Източникът на истинското знание
Във връзка с темата относно това как Бог е сътворил Вселената, трябва да спомена, че на иврит думата за „вяра” е - „рацон”, която означава „желание” (докато думата „енума” означава „доверие”). В човека съществуват две сили, които доминират. Едната сила е желанието. Обичайно ние асоциираме човешките желания предимно с физическите такива, но това не е така. Виждаме, че често пъти нашите желания са свързани с мозъчната дейност, т.е. с работата на ума. Впрочем всичко започва от желанието и без него не бихме подхванали нищо. Тогава от къде започва всичко? Ами от желанието да разберем, че Бог съществува. И щом това желание се появи у нас, щом го почувстваме, тогава идва следващият етап – да се поразровим, да се ориентираме, да се опитаме да разберем. Защото в крайна сметка човек постъпва по един или друг начин, поради знанието, което има за нещата. Работата обаче е там, че ние възприемаме всичко от гледна точка на това, което нашият разум пребиваващ в ограниченията на времето и пространството, е способен да проумее. В тази връзка, за Бог (Троица) твърдим, че е Един, Единствен, не защото има двама, а защото съществува само едно единствено нещо и нищо друго не съществува. По този повод апостол Павел казва следното:
„Защото, ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята, (както има много богове, и господари много), но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко и ние за Него, и един Господ Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него. Но това знание го няма у всички...”
Тази Божествена Реалност в някакъв смисъл се оказва „проста”, но нашият ум не може да я проумее, защото Тя няма с какво да бъде сравнена. Ние можем да опознаем само онова, което има граници и се поддава на определяне. По тази причина не трябва да се опираме единствено на своята вяра (както е прието при евреите), а да се убедим в правотата на гореказаното и по логически начин (каквато обичайно е практиката при останалите народи). Човекът е устроен така, че ако започне да задълбава в тази материя, да проучва и доказва, тогава всичко казано дотук относно присъствието на Бога, ще присъства не само в главите, но ще се пренесе и в сърцата ни. Занимавайки се постепенно и продължително с подобни въпроси, човек започва да разбира, че това е Реалност, която трябва да усеща с цялата си душа, а не само умозрително.
За сложността и „простата” същност на Бога
Повечето хора не чувстват реалността на Бога, за тях тя е недостъпна. Това е така, защото въпросът за Бога започва с въпроса за Душата. Започва не от Самия Бог, а от онзи прибор, който трябва да открие реалността на Бога в този свят. Ако този прибор, ако Душата на човека е достатъчно чиста, ако човекът се е изчистил от всякакви пристрастия, всякакви желания и от нечистотата, тогава реалността на Бога става възможно да бъде открита. Само от такава гледна точка, човек ще види, че светът е невероятно сложен, че всичко е идеално подредено и навсякъде цари пълна хармония. И когато забележим тази хармония и този порядък, ще разберем, че някой все пак ги е създал. Ние живеем в реалност ограничена от пространство и време, а това ограничава и нас самите. За разлика от нашата, Реалността на Бога е задължителна. Защото ако някой от нас не съществува, светът ще продължи да съществува, или с други думи: „този, който го е нямало, пак може да го няма”. И тъй като всяко наше желание е продиктувано от някаква нужда, от някакъв недостиг, можем да направим неправилния извод, че и Желанието на Бог да създаде този свят е продиктувано от някакъв недостиг. Неговото съществувание обаче не зависи от нищо: нито от недостиг, нито от желание, нито от каквото и да било. То по никакъв начин не зависи от Творението.
Когато говорим за Реалността на Бога, трябва да кажем, че тя всъщност е „проста”, но за да я схванем, трябва да имаме абстрактно мислене. Защото в тази Реалност няма отделни части и тя не се състои от нищо. Докато в нашия свят всичко се състои от части, всичко се разпада на части и затова нашият мозък е устроен така, че да възприема именно такава фрагментирана реалност. В телата си имаме различни органи и между всеки от тях съществува ясна граница. А в душата? На пръв поглед там всичко е смесено, но ако се вгледаме по-внимателно ще открием, че душевните сили, които притежаваме също са разграничени помежду си. Паметта е една сила, волята е друга сила, въображението – трета, чувствата – четвърта и т.н. Но у всички тези сили в Душата на човека има някакви невидими граници. Например, ако загубим паметта си, всичко останало продължава да работи. Ако изведнъж станем безчувствени, все пак останалата част от нас продължава да съществува. За разлика от нас обаче, у Бога всички сили се намират в единно състояние. Да, ние можем да говорим за Волята на Бога, за Неговата Мъдрост, Милосърдие, но го правим единствено от позицията на човешкото разбиране за тях. Докато всъщност в Бога те се намират в „просто” състояние - в Съвършенството на всички Съвършенства. В тази връзка, като Негов „образ и подобие”, между нас и Него съществува някакво подобие, защото ние притежаваме определени качества присъщи на Бога. В нас обаче те се намират в състояние на отделеност, а в Бога Троица всичко е в състояние на пълно единство. За да илюстрирам по-ясно това, ще приведа примера с парадокса за знанието и свободата на избора, който общо взето казва следното: „Ако Бог знае всичко, то аз нямам свободен избор, защото Бог е наясно какъв ще е моят избор. А ако аз имам свобода на избор, тогава излиза, че Бог не е Всезнаещ”. Този парадокс, като че ли изглежда напълно неразрешим, но това е така, защото ние интуитивно слагаме знак за равенство между знанието на човека и знанието на Бога. Само че за разлика от Бога, при нас винаги съществува момент, когато не знаем нещо и момент, когато опознаваме това нещо. Това е така, защото ние живеем в пространството и времето, но в Реалността на Бога пространство и време не съществуват. Той е породил и пространството, и времето. Той съществува извън тях и затова Неговото знание, и Самият Той представляват Едно Единно Цяло. Именно това е „простото” съществувание на Бога.
Съществувайки в ограниченията на материалния свят, човекът приема всичко на ниво причинно-следствени връзки. Когато видим някакъв резултат, обикновено искаме да разберем причината за него. Това разбира се, не обхваща цялостната картина, но е част от човешкото разбиране за света. И привикнали да разсъждаваме по този начин, ние приписваме същото и на Бог, без да си даваме сметка, че в Неговата Реалност нищо не се случва, поради причинно-следствени връзки. Там няма нито причина, нито следствие, т.е. нищо не се поражда и не следва. Бог не съществува по необходимост. Това е една „проста” реалност.
По какъв начин изследваме света? Ние възприемаме света чрез пет органа, пет прибора. Възприемаме света по следния начин – виждаме и възприемаме това, което предварително е заложено в нас. Тук обаче има една голяма уловка. Ако вземем например физиката, знаем, че светлината е и вълна, и частица, т.е. тя има двойствена природа. Ако бъде изследвана с един прибор ще се окаже, че е частица, а вземем ли друг прибор, излиза, че тя е вълна. Тоест в зависимост от приборите, които използваме, ще получаваме съвършено различни възприятия.
В Библията много пъти се споменава за Реалността на Бога в материална форма. Макар в Стария Завет да има забрана дори да си представяме Бог в материална форма, ние изведнъж четем: „ръката на Бога”!? И не просто „ръка”, ами дори „дясната ръка на Бога”, „лявата ръка на Бога”, говори се за Неговите „очи”, става дума за „краката Му” и т.н. Това е така, защото в действителност реалността на Бога няма никакви картини. Но когато Той низхожда, за да управлява творенията и да им Се разкрие, това се случва във форма и вид, в съответствие с този, който трябва да Го възприеме, т.е. съгласно въображението на възприемащия. Тоест Бог се приспособява към „приборите” на този, който трябва да Го открие. Това ясно се вижда при пророците, на които Бог се представя не такъв, какъвто Той Е в действителната Си Същност, а по начин, по който даденият пророк би могъл да Го възприеме според своите лични възприятия. Затова и всички пророци обясняват едно и също нещо по различен начин, със свои собствени думи, т.е. там няма никакви картини и затова на евреите е забранено да си Го представят в материална форма. Странното обаче е, че когато Бог реши да Се разкрие, пророкът Го вижда в някаква форма. Но какво вижда пророкът? Вижда най-съвършената форма, която съществува на света – формата на човека. Никога ли не сте си задавали въпроса защо човекът има точно такава форма: две ръце, два крака, шия, глава, очи, уши? Защо съвсем „случайно” всички хора са напълно еднакви в това отношение!? Как така съвсем „случайно” всички молекули на окото например, са напълно еднакви у всички хора и т.н. и т.н. Формата на човешкото тяло е такава, защото формата на Душата е такава. Самото тяло е просто набор от молекули, но зад него се крие това, което го оживява, прави го живо. Именно то се нарича Душа, която има формата на човешкото тяло. Естествено, веднага възниква следващият въпрос: „А защо Душата има точно такава форма?” Според еврейската мистична традиция, отговорът е: „защото светът, така както е сътворен, има формата на човешко тяло”. И не само това, оказва се, че когато четем „по образ и подобие”, това означава, че в света е избрана форма - най-съвършената форма, която може да съществува и тя е била сътворена само веднъж. Именно по тази праформа, по тази „матрица”, впоследствие е било сътворено и всичко в света. Християнството утвърждава, че разкриващият се Бог, същността Божия се въплътява именно в лицето на Исус Христос, Който слиза в телесен образ и това е кардинален поврат в историята на човечеството. Това е свързано с Божия замисъл по отношение на сътворението на света, но най-вече с идеята за Човешкия Син, Истинския Човек, Богочовекът Исус Христос. В тази връзка, апостол Павел казва:
„Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус.”
(Затова и днес, от дясната страна на Бог Отец, Христос стои със своето обновено тяло, с което се яви на учениците си след Своето възкресение. Да, ново, възкресенско, променено, но... все пак тяло. По същия начин ние християните вярваме във възкресението на нашите тела, с които ще прекараме вечността.)
Десетте сфери – разноцветната палитра за рисуване на световете
Тъй като Бог е искал да даде на Своето Творение способността да Му служи възможно най-пълноценно, затова му е дал възможност да разбере за съществуването на Неговата реалност. По тази причина Бог е сътворил света не отведнъж, защото тогава човешкото съзнание по никакъв начин не би могло да възприеме съществуването на Бога и нямаше да има свобода на волята. Затова реалността на света е трябвало да бъде създадена постепенно. Библията започва с думата „берешит” („създаде”) и от библейския текст разбираме, че светът е създаден чрез „Десет изказвания, изричания, слова”. Това означава, че Бог е сътворил този свят чрез Десет „Сили”. (Обикновено, по разбираеми причини ние обръщаме внимание предимно на Дървото за Познаване на Доброто и Злото, но според библейския текст в Едемската градина имаше още едно (дори по-важно дърво), а именно – Дървото на Живота, за което обаче много малко говорим... Това дърво символизира именно нашия Господ Исус Христос и бе олицетворено от Него при боговъплащението на Сина, но за това ще споделя мисли някой друг път.) Та тези ограничени „Сили”, чрез които Бог е създал Вселената, на еврейски се наричат „сфира” (мн.число „сфирот”). Терминът „сфира” произлиза от корена „сфар” - „граница”, с който са свързани и думите „миспар” - „число”, „сипур” - „разказ”, „сефер” - „книга”. За обозначаване на понятието „сфира”, ще използвам българския термин „сфера”, тъй като освен фонетичната прилика, тези две думи имат и общо значение, което е важно именно в разглеждания от нас контекст: „отделна, ограничена област” (например: „сфера на действие”, „сфера на интереси”, „сфера на влияние” и т.н.). Всяка сфера на иврит си има определено название, отразяващо съвсем точно качеството на тези Сили. Тези понятия са много дълбоки, но на този етап ще кажа само, че става въпрос за онези духовни сили, посредством които е била сътворена Вселената. Какво имам предвид? В началото е бил сътворен Първия ден и той сътветства на първата „сфера”. Вторият ден е бил сътворен чрез втората „сфера”, третият чрез третата и т.н. Тоест всяка от тези „сфери” съответства на определен ден от Сътворението на света. Знаем, че „границата” отделя нещо, което се явява част от безкрайността. В този смисъл, „сферите” представляват ограничена част от Божествеността и се явяват антитеза на Нейната Безкрайност. Знаем, че това, което има граница може да бъде изброено и описано, а когато няма граница, то не може нито да бъде изброено, нито описано. Тъй като Безкрайната Божественост няма никакви граници, за нея нищо не може да се каже, Тя е невъзможно да бъде преброена или описана. Сферите обаче имат граница и затова те могат да бъдат преброени и описани. Те позволяват структурно да се опише устройството на света, устройството на човешката Душа и Божественото управление на Вселената. Тоест всяка от тези Сфери представлява „ограничена част от Божествеността”, един от цветовете в палитрата. Така както белият цвят може да се разложи на отделни „ограничени” цветове и с тях да се нарисува сложна картина, по същия начин отделните „сфери” са част от Безкрайната Божествена Светлина. Разбирането на тази палитра, т.е. умението да се виждат отделно всички цветове и да се разбира връзката между тях, е изключително важно за нашето възприятие на света. Десетте Сфери, разкрити в Свещеното Писаниe са следните: Кетер (Корона), Хохма (Озарение), Бина (Разбиране), Даат (Познание), Хесед (Милост), Гвура (Съд, Строгост), Тиферет (Равновесие), Нецах (Настойчивост), Ход (Упоритост), Йесод (Основа) и Малхут (Царство). Описана по най-прост начин системата на 10-те Сфери има следния вид: (Редът на Сферите разположени на едно ниво е както в иврит – от дясно наляво).
Според Новия Завет, притежаването на ексклузивни права върху Божественото откровение от Израел, се явява, както казва апостол Павел - само „сянка на онова, което ще дойде”. В тази връзка е важно да се знае, че боговъплащението на Сина не е план Б на Бога и Христос не идва на този свят, защото Израел се проваля, а обратно (тъй като първо е обекта, а след това е сянката, която той създава). Онова, което четем в Стария Завет само загатва за истинския Божий промисъл относно цялото човечество, който по-късно ще се реализира чрез новия Божий народ (Църквата Христова), която присъства по цялото земно кълбо. В подкрепа на тази идея, в Посланието до Евреите четем следното:
„Защото законът съдържа в себе си само сянка на бъдещите добрини, а не самата същност на нещата.”
В тази връзка чрез долната схема искам да демонстрирам как тези Сфери присъстващи (но скрити и трудни за разбиране) в Стария Завет, са ни демонстрирани в Новия Завет от нашия Господ Исус Христос (в Проповедта на планината), а също и от апостол Павел (когато той говори за плодовете на Духа).
Кетер (Корона) „Блажени...” „А плодът на Духа е...”
Хохма (Озарение) „Скърбящите” „Радост”
Бина (Разбиране) „Нищите (бедните) по дух” „Благост”
Даат (Познание) „Миротворците” „Мир”
Хесед (Милост) „Чистите по сърце” „Любов”
Гвура (Съд, Строгост) „Гладуващите за правдата” „Дълготърпение”
Тиферет (Равновесие) „Милостивите” „Милосърдие”
Нецах (Настойчивост) „Гонените заради правдата” „Вярност”
Ход (Упоритост) „Кротките” „Кротост”
Йесод (Основа) „Хулените и гонените” „Себеобуздание”
Малхут (Царство) „Който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече
велик в небесното царство.”
Тук по три различни начина ни е описано Дървото на Живота с неговите плодове, макар че по своята същност това е „един” плод с няколко семена. Неслучайно изразът е: „плодът на Духа”, като на друго място апостолът обяснява защо е така, като казва:
„А всичко това се върши от един и същи Дух, който разделя на всеки по особено, както му е угодно. Защото, както тялото е едно, а има много части и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото ние всички, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло, и всички от един Дух се напоихме.”
В тази връзка, горната схема на първо място ни илюстрира пътят по който Божествената Светлина низхожда в този свят при неговото Сътворение, на второ място ни е показано как този Път трябва да се материализира в живота на всеки човек и на трето място - какви плодове трябва да следват от това. Между другото Христос завършва тази Своя проповед с едни думи, които често се забравят или се разбират неправилно, а именно:
„Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците, не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.”
Чрез тези думи Христос ясно заявява, че Той е дошъл да свърже двата завета в един, като изпълни на практика онова, за което Стария Завет само загатва. Да изяви Онзи, който е бил причината за „сянката”, за която апостол Павел говори. Защото за Бога винаги е имало един единствен план (и то още преди появата на Творението) – осиновлението на човека и цялото човечество, които по подобие на Сина да бъдат част от Неговото семейство. Това е можело да се случи единствено чрез боговъплащението на Сина (когато Бог стане човек) и е предвидено още във вечността, преди времето. Именно това е „тайната” за която апостол Павел говори казвайки:
„тайната, която е била скрита за векове и поколения, а сега се откри на Неговите светии.”
А грехопадението на човека само усложнява малко този Божий план...
(В следващата част ще се спра по-подробно на Десетте сфери като ще демонстрирам как те присъстват още при Сътворението на света чрез Десетте „изричания”, „слова” на Бога и как са ни разкрити чрез живота на някои от водещите праотци и лидери на еврейския народ.)
Сферите като цветни филтри
Един от нагледните начини за описание на концепцията за „сферите” са - цветните филтри. Знаем, че за да се отдели от бялата светлина отделен цвят е нужен филтър за този цвят. Пропускайки например бялата светлина през зелен филтър, на изхода ще получим зелен цвят. Това става, не защото филтърът променя цвета на светлината, а защото филтърът пропуска през бялата светлина само тези вълни, които съответстват на зеления цвят. Безкрайната Божествена Светлина вътре е „бяла” светлина, в която се съдържат всички проявления на Божествеността. А всяка от Сферите е филтър с определена дължина на вълните, който пропуска през себе си само един цвят, т.е. определен аспект от Божественото управление на света. Затова например, когато Бог проявява милост, този процес се управлява чрез сферата „Милост”, а когато Той извършва Съд, Неговата светлина преминава през сферата „Справедливост”. Аналогично това се случва с всяка от сферите и по такъв начин всяка от тях представлява ограничена част от Божествеността, един цвят от целия спектър на Божествената светлина. Тоест системата на сферите е проявление на Божествеността в ограничени параметри, Божествената светлина „разложена по спектъра”.
Козметика на безкрайността
Според еврейския равин Аврам Исак Кук „Божествената безкрайност бива украсена чрез създаването на световете”. Безкрайната Божествена Светлина е безкрайност, която не представлява никаква картина. Сферите – това е космоса, т.е. подредената картина. Гръцката дума „космос” - „красив, строен вид на творението” произхожда от същия корен, както и думата „козметика” - „украшение за Безкрайността”. В този смисъл, „сферите” образуващи космоса се явяват един вид козметични украшения за безкрайността. Тоест безкрайното се украсява с помощта на ограниченото, за да може поне отчасти да бъде разбрано, тъй като човек не може да възприеме Безкрайната Божественост директно. За да бъде възможен диалога и взаимното разбиране между човека и Бога, Безкрайната Светлина трябва един вид да се „гримира” (украси) и това става именно с помощта на ограничената система на „сферите”.
Тук стигаме до основите на монотеизма, разкрит на човечеството за първи път от Авраам. Той е първият човек в историята, който говори за съществуването на Една Единствена Сила, стояща зад създаването на всичко съществуващо. Преди него в целия свят са били изповядвани различни политеистични религии и учения, т.е. били са времена на идолопоклонничество. Хората са вярвали, че съществуват много сили/богове, които са в постоянна борба за надмощие помежду си и онова, което те са виждали в заобикалящата ги действителност, е резултат именно от това противоборство. Величието на Авраам се състои именно в неговото прозрение, че всички тези сили имат един корен и многообразието, което наблюдаваме произтича от Един Единствен Бог. (Темата за единството на Бога е централна за разбирането на света въобще.) Днес ние виждаме един колосален свят. Например има неща, които не са свързани помежду си или са в противоречие, като съществува невероятно многообразие. Хората искат да опознаят и разберат този свят, но светът такъв какъвто той е, е непознаваем. Нито един мислител не е успял да опознае света в неговата цялостност. Просто е абсолютно невъзможно той да бъде обхванат. До такава степен е сложен. Затова хората са тръгнали да го опознават на части. В науката този подход се нарича „идеализация”. Тоест взема се един слой от реалността и се изследва само той, без всякаква връзка с останалите, като че ли те не съществуват. Затова въпреки големите научни постижения, този подход представлява един вид абстрактно идолопоклонство, тъй като от едната страна на везната е гледната точка на Единството, а от другата – фрагментирането на това Единство на множество отделни части. Мирозданието може да бъде опознато единствено в неговата цялост, само от гледна точка на пълното единство на всичко съществуващо. Има едно понятие, което се нарича „ред”. Ако вземем един уред и от него извадим само една много малка част, той вече няма да функционира, или ще работи зле. Всичко ще е перфектно на 99%, ще липсва само 1%, но уредът просто няма да функционира добре, защото всяка част трябва да се намира на своето място, в пълен порядък с всичко останало. Само тогава то ще функционира правилно и ще има смисъл от него. Затова каквото и да вземем, не започнем ли да го изследваме в неговата цялост и пълнота, никога няма да разберем с каква цел, с каква идея е създадено то. Не видим ли пълната картина, нямаме шанс да установим за какво става въпрос.
Какво следва от казаното дотук? Ако искаме да разберем нещо от този свят, можем да го постигнем само при едно условие – пълнота на знанието, т.е. съвършенство. Когато имаме пълните, истинските знания описващи даден обект, те ще ни позволят правилно да разберем неговото предназначение. Именно затова правилното разбиране на Вселената изисква от нас, винаги да изхождаме от концепцията за Единството на Бог Троица, тъй като Той е подредил това огромно многообразие в един гигантски пъзел, калейдоскоп.
Като обобщение ще кажа, че съществуват шест фундаментални принципа отнасящи се до реалността на Бога:
- Истинност на Неговото съществуване.
- Той е съвършен.
- Задължителност /неотменимост на Неговото съществуване.
- Независимост от всичко друго.
- Простота.
- Той е Един и Единствен Бог в Три Лица (Отец, Син и Св.Дух).
(Всички тези принципи обаче не се отнасят за вътрешно-троичната Реалност на Бога сама по себе си, извън Неговата връзка с творението. Тоест ние можем да обсъждаме споменатите по-горе шест характеристики, едва след като Той сътворява Творението и проявява Себе Си.)
Относно целта на творението
Ако се запитаме кое е най-сложното нещо в живота, отговорът е – самият живот. Най-загадъчното нещо е това, което се случва с живия човек. Самите ние не сме взимали решение да живеем. Никой от нас не е причина за своето появяване в този свят. Никой не е седял в позата на мислител, казвайки: „Сега ще се родя” и хоп – изведнъж вече е тук. Получили сме живота като подарък и с течение на времето, когато сме започнали да го осъзнаваме, виждаме, че той ни е донесъл много радост, но и много мъки. Животът е толкова объркан. Потънали в различни преживявания и усещания, понякога си казваме: „ох, как ме боли коремът”, после някой ни е нарекъл идиоти и сме се обидили, друг път са ни похвалили и радостта ни вече е безкрайна, неочаквано сме спечелили голяма сума пари и за съжаление я пропиляваме, някой наш близък приятел става голям политик, учените правят грандиозно откритие, родителите непрекъснато имат някакви претенции, след това се скарваме с жена си, изневиделица децата ни ни подаряват скъп подарък и т.н. Изобщо какво се случва в този наш живот? Много сложно е да го обхванем в цялост. Освен това не разбираме защо съществува това колосално многообразие. Защо съществува животът, защо са ни го дали, какъв е смисълът на човешкото съществуване, как се съчетават съвместно всички тези неща. Около себе си виждаме неособено добри хора, които си живеят много добре. Злодеи, негодници и въпреки това преуспяват: карат луксозни коли, имат големи къщи, около тях винаги се въртят красиви жени. От друга страна има много свестни и добри хора, направо праведници, а колко често страдат: живеят бедно, точно те боледуват, уволняват ги от работа и т.н. Как да разбере човек какво се случва в този живот? Отговорът на въпроса за смисъла на живота се свежда до нещо по-глобално. Можем да си отговорим само ако се опитаме да разберем каква е целта на Творението, най-общо и в частност на човека. По този начин достигаме до корена на всичко съществуващо. Еврейската традиция твърди, че „целта на Творението е била, Доброто на Твореца да се сподели с всички останали”. Когато обаче става дума за Доброто, това не означава, че „добро” е онова, което ни харесва на самите нас. (Както детето мисли, че е добро нещо по цял ден да яде шоколад.) Ако се вгледаме внимателно ще видим, че невинаги това, което смятаме за Добро, наистина е такова. Излиза, че нещо може да е добро, но това е относително и зависи от представите на човека в даден момент. Но очевидно има нещо, което е „добро” само по себе си. Нещо, от което всичко започва и което е причина за съществуването на Доброто. Става дума за Абсолютното Добро. Това понятие е неопределимо, защото то е критерий. Същността на Бога, Неговото Име се нарича Добро. Неслучайно в отговора си към един млад човек, Христос се обърна към него с думите:
„Защо питаш Мене за доброто? Един [Бог] има, който е добър.”
А апостол Яков (братът Господен) ще каже следното:
„Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение, или сянка от промяна.”
Всичко, което произлиза от Него е „добро” (парадоксално е, че дори и злото, което Той допуска, всъщност е „добро”), защото всички качества, които Той притежава се намират в състояние на Пълно Съвършенство и Неговото Съвършенство е несравнимо с всичко останало. Именно това ни казват думите:
„Но знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение.”
Но защо Бог е пожелал да сътвори този свят? Знаем, че причината за човешките желания е недостигът, който изпитваме по отношение на себе си. За разлика от човека обаче, Желанието на Бога не произтича от някакъв недостиг. Затова Той е сътворил Вселената не за Себе Си, а за творенията. В Бога принципно не може да съществува недостиг, който да породи желание. Мотивът на Бога не е недостатък, защото Той не прави нищо, за да добави нещо за Себе Си. Причината Бог Троица да иска да създаде небе и земя, ангели и хора, е да може онова, което се споделя навътре (във вътрешно-троичния живот на Бога), Той да Го сподели и навън. Затова Бог, по решение и благоволение на Своята воля е решил да излезе от Своята Същност и да Я сподели с някой, който би могъл да я приеме и този „някой” е - Творението. Творението е подаръка на Отец за Сина, а Човекът като венец на Творението е определен (още преди създанието на света), да бъде Невяста приготвена за Неговия Син, Младоженеца. В тази връзка, главната идея за идването на Сина Божий на земята е: да разкрие Бога на човечеството и тези, които Го приемат да станат Христова Невяста. Това е смисълът, посоката и целта на реализацията на целия Божествен план относно човека и Творението като цяло. Именно това е идеята за сътворението на света.
Каква част от Своето Добро Бог може да въздаде на Творението, което е създал точно с такава цел? Ако реалността на Бога, както вече казахме е в съвършена форма, то и Доброто, което Той ще въздаде, също трябва да е съвършено, т.е. максимално. Но коя е максималната форма на Доброто, която познаваме на този свят? Самият Бог, разбира се! Затова всички ние всеки ден, по цял ден избираме: да го обичаме ли и защо? Заради онова, което ни дава, или заради онова, което Той Е? Тъй като ако иска да въздаде максимално добро на Своето творение, Бог трябва да Му отдаде и подари Самия Себе Си. Именно това се случва с боговъплащението на Сина, когато Бог става човек! Бог иска да даде на Своето Творение максималното добро, което то може да приеме. Щом като природата на Доброто е да въздава „добро”, необходимо е Бог да сътвори онази реалност, която би могла да приеме това Добро. И кое е това Добро, ако Неговата Реалност е съвършена? Най-висшето Добро, което Той може да дари на своето Творение, е да Го приближи максимално до Себе Си, почти редом до Себе Си, чрез уподобяване по качества с Него. А как бихме могли да се приближим максимално близо до Реалността на Бога? В материалния свят близостта между два обекта се определя от пространството между тях. Тоест колкото по-малко е разстоянието между тях, толкова по-близко са те един до друг. Тази идея ни разкрива апостол Павел чрез думите:
„Бог, обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христа (по благодат сте спасени) и като ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христа Исуса, за да показва през идните векове премногото богатство на Своята благодат чрез добрината Си към нас в Христа Исуса.”
В духовния свят обаче, близостта се определя от подобието в качествата. Там два „обекта” са толкова по-близо един до друг, колкото по-еднакви са те по качества. На обикновен език това означава, когато станат приятели, когато между тях възникнат общи интереси. Колкото повече са тези сходни интереси, толкова по-близки ще бъдат приятелите. Именно това иска да ни каже Христос с думите:
„Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си. Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши Господарят му, а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко що съм чул от Отца Си.”
Колкото по-голямо е подобието по качества с Твореца, толкова по-близо ще бъде творението до Него. Няма друг път. Това има предвид апостол Йоан, когато казва:
„Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е.”
Колкото по-добър е един човек (от гледна точка на Бога!), толкова по-близко се намира той до Неговата Реалност и именно по този начин се изпълнява целта на Творението. Колкото по-близки станем с Абсолютното Добро, толкова повече ще получим от най-висшето възнаграждение и в това се състои същността на цялото Творение. Такава е причината, поради която Бог е сътворил този свят. Колкото по-голям е съдът, с който идваме при Него, толкова повече ще получим. Доколкото сме подготвили себе си, да бъдем самото „добро”, т.е. доколкото сме се уподобили на Бога, в такава степен ще се удостоим с близост до Него в Бъдния Свят и ще получим възнаграждението, за което сме дошли на тази земя. Човекът е сътворен да се наслаждава, но не с материални неща, а чрез Реалността на Бога, чрез приближаване до Неговата Божествена Светлина в Христа Исуса. Бог ни е създал, за да ни дари с наслада, но не с дреболии като шоколадче, плазмен телевизор, екскурзийка или нова кола. Той не иска да бъдем примитивни диваци, а да изпълним онова, за което е сътворена Вселената – да постигнем максимална духовност. Защото Бог е максималната духовност.
Как да станем подобни на Бога ли? Ами много просто: Той е милосърден и аз трябва да стана милосърден, Той е търпелив и аз трябва да стана търпелив, Той е състрадателен и аз трябва да бъда като Него. Наистина е просто... Да познаваме пътищата на Бога означава, да знаем и да следваме в практиката Неговото отношение към хората, Неговите всеобхватни принципи на безгранична любов, справедливост, доброта и прошка. За тази цел Евангелието ни предава идеалите, към чието въплащение ние трябва да се стремим, независимо от това, че далеч невинаги (а бих казал дори рядко), те ще се реализират в живота ни. Това очаква Христос от нас, изразено чрез думите:
„И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.”