Препоръчителен „наставнически” контрол! (Статията се препоръчва за пълнолетни в „духовен”, а и в буквален смисъл християни.)
„Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети...."Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма, но аз говоря това за Христа и за църквата.”
Въведение
Предишната част от тази поредица беше посветена на въпроса за мъжкото и женското начало в творението, в природата, преди и при сътворението на човека. В тази част ще разгледам темата свързана с понятието „андрогин”, идеята за андрогинния образ, както и въпроса за пола в светлината на отношенията между Христос и Църквата, макар че за повечето „морализирани” християни днес, идеята, че съществува връзка между сексуалността и духовността е, как да се изразя: направо скандална. (Поне така е за онези, които не са чели книгата „Песен на песните”.) Разбира се сексуалността и духовността не са едно и също нещо. Те не се покриват, но се допират плътно, имат една и съща основа – не само в мита, но и в действителния човешки опит. Може би не всички са обръщали внимание на един интересен момент от Новия Завет, където при описанието на родословието на Христос в Евангелието от Матей, са споменати някак като че ли „излишно” и пет жени: Тамар, Раав, Рут, Витсавее и Мария. Тъй като ние вярваме, че в Библията като боговдъхновен текст няма нищо „излишно”, е логично да се запитаме какво правят там точно тези жени? От една страна общото в техните истории е свързано с Божията милост и прошка, която има за цел да ни избави от изкушението да приписваме на хората смъртни грехове и да осъждаме онези, които са имали несполучливи връзки, считайки ги едва ли не завинаги за „прокажени” (както между другото правим в нашата традиция и както се казва: добре, че Бог не е човек...), но от друга страна ако се вгледаме внимателно ще видим, че това, което ги обединява са именно техните как да се изразя „специфични или нетрадиционни сексуални преживявания” и изглежда някак странно, че именно по тази линия Божият Син идва в света. Може би няма по-важен момент от този в 21 в. (предвид безкрайните интерпретации свързани с пола) да се говори за тази проблематика. Наличието на този феномен свързан с концепциите относно безкрайния брой „полове” в обществото, само показва, че човекът разбира важността (но не и смисъла) на своята половост и понеже се чувства самотен, отчаяно търси своята цялостност, своята липсваща „половина”. Християнството оправдава и освещава брака и семейството, но за преобразяване на пола, за явяването на „истинския нов пол” не става и дума. Това (както и много други неща) остава „съкровено” в християнството и по този начин не е разкрит положителния духовен смисъл на любовта, връзката на любовта със самата идея за човека като цялостно същество. Във всеки човек, мъж или жена се запазва двуполовост съчетана в различни пропорции и това определя цялата сложност в половия живот на човека. В тази връзка, проблемът днес не е, че има хора с „нетрадиционни” наклонности дори в Църквата (според мен точно там им е мястото, защото къде другаде да отидат!?), а това, че ние само ги сочим с пръст вместо като Христос да им помогнем да се „излекуват”...
ИДЕЯТА ЗА АНДРОГИННИЯ ОБРАЗ
Понятието „андрогинност”
Андрогинност е термин, който произлиза от гръцкото „andr” означаващо „мъж” и gyné означаващо „жена” и се отнася до комбинацията на мъжествени и женствени черти и характеристики. Днес това може да бъде видяно в модата, сексуалната идентичност, начина на живот или може да се отнася до биологични характеристики, когато става въпрос за физическа „интерсексуалност”. (В древногръцката митология андрогините са митични двуполови същества, които са много силни, дори равни на боговете.) За понятието „андрогин” обаче ще говорим в неговия духовен смисъл и в светлината на християнската вяра, макар че както вече споменах, за някои християни днес идеята, че съществува връзка между сексуалността и духовността, е „леко” смущаваща. Разбира се сексуалността и духовността не са едно и също нещо. В тази връзка, когато говорим за развитието на идеите относно първоначалния човек, трябва в началото да споменем теологията на древните талмудисти (фарисеите), които още през 2 в. пр. Хр. излагайки различни възгледи за сътворяването на Ева твърдяли, че Адам е бил създаден мъж-жена (андрогин), тълкувайки израза „мъж и жена ги създаде” като „самец и самка” вместо „мъж и жена”, като разделението на половете според тях става след последвалата „операция” на тялото на Адам съгласно разказа на Библията. По-нататък учението за андрогина присъства и в кабала, където в книгата „Зохар” се казва, че човек заслужава напълно това име само, когато мъжът и жената са свързани заедно. Според еврейската мистична традиция небесният благослов снисхожда само там, където има такова единение, защото благословението се спуска само върху едно цялостно създание. Земният Адам – верният отблясък на висшия и първоначален Небесен Адам е трябвало като своя образец да обедини в едно двойния мъжки и женски принцип, защото най-напред той е бил създаден андрогинен. В тази връзка, когато четем стиха „И Бог създаде човека по Своя образ, по Божия образ го създаде мъж и жена ги създаде”, ясно виждаме промяната в личните местоимения от единствено в множествено число, което естествено не е случайно. В тези думи е изразена висшата тайна, съставляваща славата Божия, непостижима за човешкия разум и явяваща се предмет на вяра. Защото ако мислим, че в Бога има само „мъжко”, а няма „женско” значи не сме осъзнали пълнотата на Божественото. Духът не е нито мъжки нито женски. Той не е нито мъж нито жена, но когато Бог, който е чист Дух създава човека, който е от плът, според цитирания по-горе стих, Бог го прави мъжки и женски пол. В тази връзка нека си отговорим на въпроса: мъжът ли е образ на Бога или жената? Според този стих мъжът и жената, в тяхната заедност, в тяхното междуполово общение, в тяхната съборност като мъжко и женско човечество са образ на Бога. Образът на Бога не е в отделния индивид, а в общението между отделните личности, но личностите могат да бъдат мъжки и женски такива. Затова можем да кажем, че личността няма пол, но личностите са облечени в половост. Тоест няма половост у Бога, но има Божественост у пола и то е разпределено в мъжкото и в женското. По този въпрос вече говорих в третата част от тази поредица, когато споменах за ранният източен богослов Йоан Дамаскин, който в своята книга „Точно изложение на православната вяра” прави аналогия между сътворението на първото семейство и по-точно връзката между Адам, Ева и техния син Сит като я сравнява с взаимовръзките в Святата Троица. Според него Бог създава откровение за Троицата чрез това, което той нарича святото семейство обяснявайки следното: Адам, който е от никой е преобраз на Отец. Ева, която е от Адам и не е негов образ (защото не се ражда от него, а е „изведена” от него) е преобраз на Святия Дух. А Сит, който е син на Адам, т.е. семе от неговото семе е преобраз на Божия Син. И така според принципа „както на небето така и на земята”, чрез първото семейство ние получаваме откровение за Святата Троица макар и по един доста примитивен начин. Затова, за да изобразим Троицата трябва да имаме целия комплекс от човешки взаимотношения. И виждаме, че Бог дава име на Адам, но Адам дава име на Ева и то е съобразено с това, че тя ще бъде майка на Сит и я нарича Ева, което означава „Живот”, „защото тя беше майка на всички живи човеци” и така Адам констатира възможността на Ева да възпроизвежда неговите деца. Тоест Адам дава семе, но Ева му придава живот и по този начин виждаме: бащиният принцип, който дава природата и майчиният принцип даващ живота. Когато природата и живота се съединят се възпроизвежда ново човешко същество, което е отделна личност, но носи природата на бащата и живота на майката. Затова Христос по-късно ще каже:
„Духът е Който дава живот”.
Именно с тази тайна по подобие на Бог Троица човекът е бил сътворен като двуполово същество, като небе и земя. Извън Едем обаче небето и земята се разделят и човекът става подвластен на непрестанната борба между тях, „защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта.” Оттук следва, че всяко създание, в което липсва и мъжкото, и женското начало в някаква степен е лишено от подобието на небесната фигура. Затова в Библията се казва:
„създаде ги мъж и жена, благослови ги и наименува ги Човек (Адам), в деня когато бяха създадени.”
Тъй като най-великото библейско откровение в християнството е това за Бог Троица, в тази връзка ние трябва да упражняваме тринитарно мислене във всеки размисъл относно Бога. Именно взаимоотношенията между Отца, Сина и Святия Дух формират динамиката и неизчерпаемото богатство на живота на Бога. Единствено там в недрата на Бога Троица се крие смисълът на цялото тварно съществувание. За съжаление поради непълното разбиране на битието на Троичния Бог днес ние използваме предимно и само мъжки категории, когато говорим за Бога (баща, цар, пророк, воин, свещеник и т.н.), макар че в Библията има ясни подсказки и за наличието на „женско” у Бога, като например думите на пророк Исая:
„Може ли жена да забрави сучещото си дете, а да се не смили за чадото на утробата си? Обаче те ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя.”
Причината е в това, че източното и западно древно християнство не е съумяло да види женското у Бога, независимо че постоянно подчертава мъжкото у Него. И за да компенсира тази празнина, то е намерило женското у Бога - извън Бога, в лицето на Девата. Защото освен баща всяко човешко същество има нужда и от майка. Като хора ние имаме тази физиологична, психологическа и духовна нужда, защото тя се е отпечатала в нас като Негов образ. Но тъй като на нас не ни е обяснено, че в Бога има и нещо „майчино”, ние това сме го извели от Бога и го търсим интуитивно другаде. И къде сме го намерили? В Божията майка, в Мария, в Девата, която сега е въведена в обществото като едва ли не четвърто самостойно лице и на нея се принасят какви ли не молитви, прошения, отдава й се почит и т.н. Всичко това обаче е компенсация за неспособността да видим онова, което е там...
Та, именно в Христа Бог ни показва какво е да си Истински, Съвършен Човек и това има предвид апостол Павел, когато казва:
„Който направи двата отдела едно..., за да създаде в Себе Си двата в един нов човек... и в едно тяло да примири и двата с Бога.”
Идеята за андрогина не е чужда и за християнското богословие. Например във „Философия на свободния дух” руският философ Николай Бердяев казва следното:
„В кабала вече се съдържа идеята за Андрогина. В „Зохар” се казва, че всяка форма, в която няма мъжки и женски принципи, не е висша и пълна форма. Светецът намира своето място само там, където тези две места са съвършено свързани. Името „човек” може да бъде дадено само на мъж и жена съединени като едно същество. Човекът служи като посредник и връзка между Бога и природата. И Богът, и природата се отразяват в неговото двойствено същество. В кабала е скрита задълбочена антропология, напълно съгласувана с християнската истина. Истината за човека не е била напълно разкрита в християнската църква, която заради изкуплението е пазела старобиблейската антропология. Но голяма част от истината за човека се е разкривала в мистиката и преди всичко в кабалистичната мистика, свързана със самото начало на човека. Именно в кабала се разкрива истината за човека като образ и подобие Божие. Но в кабала истината за човека все още не е станала динамична, творческа.”
Полът е един от източниците на човешкото робство и то от най-дълбоките, защото е свързан със самата възможност човешкият род да оживее. Бердяев е доста повлиян също и от учението на, както той го нарича „най-великия за всички времена измежду мистиците гностици” - Якоб Бьоме. Според учението на Бьоме човек е загубил своята Дева, която той нарича София и Девата е отлетяла на небето. От човека-андрогин се е отделила, отпаднала е женската природа и тя е станала за него външна природа, предмет на мъчително влечение и източник за робство на човека. Според Владимир Соловьов чрез любовта се възстановява андрогинната цялост на личността, човек престава да бъде раздробено, ущърбено същество. По този повод Бьоме казва следното:
„Грехът е преди всичко загуба на цялостност, на целомъдрие, разкъсаност и раздор. Цялостта, мъдрата цялост е тъкмо целомъдрие, девственост, т.е. съединеност вътре в човека на мъжката и женската природа. Сладострастното влечение, чувствеността, развратът се явяват в света като резултат от загубената цялостност, от вътрешното раздвоение и раздор. Всичко е станало външно едно спрямо друго. Външни са станали и мъжката, и женската природа. Женската стихия е външна, привличаща и съблазняваща, без която мъжката природа не може да живее.”
В духа на казаното от Бьоме, Бердяев пише следното:
„Човек не може да остане раздробен, разкъсан, не може да бъде половина, неопределен пол. И човешкият род се мъчи в своята жажда за съединение, за въстановяване на цялостния, андрогинен образ на човека. Но в стихията на разкъсания род никога не се постига цялостност и не се възстановява андрогинния образ, никога не се утолява скръбта на човека по вечността, по намирането на своята Дева.”
Якоб Бьоме разкрива тези гениални, издигащи се над времето антропологични прозрения и за него антропологията е неразривно свързана с христологията. Учението за Адам е неразривно свързано с учението за Христос. Бьоме гениално сближава Христос и Адам. Първо-Адам на Бьоме е същият Небесен Адам от кабала и Христос е Абсолютния Човек, Небесният Адам. Според Бердяев цялата антропология на Бьоме е свързана с учението му за андрогина. За Бьоме Първочовекът е андрогинен. Човекът е получил за пръв път своето име Човек като смесено същество. При Бьоме съществува поразително мистично сближаване между Бога и човека, между Христос и Адам. Бог трябва да стане човек, човекът – Бог, небето трябва да стане единно със земята, земята трябва да стане небе. Цитирайки едни от най-съществените думи на Бьоме за Христос и Адам, Бердяев казва следното:
„Разберете, че човешката природа трябва да се съхрани и че Бог не я отхвърля цялата, за да възникне нов и чужд човек от стария. Той трябва да възникне от природата и свойствата на Адам и от природата и свойствата на Бога в Христос, за да може човекът да стане Адам-Христос и Христос да стане Христос-Адам, Човек подобен на Бога и Богочовек.”
Това Бьоме нарича раждане на човека в Бога, прираст в Божествения живот. Христос е Абсолютния, Съвършения човек, Небесния Човек, родения в Бога Човек като Божия ипостас, не 50% Бог и 50% човек, а 100 % Бог и 100 % човек. Да, истинската антропология може да бъде обоснована само с откровението за Христос. Тайната на Христос е тайната на Абсолютния Човек – Богочовека. Христос - Божият син е предвечен, абсолютен, божествен човек. От Отца предвечно се ражда Синът – Абсолютния човек, Божествения Човек, Богочовекът. Божественият Син – Човекът се ражда на небето и на земята, във вечността и във времето, горе и долу. И затова извършващото се на земята се извършва и на небето. Учението на Бьоме за София е именно учение за Девата и за андрогинното, т.е. за цялостния и девствен образ на човека. За Бьоме София е вечната девственост, а не вечната женственост и ето защо култът към София почти съвпада с култа към Дева Мария, Божията майка. В Дева Мария женствената природа е станала девствена и е родила от Духа. Така се ражда новият духовен човешки род, родът на Христа, безсмъртният род. Чрез Дева Мария и чрез роденият от нея Божий Син и Човешки Син се открива пътят за възстановяването на цялостния човешки образ, андрогинния образ. Това е път на целомъдрие, чистота, девственост, път на мистична любов. Има особен смисъл в твърдението, че съединението на мъжа и жената тук на земята се извършва от Бога и вече оттук заедно с другите съображения възниква святостта и необходимостта на самия акт, който подразбира понятието „съединение”. Смисълът на половото съвкупление е в съединяването с любимия човек, в постигането на пълно съединение. Това е личен смисъл, единствено допустим, морално и духовно оправдан и той предполага одухотворяване на пола. По какъв начин Бог се намесва в него или по-правилно е да се каже „го осенява”, позволява да се разбере теорията съгласно, която човекът се формира долу по модела на човека горе. Absconditus sponsus (лат. „Съкровен Съпруг”) влиза в тялото на жената и се съединява с abscondita sponsa (лат. „Съкровена Съпруга”), което в същата степен е вярно и за обратната страна на този процес, така че двата духа се сливат в един и встъпват в непрестанен взаимообмен „тяло в тяло”. Във възникващото следствие от това състояние на неразличимост, ако можем да се изразим така: мъжът и жената са нито мъж, нито жена - те са някак и едното и другото или нито едното, нито другото. Именно, когато мъжкото начало се съчетава с женското, със святата цел, тогава Човекът е в пълнота, единен и без повреда. В тази връзка Бердяев казва:
„Драмата на земното човечество е драма и на небесното човечество. Самосъзнанието на Христос като съвършен Бог и съвършен Човек възнася Човека на главозамайваща висота, издига го до Святата Троица. Чрез Христос човекът става причастен на природата на Святата Троица, защото второто Лице на Святата Троица е Абсолютния човек.”
От мистичното учение на Бьоме става ясно защо Христос – абсолютният и съвършен човек не е осъществил в живота си тайната на брака. Първият Адам също не е познавал жената и не е живял в брак. В началото (преди появата на Ева) Адам е бил мъж, също както и жена, но нито едното и нито другото. Раят ни е описан като градина на наслади, където и ние след възкресението на мъртвите ще се уподобим в състояние, за което Христос казва, че там „не се женят и не се омъжват, а живеят подобно на Божиите ангели”.
Разсъждавайки за „мистиката на пола” и мистичния смисъл на „единението на мъжа и жената”, Сергей Булгаков отбелязва колко съществено се различават по този въпрос обаче учението на Якоб Бьоме и кабала (в други моменти толкова сходни помежду си). Булгаков казва следното:
„Еднозначното отрицателно отношение към женствеността при Бьоме контрастира с чувството на дълбока реалност и изначалност, с праведността на пола в кабала”.
Идеите на „Зохар” за „мъжо-женската природа на човека”, а също и за брака на мъжа с „двете приятелки”: земната жена и небесната съпруга („Шехината-София”) или „Славата Божия” особено привличат и Булгаков. „Духовно-телесното съединение на двама в една плът, както то е дадено според нормите на творението пише Булгаков, е свързано с чувството на разединение, тъга”.
ПОЛЪТ В СВЕТЛИНАТА НА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ХРИСТОС И ЦЪРКВАТА
Когато четем споменатия в началото пасаж от Посланието на ап. Павел до Ефесяните, на пръв поглед изглежда, че първият християнски теософ (в най-дълбокия смисъл на думата), цитирайки книгата Битие говори за урегулиране на взаимоотношенията в семействата на ранните християни (стихове, които днешните мъже-християни много обичат да цитират...) и обикновено нашето внимание спира дотам, но всъщност тук главното е казаното в края, а именно:
„Тая тайна е голяма, но аз говоря това за Христа и за църквата.”
В християнството винаги е съществувало дълбоко учение за девствеността, култ към девствеността, но винаги е липсвало достатъчно дълбоко учение за брака, за пола. Това е така, защото християнството прикрива пола с идеята за греха, което обаче оставя определена двусмисленост. Да се разкрива положителния мистичен смисъл на любовта (ерос, а не агапе) между мъжа и жената обаче, също спада към проблематиката на християнското съзнание. Любовта по своята природа заема същото място като мистиката. Тя е аристократична, духовна и също непреводима в областта на демократичното днешно общество. Но любовта е свързана със самата първична идея за човека и затова религиозният смисъл на любовта се преоткрива единствено в символиката на отношенията между Христос и Неговата Невяста – Църквата. Библията започва с разказа за сътворението на света, в което кулминация става сътворяването на човека „по Божия образ”. Със самото му създаване по Своя образ, Бог вложил в човека любов към себе Си като част от човешкото естество. Това естество се изразява в способността на човека осъзнато да се съедини чрез вяра и познание с Източника на своята виталност – Твореца на всичко съществуващо. Вярата в Бога и осъзнаването на Неговото присъствие във всички, дори най-дребните детайли на нашия живот е ключа, както към душевното така и към физическото ни здраве. Подобно на Творението, което изначално носи дуален характер („В начало Бог създаде небето и земята”), така и човекът бива сътворен с дуална природа: с душа и тяло. Неговата „небесна” част (душата) е толкова единна със „земната” част (тялото), че те изглеждат като едно единно цяло. По своята същност физическото тяло отразява точно облечената в него душа. Затова дори медицината отдавна вече разглежда физическото здраве на човека като производно от менталното и духовното му здраве. Затова простото удовлетворяване на физиологичната потребност, подобно на процеса на хранене, не засяга всъщност човешкия живот и не поставя въпроса за ограничаването и преодоляването на животинската природа. Раждащият пол, който подчинява човека на природната закономерност и го съединява с животинския свят е рожба на греха и отпадането ни от Бога. Полът е знак за човешкото падение, за загубената цялостност на човешката природа. Отпадането от Бога е именно загуба на цялостта и целомъдрието, девствеността на човека, загуба на андрогинния образ, който е образът на Божественото битие. Полът е точката, в която се пресичат двата свята в човешкия организъм. В тази точка на пола е скрита тайната на битието. Човекът е полово същество, т.е. половинчато, ущърбено и стремящо се към пълнота не само като физиология, но и като психология. Според Бердяев полът е пресечна точка на два свята в човека, пресечната точка на човека с космоса. В пола е истинното съединение на човека с космоса и на робската му зависимост. Но категориите на пола са космически, не само антропологически категории. Във въплащението Синът става една плът с Невястата. Въплащението е истинското съединение на Бога с тварите, сватбата между божественото и тварното. Повярвалите в Христа (Неговата Невяста - Църквата) стават Христово тяло. Когато говори за тази „велика тайна” ранният християнски творец Симеон Нов Богослов казва следното:
„И наистина тази тайна е и ще пребъде велика и по-горе от всичко велико. Каквото единение, общение, сближаване и сродяване има жената с мъжа и мъжа с жената, такова единение и сродяване има и нашият Владика и Творец на всички с цялата църква, като с една жена, и е едно с нея, и винаги пребивава неразделно с нея, като със Своя възлюбена.”
Затова и тайнството на брака и мистичното сливане на мъжа и жената в една плът е предназначен да освети „тайната” между Христос и Църквата. Тази „тайна” е плод на една друга сакрална тайна, на пленителната реалност на Бог Троица, изразена според богослова Димитър Лучев чрез идеята за божествения „перихорезис” (взаимопроникване, пътуване един в друг и един към друг). Перихорезисът представлява „общностно съществувание”, в което всяка участваща Личност, запазвайки уникалната си идентичност прониква в другите и бива проникната от тях. Триединният Бог е жив, любящ и динамичен, вечносъществуващ като общение на три личности в неразрушимо единство. Този Божествен живот може да бъде разбиран като танц на живота, танц на любовта. В своята статия „Синът Божи като смисъл на всичко сътворено” Лучев отбелязва, че „Християнската теология е твърде заета с въпроса за човешкото изкупление и по този начин богословието пропуска да отбележи Христовата значимост по отношение на смисъла на тварното съществуване в неговия първичен замисъл, преди да е имало грях и да се обуслови необходимостта от неговото преодоляване. Разкриването на смисъла на тварното съществувание е дълбоко свързан с откровението за троичността на Бога и пълнотата на взаимоотношенията в Троицата, които са насочени не само навътре към божествените субекти, но и навън към човека, сътворени по образ и подобие на Бог Троица и към цялото творение, което е предназначено да бъде храм изпълнен с Божията слава. В тази връзка Лучев продължава и пише следното:
„Логосът (Синът Божий) е смисълът на творението, божествения план за творението. Синът е принципът на творението, върховният архетип на сътворената реалност. За съжаление традиционното богословие на Църквата е поставило в центъра идеята за грехопадението, а не мисълта за христоуподобяването. На Христос се приписва централна роля единствено в светлината на изкуплението, а това не позволява да се прозре ролята на Божия Син (Логосът), на Божието творение извън доктрината за изкуплението. Христологията трябва да бъде освободена от естествените ограничения на сотериологията (доктрината за спасението) и да бъде разглеждана през призмата на космологията (доктрината за творението).”
Още за духовния смисъл на „обрязването”
В първата част от тази поредица споменах във връзка с двата вида обрязване (на езика и плътта), че „осмият” ден, когато то се е извършвало символизира изкачването на едно стъпало над физическото, след седмия (съботния) ден, т.е. в областта на трансцедентното. Десетте Божии заповеди се явяват основа за всички 613 заповеди в Петокнижието, а всички те се делят на 248 повелителни заповеди и 365 забрани. Първите символизират силите на притегляне към доброто, а вторите сили са силите на отблъскване от злото. В самото наименование на скрижалите „лухот а-брит”, думата „завет” е в единствено число, като се подразбира „един завет” разположен по средата (между двата скрижала), между „двете петици” заповеди. Думата „брит” („съюз, завет”, иносказателно също и „обрязване”) в иврит е тясно свързана с думата „мила” („дума”, „обрязване”). „Горният” аспект на завета („милат а-лашон”) е синоним на „брит а-лашон” („обрязване”, „слово”, „дума” или съюз, завет - на езика), а „долният” аспект на завета („милат а-маор”) е синоним на „брит мила” („обрязване на крайната плът”). Ето защо езикът и половите органи са двете необходими точки за установяване на дълбока връзка, двата най-главни центъра, двата фокуса на контакт. „Горното единство” се нарича още „единство на целувката”, а „долното единство” – „телесно единство”. Това води към идеята, че виталността произлизаща от тези два центъра на човека се сливат с виталността на неговия партньор с цел съвместно зараждане на нов живот. Духовният аспект на силата на размножаване е концентриран в горната точка (устата и езика), а нейният физически аспект в долната точка (половите органи). По такъв начин езикът и детеродния орган се явяват две проявления на „един завет” - съюза между Бог и човека свързани един с друг в самата своя същност. От това можем да заключим, че съвършенството на единия зависи от другия. Чистата реч (когато от устата излизат само добри и чисти думи) и сексуалните отношения, (когато интимният живот отразява единствено истинната любов между съпрузите), са взаимосвързани и влияят един на друг. Именно това е причината в Библията „дума” и „обрязване” да се изразяват на еврейски чрез една и съща дума – „мила”. Отразяването на този „един общ завет” чрез два завета (на езика и крайната плът) може да се види чрез завета, който Бог сключва с Авраам и също се състои от два етапа: Заветът между разсечените части (животни) – „брит бейн а-бтарим”, когато Бог обещава на Авраам и неговото потомство Обещаната земя. И заветът на обрязването – „брит мила”, когато Бог обещава на Авраам да стане „Отец на множество народи”. Първият завет, в който се съдържат духовните сили на Божия народ зависи от езика, който произнася думите на Божието Слово, а вторият завет е свързан с детеродните органи. В контекста на понятието „съюз-завет” по отношение на връзката на човек с Бога, това води към следния извод: Когато думите на човек са чисти, както подобава, той е духовно здрав и отношенията му с Бога се базират на любов. Разривът на тези отношения се случва в резултат на порочно използване на устата („гнила дума”) и половите органи (при извънбрачни сексуални отношения) на човека. Според еврейската мистична традиция, чрез завета на обрязването Бог дал на Авраам и на неговите потомци власт над трансцедентното ниво, т.е. давайки заповедта за обрязването, Бог посочил, че чувствата и желанията свързани със сексуалната страст трябва да бъдат използвани при духовното търсене на Божественото, на трансцедентното ниво. Най-очевидният случай, при който символично се проявява това е при зачатието, когато от половото сношение между мъжа и жената се ражда нещо ново, нова душа, нов живот. Ето защо белегът на завета е именно върху сексуалния орган, защото това дава на човека възможността за достъп към висшите духовни светове. Именно по тази причина (а не поради факта, че Бог просто е свръхморалист) в Стария Завет грехът на прелюбодейството се наказва толкова жестоко (със смърт), тъй като извънсемейните сексуални отношения са в противоречие с божествения начин, по който се ражда битието. Така че в някакъв смисъл заветът на обрязването представлява също и метод за насочване на сексуалната енергия. Този завет свидетелства не само за това, че човек ще бъде способен да контролира своя сексуален нагон, но показва, че духовното общуване в известен смисъл също има сексуална природа. (Църквата учи, че християните не трябва да изневеряват, но обяснява това предимно с факта, че „така пише в Библията” или „защото Бог е казал така”, но защо?, какъв е смисълът на всичко това не се обяснява.) Твърди се, че заветът на обрязването символизира опита да бъдат контролирани страстите, т.е. човек, който е способен да обуздава своите сексуални страсти дори, когато се намира на върха на желанието, ще бъде способен да контролира и своето съзнание, когато навлиза в духовната реалност. Според еврейската мистична традиция такъв завет е сключен с Авраам именно, поради изключителното духовно ниво, на което той се е намирал. Днес тази невъзможност да се „въздържаш” в духовното, ясно се вижда например при формите на окултизъм, чародейство, гадаене и т.н., при които човек иска да се свърже с Божественото, но без да просветлява ума си, без да отвори искрено сърцето си за Бога, т.е. иска някак „нечестно да надникне през ключалката”. Затова днес непросветеният духовно човек чете хороскопа си или ходи на врачка, за да разбере какво ще му се случи и по този начин получава огромно разочарование, тъй като навлиза във води, които са прекалено дълбоки и така става жертва на своето неразбиране и отдалеченост от Божественото. Сексуалният нагон е най-мощната психологическа сила при човека и затова, когато в духовен аспект е насочен и овладян, той може да помогне за издигането на личността към най-висшите духовни състояния.
Връщайки се на темата за пола, трябва да признаем, че жената е носителка на половата стихия в този свят. Полът у мъжа е по-диференциран и „специализиран”, докато у жената той е разлят по цялата плът на организма, по цялото поле на душата. Мъжът изпитва огромна полова зависимост от жената, слабост към женския пол – една изначална слабост, която е може би източник на всичките му слабости. Властта над рода на човека се осъществява посредством жената. Тази власт е навлязла в природния свят и го е завладяла чрез пра-майката Ева. Създаването на Ева е подчинило стария Адам на властта на родовата сексуалност, приковало го е към природния свят, към „този свят”. Днес светът е впримчил Адам и го владее чрез пола, Адам е прикован към природната необходимост в точката на сексуалността. Властта на Ева над Адам се е превърнала във власт на цялата природа над човека. Според Бердяев, привързаният към раждащата Ева човек е станал роб на природата, роб на отделената женственост, отделена от неговия андрогинен образ и Божие подобие. От природата, както и от женствеността няма спасение, никъде не може да се избяга. Избавлението е възможно само чрез новия Адам, Който според Бердяев влиза в света с новата женственост. В тази връзка той казва:
„С жената Ева е започнала греховната власт на женствената природа над падналия човек, с Дева Мария е започнало освобождаването на човека от тази природна власт. Чрез нея земята приема в своето лоно Логоса, новия Адам, Абсолютния Човек. И ако падението и заробването на стария Адам е укрепило в света царството на природно-родовото раждане чрез сексуалния акт, то новият Адам, новият Човек е могъл да се роди само от девица заченала от Духа. Новото раждане от девица е било мистично преодоляване на старото раждане в природния порядък на „този свят”. Като основа на другия свят, освободен от греха, вечната женственост не е принудена да ражда от мъжа чрез сексуалния акт.”
Сексът при човека е винаги нещо повече от само и единствено секс. Едва ли е необходимо да се уточнява, че сексуалният инстинкт сам по себе си не може да е специфично човешки феномен. В крайна сметка, той не е свойствен само за хората, а се споделя и от животните. Да, сексуалният акт е най-възвишената и най-напрегнатата точка в съприкосновението на двата полярни пола. Достига ли се в тази точка обаче съединението? Не, естествено! Затова след него разделеността е още по-голяма, отколкото преди него и често онези, които очакват екстаза на съединението, биват поразени от болезнено отчуждение. По време на сексуалния акт „съзнанието за единство” се проявява навън, чрез физическото съвкупление на съпрузите, както е казано в Библията за първата интимна връзка между мъжа и жената:
„И Адам позна жена си Ева и тя зачна и роди...”
Поведението на съпрузите необходимо в момента на интимната близост отразява нашата екзистенциална неспособност да постигнем смисъла на Бога, в особенността на този момент, когато сме най-много подобни на Него – в момента на създаване на нов живот. В тази връзка, сексуалната активност и любовта, въпреки че се появяват едновременно, често нямат връзка помежду си, тъй като всъщност това са различни феномени. (Любенето не е любов.) Независимо от това половият акт и по-специално оргазмът, често се свързва с частична загуба на его-границите. Екстазът всъщност означава трансцеденция, излаз извън пределите на обикновения свят. Това е причината, както казва Морган Скот Пек, поради която в момента на върховото изживяване човек може да извика „Обичам те”, или „О Боже” към хора, към които след като его-границите се върнат по местата си, престава да изпитва някакво привличане. Това е така, защото независимо кой е партньорът му човек може да изпита в момента на оргазма пълна загуба на его-границите, може да изпадне в пълна самозабрава за място и време, да бъде вън от себе си, да се „пренесе в рая”, да се слее с вселената, но... само за секунда. Сексът при човека е повече от обикновен секс, поради факта, че служи за физическо проявление на нещо „метасексуално” – като физически израз на любовта. И само ако сексът изпълнява тази функция – да е въплащение на любовта, той ще има за кулминация едно наистина удовлетворяващо преживяване. В този ред на мисли съвсем оправдано е твърдението на Маслоу, че хората, които не могат да обичат, никога не изпитват в секса същото вълнение като онези, които могат да обичат. Да, мистичната цел за лично съединение в „една единна плът” е недостижима и неосъществима, защото сексуалният инстинкт се доближава до потенциала на човешкия секс постепенно, а потенциалът на човешкият секс се състои във възможността да стане въплащение на любовта. Освен това, както казва Бердяев половото влечение е творческа енергия в човека. В него се съдържа мъчителен излишък от енергия, която търси да излезе в света, в обекта. Човек става роб на цялата творческа полова енергия, безсилен да я насочи към творчески полов акт. Човешкият род пребиваващ в стихията на стария Адам и старата Ева е безсилен да твори, тъй като изразходва творческата си енергия за продължаването и устройването на рода, за последващото подчинение на следствията от греха. Половата активност се насочва към създаването на друг свят, към продължаване на творението. (Това гениално е прозрял още Платон.) В половата енергия е скрит източникът на творческия екстаз и гениалното прозрение. Според Бердяев всичко истински гениално в някакъв смисъл е еротично, но тази творческа гениалност е задушена от раждащия сексуален акт. (Това е причината в човешката история едни от най-гениалните творци в областта на науката, изкуството, културата, т.е. хора подчинени изцяло на тази творческа полова енергия, често да залитат в някакъв вид изкривяване – хомосексуализъм, безразборни сексуални връзки, пълен аскетизъм или да се предават на най-крайните форми на разврат. Но въпреки това насочване на половата енергия, гениалността в тях си остава.)
По свой начин са почувствали противоречията на пола и някои от мистиците – учители на Църквата като Максим Изповедник. Ето как руският богослов Александър Брилянтов излага учението на Максим Изповедник по този въпрос:
„Още от самото си въплащение и раждане Христос унищожава първото и главното разделение на човешката природа: разделението на мъжки и женски пол. Чрез непорочното зачатие и нетленното раждане, Той разрушава законите на плътската природа, показвайки, че Бог вероятно е знаел друг начин за размножаване при хората, различен от сегашния. С това Той премахва различието и половото разделение на човешката природа като нещо, от което човек няма нужда и без което би могъл да съществува”.
Според един от най-влиятелните богослови на 20 в. Владимир Лоски, ако се върнем на образа даден от ап. Павел за тайнствения съюз на Христос с Църквата, (образ на съпружеския съюз, което е „велика тайна”), „както мъжът е глава на единното тяло на двамата съпрузи в брака - „двамата в една плът”, така Църквата получава Ипостаса на Жениха, т.е. Църквата става „Църква Христова”. Именно за това говори апостол Павел когато казва:
„А тялото не е за блудодеяние, но за Господа и Господ е за тялото, а Бог, Който е възкресил Господа, ще възкреси и нас със силата Си. Не знаете ли, че вашите тела са части на Христа? И тъй, да отнема ли от Христа частите Му и да ги направя части на блудница? Да не бъде! Или не знаете, че който се съвъкупява с блудница е едно тяло с нея? защото „ще бъдат", казва, „двамата една плът". Но, който се съединява с Господа е един дух с Него. Бягайте от блудодеянието. Всеки друг грях, който би сторил човек, е вън от тялото, но който блудствува, съгрешава против своето си тяло. Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени, затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии.”
Така че под израза „една плът” следва да разбираме не едно материално тяло, а своеобразна единна духовна същност, с нов духовен потенциал. (Затова между другото бракът е единственото „тайнство”, което в Църквата Христова се извършва едновременно над двама души и ги прави да бъдат едно цяло.) При освещаването на съюза по време на тайнството наречено „брак”, Бог чрез силата на Светия Дух невидимо „допълва дефицита от благодатни сили", появил се по причина на грехопадението. Затова всеки път, когато единият от съпрузите извършва прелюбодейство, той се противи на божествената благодат. Поради тази причина апостолът казва:
„Женитбата нека бъде на почит у всички и леглото неосквернено”
Това е така, защото тайнственият брак е повече от обединение на мъж и жена. Това е символ на божественото обединение между Христос - Младоженеца и Неговата Църква - Невястата. Като християни отворени към създаването на нов живот и посветени на нашето взаимно спасение, ние участваме не само в Божия творчески акт, но и в изкупителното действие на Христос. Ефектът на „тайнството” е увеличаване на освещаващата благодат за двамата съпрузи, това е участие в божествения живот на самия Бог. Според Лоски, като се ражда от девица Христос премахва чрез раждането си разделението на човешката природа на мъжка и женска. На кръста Той съединява рая със земната реалност, в която пребивава падналото потомство на първия Адам. Христос принася в дар на Своя Отец цялата пълнота на съединеното в Него мироздание като нов вселенски Адам, Който съединява тварното с нетварното. Когато говорим за мистиката на пола, трябва обаче да признаем, че мистичният смисъл на любовта не е разкрит догматично от Църквата, а онова което намираме у учителите, както казва Бердяев „е бедно и нелепо”. По този повод той пише:
„Светоотческото християнство учи да се постига девственост чрез аскеза, но въобще не разкрива мистичния смисъл на любовта като път за постигане на девственост, за възстановяване на цялостния образ на човека. Любовта си остава някак неосмислена и неосветена, неканонична.”
По принцип в идеята да се постига девственост чрез аскеза няма нищо лошо и неправилно, напротив. Висшата идея (чрез безбрачие) човек да бъде напълно отдаден само на Христос е най-великата идея на този свят, но трябва да признаем, че тя е трудно осъществима и именно затова „не е за всеки”. Исус ясно обяснява това с думите:
„Не могат всички да приемат тая дума, но ония, на които е дадено. Защото има скопци, които така са родени от утробата на майка си, има пък скопци, които са били скопени от човеци, а има и скопци, които сами себе си са скопили, заради небесното царство. Който може да приеме това, нека приеме.”
В синхрон с думите на Спасителя, апостол Павел пояснява тази идея по следния начин:
„А относно това, що ми писахте: Добре е човек да се не докосва до жена. Но, за да се избягват блудодеянията, нека всеки мъж има своя си жена и всяка жена да има свой мъж. Мъжът нека има с жената дължимото към нея сношение, подобно и жената с мъжа. Жената не владее своето тяло, а мъжът, така и мъжът не владее своето тяло, а жената. Не лишавайте един друг от съпружеско сношение, освен ако бъде по съгласие за малко време, за да се предавате на молитва и пак бъдете заедно, да не би сатана да ви изкушава чрез вашата невъзможност да се въздържате. Но това казвам като позволение, а не като заповед. Обаче, бих желал всичките човеци да бъдат, какъвто съм аз. Но всеки има своя особен дар от Бога, един така, а друг инак. А на неженените и вдовиците казвам: Добро е за тях, ако си останат такива, какъвто съм и аз. Но, ако не могат да се въздържат, нека се женят, защото по-добре е да се женят, отколкото да се разжегват.”
Тоест „който има уши да слуша, нека слуша” и „изпълнява”, а който не може да изпълни, иска да каже апостолът – „да не се напъва”... Задачата е трудна, защото това касае не само физическото въздържание, но се отнася и до „пожеланието”, т.е. до „прелюбодейството в сърцето”. Понякога обаче това е мъчително тежко, защото нищо, което е ценно не идва без страдание.
В тази връзка Калистос (Уеър) казва следното:
„Блажени са ония, които живеят сами, които така да се каже не са приели нарочно призванието на девството, но се оказват в целибат, тъй като за тях възможността да встъпят в брак в действителност никога не се е появила. Православието (а и католицизма) имат богато макар и често пренебрегвано богословие на брака. Досега обаче те са посветили малко от своята мисъл на безбрачния живот.”
В богословието на Църквата (и от трите клона) няма по-велик неуспех от освещаването института на брака. Не е имало нищо толкова повърхностно, лицемерно и предизвикващо съпротива. От една страна Църквата никога не е взимала по-мъдро, по-велико и истинно решение от момента, когато е решила да институциолизира това „тайнство”, но как всичко се осъществило на практика е друг въпрос, предвид различните конфликти на интерес, така наречените съвети „за осъвършенстване” и т.н. (През първите векове на християнството, на свещенослужителите е препоръчвано сексуално въздържание без значение дали лицето е женено или има семейство. При такова условие женените мъже били посвещавани като свещеници, но нямали право да заемат по-високи длъжности. Заемащият висок пост в духовната йерархия го губел при положение, че влезе в брак с жена. По-късно това положение бива санкционирано и в каноничното право се изисквало женените мъже желаещи да станат свещеници, да прекратят брака си. После се стига дотам, че на духовниците се забранява да живеят в един дом с жени, ако те не са техни родственици, което естествено не попречило някои епископи и дори папи да пренебрегнат това решение и да имат съпруги, вследствие на което по-късно целибатът отново влиза в каноничното право. Днес в католическата традиция целибат се изисква за всички духовни лица – монаси, свещеници и епископи, докато в Източната традиция той е задължителен за монашеството и епископите. В протестантството пък изискването за целибат е премахнато от всички нива в йерархията.) И ако трябва да сме честни, като резултат от всичко това, след 2000 години и на Изток, и на Запад всъщност е останало доста малко „осветено” от това тайнство... Причина за това е именно недостатъчното разкриване мистичния смисъл на любовта и неправилното разбиране тайната на пола (и съответно брака). През по-голямата част от своята история и Западната, и Източната Църква си е затваряла очите (макар че винаги е имало и ще има хора с чист морал и страх Господен, които искрено са се борили с тези пороци) за онова, което се върши зад вратите на храма. Случаите на хомосексуални връзки и педофилия през последните години осветлиха по един нелицеприятен начин израждането на човешката сексуалност вследствие на непознаването тайната и мистичния смисъл на пола. От своя страна протестантската традиция се опитва с бърза скорост „да настигне” своите по-големи братя в незачитане моралните ценности оставени от Господа. В нейните среди много малко хора въобще разбират защо (и дали въобще) трябва да се женят и омъжват, тъй като там много малко се говори за тайната на брака, за мистичната връзка между мъжа и жената. Днес много млади „вярващи” хора живеят на „семейни начала” (този термин е интересен, но и трудно обясним, тъй като според него мъжът и жената едновременно са, но и не са семейство!?), защото негативния пример, който виждат около себе си ги кара да виждат в „брака” чудовище, готвещо се да ги погълне. А всъщност идеалът стои на недосегаема висота по своята истинност и непрестанна святост и по никакъв начин тази церемония или обряд извършващ се в момента на бракосъчетанието, не е предназначен да придаде някакъв църковен блясък към това, което предизвиква отвращение в по-голяма или по-малка степен.
В тази връзка Бердяев казва още:
„Християнското учение за брака и семейството имат дълбок смисъл за греховния природен свят, в който пребивава човекът като последица от греха. Но в дълбините на християнството е заложена символиката на пола. Християнството открива мистиката на пола в отношението на Христос и неговата Църква, в отношението на Логоса и световната Душа. Тайната за човека е свързана с тайната за андрогина. Тази свещена, мистична идея обаче е била скрита и е трябвало да остане езотерична, тъй като е съществувала възможност за вулгаризация в земния хермафродизъм.”
Андрогинизмът е богоподобието на човека, неговото свръхприродно възхождане, докато хермафродизмът е животинското, природно смесване на двата пола, непритворено във висше битие. Положителното разкриване на новия пол е възможно само в явяването на Абсолютния Човек, в цялата му творческа сила и слава. Новият човек е преди всичко човек на преобразения пол, възстановяващ в себе си андрогинния образ и Божието подобие изкривено от разпадането на мъжко и женско в човешкия род и пътя към това съединяващо откровение минава през любовта Христова. Само в Христа можем да кажем като апостола:
„Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото вие всички сте едно в Христа Исуса.”
Думите на Христос са най-яркото свидетелство и основа на нашата вечна надежда:
„Човеците на този свят се женят и се омъжват, а ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите и като участници на възкресението са чада на Бога.”
Библиография
----------------------------
Бердяев Н. „Философия на свободния дух”
Бердяев Н. „Смисълът на творчеството”
Бердяев Н. „Екзистенциална диалектика на божественото и човешкото”
Бердяев Н. „Ерос и личност. Философия на пола и личността”
Брилянтов А. „Влияние на източното богословие върху западното”
Книгата „Зохар”
Лучев Д. „Синът Божий като смисъл на всичко сътворено”
Пек М.С. „Изкуството да бъдеш Бог”
Уеър К. „Божието царство е вътре във вас”