Кратка ретроспекция към книгата Йов
Преди да започна с конкретните размишления относно историята на Йов, искам да направя кратка ретроспекция на книгата и да припомня хронологията на събитията в нея, с цел по-добро следване на концепцията, която имам желание да изложа. В тази връзка най-напред искам да спомена как е построена книгата Йов. Преди всичко трябва да кажа, че тя е написана на много сложен език и е структурирана по следния начин: В началото има 2 прозаични глави, в които е завръзката в книгата, след това има 50 поетични глави, в които е описана дискусията между Йов и неговите приятели, (които глави дори е трудно да се прочетат) и накрая има 1-1,5 глави, които се явяват финала на книгата. Прозаичната част е много лесна за четене, докато поетичната е направо невъзможна за четене, тя е необикновено сложна. Та сюжетът е следният: Книгата започва с това, че Йов си има всичко и въобще всичко в неговия живот е прекрасно. Той има деца, има имущество, има слуги, всичко в живота му функционира чудесно, всички се обичат един друг, помагат си един друг, всички заедно празнуват и се веселят, а също Йов има и Бог, на Когото той периодично принася жертви, така че с две думи общо взето всичко в неговия живот е, както трябва. В следващият момент се казва, че пред Бога се явяват ангелите, а с тях идва и Сатана. Следва разговор, в който Бог пита Сатана: „Откъде идеш?” Сатана Му отговаря и ни се описва въобще един доста странен диалог. Бог му казва: „Видял ли си какъв супер праведник е Йов? Тоест един вид Бог, като че ли провокира Сатана, който от своя страна отговаря: „Това е нормално, тъй като Ти си го благословил с всички блага, него, дома му, имота и т.н.” Тогава Бог му казва: Ок, нека да поспорим. Можеш да унищожиш всичко, което той има и тогава ще видим как ще се държи той. Сатана започва да действа, появява се пожар, всичко изгаря, нападат врагове, децата му загиват, имуществото му е разграбено и на следващия ден Йов остава без нищо. В резултат на всичко това, което се случва, Йов казва просто думите: „Господ даде, Господ взе”, т.е. „приемам всичко, което Бог е решил” и Библията казва, че Йов останал праведен. След известно време ангелите отново се явяват пред Бога, а и Сатана между тях и Бог казва: Е Сатана, видя ли, че Йов остана праведен, на което Сатана отговаря: Това е, защото не си се докоснал лично до него. Ако го докоснеш, ще видиш какъв праведник е. Тогава Бог казва: Ок, нека тогава да проверим: направи всичко, което искаш, само Йов да остане жив. И Библията ни казва, че Йов заболява от чудовищна болест, седи в пепел, чеше с керемида раните си и т.н., а за капак на всичко жена му му казва: „Най-добре е да похулиш Бога и да умреш”. Йов обаче от своя страна отговаря: Как може да се говори така за Бога, нима само доброто трябва да приемаме, а не злото и отново остава праведен. Това е най-краткият преразказ на първите две глави на книгата Йов. Чувайки за нещастието му, след това при Йов идват трима негови приятели, виждат в какъв ужас и кошмар се намира той, сядат с него на земята и седем дни седят и мълчат и с това свършва прозаичната част. След което на седмия ден, когато траурът свършва, историята продължава с това как Йов започва своята реч като обвинява Бога, обвинява живота, света и т.н., заявявайки че всичко е напразно, „проклет деня, в който съм се родил, да дойде тъмнина, никога светлина” и т.н. като по този начин изважда на яве всички свои ужасни преживявания. След това книгата продължава как неговите трима приятели започват да му обясняват как те виждат нещата, като всяка тяхна реч е построена по следния начин: Първият негов приятел произнася реч, с която Йов не е съгласен и отхвърля доводите. Вторият приятел произнася реч, която Йов също отхвърля, третият прител произнася реч, която Йов отново отхвърля и така той отхвърля всички доводи на своите приятели. Тогава те правят „второ завъртане” и отново: първият произнася реч, Йов я отхвърля, вторият прави реч, Йов я отхвърля, третият прави реч, Йов я отхвърля, но най-интересното в случая е, че всички доводи, които неговите приятели представят изглеждат напълно правилни. Първият привежда следните доводи: Бог е справедлив, затова ако с теб се е случило нащастие, значи ти в нещо си съгрешил. Иди, провери делата си и виж какво си направил, не както трябва. Йов обаче казва: Не, и отхвърля всичко. Интересен и поразителен е факта, че средновековния еврейски мислител Маймонид в „Море невухим” отделя 2 глави на Йов и пише, че доводите на този първи приятел на Йов всъщност представляват правилна позиция. Този приятел не е прав само в това, че казва тези неща в неправилното време. Това е като например на някой човек да загине негов роднина при автомобилна катастрофа, поради факта, че е пресякъл на червен сфетофар. В подобна ситуация ще бъде неправилно дошлите да му окажат съболезнования да му кажат: Еми така е, това е нормално, човекът е пресичал на червен сфетофар, какво очакваш да се случи? Естествено, че ще го блъсне автомобил! Ясно е, че това ще бъде меко казано неуместно в подобен момент, макар по принцип то да е вярно. Затова Маймонид казва, че по същество наистина е вярно, че Бог е справедлив, просто това не трябва да се казва в такъв момент. Но ние трябва да признаем, че от самия текст това не е видно. Съгласно библейския текст, като че ли изглежда, че Йов е прав, а приятелите му изцяло грешат, но главното тук е, че те излагат всъщност съвсем разумни доводи. Вторият приятел на Йов от своя страна излага доводи от рода: Бог те обича, Той ти мисли само доброто и т.н., но Йов отхвърля всичко това. Третият приятел също „остроумничи”: Пътищата Господни са неизследими и т.н., но Йов отхвърля и тях. Тоест всичко, което те казват представлява правилни, класически „религиозни” доводи. След като Йов отхвърля за втори път всички доводи на своите приятели, се появява четвърти гост, който до този момент седял и мълчал и някак те дори не забелязвали неговото присъствие, който изведнъж казва нещо от рода: „Аз тук съм най-младият, не исках да се намесвам в тази дискусия на мъдреци като вас, слушах вашите „мъдрости”, но според мен всичко, което казахте е пълна глупост. Вашите доводи въобще не подхождат на ситуацията на Йов.” В следващият момент никой не му отговаря нищо, но изведнъж на сцената се появява Сам Бог и казва: Йов, кой си ти въобще тук да ми задаваш въпроси, да имаш претенции, да спориш с Мен и т.н.? Ти разбираш ли въобще за какво става въпрос? Аз ръководя света, а ти кой си въобще? И по-нататък Бог обяснява как Той управлява света и т.н., т.е. неща, за които Йов въобще няма понятие. В резултат на тези думи на Бога, Йов казва: А, така ли? Тогава всичко е наред. Приемам всичко, всичко е нормално, много благодаря, че ме просвети така добре относно устройството и управлението на света. С това завършва поетичната част в книгата и започва прозаичната като в нея Бог се обръща към приятелите на Йов и накратко казва: Всичко, което казахте досега е неправилно, Йов ви обясни нещата правилно, отивайте да принасяте жертви, заради това че говорихте неправилни неща, а Йов ще се помоли за вас, за да не ви накажа. А на Йов ще му възвърна всичко, което му беше отнето – деца, имущество, слуги - всичко. И изведнъж при Йов всичко отново става наред, той живее добре, има прекрасна старост, умира в обятията на внуците си и всичко на света е отлично. Ето това е в общи линии накратко книгата Йов преразказана разбира се с мои думи.
При обикновен неин прочит обаче на първо място удивление предизвиква отношението на Бог към Сатана по отношение на Йов и при елементарното класическо тълкуване на тази история всеки свикнал с традиционния начин на мислене вярващ остава с впечатлението, че Бог и Сатана просто сключват един вид договор да „разкостят” бедния човечец и направо издевателстват над него с цел да се докажат един друг. Но тогава не става ясно къде тук е достойното поведение в цялата тази история. Второ, напълно непонятно е защо Йов всъщност е прав, в какво се състои неговата правота? Както споменах неговите приятели представили напълно нормални логически конструкции, които Йов отхвърля, но защо той се оказва прав? Напълно неразбираемо е също какво всъщност Бог му обяснил? А на всичко отгоре Йов е удовлетворен от отговора!?, макар в началото това да не е така, защото в началото на историята, така да се каже Йов възстава против Бога. Ако разбира се разглеждаме нещата в черно-бели краски (каквато между другото обикновено е практиката в църквите) нещата са много ясни и прости: Йов е добър, жена му е лоша, приятелите също, а той е герой, защото виждаш ли, въпреки че губи всичко, издържа стоически това нечовешко изпитание, остава праведник в очите на Бога и в резултат дочаква победата в своя живот. Това, както може би се досещате обаче е възможно най-елементарното тълкуване на ситуацията и в следващите редове аз ще се опитам да дам една друга интерпретация на онова, което Библията се опитва да ни разкрие чрез тази история.
Книгата Йов – апотеоз на екзистенциализма
Нека в началото си отговорим на въпроса: Какво представлява екзистенциализмът като философски подход? Най-общо екзистенциализмът се стреми да изясни проблемите присъщи на човешкото състояние, смисъла на съществуването, значението на битието и естеството на свободата и индивидуалната отговорност. Това е конструкция, която казва: Всички теоретични схеми са неистинни, всички те са повърхностни и затова не са истински. Истинско е само екзистенциалното преживяване. Тоест ние живеем в определени схеми и за нас светът е устроен така - това е добро, а това е лошо и логиката тук е такава, темата е такава, философията е такава и т.н. Тоест всичко, което е съществувало до екзистенциализма е глупост, всички тези теоретични обсъждания не са истински, това е един вид схоластика (откъснати от живота знания, които се основават на отвлечени разсъждения, безплодни умотворения и т.н). Истинско е само настоящото екзистенциално преживяване, т.е. аз съществувам, имам определен съществуващ проблем и този проблем намира израз в моето екзистенциално преживяване. Това е истинската ценност, тук е истината. Истината не е в това, че светът е такъв или онакъв, а как аз го преживявам. От тази гледна точка книгата Йов е класика в този жанр и макар написана толкова отдавна, тя ни разкрива екзистенциализма в най-чист вид.
Тук е моментът да спомена книгата на немския мислител в областта на психологията, философията и социалните науки Ерих Фром „Да имаш или да бъдеш”, в която той по прекрасен начин разяснява проблема свързан с тази дилема (т.е. двата основни начина на съществуване, двата различни вида ориентация – към личността и към материалния свят, двете различни структури на характера на човека преобладаването на единия, от които, определя различията между характерите на индивидите и съответните типове социални характери, т.е. начина, по който човек мисли, чувства и постъпва), в която авторът обяснява, че човек или „има”, или „съществува” сам по себе си. Тоест, че човек често се отнася към обкръжаващият го живот чрез това, което има, но самият той често не преживява истински живота си. В тази връзка всичко, което виждаме в началото на книгата свързано със състоянието на Йов е именно състоянието „да имаш”. Той има всичко: деца, имущество, слуги и дори... Бог. Бог е просто една от точките, които той има в своя дълъг списък и, за да бъде всичко наред Йов дава на децата си подаръци, на слугите си заплата, на животните си храна, а на Бога – жертвоприношения, т.е. всичко е устроено прекрасно. В този смисъл цялата първа глава на книгата е преизпълнена от думата „има”: Йов имаше това, Йов имаше онова и т.н. Тоест оказва се, че той е толкова погълнат от всичко, което има, че няма истинско битие, истинско преживяване на ситуацията. При него всичко е под контрол и е на мястото си, но се оказва, че за да има човек битие, той трябва да се срещне с небитието. Само небитието дава истинско битие. Това в някаква степен съответства на екзистенциалната схема: преживяването на смъртта е източника на точката на живота. Тоест можеш да почувстваш живота на фона на преживяването на смъртта, тъй като преживяването на небитието дава на човека битие и това е класика за екзистенциализма. Та съгласно този подход, когато Бог разговаря със Сатана, разговорът между тях придобива съвсем друг смисъл, а именно: Сатана идва и Бог му казва: „Миайн бахта”? (”Откъде идеш”?). При друго съгласуване „меайн” може да се прочете и като „миейн” („идваш от нищото”). Тоест буквално, Бог не пита Сатана откъде идва, а констатира, че се е явил Сатана, който е представител на категорията „нищо”, небитие. И тъй като той е представител на категорията „небитие”, само благодарение на неговото идване Йов може да придобие битие, т.е. от „да имам” да се превърне в „да бъда”. Именно затова съгласно този подход разговорът на Бога със Сатана изглежда по съвършено друг начин. Един вид Бог му казва: Идваш от небитието? А Сатана му отговаря: „Да, обикалям земята и ходя насам-натам по нея”. Тук е важно да разбираме важния принцип, че често Библията сама обяснява себе си. Тоест можем да разберем значението на даден израз чрез използването на този израз на друго място в Библията. Например такъв е случаят тук с употребения израз „ходя по земята”, защото той е употребен за Авраам и Ной. „Авраам ходи пред Бога”, а „Ной ходи с Бога”. Тоест този израз говори не просто за физическата дейност „ходене”, а се използва в смисъл на разходка с Бога, общуване с Бога, ходене в присъствието на Бога и т.н. Тоест всичко това се отнася за праведниците. Затова, когато Бог пита Сатана: Идваш от небитието? Сатана отговаря: Да, разглеждам праведниците. Тогава Бог му казва: Добре, като разглеждаш праведниците, кой според теб е най-добрият от тях? От моя гледна точка най-праведен е Йов, какво е твоето мнение за него? Тоест тук това става абсолютно необходим въпрос. След което Сатана отговаря, че при Йов всъщност всичко е запълнено от категорията „да имаш”, но липсва категорията „да бъдеш”. Тогава Бог му казва: Добре, нека да опитам да му дам категорията „да бъдеш”, но за тази цел ще трябва да му отнема категорията „да имаш”. Съгласно текста обаче става така, че когато Сатана му отнема категорията „да имаш”, Йов отказва „да бъде” и казва думите: „Бог даде, Бог взе”. Тоест отново всичко е наред, Йов отказва категорията „да бъдеш” и си остава в категорията „да имаш”, макар от тази гледна точка изразът „Бог даде, Бог взе” се явява правилен отговор. Йов обаче отказва да преживее ситуацията истински и продължава да бъде в рамките на формалната схема, при която съществува само „да имаш”. Тоест той свързва и определя целия си живот с това, което притежава в лицето на своето имущество. Бог му дал имуществото, сега Бог му взема имуществото и така той си остава в тези рамки, но по този начин нищо истински кардинално не се случило в неговия живот. След това Бог пита Сатана: Какво стана? А Сатана отговаря: Нищо не се получава с Йов. Всичко му отнех, а той продължава да бъде в категорията „да имаш”. Тогава Бог му казва: Добре, сега разрешавам да му нанесеш болест, само гледай той да не умре. Тогава Сатана предприема второ действие, отнема здравето му, но Йов продължава да се намира в категорията „да имаш” и казва: „Нима трябва да приемаме от Бога само доброто, а злото да не приемаме” и отново останал праведник, но както ще видим това се оказва негов минус. Едва, когато идват неговите приятели и той седем дни седи и мълчи, което се явява неговия екзистенциален взрив и преживяване, Йов започва да говори. И когато започва да говори, от „да имам” се превръща в „да бъда”, защото започва да изважда навън онова, което действително преживява. Той вече говори от самия себе си, от своите преживявания, а не излага формални схеми, които просто да повтаря правилно. Тоест тук вече Йов започва „да бъде”. Затова в процеса на целия негов по-нататъшен спор с приятелите му, всеки от които представя правилна логическа схема, Йов не е съгласен, защото неговите преживявания в съответствие с реалната ситуация въобще не съвпадат с тези логически схеми. Именно затова в крайна сметка Йов се оказва прав, а неговите приятели не. И те не са прави, защото се опитват да оправдаят Бога, докато в същия момент Йов се среща реално с Бога. Те не се срещат с Бога, тъй като се опитват да създадат схема, която да оправдае действията Му, а не мислят за никаква среща с Него. И се оказва, че бунтарят против Бога се среща с Бога много по-непосредствено, отколкото повтарящите формални схеми и в края на краищата виждаме, че Бог оправдава Йов, а укорява неговите приятели. И не, защото Йов говори формално правилно, а защото говори честно, искрено и действително преживява това. Именно затова тази книга се явява апотеоз на екзистенциализма.
Когато Бог се явява на Йов и му казва неща от рода: Кой си ти въобще, как смееш да спориш с Мен, да ме обвиняваш, че не постъпвам справедливо и т.н, изведнъж Йов признава, че всъщност всичко е наред. Интересното е, че Бог не обяснява на Йов защо е нещастен, но работата е там, че съгласно този подход ние не разбираме правилно проблема на Йов. Ние, а и неговите приятели мислим, че е нужно на праведника да му се даде обяснение защо е зле, а всъщност Йов го вълнува съвсем друг въпрос. Не защо му се е случило това зло, а къде е изчезнал смисъла на живота. Тоест на него му се струва, че Бог е престанал да управлява света, че в света цари хаос и, че животът сега е загубил напълно своя смисъл. Него не го вълнува толкова неговото лично нещастие, а има ли въобще някакъв смисъл в света и живота. И когато Бог му се явява, тъй като виждаме от текста, че Бог му се явява лично, т.е. той получава лична среща (аудиенция) при Бога и то изключително, поради това, че не се съгласява с доводите на своите приятели, Йов всъщност получава отговора, от който се нуждае. Ако се бе съгласил да приеме доводите им, той никога нямаше да има тази лична среща с Бога.
Идеята относно „смирението”
Тук искам малко да се отклоня от историята на Йов и да споделя някои мисли относно една тема, която на пръв поглед не изглежда като основна в книгата, но от друга страна все пак има връзка с историята, която коментираме. Освен това според мен тя е изключително важна за израстването на всеки един християнин в общуването му с Бога по един зрял, а не инфантилен начин, каквато за съжаление е практиката в нашите църкви. Това е темата свързана със смирението и подчинението пред Бога като ще я разгледам, както винаги в една за някои може би неочаквана светлина. Разбира се, както винаги и сега моите размишления ще бъдат основани само и единствено на Божието Слово. Та аз мисля, че християнството трябва да преосмисли идеята за смирението и, затова че Бог винаги е прав и никога не трябва да се спори с Бога. Тези мои думи може би за много хора ще прозвучат шокиращо, но ние трябва да излезем от коловозите, в които с годините умът ни е зациклил, да се опитаме да видим в Библията онова, която тя действително ни разкрива и смело да се изправим пред предизвикателствата, които животът ни поставя. В класическото християнско възприятие на света „спорът с Бога” въобще е нещо, което не можем да си представим и мисълта да застанем против Божественото решение звучи направо чудовищно. Съгласно християнското разбиране взаимоотношенията между Бога и човека са построени изцяло на Божествената милост: всичко, което Бог дава е дар, акт на милосърдие, а самият човек не е заслужил нищо. Еврейската концепция обаче е друга. Тя твърди, че не само може, но даже е необходимо да се спори с Бога и разбира се Йов е апотеоза в този план и ако погледнем живота на праотците ще видим, че всички те също спориха с Бога, защото спорът с Бога е нормален процес на установяване на диалог и приближаване към Него, а съвсем не възстание против Бога. Разбира се еврейското религиозно съзнание гласи, че „каквото и да направи Бог, то е най-доброто”, но едновременно с това то позволява на човек активно да преобразува живота си и дори да спори с Всевишния. Такъв спор по никакъв начин не е „заставане против Бога”, защото Той самият ни поощрява към това. Не случайно евреите, които от далечна древност са свикнали да спорят с Бога, са станали такива и в отношенията помежду си и спрямо другите хора, така че стремежът и несъгласието са станали характерна еврейска национална черта. Причината 40 % от всички нобелови лауряти да са от еврейски произход е не само тяхната „избраност”, а именно този принцип, защото за да си добър учен не е достатъчно просто да познаваш законите на химията, физиката, биологията, медицината и т.н., да ги приемаш и да се съгласяваш с тях. За да станеш откривател на нещо ново, трябва да можеш да обориш съществуващите вече закони и парадигми, да покажеш, че учените преди теб не са били прави и съответно да докажеш правотата на обратното. Затова еврейската традиция еднозначно легитимира спора с Бога, тъй като ако човек се подчинява и не спори, какъв е смисълът въобще с него да се общува?
Разликата между Авраам и Ной
И за да не съм голословен ще покажа един от най-ярките примери в Библията на човек, който не само спори с Бога, но се осмелява и да Го обвинява!? Става въпрос не за някой друг, а за „бащата на вярата” Авраам!, който в спора относно съдбата на Содом обвинява Самия Бог в недостойно поведение и предявява изискване Бог да отмени съда. От друга страна един от добрите примери за човек, който не спори с Бога е Ной, който изпълнява абсолютно всичко, което Бог му казва без да възрази. В тази връзка Библията много ясно прави паралел между образите на тези два вида праведници. Да, за Ной се казва: „Ной беше човек праведен, непорочен между съвременниците си”, но сравнявайки го с другите велики праведници – Авраам, Исаак, Яков, Мойсей, ние виждаме огромната разлика. За тях многократно е повторено, че те имат „заслуги” – огромно наследство на праведност, продължаващо да влияе положително на цялото човечество вече почти четири хиляди години. При Ной ситуацията е по-различна: той бива спасен, не заради заслуги, а единствено, поради това че „намерил милост”, намерил снизхождение от Господа. Тоест Ной също заслужавал смърт в потопа, но бил помилван. В какво се крие причината за тази разлика? За Ной се казва, че: „Той ходеше по (с) Бога.” В описанието на Авраам обаче е употребен друг израз и за него четем: „Господ се яви на Авраам и му каза: Ходи пред Мене и бъди непорочен.” В какво се крие разликата между „да ходиш с Бога” и „да ходиш пред Бога”? Това че Ной е „ходил с Бога” прилича на дете, което ходи с родителите си без да се отклонява от тях ни наляво, ни надясно. То ги слуша безпрекословно, гледа ги в очите, винаги ги държи за ръка, когато пресича улицата и т.н. Ной не общувал със злодеите на своето поколение, а самият той бидейки „праведен и непорочен” изпълнявал всичко „точка по точка”, но нищо повече от това. Ной не се занимавал с поправянето на света около себе си, защото бил загрижен единствено за своята собствена лична праведност. Вместо да разпали огън, от който могат да се топлят всички (както постъпил Авраам, който „ходил пред Бога” и носил идеята за Единия Бог на човечеството), Ной се скрил „на топло” в Божието присъствие. Такъв човек по никакъв начин не е егоист – ако към него се обърнат за помощ, той разбира се няма да откаже, но по собствена инициатива няма да прояви излишно усърдие за спасението на околните. Но именно такава саможертва Библията очаква от този, който се е удостоил да бъде праведник. Думите на Библията: „Ной беше човек праведен, непорочен между съвременниците си” се тълкуват като много ниска оценка за нивото на неговата праведност. Еврейската традиция счита, че тъй като Ной е живял сред толкова злодейски поколения и там е успял да бъде праведен, то той би бил още по-праведен ако живееше по времето на Авраам. Но също добавя, че Ной е бил праведен само в сравнение със злодеите на това поколение и, че ако бе живял по времето на Авраам, той не би се считал за праведник. Но е важно да се отбележи, че и при двата подхода Ной се оценя като твърде ограничен праведник и целият спор е за това, би ли бил по-добър или не, ако бе живял в по-добри условия. Какво прави Ной, когато Бог му казва: „Свършекът на всяка плът се предвижда от Мене...направи си ковчег, за да се спасиш”? Ной напълно изпълнява заповедта: строи ковчег за себе си. Но той не се възмущава, не възразява на Бога и не казва: „Как така, нима може да унищожиш цялото това поколение? Дай да опитаме да го поправим” и т.н. Не, той просто приема заповедта на Божествения съд, защото знае, че Бог е велик и Той Сам знае най-добре всичко. Този подход и тази „кротост” обаче се явяват минус за праведника. Докато Авраам се държи съвсем различно. Когато чува за решението на Бог да унищожи Содом той започва яростно да спори с Него. (Думите на Авраам на иврит са изключително резки). Тоест Авраам не се притеснява да възрази на Бога, защото „правилният” праведник започва с това, че винаги в началото не се съгласява с Бога, а започва да спори. И най-интересното е, че Бог се съгласява с Авраам и от Словото виждаме, че започва една търговия (пазарлък) между Него и Авраам за броя на праведниците, като Авраам не отстъпва до края и от текста виждаме, че разбирайки това, Бог просто прекратява разговора. Авраам спори с Бога, докато Ной не спори и именно затова Библията казва, че Авраам върви „пред Бога”, а Ной просто „с Бога”. Авраам изисква от Бога да прояви милост, той самият носи спасение в света и така се явява „субект на спасението”, а Ной просто се подчинява и затова е само „обект на спасението”. Авраам не моли Бог да пощади праведниците или грешниците, но достатъчно твърдо (макар и уважително) отхвърля Божественото решение и два пъти повтаря: „Недопустимо е за Тебе да направиш подобно нещо”. Трябва да сме честни и да признаем, че подобен тон и думи като цяло никой от нас не е очаквал от Авраам. Ако някой днес би се изказал с подобни думи, дори само към съдията в някой съд, според закона това би могло да се квалифицира като оскърбление на съда и веднага ще бъде глобен, изгонен от съдебната зала и т.н. Но интересното е, че Бог позволява на Авраам да говори така с Него. Защо? Защото целта на Бога съвсем не е човек да се съгласи с Него и да се откаже от своята позиция. Целта на Бога е човек да стане личност, с която да може да се води диалог, която да умее да бъде опонент. Опонентът обаче трябва обезателно да бъде самостоятелен, за да умее да спори и да има мъжеството да не се съгласява. От психологията е известно, че детето расте именно тогава, когато то е в състояние да не се съгласява с родителите си, а Бог, както отбелязах очаква от човека именно растеж и зрялост. Но откъде Авраам знае, че в този момент постъпва правилно и как въобще може да се изказва против това, което Бог вече е решил, нима това е допустимо? На какво може да се опира Авраам, когато спори с Бога и казва: „Недопустимо е за Теб да направиш това”. Къде е духовната и морална опора на тези доводи, които той привежда? Нима Сам Бог не е източникът на морала, добротата и справедливостта? Защо Авраам се заема сам да определя кое е правилно и достойно и кое не, кое е добро и кое зло? Ако това е лично мнение на Авраам, то как то може да бъде противопоставено на думите на Бога? Работата е там, че спорейки с Бога самият Авраам също се основава на Божествеността – на тази Божественост, която е в самия него, защото за да се спори с Божествеността, на нея трябва да се противопостави друга Божественост. Тъй като човекът е създаден „по образ и подобие на Бога”, Бог не е само „извън нас”, но и „вътре в нас”. Именно Божествената искра вътре в нас ни позволява понякога да не се съгласяваме с Него. С други думи, това е спор между „трансцедентната Божественост”, това проявление на Бога, което се обръща към нас отвън (за Авраам това са думите на Бога, а за нас днес това е Божието Слово) и иманентната Божественост, т.е. проявлението на Божествената искра вътре в нас, която казва как трябва да бъдат нещата. Тази симбиоза между човешката и Божествената природа вътре в човека се нарича съвест и ни е изявена по прекрасен начин именно чрез образа на „Богочовека” Исус Христос. В тази връзка тук идва важният въпрос: Кое е главното, което Бог иска от човека? Да бъде създание, което да расте и да се развива постоянно, така че Той да може да общува с него по подобие на връзката Си с Адам преди грехопадението. Ясно е, че Бог е справедлив и всички Негови решения са праведни, но Той е вложил в нашата душа определени морални критерии, именно за да може човекът да спори с Него. Това обаче зависи от духовното ниво на всеки отделен човек.
Ще отбележа, че отношението на човек към неговите деца и въобще към околните е много свързан с неговото разбиране за отношенията на човека с Бога. Защото това, което Бог иска от човека, това човекът иска от другите хора. Ако човек се намира на не много високо духовно ниво, неговото мислене е устроено така: Бог иска от мен послушание, т.е. според него Бог единствено дава на хората заповеди, които не се обясняват и не се обсъждат и работата на човека е единствено покорност и подчинение. Това обаче е най-ниското ниво. Тоест ако Бог иска послушание от мен, то аз искам от другите хора само послушание – от децата си, учениците си и т.н. Но ако Бог иска единствено послушание се оказва, че Той е най-деспотичния Бог. От друга страна обаче, ако човек счита, че „Бог е любов” и отношенията на човека с Бога са единствено милост – тогава главното, което се очаква от децата и околните е любов и съгласие, а централна ценност става смирението. Разбира се, Бог иска от нас и любов, и съгласие, и покорност, но преди всичко и най-главно, Той иска от нас да порастнем, да станем зрели хора. Иска ние да се издигнем на ниво за диалог с Него, на ниво за съучастие в управлението на света, а за тази цел е нужно не само да обичаш и да се съгласяваш, но понякога и да спориш, да отстояваш своята гледна точка, да мислиш критично. Главното, което Бог иска от нас е да бъдем Негови партньори, с които Той да общува (да води диалог), т.е. някой, с когото би Му било интересно да говори. А този, с който ни е интересно да общуваме, той не винаги се съгласява с нашето мнение, а често възразява. Защо? За да разбере смисъла на нещата и именно затова е необходимо той да възразява. Ако ти винаги се съгласяваш, никога няма да разбереш смисъла на нещата в този свят. Затова се казва, че Ной ходи „с” Бога, а Авраам ходи „пред” Бога, а това е кардинална разлика, това са две съвършено различни неща. Да ходиш с Бога означава да си отделен от хората, да си сам с Бога и да се занимаваш единствено с твоите проблеми и неща в живота. Да ходиш „пред” Бога означава да вървиш в света пред Бога и да изявяваш Неговата Божественост на хората чрез всичко, което вършиш.
Примери за спор с Бога на "обикновени" хора
И тъй като вече подозирам, че в някои от читателите се надига „лека” вълна на несъгласие и недоволство, които мислят, че спорът е привилегия само на „великите” праведници и „кои сме въобще ние, че да спорим с Бога”, бързам да дам два библейски примера с нетолкова „велики” хора. Това е историята с дъщерите на Салпаад описана в книгата Числа, където се разказва следната история: Мойсей застава пред народа и им казва: Бог ми заповяда да разделя земята между вас по следния начин и описва от гледна точка на Бога как земята трябва да бъде поделена. В този момент идват дъщерите на Салпаад и казват на Мойсей: Нас такъв закон не ни устройва, той е несправедлив, защото се оказва, че нашият баща няма да има дял и т.н. Тоест това, което всъщност те казват е следното: Законът, който Бог току-що даде е неправилен, несправедлив и трябва да се промени!? Още по-интересното е, че Мойсей вместо да им каже: Кои сте въобще вие, казва следното: Да прекрасно, вашите доводи са разумни, дайте да попитаме Бога. Мойсей пита Бога и Бог му казва: Да, дъщерите на Салпаад мислят правилно, законът действително трябва да се промени и... Го променя! Тоест техният протест против закона, какъвто той е, променя закона. След това обаче идва ръководството на коляното на Манасий и казва: Не, това нас не ни устройва. След тази корекция на закона може да се получи така, че когато дъщерите се омъжат, земята да премине при други колена и т.н., т.е. това решение е неправилно. И става така, че сега те се възпротивяват против вече коригирания веднъж от Бога закон. Мойсей отново не им казва: Кои сте пък вие, махайте се с вашите претенции и т.н., а казва: Добре, ще попитаме Бог отново. Мойсей пита още веднъж Бога и законът получава още една корекция като в тези ситуации Бог въобще не се гневи, а спокойно коригира нещата. Тоест тези два примера ни показват, че подобно несъгласие се явява съществена характеристика на взаимоотношенията между Бога и човека, а не еднократно явление. Бог реагира на такива възражения позитивно, защото за да напредне в своето разбиране, човек трябва да се научи да мисли независимо, да формулира и отстоява своята гледна точка. Затова спорът с Бога се явява много важна характеристика на еврейската духовна парадигма, тъй като на Бог Му е интересно да общува с този, който мисли сам, който от време на време е несъгласен, който излага друга позиция и това е аксиома на еврейския живот. За съжаление в нас като християни се е настанил неправилния извод, че най-ценната добродетел е послушанието. Ако обаче погледнем на живота ще видим, че това съвсем не е така. Разбира се трябва да спомена, че както всяко нещо в живота и тук не трябва да се изпада в крайности, т.е. не трябва да залитаме от едната посока в другата, не трябва винаги с всичко да се съгласяваме, както и не може вечно да сме несъгласни с Бога! Тук се намира тази тънка граница, тази златна среда, която съвсем не е лесно да бъде намерена, защото с Бога може да спори само този, който може да представи правилни аргументи, а не се опитва просто да отхвърля повеленията и заповедите Му, когато една или друга Негова заръка просто не му харесват... И това не е просто проява на свободната човешка воля, а това че Бог очаква от човека самостоятелност. В тази връзка послушанието е най-ниското ниво, а по-високото ниво е любовта, но това също не може да бъде главно в определен смисъл, защото например петгодишното дете обича родителите си много повече от 18 год. дете, слуша ги дори повече и всички ние се умиляваме колко „добро” е това дете. Но представете си, че това дете остане такова цял живот, това ще бъде пълен ужас и кошмар. Това, че детето е добро е само потенциал за бъдещето, но не и идеал, към който ние трябва да се стремим. Затова третото ниво на разбиране е главното, което родителите искат от своите деца и това е, което Бог очаква от нас, а именно - самостоятелността, развитието, напредъка, сериозността. Ние трябва да бъдем самостоятелни опоненти на Бога, защото Той е сътворил света, за да има с кого да общува. Но ако ходим, разхождаме се, общуваме и живеем с някого, който винаги и за всичко се съгласява, никой не иска да общува с такъв човек, защото това е безинтересно и въобще такава ситуация е невъзможна. Такова отношение може да има само при наличието на диктатура, когато поради страх от властта хората не смеят да изразят мнението си, но тогава животът се изкривява и нещата изглеждат нелепо (по примера на комунистическите лидери от близкото минало, с които всички бяха съгласни, всички им ръкопляскаха по партийните конгреси, всички им казваха как те винаги са прави, как те най-добре разбират нещата и т.н.). Бог обаче не е диктатор и иска да чуе какво наистина мислим. Това, което се опитвам да кажа е, че спорът е възможен и желателен само за духовно, интелектуално и емоционално напреднали вярващи, а не за хора, които са просто „капризни духовни бебета”, защото в нашия „спор” с Него, Бог също ще ни зададе въпроси и често тези въпроси ще са неудобни. Да, животът ежедневно ни задава неудобни въпроси, на които ние избягваме да отговаряме и се правим, че те не съществуват...
Йов получава отговор на въпроса, който го вълнува
Връщайки се отново на историята с Йов се оказва, че всъщност Йов се е стремил не да разбере защо му се е стоварило всичко това на главата, а че Бог продължава да контролира света, че в света няма хаос и Бог му съобщава именно това. Явява му се лично и отговаря на непосредственото предизвикателство на Йов, защото Бог се явява на тези, които му поставят предизвикателства, които имат търсения, питания и затова се явява на него, а не на приятелите му, тъй като единственото, което те правят е, да повтарят стандартни, класически, заучени теологически формулировки. От своя страна екзистенциалното преживяване има изискване Бог да му се яви. Интересно е, че по-рано, когато принасял жертви, Йов не молил Бог да му се яви, защото всичко му било наред, всичко било на мястото си и никакви отговори от Бога не са му били нужни. Ние виждаме, че сега Бог се явява и му казва нещо в този смисъл: „Не се безпокой, при Мен всичко е под контрол, Аз управлявам всичко. Ти просто не разбираш кое как се управлява и работи, тъй като си човек и не си в състояние да разбереш.” Но специално относно неговата ситуация Бог нищо не му открива и обяснява. Тогава Йов казва: А, така ли? Тогава всичко е наред, сега разбрах, че всичко има Божествен смисъл. Не го разбирам, но знам, че всичко е наред. И това е нещото, което е достатъчно на Йов и показва, че той се е изкачил на следващото ниво на живот. Тоест преминал на ниво, когато гледа на света и на своите отношения с Бога по съвършено различен начин в сравнение с това, което било преди. Затова и всичко му се възвръща, тъй като той станал праведник на много по-високо ниво, тъй като срещата с небитието му дала битие. Онова, което е много интересно в края е, че Йов не се връща към жертвоприношенията, а преминава към молитвата. А това, че Бог му възвръща имуществото показва, че „да бъдеш” не означава „да нямаш”... Когато в Новия Завет Христос говори за бедност, Той няма предвид липсата на вещи, макар тази бедност да е достойна за похвала. Той има предвид вътрешната бедност. Във връзка със стиха: „Блажени бедните духом, защото е тяхно небесното царство” немският философ и теолог Майстер Екхарт изказва една интересна мисъл като казва: „Защото Бог не се стреми в делата Си към това човек да има в себе си място, където Бог да може да действа. Напротив, бедност по дух е налице само тогава, когато човек е така празен и откъм Бог и откъм делата Му, че Бог ако поиска да действа в душата му, Сам става мястото, в което да действа – и то става място с охота”. Да, човешката свобода е ограничена от степента, в която сме привързани към вещите, към работата си и накрая към собственото си Аз. Свободата като условие за истинска продуктивност не е нищо друго освен отказ от собственото Аз, тъй като любовта според апостол Павел е освободена от всякаква егоцентричност. Свободата разбирана като разкрепостеност, като отсъствие на желание да трупаш вещи и привързаност към собственото Аз е условието за любов и творческо битие. Ние трябва да мислим не толкова за онова, което следва да вършим, колкото затова какво сме, така че трябва да гледаме да сме добродетелни, а не колко или какво ни предстои да свършим. Нашето битие е реалността, духът, който ни движи, характерът, който мотивира поведението ни. Делата или мненията, които са отделени от нашата динамична същност не съществуват реално. Битието е живот, активност, раждане, обновяване, чувствени излияния, жизненост и продуктивност за слава Божия.
-----------------------------------
В статията са използвани идеи от книгата на Ерих Фром „Да имаш или да бъдеш”