състояло в това, че то е прекрасно и човек се учи просто да го възприема, докато днес обучението цели да научи човекът да бъде творец, да мисли творчески, да се учи да създава нещо свое. Тоест развитието, което се е случило през последните няколко века или дори само през 20 век е придвижване по посока на осмисляне на творческото начало като основа на основите за човека. Ако цялата култура издига важността на този принцип в обществото, а християнството остава без него това създава разрив между религията и културата, което е лошо и за двете страни. Но в класическите религиозни системи от самото начало няма място за творчество. Там можем творчески да оформяме единствено нещо около самата религия – можем творчески да рисуваме картини на тема религия, да се занимаваме с архитектура на тема религия и с такъв род творческо развитие, но в самата религия няма място за творчество. А творчеството трябва да бъде интегрална част от самото християнство и ако то е развиваща се система, то творчество означава да внесем нашия принос в самото развитие на християнството. Не в това как оформят християнството според нуждите на „клиента”, как го преиначават и проповядват за лична изгода, а самото негово съдържание. Затова този творчески подход е свързан с подхода за динамичния прочит на библейските текстове свързан с различните персонажи. Защото ако общият тренд е развитието и промяната, там е мястото и на творчеството, защото творчеството направлява това развитие и изменение.
Днес книгата Битие се явява фундаментална основа и на еврейската и на християнската цивилизация. Всички учения в съвременния Запад произлизат от първа глава на книгата Битие, т.е тези основи, които са заложени в книгата Битие се явяват фундамента на цялото съвременно западно светоусещане. Това започва с идеята, че човек е създаден по образ и подобие на Бога, продължава с понятието праведност, заповедите, завета между Бог и човека. Идеята, че Бог влияе на историята, а не просто е създал света и го е оставил, а се намесва в историята, че има Божествено Провидение, въпросът за справедливостта, за смисъла на живота и всичко това в края на краищата се крепи не само на книгата Битие, но и на цялата Библия, в която венец на всичко се явява Божият Син – Исус Христос. И един от необходимите елементи на това развитие е динамичното възприемане на библейските персонажи, т.е. представянето на библейските герои като динамично развиващи се личности, защото ако ние гледаме на света като на развиващ се, то самите библейски персонажи също не могат да останат статични. В тях също трябва да съществува вътрешно развитие в хода на самата им биография, в хода на самия библейски текст. Тоест нашата много важна задача е да създадем мост между съвременната култура и библейският прочит, който да ни даде това разбиране на текста, което да съответства на чувството на развитие и модернизация, за да може тези, за които това чувство е жизнено важно да могат да видят себе си в светлината на Библията. Тоест оказва се, че Библията като фундамент на западната цивилизация е откъсната от живота на съвременното общество и то не може да намери в нея опора за своята динамика и така тя става чужда за него. Какво означава това? Това означава, че всички библейски образи започвайки от Адам, Ной, Авраам, Мойсей и т.н., всички те са хора, които се развиват. Тоест нужно е да видим как тези хора са се развивали в процеса на текста, в процеса на тяхната история и съответно ако те са се развивали, това е основа и ние да се развиваме. Тогава нашето чувство на необходимост от развитие получава опора във фундамента, и което е много съществено, тогава не само развитието получава опора, но и чувството за творческо начало на човека.
В тази връзка този нов и необичаен подход за разглеждане на библейските персонажи като динамични личности разработен от известния еврейски равин на 20 век Юда Леон Ешкенази - Маниту (1) е паралелен на подхода, който се нарича „Продължаващо откровение”, чийто създател е друг известен равин от същата епоха - Аврам Исак Кук (2). Причината, поради която Бог създаде човека е да има някой, с когото да общува, да води диалог. Според Кук обаче, ако това е истински диалог, а не просто само четене на книга, то в този диалог Бог трябва периодично да говори на човека нещо ново. Ако Той не говори нищо ново, а само ни повтаря това, което е казал по-рано, тогава не съществува никаква личност и означава че Бог просто е написал една книга и ни я дал да я четем. Но ако вярваме, че диалогът е жив, че Бог действително участва в него, тогава Той трябва през цялото време да добавя нови неща. Това означава, че Божественото откровение продължава да се развива, и че то не е фиксирано до това, което Бог вече е казал по-рано, а се добавя нещо ново. Именно тази концепция се нарича „продължаващо откровение” като тя не отменя нищо предишно. Всичко, което Бог вече е казал си остава правилно и на място, остава си свято, остава основа на нашата вяра, но това че предишното не се отменя не означава, че към него не се добавя нищо ново. Напротив към него се добавя постоянно и тази концепция води до модернизация на вярата ни. Затова ние трябва да възприемаме това, което Бог иска да ни каже по отношение на обществото, науката, културата, цивилизацията, етиката и т.н. и да видим как да ги интегрираме с традиционните неща. Модернизацията и реформата са два напълно различен вид промяна. Реформата предполага отмяна на нещо старо и на неговото място идване на нещо ново. А подходът на модернизацията е друг тип изменение, което казва: „Нищо от старото не се отхвърля, а си остава на място, но ние гледаме на него вече с други очи, ние го модернизираме без да отнемаме нищо, допълвайки го и развивайки го. И този подход на модернизация корелира с подхода за „продължаващото откровение”, т.е новото откровение, което ние възприемаме от обкръжаващата култура. То трябва някак да се интегрира с предишните откровения, които имаме от класическите текстове, от нашето първоначално духовно разбиране (независимо, че на повърхността те често си противоречат), трябва да намерим тази хармонизация, която от една страна ще остави предишното, но от друга ще добави нещо ново. Например за нас Библията е пълният списък от канонични книги и към това Божие Слово нищо не може да се добави, не могат да се добавят нови евангелия, нови послания и т.н., но се появяват нови осмисляния и нови разбирания на това Божие Слово. Нашият живот не се основава просто на някакви заръки казани от Бога и написани в Библията, които е достатъчно просто да спазваме. Нашият живот трябва да се основава в огромна степен на разбирането смисъла на всички тези Божии повеления. Защото не е толкова сложно да се спазват определени заповеди и заръки, сложността се появява тогава, когато си зададем въпроса: Защо е нужно това или онова? Какъв е смисълът на всичко това? Това не означава, че конфликтите между тях съвсем ще изчезнат, защото те са необходима част от това развитие, но трябва да изчезне антагонистичният конфликт, когато едното иска да унищожи другото. И именно този общ възглед относно динамичния прочит на Библията и нейните персонажи ще позволи успешната модернизация на християнството.
Смисълът на духовния живот и връзката с Бога е човек да осъзнае своя живот като диалог с Него. Защото всичко, което правим е онова, което всъщност казваме на Бога. Всяка наша постъпка, всяко наше решение, всеки наш избор са действия, които ние заявяваме пред Бога, това са нашите думи към Него. Връзката ни с Бога не е, както си мислим предимно и само в молитва, а в нашите решения и действия, а молитвата е това, което ни позволява да осъзнаем тези решения. Най-важните наши думи са нашите действия в живота, а всичко, което ни се случва е онова, което Бог ни говори и затова ние трябва да живеем живота си с усещането за този диалог с Него. В тази връзка, както всяка област - наука, култура, изкуство, общество и християнството е една развиваща се система, в която има постоянно добавяне към предишното. Нашата цел е да възприемаме продължаващото Божествено откровение и да допълваме, подобряваме, надграждаме в нашето духовно развитие като личности. Така християнството като всяка друга област от човешкия живот става жива, развиваща се система, а наше задължение е да участваме в това развитие и да вложим в него нашия собствен потенциал.
-------------------------------------------
(1) Юда-Леон Ешкенази (1922–1996) Кабалист и философ, лидер на еврейското религиозно възраждане във Франция във втората половина на XX век. Концентрирал се върху обединението на сефарадското и ашкеназкото наследство, върху интеграцията на света на кабала и света на съвременната европейска философия. Той успял да обясни кабалистичните понятия и идеи на езика на съвременния човек, без да намалява и опростява първоначалния им смисъл.
(2) Аврам-Исак Кук (1865–1935) Известен кабалист и еврейски религиозен философ на XX век. Стремил се към съединяване наследството на Виленски Гаон с учението на хасидизма. Създател на философската школа на религиозния ционизъм и концепцията за „Продължаващо откровение”, т.е. разкриването на Божествената светлина в процеса на случващото се в хода на историята, развитието на личността, културата, изкуството, науката, обществото, общественото съзнание, държавните системи и цивилизацията като цяло.