Справедливо ли постъпил Бог?
Нека най-напред се опитаме да отговорим на въпроса: Защо на Бог му бе нужен потопа? В какво се състои смисълът на потопа и какво се промени в света в резултат на потопа? За четящите (но и мислещите върху) Божието Слово простото обяснение от рода на „тъй като хората започнали да се държат лошо, Бог решил да ги накаже и унищожи” не е достатъчно, за да обясни истинския смисъл на този катаклизъм. Защо? Ами нали самото зло не бе унищожено и след потопа светът отново се оказа пълен със зло!? Освен това ако Бог просто бе решил да накаже злодеите, то Той е постъпил твърде жестоко, унищожавайки безразборно абсолютно цялото човечество. Освен това, нали сам Бог бе създал хората такива! Къде са тогава Божествената справедливост и милосърдие? Тук трябва да отбележим, че от духовна гледна точка по никакъв начин не следва да се пренебрегва интуитивното човешко чувство за справедливост и да се казва, че „щом Бог така е решил, значи това е напълно справедливо”. Аз обаче мисля, че интуитивното чувство за справедливост е едно от много важните проявления на това, че човек е сътворен „по образ и подобие на Бога”. Стремежът да види справедливостта в историческите процеси, т.е. в действията на Бога е фундаментално духовно чувство на човека. Той не трябва да потиска в себе си това чувство оправдавайки се с твърдението, че „щом Библията разказва за определени действия на Бога, значи това е моралния идеал”. Много често източникът на конфликт между съвестта и текста съвсем не е в нашето неправилно морално чувство (макар че понякога и то може да ни подведе), а в нашето неправилно възприятие на библейския текст. За да разрешим възникващите дилеми трябва да поставяме сложни въпроси и да се задълбочаваме в сюжета на Библията в търсене на техните отговори.
В какво се крие смисълът на Потопа – нали злото начало в хората не изчезнало?
След потопа „злото начало в човека”, като че ли не изчезнало и въобще не се променило. Четейки Библията виждаме, че причината за потопа е описана по следния начин:
„И като видя Господ, че се умножава нечестието на човека по земята и, че всичко, което мислите на сърцето му въобразяваха беше постоянно само зло, разкая се (съжали) Господ, че беше направил човека на земята и огорчи се в сърцето Си. И рече Господ: Ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадох - човеци, зверове, влечуги и въздушни птици, понеже се разкаях, че ги създадох. А Ной придоби Господното благоволение.”
По-долу ще се опитам да направя по-внимателен анализ на тези стихове, за да разберем в какво се състои неточността (за съжаление не само тук) на обичайния превод. Този отрязък се явява някак предисловие и обяснение на потопа: Хората вършели зло, помислите на сърцата им били „постоянно само зло”, затова човечеството следвало да се изтреби. Нека сега обаче да погледнем как е описано положението на нещата след потопа:
„И Господ помириса благоуханната миризма, и рече Господ в сърцето Си: Не ще проклинам вече земята, заради човека, защото помислите на сърцето му са зли от неговата младост, нито ще поразя друг път всичко живо, както сторих. Докато съществува земята, сеитба и жътва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат.”
Тоест оказва се, че от една и съща предпоставка, а именно че „в човека има склонност към зло” се правят противоположни изводи. Ако преди потопа се казва: „Човекът е зъл и затова ще бъде унищожен”, то след това се прави напълно противоположното заключение: „Човекът е постоянно склонен към зло и затова ще бъде оставен на земята и няма да бъде наказан”!? В какво се крие причината за този коренен завой? И останал ли човекът такъв, какъвто си е бил преди потопа? Именно отговорите на тези въпроси ще ни помогнат да разберем какво всъщност се е случило с човечеството и да си отговорим на въпроса за истинския смисъл на потопа.
Разочаровал ли се Бог от хората?
В стиха цитиран по-горе се съдържа доста неразбираемия израз: „разкая се (съжали) Господ, че беше направил човека на земята.” Означават ли тези думи, че Бог се разочаровал от хората и затова решил да ги унищожи? Нима Бог от самото начало не е знаел, че ще бъде така или поне, че е възможно така да се случи? По принцип за Бога е изключително проблематично да се приложи употребата на думите „съжали” или „разочарова се”. Но този израз се явява ключов в разбиране на причината за потопа и не разбирайки го, ние няма да можем да разберем смисъла на цялата тази история.
Смисълът на името Ной
За да се разбере смисъла на потопа трябва на първо място да разгледаме главния герой в цялата тази история, а именно Ной. Ще отбележа, че в книгата на пророк Исая потопът е наречен „Ноевите води”, с което се подчертава лично неговата централна роля и дори отговорност, затова че се е случил потопа:
„Защото за Мене това е като Ноевите води, понеже както се заклех, че Ноевите води не ще наводнят вече земята, така се заклех сега, че вече няма да ти се разгневя, нито да те смъмря”.
И така, кой беше Ной? Името Ной буквално се превежда като „удобен, лек”, но Библията ни описва смисъла на неговото име малко по-различно:
„Ламех живя сто осемдесет и две години и роди син и наименува го Ной, защото си казваше: Този ще ни утеши („йинахамену”) в работата ни и в тежкия труд на ръцете ни при обработване на земята, която Господ прокле.”
Тоест Ламех образувал името „Ной” преведено тук като „утешение” от корена „нахем” и съответно задачата на Ной била „да утеши” човечеството от работата на земята, „която Господ проклел”. Но защо Бог проклел земята? И няма ли тук връзка с по-нататъшния (вече цитиран по-горе) стих на Библията, в който Бог казва: „Не ще проклинам вече земята, заради човека”? В какво се е състояло това „проклятие над земята” и каква връзка въобще то има тук?
„Проклятието над земята” и пътя на човечеството преди Потопа
Както знаем изгонването на Адам от Едемската градина се съпровожда с думите: Проклета ще бъде земята, поради тебе, тя ще ти дава тръни и бодили, когато я обработваш и т.н. От библейския текст става ясно, че след убийството на Авел от неговия брат Каин, проклятието над земята се усилва още повече:
„и сега проклет си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта на брат ти от твоята ръка. Когато работиш земята, тя вече няма да ти дава силата си, бежанец и скитник ще бъдеш на земята.”
Но видимо човечеството продължавало морално да деградира с всяко следващо поколение и в тази връзка за Ламех например се казва:
„И Ламех рече на жените си: Понеже мъж убих за дето ме нарани и юноша, задето ме смаза.”
Тоест той не само е бил готов да убие всеки, който му нанесе някаква вреда, но и се гордеел с такова поведение и считал, че има право на всякакво подобно действие. По този начин от кражбата на Адам (който взел това, което не му принадлежи), през убийството извършено от Каин ние стигаме до позволението на убийството на Ламех. По-нататък четем за следващото ниво на деградация на човечеството описано по следния начин:
„Божиите синове, (в оригинала буквално: синовете на великите) като гледаха, че човешките дъщери са красиви, вземаха ги за жени от всички, които избираха.”
(Тук няма да се спирам на темата, кои са тези „Божии синове”, защото Старият Завет само загатва (но не обяснява) кои всъщност са те (например в книгата Йов), но в Новия Завет чрез ап. Петър и ап. Юда получаваме повече информация по този въпрос. Ще кажа само, че в резултат на тази връзка се раждат „нефилимите” (гигантите, великаните), това действие видимо увеличава още повече покварата на земята и тази ангело-човешка криза на предпотопното човечество става причина за окончателното решение на Бога да унищожи света чрез потоп.)
Та това, което става ясно е, че хората не само се държали недостойно, но то станало норма на поведение в обществото, което само задълбочавало „проклятието над земята”. „Проклятието над земята във връзка с човека” е свойство на земята да наказва човека за престъпленията не давайки урожай, а произвеждайки само „тръни и бодили”. Тоест земята била морално чувствителна и реагирала на нравственото ниво на човека живеещ на нея и ако човек извършвал престъпление, то земята не му давала силите си. Затова в тази епоха успешният земеделец не само е трябвало да разбира от агрономия, но преди всичко да бъде достоен човек. Такава „остра реакция на земята” спрямо нивото на праведност на човешките постъпки не била сама по себе си „проклятие”. Това било по-високо ниво на възможности – както възможност за достигане на най-висше благословение, така и възможност да се лишиш от всички блага. А тъй като нормите на поведение на човека в тази епоха се снижили да най-ниското ниво, то тези усилени възможности се проявявали под формата на „проклятие над земята”.
Ной като отменящ проклятието над земята
И така, в периода от изгонването от градината до потопа човекът е имал много силно влияние върху земята. В градината Адам е имал още по-голямо влияние на света, той се намирал на такова ниво, че със своето познание и воля директно е управлявал творението. Бидейки обаче изгонен човекът загубил първоначалното ниво, но все пак не изцяло – останала директната връзка на неговите духовни параметри с обкръжаващия го свят. Той вече не е можел да го управлява директно духовно, но влиянието на неговата духовност върху урожая на земята видимо останало. И тъй като човекът не се държал достойно, неговото влияние се изразявало не в благословение, а в проклятие. Сега можем по-добре да разберем какво е имал предвид Ламех, когато „в знак на утешение” нарекъл своя син Ной. Понятието „утешение” („нехама”) в еврейската традиция се употребява в израза „нехум авелим” (утеха на скърбящите), когато на даден човек почине някой от преките роднини и неговите приятели и близки идват да го утешават. Но как става утешението на скърбящите, в какво се изразява то? То не се състои в това скърбящият да не признае реалността на смъртта, да се отвлече от скръбта или да забрави за починалия. Напротив, съгласно еврейските обичаи утешаващите мълчат и просто седят до скърбящия (това ясно е показано в историята на Йов, когато чувайки за неговото нещастие трима негови приятели идват, виждат в какъв ужас и кошмар се намира той, сядат с него на земята и седем дни седят и мълчат). Защото смисълът на утешението е примирение с реалността на смъртта. Утешаващите примиряват скърбящия с действителността. Именно в примирението с трудната реалност се състои и смисъла на думата „утешение” – „нехама”. Давайки на своя син името „Ной” Ламех иска Бог да се примири с това, че човекът е неправеден. Той казва: „Този ще ни утеши”, т.е. Ной ще примири Бог с не твърде високото морално ниво на човека и така ще облекчи труда ни и ще направи живота ни на земята по-лек („ной”). Ламех искал някак си да каже на Бога: „Примири се с нашето несъвършенство, не изисквай от нас твърде много, нека силите на нашето влияние над земята да бъдат намалени, иначе проклятието на земята ще се увеличи и скоро ще стане съвсем невъзможно да се живее.” С други думи човекът не успял да се справи с тези гигантски сили, с които бил надарен и неговото поведение водело към катастрофа. И ако Бог не се бе намесил и не бе изпратил потопа и цялата свързана с него промяна на света, то светът е щял да се разруши сам и то окончателно! Затова действието на потопа от една страна се явява акт на наказание, но от друга и акт на милосърдие. И това е подчертано в стиха: „И като видя Господ (тук в оригинала е употребено четирибуквеното име „ЯХВЕ”), че се умножава нечестието на човека по земята...и рече Господ: Ще изтребя човеците...” Интересно е, че в целия откъс разказващ за потопа е употребено единствено името „Господ” (Яхве). В целия Стар Завет името на Бога (Яхве) е Име на Милосърдие, а не Име на Съд. Затова тук ни е показана намесата на Божието милосърдие, с цел Бог да съхрани Творението и поне частично да не позволи на човека да го унищожи напълно.
Примирението на Бога с човека
Разбирайки връзката на името „Ной” с понятието „нехама” (утешение, примирение) можем много по-добре да разберем стиха, в който се говори относно причината за потопа: „разкая се (съжали) Господ, че беше създал човека на земята и огорчи се (наскърби се) в сърцето Си.” Работата е там, че думата „съжалил” („вайинахем”) произлиза от същия корен, както и думата „нехама”, т.е. този стих може да се преведе по съвършено друг начин: „И Господ се утешил и се примирил с това, че е създал човека на земята”. Тоест Бог се примирил с това, че човекът е ограничен и духовно слаб. Че е невъзможно да се изисква от него извънредно високо ниво на морал, че човек не е в състояние да се справи с тези велики сили, с които е бил надарен. Затова ситуацията изисквала намеса и поправяне – отслабване на връзката на човека със земята, снижение на нивото на влияние на човека върху света. Бог се примирил с това, че човекът е „на земята”, т.е. човекът е такъв, какъвто е. И затова Той „се наскърбил в сърцето Си”. В какво се състои причината за тази скръб? Разбира се и поради това, че е трябвало да унищожи това поколение, но преди всичко от това, че бил принуден да отнеме от човека неговите сили. Бог трябвало да ограничи човека, отнемайки от него възможността за непосредствено духовно влияние над обкръжаващия го свят. Или (което по принцип е едно и също) Бог направил земята невъзприемчива към нивото на праведност на човека. Това е още едно скриване на Божественото Лице, още едно ниво на изгнание след изгонването на Адам от градината. Тоест „нивото” на земята „се понижава” или, което е аналогично Божественото присъствие в още по-голяма степен напуска нашия низък свят и се оттегля във висшите светове. Когато Адам бил в Едемската градина, Божественото присъствие било „долу”, т.е. то било явно. С изгонването му от градината Божественото присъствие „се вдигнало”. През всичките десет поколения от Адам до Ной то отивало все по-нависоко и ставало все по-малко осезаемо в долния свят. Бог станал още по-скрит за света, макар да се реши на това скриване, за Него не е било така лесно. Скръбта на Бога била, поради това че Му се налага да лиши човека от част от неговите духовни сили. И по този начин в стиха: „И рече Господ: Ще изтребя от лицето на земята човеците, които създадох” преводът на думата „нехамти” („се разкаял”) се явява само един от вариантите. По-точно ще бъде той да се преведе така: „Защото се утеших, примирих се с това, че те са такива, защото Аз ги създадох”. (Това че Божественото присъствие „се вдига” и „си отива” не означава обаче, че човек се приближава към животинския свят. По отношение на животните човекът си остава там, където е бил. Нивото на света като цяло се понижава, той става по-малко възприемчив, но рамките вътре в самия свят не се нарушават).
Може ли Бог „да се разкае”?
Ще направим леко отстъпление и ще обсъдим отделно проблема свързан с това: Може ли въобще Бог да се разкае и да промени своето решение? В някои места на Стария Завет дори се казва: „Силният Израелев няма да излъже, нито да се разкае (съгласно контекста: няма да промени решението Си), защото Той не е човек, за да се разкайва.” От друга страна в Петокнижието многократно се казва, че Бог „йинахем”, т.е. „променил Своето волеизлияние”. Но как да се съгласува това? Отговорът видимо се състои в това, че в нашето възприятие на Бога задължително присъстват различни аспекти, които невинаги са лесно съединими един с друг. Защото Божественото е безкрайно, а всяко наше разбиране, всяка мисъл и концепция е ограничена и никаква интелектуална система не е в състояние да схване Божествеността изцяло и винаги ще има аспекти невписващи се в схемата и противоречащи й от гледна точка на формалната логика. В частност класическата теология може да се опита да ни построи и обясни, че когато се казва, че след молитвата на Мойсей в историята със Златното теле, Бог „преосмислил” това наказание, на което Той се готвел да подложи еврейския народ (там е употребена дума от същия този корен „нахем”) не се има предвид, че Бог действително е премислил. Един вид Той предварително е бил планирал да прости на евреите, а тук само изпитвал Мойсей. Подобно обяснение може да се приложи навярно почти във всеки друг случай на споменаване в Стария Завет, когато се казва, че Бог „е премислил”. Макар разбира се такова теологическо „изглаждане на ъглите” да има право на съществуване, много е важно в никакъв случай то да не бъде считано за тотално. Иначе казано, неслучайно Библията употребява тук именно това понятие, независимо че то създава философски трудности. И смисълът на това навярно се крие във факта, че Библията представлява преди всичко не философски разсъждения за Бога, а ръководство за правилно поведение в живота. Ако Библията ни казва, че Бог „е премислил” това трябва да ни научи, че и ние можем да променим своята гледна точка. Никой и нищо не се явява абсолютно право и човек обезателно трябва да има на своя хоризонт опцията „да преосмисля” – да променя, да поправя своята позиция.
Поправяне по пътя на Потопа
В какво се състои този път на поправяне, който потопът донесъл? В резултат на потопа се случила промяна на връзката на човека със света, а така също промяна в структурата на самия човек. Бог унищожава това поколение, този „вид” хора, които са непоправими и взема Ной за „въвеждане” от него на „нов вид човечество”. Бог ограничава възможността за влияние на човека над света – потомците на Ной вече няма да имат сили достатъчни за разрушаването на Творението. При това Ной се явява не „субект на спасението” (той не е бил негов инициатор или причина), а само „обект” на спасението. За разлика от Авраам носещ спасение в света, Ной не само не спасява останалите – даже самият той е недостоен за спасение, а го получава единствено по милост. Както ще видим по-нататък Ной е трябвало да бъде унищожен като всички останали и без намесата на Бога той е щял да погине, а светът е щял да бъде разрушен. Бог проявил към Ной особено милосърдие и го спасил, но само за да произведе от него „нов вид човечество”. В поколенията от Адам до Ной нивото на престъпленията на човечеството все повече се увеличавало, земята възприемайки духовното ниво на човека се рушала от постъпките на хората и светът вървял към своята пълна гибел.
Причините за Потопа: Да се приведат злодеянията и извращенията” в норма. Праведникът и обществото.
Престъпленията, заради които на земята настъпил потоп Библията ни описва със следните стихове:
„И светът се разврати пред Бога, светът се напълни с насилие. И Бог видя света и ето бе развратен, защото всяка плът бе извратила земния си път. И рече Бог на Ной: Свършекът на всяка плът се предвижда от Мене, защото земята се изпълни с насилие чрез тях, затова ето ще ги изтребя заедно със земята.”
В нашия превод тук се губи структурата на първоначалния текст. На иврит целият откъс е построен около две ключови думи „хамас” (злодеяние) и „шахат” (разпуснатост, извратеност) производни, от които се повтарят в различни граматически форми няколко пъти в тези стихове създавайки тяхната структура. „Хамас” обикновено се превежда като „грабеж” или „злодеяние”, т.е. това е ситуация, когато действията на човека са престъпни, но в същия момент и той самият, и цялото общество не разглеждат такава постъпка като престъпна. Еврейската традиция привежда различни примери за „хамас”. Например постоянният грабеж от хората на дребни суми неподлежащи на съдебна юрисдикция, насилствена продажба (например при разплащане за стоки или услуги) или обратно, когато се взима нещо, което е ценно, а се плаща формална компенсация. Когато над човека се извършва насилие, но цялото общество счита това за нормално, именно това е определението за ситуация на „хамас”. За подобни престъпления това човешко общество го очаква гибел, защото ако отнемането не се осъзнае като престъпление, то не може да настъпи и разкаяние. Ако всички считат, че така трябва да се постъпва, то в човека не може да възникне никакъв импулс към разкаяние и затова престъплението „хамас” има толкова страшни последствия. Пример за „хамас” може да служи историята със Содом. Главното негово престъпление било не това, че жителите на Содом крадяли, грабили или убивали – това се случвало и случва навсякъде, а това, че за тях това било норма, те живеели така. Ако между тях е имало хора не просто праведни сами по себе си, но такива, които биха се възмутили за греховете на града и биха призовали околните към покаяние, това би могло да спаси ситуацията. Даже ако не биха ги послушали в този момент, разкаянието би могло да стане възможно на по-късен етап и градът би могъл да избегне гибелта. Праведници е имало и в злодейските общества: в Содом това бил Лот, а в поколението на потопа – Ной. Но и Лот и Ной мълчали, те не били в състояние да възстанат против престъпленията на съгражданите си и затова не могли да спасят своите общества. Библията подчертава, че хората погинали при потопа именно заради „хамас”: „Свършекът на всяка плът се предвижда от Мене, защото земята се изпълни с насилие („хамас”). Вторият параметър на греха на поколението от потопа, което също няколко пъти се споменава в различни форми в този откъс е „шахат” („извратеност”, „перверзия”). Ако „хамас” е злодеяние по отношение на човека, то „шахат” е злодеяние по отношение на Бога, „изкривявания” в различен смисъл: идолопоклонство, различни видове сексуални извращения (содомия и т.н.). Както и в ситуацията с „хамас”, „шахат” обозначава преди всичко такива престъпления, които в дадено общество се считат за норма. В тази връзка известният еврейски равин и философ Раши казва, че: „При случая „шахат” на унищожение подлежат всички – както нечестивия, така и праведния”. Като реакция в отговор на човешкото „изкривяване на пътя” става някак и „изкривяване на пътя на наказанието” и в света става смесване, наказанието вече „не различава” къде е праведният и къде е нечестивият и унищожава всички. Смисълът на това разпространение на наказанието и върху праведника е свързано с това, че по принцип праведникът се съди не по личната си праведност, а по степента на неговото влияние върху обкръжаващото го общество. За разлика от злодея, към който Бог предявява преди всичко изискване „да поправи себе си”, към праведника се предявява изискване да „поправи обкръжаващия свят”. Ако на него са му дадени повече духовни сили, то той е отговорен за тези, които се намират около него.” И именно в този смисъл Ной се оказва по някакъв начин не на висота, както ще видим това по-долу. С думите „А Ной придоби Господнето благоволение” (в оригинала „милост”) Библията подчертава това, че „съгласно съда” Ной също е заслужавал смърт и неговото спасение е единствено – „по милост”. Той не е бил „субект”, а „обект” на спасението, тъй като бил нужен на Бога за по-нататъшното развитие на човечеството.
Ной и Авраам - два вида праведници
Наистина Библията казва: „Ной беше човек праведен и непорочен”, но сравнявайки го с другите велики праведници – Авраам и Мойсей, ние виждаме огромната разлика. За Авраам, Исаак, Яков, Мойсей многократно е повторено, че те имат „заслуги”, т.е. огромно наследство на праведност продължаващо положително да влияе на цялото човечество. При Ной ситуацията е по-различна: той бил спасен, не заради заслуги, а единствено, защото „намерил милост”, намерил снизхождение от Господа. Ной също заслужавал смърт в потопа, но бил помилван. В какво се крие причината за тази разлика? Библията описва Ной така:
„Тези са сведенията за Ной. Ной беше човек праведен, непорочен между съвременниците си. Той ходеше по (с) Бога.”
В описанието на Авраам обаче е употребен друг израз:
„Господ се яви на Авраам и му каза: Ходи пред Мене и бъди непорочен.”.
В какво се крие разликата между „да ходиш с Бога” и „да ходиш пред Бога”? Това че Ной е „ходил с Бога” прилича на ситуацията, когато дете ходи с родителите си без да се отделя и отклонява от тях ни наляво, ни надясно. То ги слуша безпрекусловно, гледа ги в очите, винаги ги държи за ръка, когато пресича улицата и т.н. Ной не общувал със злодеите на своето поколение, а самият той бидейки „праведен и непорочен” изпълнявал всичко „точка по точка”, но... нищо повече от това. Ной не се занимавал с поправянето на света около себе си, защото бил загрижен единствено за своята собствена лична праведност. Вместо да разпали огън, от който могат да се топлят всички (както постъпил Авраам, който „ходил пред Бога” и носил идеята за Единия Бог на човечеството), Ной се скрил „на топло” в Божието присъствие. Разбира се такъв човек по никакъв начин не е егоист – ако към него се обърнат за помощ, той естествено няма да откаже, но по собствена инициатива няма да прояви излишно усърдие за спасението на околните. Но именно такава саможертва Библията очаква от този, който се е удостоил да бъде праведник. Думите на Библията: „Ной беше човек праведен, непорочен между съвременниците си” се тълкуват като много ниска оценка за нивото на неговата праведност. Еврейската традиция счита, че тъй като Ной е живял сред толкова злодейски поколения и там е успял да бъде праведен, то той би бил още по-праведен ако живееше по времето на Авраам. Но също добавя, че Ной е бил праведен само в сравнение със злодеите на това поколение и, че ако бе живял по времето на Авраам, той не би се считал за праведник. Но е важно да се отбележи, че и при двата подхода Ной се оценя като твърде ограничен праведник и целият спор е за това, би ли бил по-добър или не, ако бе живял в по-добри условия. Какво прави Ной, когато Бог му казва: „Свършекът на всяка плът се предвижда от Мене...направи си ковчег, за да се спасиш”? Ной напълно изпълнява заповедта: строи ковчег за себе си. Но той не се възмущава, не възразява на Бога и не казва: „Как така, нима може да унищожиш цялото това поколение? Дай да опитаме да го поправим” и т.н. Не, той просто приема заповедта на Божествения съд, защото знае, че Бог е велик и Той Сам знае най-добре всичко. Този подход и тази „кротост” обаче се явяват минус за праведника. Докато от своя страна Авраам се държи съвсем различно. Когато чува за решението на Бог да унищожи Содом той започва яростно да спори с Него. (Думите на Авраам на иврит са изключително резки). И най-интересното е, че Бог се съгласява с Авраам и от Словото виждаме, че започва една търговия (пазарлък) между Него и Авраам за броя на праведниците, като Авраам не отстъпва до края и от текста виждаме, че разбирайки това, Бог просто прекратява разговора. Авраам спори с Бога, докато Ной не спори и именно затова Библията казва, че Авраам върви „пред Бога”, а Ной просто „с Бога”. Авраам изисква от Бога да прояви милост, той самият носи спасение в света и така се явява „субект на спасението”, а Ной просто се подчинява и затова е само „обект на спасението”. Авраам не моли Бог да пощади праведниците или грешниците, но достатъчно твърдо (макар и уважително) отхвърля Божественото решение и два пъти повтаря: „Недопустимо е за Тебе да направиш подобно нещо”. Ясно е, че Бог е справедлив и всички Негови решения са праведни, но Той е вложил в нашата душа морални критерии именно, за да може човекът да спори (понякога, а не винаги и за всичко!) с Него. Защото само така Бог може да възпита човека и да го подбуди към по-нататъшно развитие.
Ной и Ковчегът: Поправянето на Ной
От библейския текст виждаме, че Бог заповядва на Ной следното:
„Направи си ковчег от гоферово дърво и да го измажеш отвътре и отвън със смола. Дължината на ковчега да бъде триста лакти, широчината му петдесет лакти, а височината му тридесет лакти. Отверствие направи на ковчега като изкараш ковчега без един лакът до върха, а вратата на ковчега постави отстрани, направи го с горен, среден и долен етаж.”
По този начин ковчегът приличал по-скоро не на обикновен кораб, а на плаваща пирамида разделена на три етажа. Едно еврейско предание твърди, че ковчегът представлявал напълно „автономна система”. На долния етаж стояла храната и там после се изхвърляли отпадъците, на средния етаж живеели животните, а на горния етаж хората - Ной, неговите трима сина, жената на Ной и жените на синовете му. (Както ще видим мъжете и жените живеели в ковчега отделно едни от други). Ковчегът бил нужен не само за спасението на Ной и животните в него. Строежът на тази огромна плаваща грамада бил последен опит да се спаси човечеството. Бог съобщил на Ной за предстоящия потоп 120 години преди това („затова дните му ще бъдат сто и двадесет години”) и в този момент заповядал на Ной да започне строежа. Ной трябвало да започне със засаждането на особени дървета („гофер”) и чак, когато те пораснали, той ги отсякъл и пристъпил непосредствено към строежа. През цялото това време Ной бил зает с напълно необичайна работа и трябвало да отговаря на недоумяващите въпроси на околните за бъдещия потоп, който ще унищожи човечеството водещо неправеден живот. Естествено такова поведение разбираемо предизвиквало конфликт и поставяло Ной в центъра на обществената дискусия. По този начин смисълът на построяването на ковчега бил не само (и даже не толкова) в спасението на Ной, а в превъзпитанието на света. Бог поставил Ной пред необходимостта да излезе при хората, да предприеме поне някакви усилия за поправянето на човечеството. И такъв опит съвсем не бил безнадежден – ако хората вслушали се в думите на Ной бяха опитали да се поправят, възможно е потопът да не се бе случил. (Подобна е ситуацията с „отмяната на наказанието в случай, че хората се поправят” описана в книгата на пророк Йона). Да, годината на потопа била първоначално определена от Бога и това от небето да се излеят огромни количества вода върху земята било предопределено. Но единствено от праведността или злодействата на човека зависело дали дъждът ще бъде благодатта и мъдростта на Бога (уподобена на вода) или обратно – това ще бъде потоп, който ще отнесе и унищожи всичко!
Защо потопът продължил цяла година?
Не само построяването на ковчега било свързано с необходимостта да се превъзпита Ной – за това служило и самото плаване в ковчега по време на потопа. Обърнете внимание на това, че потопът продължил много дълго, почти цяла година. Защо било нужно това – нали за унищожението на всичко живо било достатъчно земята да се потопи във вода само за няколко часа? Защо след като всички загинали, Ной е трябвало почти една година да плава по вълните? И освен това, какво е правил в ковчега през цялото това време? Друго еврейско предание обръща внимание на следния стих:
„Всичко живо, което беше по лицето на земята се изтреби и останаха само Ной и тези, които бяха с него в ковчега.”
Думата „само” („ах”) употребена в този стих има също смисъла на „едва-едва”, „с труд”, така че този стих може да се преведе и малко по-различно: „И Ной едвам остана и тези, които бяха с него в ковчега”, т.е. самият Ной едва-едва останал жив, т.е. можел е да умре. В тази връзка друго предание разказва, че Ной и неговото семейство в ковчега цяла година се занимавали с грижа за животните: бягали по етажите на ковчега, носили храна на животните и чистели след тях. Веднъж казва преданието Ной се разсеял и занесъл храна на лъва със закъснение, лъвът се разсърдил и го ударил с лапата си и Ной едвам останал жив. Разбира се, че това предание не трябва да се приема буквално... Неговата идея е да покаже, че всъщност ковчегът бил за Ной не само (и не толкова) убежище от потопа, колкото място, където той да се поправи (нещо от рода на трудово-поправителните лагери от времето на социализма). За Ной – праведникът зает лично със себе си, главният елемент на поправянето бил урока да носи отговорност за целия свят (=ковчег). Затова, когато след година живот в ковчега Ной усвоил този урок, потопът свършил.
Преустановяване на живота в ковчега и превъзпитанието на Ной
Потопът не е просто състояние на света, при което водата покрива земята. Потопът бил преустановяване функционирането на света, един вид пауза необходима за преобразуването на света и въвеждането на „нов вид човечество”. Това в частност се изразявало и като прекратяване на семейния живот в ковчега. Заповядвайки на Ной да влезе в ковчега, Бог му казва:
„И ще влезеш в ковчега ти, синовете ти, жена ти и снахите ти с тебе.”
Тоест в начало трябвало да влязат мъжете, а после отделно жените и така било направено:
„В същия този ден влязоха в ковчега Ной и синовете Ноеви: Сим, Хам и Яфет, и Ноевата жена, и с тях трите им снахи.”
През цялото време, което те прекарали в ковчега, мъжете живяли отделно от жените, но когато след потопа Бог заповядал да напуснат ковчега се казва обратното:
„Излез от ковчега ти, жена ти, синовете ти и снахите ти.”
По този начин интимният живот, който бил преустановен по време на потопа, отново им бил разрешен. Но макар Бог да дал указание на Ной и семейството му да излязат по двойки, виждаме, че те се бояли да се върнат към нормалния живот и мъжете излизат отделно от жените, както живяли в ковчега: „Тогава Ной излезе и с него синовете му, жена му и снахите му” и затова било необходимо отново да им се даде Божествената заповед „плодете се и се размножавайте”.
Друг аспект от преустановяването на света по време на потопа виждаме от следния стих:
„Докато съществува земята, сеитба и жътва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат”.
В бъдеще това е нямало да престане, но по време на потопа всичко това – лято и зима, ден и нощ се прекратило. Целият живот бил преустановен – както в ковчега (нямало „плодете се и се размножавайте”), така и извън ковчега (нямало ни ден, ни нощ, ни лято, ни зима). В ковчега ставало превъзпитанието на Ной и неговото семейство, а извън ковчега преустройството на природата на земята. На долния етаж в началото се съхранявала храната и там след това Ной складирал отпадъците. Той не можел просто да ги изхвърли навън, нали ковчегът е автономен и изцяло отделен от външния свят. Светът е сведен до размера на ковчега, за да може Ной да се научи да се грижи за околните. Когато последните се оказали заедно с него буквално „в една лодка” Ной успял да осъзнае важността на любовта към ближния и чак след това стените на ковчега се раздалечават до размера на Земята. В ковчега Ной постига ново разбиране за праведността като отговорност за другите. Стихът предшестващ края на потопа казва: „Тогава си спомни Бог...” Нима Бог забравя за нещо!? Ясно е, че не, но думите „си спомни” означават, че бе дошло времето Бог да пусне Ной на сушата, така да се каже Ной вече се бе поправил достатъчно, така че евентуален нов потоп да бъде избегнат.
--------------------------------------------------------
В статията са използвани идеи от „Коментар на книгата Битие” на еврейския равин и философ Шломо Ицаки - Раши (1040-1105)