„И като се приближиха до Ерусалим и дойдоха във Витфагия при Елеонския хълм, Исус изпрати двама ученици и рече им: Идете в селото, което е насреща ви и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея. Отвържете ги и докарайте Ми ги. И ако някой ви рече нещо, кажете: на Господа трябват и веднага ще ги изпрати. А това стана, за да се сбъдне реченото от пророка, който казва: "Речете на Сионовата дъщеря: Ето, твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал на осел. И на осле, рожба на ослица". И тъй учениците отидоха и сториха, както им заръча Исус, докараха ослицата и ослето и намятаха на тях дрехите си, и Той възседна върху тях. (Мат.21:1-7)
Това, което Матей ни описва тук е свързано с празника, който ние наричаме Цветница и свързваме най-вече с цветята, макар да се съмнявам, че идеята на Христос бе акцентът да падне именно върху тях. В тази връзка бих желал да разгледам случилото се в този ден от един по-различен ракурс свързан с това, че Исус влезе в Ерусалим в последната седмица от своя земен живот възседнал именно осел. Макар да са писали на гръцки език аз вярвам, че евангелистите са мислели на еврейски и затова спомняйки си за пророчеството на Захария и поглеждайки назад във времето, твърде е възможно пред тях да е изникнала една друга картина описана в книгата Числа и свързана с един друг осел. Може би ще си кажете: Какво общо има между тези две истории? Най-просто казано общото е това, че става въпрос за още едно магаре, при това говорещо! Най-общо това е една история, която ни разказва за един духовен човек на име Валаам, който разговаря свободно с Бога, получава напътствия, критики, който има своите желания, стремежи и т.н. Естествено, историята свързана с Валаамовата ослица е една от най-знаменателните в Стария Завет, но за да не остане тя в съзнанието ни само като историята за „магарето, което говори” на ниво детско неделно училище, бих желал да навляза по-дълбоко в нея.
Когато става въпрос за тези две на пръв поглед нямащи нищо общо истории, желая на първо място да кажа, че всъщност думата „осел” (на евр. „хамор”) произлиза от думата „хомер" – „материя” и това не е случайно, тъй като тази дума символизира именно материала на егоистичната човешка природа, човешкото желание предимно да получава, отколкото да дава. Историята най-общо ни разказва за това как един цар иска определена услуга от един духовен човек, как пред този човек стои изборът по какъв начин да постъпи и защо. Както той така и ние често се намираме в ситуации, когато трябва да вземем определени решения и от това какви ще бъдат те зависи нашето по-нататъшно състояние. Още в началото на историята Библията ни разказва как Бог идва при Валаам и го пита: Какви са тези хора у тебе?” Това е въпрос от рода на „Къде си?”, „Какво всъщност стана?” въпрос, който Бог задава на Адам или на Каин, т.е. въпрос зададен с цел самият човек да осъзнае ситуацията или проблема, пред който се намира. Подобен въпрос е неправилно да се възприема като риторичен, с цел да се започне разговора. Не, това е въпрос-тест необходим за проверка на това как човекът разбира и оценя реалността. В резултат на подобен въпрос Адам или Каин, а тук и Валаам описват своята картина за света и по този начин грешките относно тяхното разбиране стават явни. Историята с „Валаамовата ослица”, за която Библията ни разказва е много цветна и знаменита, но в нейното буквално възприемане има проблем и проблемът не е в това, че ослицата е проговорила, защото чудесата не са рядкост в Библията, а в това, че когато ослицата започва да говори, Валаам не е учуден от това, а напротив. Думите „Господ отвори устата на ослицата” ясно показват, че това се случва за първи път, но тъй като дори за Библията чудесата все пак не са били норма, това е трябвало да предизвика особено внимание. Така също е странно, че въпреки думите „Валаам оседла ослицата си и тръгна с моавските първенци” тези моавски първенци въобще не участват в историята с ослицата, тях просто ги няма в нея и всичко това показва нейната откъснатост от физическата реалност. Първият вариант за разбиране на тази история е възприемането й като сън на Валаам. И естествено ако това е сън, то е разбираемо защо Валаам въобще не се учудва на това, че ослицата започва да говори, а спокойно влиза в спор с нея. Вторият вариант на разбиране е предположението, че всички тези събития действително са се случили с Валаам по пътя, но само под формата на видение, за да му се обясни какво ще се случи по-нататък. Но и двата варианта на разбиране на тази история всъщност разкриват механизма на диалога между Бог и човека. Те показват колко е важно да се обръща внимание на намеците на Бога, а не само да се следват неговите преки указания. (Тук е мястото да кажа, че най-примитивният начин е четящият Библията да си представи наистина едно говорещо магаре (по подобие на говорещата змия в Едемската градина). Време е евангелският вярващ да се отърси от това инфантилно разбиране на нещата, присъщо на децата изрязващи картинки в неделното училище и да разбере, че всички тези животни не са реално съществували същества, а алегорични преобрази използвани от Бога с цел да ни помогне по-фигуративно и достъпно да си представим свойствата, които магарето или змията символизират. В тази връзка ще цитирам думите на известният еврейски философ Маймонид, който още през 12 век казва: „Който не вярва, че написаното в Петокнижието е истина, той е атеист и неверник, а който вярва, че всичко това се е случило буквално така е глупак”.)
Както вече споменах думата „осел” означава „материя” (нашият егоистичен материал), а силата, която спомага този осел да се движи в една или в друга посока е този, който го язди. Тук ни се описва как Валаам с целия свой егоизъм върви към целта, която си е поставил, а оселът естествено не иска да се движи и затова е наречен именно и „осел” (изразите „магарешки инат” или „запъва се като магаре на мост” не са случайни). И какво трябва да направи човек? В този случай ние трябва да хванем за ушите този свой осел (егоизъм) и да призовем ездачът да дойде и да накара моето инато магаре да си движи напред към целта, а аз да тръгна след него лекичко пеша. Ездачът ще дойде, той съществува в света. Главното е да му покажем осела си, нашата егоистична природа, която не иска да се развива и върви към духовното. Това, което става в духовния свят е неявно за нас и в нашия свят. Ние не бихме се развивали и бихме останали деца, ако не съществуваше сила, която да ни движи напред. Може да кажем, че нашите желания това не сме ние, това че сме ги поправили, че сме им придали някаква друга форма, това също не сме ние. Но нашата работа, нашите усилия, нашите знания, нашите чувства, изводи, които са се появили в нас в резултат на тази работа – това сме ние и така на практика ние познаваме Бога. Защо Той ми дава всичко това? Защо по такъв начин ми предоставя нещата в живота? Защо именно по този начин ме е създал? Ето, това е най-главното. След това Библията продължава и разказва, че „ангелът Господен застанал на един тесен път”. Ако погледнем внимателно ще видим, че в Божието Слово ангелите често са олицетворение на различните природни сили, закони, условия, които съществуват в природата - силата на земното притегляне, въздушното налягане, температурата и т.н. В Новия Завет например това се вижда ясно в книгата Откровение на Йоан, където те са описани като различни Божествени сили всяка, от които според своето предназначение е свързана и влияе върху определена сфера - земя, вода, въздух. В тази връзка може да кажем, че съществува само един Божествен закон, в който ние се намираме – законът на любовта, а всичко останало са негови ангели, частни сили на този закон, които се проявяват и като добри и като лоши, тъй като всичко трябва да бъде в равновесие, защото едното не може без другото. Като сътворени създания ние не можем да възприемем дадено явление едностранчиво, а усещаме всяко явление във връзка с противоположното на него: светлина-тъмнина, горещина-студ, плюс-минус, мъж-жена и т.н. Вкусовете, налягането, всевъзможните проявления, което и да било, ние отчитаме всичко спрямо противоположното на него свойство. Така е устроена нашата природа и затова именно чрез закона за противостоянието усещаме и себе си като живи и съществуващи. Да, ангелът е указание от Бога, Негова сила. Всички тези природни сили се намират в единна система и я уравновесяват, за да дадат на човека и цялото човечество на всеки етап от развитието тази точка, в която то да може самостоятелно и независимо да взима решение. Затова тази система е създадена така и всичко се случва по този начин, за да се даде на човека възможност да постъпва независимо и сам да търси и избира все по-голямо уподобяване на Бога във всяко състояние.
Да, разказът за „Валаамовата ослица” се явява една от най-знаменитите истории в Стария Завет. Ангелът три пъти прегражда пътя на Валаам, докато напълно не го възпира. И смисълът на тези действия не е в това, да бъде спрян Валаам (това не би било въобще сложно), а в това да му се повлияе, да му се обясни нещо важно и то не заповеднически, а така че Валаам сам да достигне до необходимия извод. В началото пред Валаам има широко поле за маневра („ослицата тръгва през полето”). Когато първия път не чуем намеците на Бога, Той препречва пред нас пътя, но не премахва изцяло всички възможности за придвижване в правилната посока. Библията ни казва, че Валаам ударил ослицата, за да я върне в пътя. По примера на Мойсей ние вече знаем, че човек не трябва „да удря скалата”, а трябва да разговаря с нея, но Валаам още не е научил този урок. Виждаме след това как пространството се стеснява (ослицата е на един тесен път и се обляга на оградата като притиска крака на Валаам). На този стадий на Валаам му се дава последна възможност самостоятелно да се откаже от неправилния път. В началото имаме поле, после тясна пътека, а след това тясно място, където няма вече път. Колкото повече човешкият егоизъм приближава към своята реализация, толкова повече условията се ограничават и накрая той „пада на земята” в невъзможност да се движи повече очаквайки момента, в който неговата сила ще бъде канализирана в друга посока, за използване в посока на любовта, с цел не собственото си задоволяване (получаване), а с цел - даване. Затова и ап. Павел цитира думите на Христос, че „по-блажено е да дава човек, отколкото да получава”. Валаам удря втори път ослицата и това е явен паралел с двата удара на Мойсей по скалата. На третия стадий вече Валаам губи възможност за самостоятелно движение. В това състояние той е принуден да се подчини, но неговото решение вече не е така ценно и той губи възможност да получи награда за своето поправяне. Работата е в това навреме да чуем Божия глас, защото дори да не го разбираме и не го чуем навреме, по-късно ще Го чуем така или иначе. Нарастващите страдания ни дават ясна насока, ние виждаме какво става с човечеството – иска не иска, благодарение на страданията то поумнява, макар това да става бавно и много болезнено. Третото удряне на Валаам вече превишава броя на ударите на Мойсей по скалата. Проговаряйки ослицата се издига на нивото на самия Валаам, защото ако на нивото на човека може да се сгреши, тъй като Бог е скрит от него, то от самата природа Бог не е скрит. Там съществуват закони, които се проявяват в материята и по-голяма Божествена проява от тази не й е необходима.
Още в самото начало при сътворението на света Библията ни описва четирите вида творения, които Бог създава в нашия свят, а именно: неживата природа, растителния свят, животинския свят и човека. Това, което определя различните физически, химически, биологични и т.н. свойства на творението е тяхното желание и това е валидно за всички нива – за неживата, за растителната, за животинската природа и за човека. Цялото творение представлява единствено различни величини на желанието за наслаждение. Всичко, което отличава духовните или материалните обекти един от друг, всичко което определя техните свойства на всички нива на живота, развитието, цивилизацията, всичко което дели природата на нежива, растителна, животинска и човек – всичко е единствено разлика във величините на желанието за наслаждение. Сътвореното желание за наслаждение и неговите различни порции пораждат, както духовните така и материалните обекти, а също и тяхното поведение и затова поведението е следствие от желанията. Правилното движение на народа на Израел беше състоянието, в което целия народ свързан помежду си с ясни, топли, здрави връзки на дружба и любов, взаимност и допълване представляваше една единна система пътуваща към Обещаната земя. Думата „земя” на еврейски е „ерец” и произлиза от думата „рацон” – „желание”, а „Израел” буквално означава („Ишра к ел” - „устремен към Бога, по посока на Бога”). Тоест единственият правилен път е „нашето желание да се приближим до Него”. Променяйки желанията Бог предизвиква в нас мисли и действия, чрез които да постигне желаното от Него и по този начин ни управлява. Затова ако човек иска да промени себе си, т.е. своите желания, той трябва да моли Бога да направи тази промяна в него. Но преди това трябва да осъзнае, че именно Бог ни дава желанието да поискаме да се променим, че Бог ни чува, че Той е в състояние да ни помогне, че само Той дава и създава в нас всички тези обстоятелства, за да се обърна аз към Него. Само жаждата за наслаждение, гладът, стремежът към дадено нещо определя величината на наслаждението при получаване на желаното. Никакво наслаждание не дават и най-изисканите блюда ако го няма чувството на глад, ако човек е сит или болен. И обратно, ако е гладен и от най-нежеланото той извлича чувство на огромно наслаждение. Затова нашата задача е да придобием именно желание към това, което Бог желае да ни даде. Нашите първоначални желания са крайно нищожни. При това, тъй като нашият егоизъм автоматично избягва неприятните усещания, то тези наслаждения, които не сме в състояние да достигнем, ние не ги желаем: човек не може да пожелае всички къщи на неговата улица да му принадлежат. В Библията това е указано като правило: „Обикновен човек не желае дъщерята на царя”. Всички хора желаят наслаждение от най-малкия до най-великия, разликата е само в блясъка на това наслаждение. Колкото по-малко е развит човек, толкова му е по-лесно да намери с какво да се наслади. Детето може да се наслаждава на голямо количество разнообразни наслаждения, а колкото е по-духовно образован един човек, толкова му е по-трудно да намери „облекло” за своите наслаждения и затова е казано: „Който увеличава знание, увеличава и печал”. Самите желания човек получава Свише, но след това със своите постъпки вече съзнателно искайки от Бога, той може да ги промени. Затова всяко желание ражда неговата потребност, а потребността ражда неговите мисли и познание в степен необходима за достигането на желаното. И както желанията на хората се различават едни от други, така също и техните потребности, мисли и знания се различават едни от други.
Човек се ражда с желания за:
1) животинско наслаждение – получавано от неживото, растителното и животинското ниво на творението.
2) наслаждение чрез почести и слава – получавано от неживото, растителното, животинското и човешкото ниво на творението. То за съжаление води до страдание на подобните нему, както далечни, така и близки.
3) наслаждение от знания – получавано от неживото, растителното, животинското и човешкото ниво на творението.
Всеки от нас се ражда с тези три вида човешки желания. Първият вид е най-примитивния, а при вторият и третият вид човек използва вече и своя разум.
4) наслаждение от работата за Бога, което човек получава от по-висшите нива в сравнение с неживото, растителното, животинското и човешкото ниво на творението – това е наслаждение, което има духовен източник.
Но целият нежив, растителен и животински свят нямайки достатъчно развитие вследствие на незначителната в тях степен на егоизъм не могат да поправят своята природа, затова човекът поправяйки себе си, поправя и тях. Тези три вида желания се намират във всички хора, но при всеки те се съчетават в различни пропорции и оттук произлизат всички различия между нас. Тези три вида желания не само се намират в нас в различни пропорции, но също постоянно се променят и по този начин човек постоянно се стреми към различно задоволяване на тези свои желания и така се развива. Ако човек иска да получи единствено необходимото за своето съществуване и удовлетворява само своите животински инстинкти (храна, секс) такова ниво на развитие на неговия егоизъм се нарича духовно неживо. Ако той жадува за богатство, разкош това означава, че неговите егоистични желания се намират на растително ниво. Човекът, който търси слава, власт и почит при него егоизмът се е развил до животинско ниво. Стремежът към знание, към изследване на света от своя страна съответства на човешкото ниво желания. А стремежът на човека към Бога е вече духовното ниво на развитие на егоизма.
Бог е създал желанието, след което това желание се е развило и в началото то чувства себе си, после чувства Бога и в него са се появили различни определения и изводи, а едновременно с желанието се появил и разума. Тоест разумът се явява следствие, желанието да се достигне желаното поражда разума. В нашия свят ние се състоим от тези две свойства, така наречените разум и сърце. И едното и другото ги има във всеки човек, но едното от тях винаги доминира. Аз или съм актьор, художник, литератор, или съм учен, техничар, човек на точните науки - едно от двете. Въобще е трудно да се каже как е създаден човек, тъй като ние веднага попадаме под ужасен натиск на обкръжаващата ни среда, която прави с нас това, което и е угодно. И практически става така, че ние се явяваме слуги на своите желания, насочени в нашия свят единствено за наслаждение на себе си. С това така да се каже свършва в човека неговото особено, уважително отношение към разума. Той започва да разбира, че неговият разум не струва нищо, той е толкова непроменим, колкото и желанията, които обслужва, а дори и още по-ниско. И затова ние трябва да работим само върху това да променим своите желания, тоест върху това Божествената светлина да дойде и да ни даде други свойства. И когато Той ни даде други свойства, други желания, в нас се появява друг разум, чрез който да достигнем тези други желания и да ги реализираме.
Нито неживото, нито растителното, нито животинското ниво в природата чувстват необходимост, от каквото и да било обяснение. Бог в тях действа като необходима, непосредствена сила и затова те не й се съпротивляват. А на човешко ниво възникват въпроси, съмнения, грешки, догадки, нещо което липсва в останалите нива на природата. Затова човек постоянно греши и се поправя, греши и се поправя... За ослицата на Валаам, т.е. за нашия нежив, растителен и животински материал е съвършено ясно как се управлява природата и затова там няма никакви проблеми. Непосредствените закони и инстинкти оказват натиск на всичко и управляват всички. При това положителната и отрицателната сили се уравновесяват помежду си решавайки инстинктивно какво трябва да се случи. А на нивото „човек” винаги се пробуждат съмнения и възникват проблеми, които трябва някак да се решават. Всички закони на творението работят в неживия, в растителния и в животинския материал инстинктивно направлявайки го към връзка с Бога. В момента, в който в човека започне подем над тези природни нива, той не вижда нищо и затова греши, постъпва зле и т.н., а животните – не. И в тази връзка, колкото по-нататък се развиваме над животинското си ниво, толкова повече ще грешим за собствена вреда. Именно затова дойде Христос, за да можем правилно да приложим този постоянно увеличаващ се егоизъм, който се намира над животинското ниво и се нарича „човекът в мен” като го пренасочим в служба на Бога.
Защо тогава ослицата се спира и проговаря, нали егоизмът винаги действа против целите на природата? Защото тук егоизмът се намира на човешко ниво. Освен шестте нива на желания: храна, секс, семейство, богатство, слава-власт и знание, има още едно ниво – стремежът да застанеш вместо Бога, да Го свалиш от пиедестала. По принцип егоизмът желае именно това. В началото това желание олицетворява Нимрод – основоположникът на егоизма, после Валаам и Аман, които също искали да бъдат вместо Бога, т.е. да използват целия свой егоизъм за собствено изпълване и наслаждение. Но има по-висока задача – да се използва егоизмът в посока на даване и любов, да не се заключват цялата природа, цялото човечество, всички светове вътре в егоизма, а да се извади той навън и да се използва в откритото пространство, в безкрайността, във вечността, в съвършенството. Това означават думите на Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашия небесен Отец”. Тъй като това е задача, която самият егоизъм не чувства, в днешно време хората също не го разбират. То се разбира само от тези, в които съществуват желания над яденето, секса, семейството, богатството, властта, славата, знанието, т.е. желанието да бъдеш подобен на Всевишния. Защото думата „адам”, в еврейския език произлиза, както от думата „адама” – „пръст”, така и от думата „доме” – „подобен”. От своя страна Божиите хора в Стария Завет са наречени „Израел”, символ на който е еврейския народ, но не само. Както вече споменах „Израел” буквално означава „директно устремен към Бога, по посока на Бога” и показва, че това са всички хора устремени към тази реализация днес. Ослицата е този материал, който ни направлява към целта. Ние трябва само правилно да го изучим и да се вслушваме в него, т.е. да следваме нашите вътрешни инстинкти, а не всевъзможни философски измислици. Както грехът на Валаам не беше в това, че не знаеше за ангела (въобще незнанието не може да бъде грях), а в това, че не се замисли за необичайното поведение на ослицата, приемайки го за случайност. По същия начин днес хората няма да бъдат съдени, затова че не знаят истината, а затова, че не се замислят за случващото им се в живота и в човечеството като цяло. Затова Христос влезе в Ерусалим именно яздещ магаре, тъй като Той е тази особена Божествена сила слязла на земята, за да тласне нашият материал, нашите егоистични желания да вървят напред към целта, за която са създадени. Ние трябва само да я възбудим в себе си, да я открием и тогава ще ни бъде много по-лесно да вървим по този път, защото тази сила ще ни помага в нашето поправяне. Към кого се обръща яздещият и направляващ моето магаре? Той се обръща към моята мъдрост, тоест към моите „умни” качества, които аз считам, че съществуват в мен. Те самодоволно възсядат на магарето и въобще не знаят къде отиват, а скромният, незабележим ездач, работи някак върху тези мои свойства. Във всеки човек има зачатък на нещо, чрез което той е свързан с Бога – тази точка в сърцето, която неотстъпно го влече и побутва към неговия Създател. Тази точка се пробужда при такива обстоятелства, че е трудно да се повярва как въобще това е могло да се случи. И идва момент, в който докоснати от Святия Дух в нас се пробужда стремежът да разкрием своето истинно състояние. Но тъй като духовното е съвършено, нашето желание да го почувстваме трябва също да бъде съвършено, тоест ние трябва да го желаем. Ние чустваме себе си като съществуващи в някакво пространство наречено „този свят”, „нашия свят” и макар да ни се струва, че този свят се намира извън нас, навън – това е илюзия. Той се намира вътре в нас, усещаме го под формата на развиващи се в нас егоистични желания. И преминаваме към следващия етап на нашето развитие, когато се проявява в нас още едно желание – желание с противоположно свойство – свойството на любов. Съобразно степента на това желание ние започваме да чувстваме, както духовния Божествен свят, така и реално да се отнасяме към нашия свят, тоест започваме действително да виждаме, че нашият свят съществува единствено в нашето егоистично желание. Придобивайки ново желание, човек чувства в него вечно наслаждение, тъй като тогава Божествената светлина го изпълва изцяло и той не чувства нужда от нищо друго. Именно това е чувството, което Новият Завет нарича „първата любов”, чувство възникващо в момента на нашето новорождение.
Днес Църквата Христова е призвана да изяви правилната посока в живота на всеки човек. Затова всички наши усилия трябва да са насочени към това Църквата да бъде народ пътуващ към Обещаната земя. От материална гледна точка евреите взимаха животно, заколваха го, печаха го, приготвяха месото, осоляваха го и го изяждаха с определено намерение. Такова жертвоприношение бе прието да се върши в храма. От духовна гледна точка, ние трябва да заколим животното, което е в нас и да приготвим яденето нужно за следващото ниво – нивото на човека. Тоест ние издигаме нашите желания от намерение „за мен” (животинското ниво) до нивото „Адам” – човекът, който желае да бъде подобен на Бога. Това е правилното жертвоприношение, което Христос дойде да ни покаже – ние принасяме в жертва своя егоизъм, издигайки го до свойството на отдаване и любов. Именно затова говори апостол Павел като казва, че трябва „да представим телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога”. Да, в края на тази история четем, че „Господ отворил очите (в ориг. „открил”) на Валаам”. Думата „открил” на еврейски „бо у-ре”, която е използвана тук също е много интересна, защото от една страна тя означава „ела и виж”, а от друга страна означава „Творец”. Това директно ни води към живота на нашия Господ Исус Христос, чрез Който бе сътворено всичко, и Който дойде именно, за да ни даде пример как на практика се прилага този принцип обръщайки се към своите ученици с думите „Дойдете и вижте” (Йоан 1:39). Между другото изразът „дойди (ела) и виж” е използван от апостол Йоан 6 пъти в Новия Завет – два пъти в Евангелието и четири пъти в Откровението. Трябва смело да кажем, че Бог цени изключително много усилията ни по поправяне на нашите егоистични желания от „в наша полза” към „в полза за другите”. Това е и причината Бог да направи така, че велики грешници да стават основоположници на еврейския царски дом. Затова прародителка на цар Давид става именно Рут независимо, че е от рода на Валак (идейният подбудител на действията на Валаам) и той се ражда три поколения след нея, тъй като Израел не е просто нов народ, а възникване на ново свойство. Затова тук няма никакви противоречия, тъй като по този начин най-ниските желания се преобръщат в посока на отдаване и любов и стават най-високите. Еврейският народ представлява свойство в общото егоистично желание, което може да работи в алтруистичен план. Това действително е чудо – чудо, че егоизмът може да бъде преправен в посока на отдаване. Затова Христос казва, че „на небето има небивала радост, когато един грешник се кае”, именно защото най-голямото чудо в света е момента, в който това свойство бъде преобразено. Църквата Христова не е образувана по физически, етносен, родов, биологически и т.н. принцип, а по идеологически, духовен признак.
Но какво означава „чиста работа в полза на Бога”? Ние или работим не поглеждайки назад, а само в посока на любов и отдаване, на връзка с другите, или работим затова все пак да грабнем нещо за себе си, преследвайки мъничка, чисто егоистична, странична цел. Когато сме незрели ние идваме при Бога само, за да извлечем някаква полза, за да се пазарим с Него, да Му извием ръката, да се опитаме да Го манипулираме (разбира се неуспешно), за да задоволи Той нашите егоистични потребности хитро пременени в „духовни одежди” и тогава всичко духовно пропада и не води до никакъв резултат. Това е много коварно действие на нашите вътрешни желания, които понякога са напълно незабележими за нас. Струва ни се, че работим по посока на даване, любов, благи намерения, а всъщност всичко това вместо да отиде на небето, пропада в земята. Затова единствено разкритието на висшия духовния свят дава на човека отговор на въпроса: „Защо всъщност аз съществувам? Не как да изживеем по-комфортно в този свят тези свои 60, 70 или 80 години, а как в този свят още преживе да станем хазяи на своя вечен, безкраен, съвършен живот? Това зависи само от начина, по който ще разкрием в себе си чувството относно този вечен живот и тогава ще видим, че то е реално, много по-реално, отколкото нашия днешен струващ ни се непоклатим, окръжаващ ни свят. Ние естествено не разбираме много неща, не можем да си ги представим, защото все още не виждаме ясно, а само „като в огледало”. Мамим се в своите усещания, в своите предположения, но това не е важно, въобще не е важно! Главно е нашето усилие, както при малкото дете, на което всичко му е интересно. То нищо не знае и не разбира, а просто поглъща в себе си всичко, което е пред него, около него и след това постепенно всички негови впечатления се подреждат в картина, която то започва да разбира и осъзнава. А след това в него започва да се проявява егоизмът му, неговите собствени сметки и хитрини и пред себе си виждаме вече един мъничък човечец, който започва да лъже, да манипулира родителите си и т.н., защото това е най-естественият природен закон за навлизане в новото. Да, в нашето състояние ние сме тези деца, ние трябва сами да отделим себе си от всичко минало, защото то не се отнася към този свят, в който влизаме, там няма нищо, което съществува в нашия свят. Трябва да се оставим в ръцете на Бога под въздействието на Неговата Божествена светлина. Не знаем какво е това, не знаем по какъв начин то действа върху нас и осъзнаваме единствено в себе си резултата от това въздействие. Изведнъж чувстваме, че сме други като при това дори не знаем откъде, как и защо. Чувстваме, че в своето духовно развитие, ден след ден просто ставаме други и това е. Друг поглед на нещата, друго възприятие, друг начин на мислене и поведение. Това е едно неописуемо усещане и то се явява следствие от това Божествено въздействие, което знае как да въздейства и влияе върху нас. Трябва само да призовем това въздействие. Главното в нашата работа е упоритостта за достигането на целта и търпението за нейното постигане. Никакъв интелект, никакви хитрости, никакви „напомпвания” няма да помогнат. Има много християни, които определят неправилно, чувстват неправилно, формират в себе си неправилно отношение към това, което получават от Бога. Те или не свързват това с Него, или го свързват с Него, но не осъзнават, че получават пречки в своя живот именно за тяхното собствено придвижване и развитие. Нали благодарение именно на тези препятствия ние се формираме и растем, разбираме защо са ни дадени, благодарим затова, което се е случило и продължаваме напред. Най-главното е да не губим връзка с Бога, защото това е най-лошото, което може да се случи.
Нашата духовна цел трябва да бъде обединението между целта на Бога за нашия живот и нашите цели. Във всяко състояние и всеки миг ние трябва да стоим вътре в тази цел и тогава ще се придвижваме към нея. Но какво движение може да има ако вече се намираме в нея? Ако сме решили за себе си, че това е нашата цел, накъде още трябва и може да се движим? В следващия миг Бог ще ни даде още по-голямо желание да се наслаждаваме в Неговото присъствие и ние ще трябва отново да се устремим към тази следваща цел и така ще се придвижваме крачка след крачка. Не мисли, че целта е някъде далеч и ти все някога ще се добереш до нея. Ти трябва да я постигнеш точно сега, а не в следващия миг, не утре, защото това утре никога не идва. Когато разкриваме защо стават всички тези промени в нас, тогава се издигаме над тях вътре в нас и по този начин се сливаме с Бога, по този начин започваме да се чувстваме в пълен покой. Да, освен желания нищо друго не съществува. Макар да не разбираме за какви именно свойства и промени става дума и какво се случва там, ние очакваме Божествената светлина да подейства върху това наше желание. Да открием при съприконсновението си един с друг свойството на любов и пълно отдаване макар и в минимална степен. Когато започнем да се стремим към това виждаме колко трудно и невъзможно е то и как това просто е против цялата наша природа. И тогава усещаме огромната необходимост от външна сила, която да ни помогне. Тази външна сила, Святия Божий Дух, този посланик от Бога, тази особена сила, която ни помага и изпълва, и изведнъж чувстваме озарение, изведнъж някой по някакъв начин започва да ни направлява. Усещаме явно, че вътре в нас работи някаква невидима ръка, която възсяда нашия осел (егоизъм) и започва да го насочва в правилна посока.
Какво представлява нашия път днес? До 21 век в повечето случаи човечеството е извървявало този път неосъзнато, но от този момент нататък това ще се случва само чрез волята на всеки отделен човек. В противен случай човек ще си остане просто малко животно. Затова човекът е длъжен да се развива сам разбира се според възможностите, които съществуват пред него, но той трябва сам да развива в себе си своето желание към целта на творението и само тогава ще се придвижи напред. Ще се движи с помощта на силата, която ще го побутва, която ще го тегли напред. Но тази сила ще действа в тази степен, в която човек поиска, пожелае да достигне целта. Но откъде, по какъв начин аз мога да получа това желание? Да разчитам само на себе си, на това, че във всеки момент това мое желание ще израства само в мен означава да се самозалъгвам. Затова не трябва да оставаме сами, трябва да търсим правилното за нас обкръжение. Това са тези души, които също желаят да достигнат целта и ако се съединим с тях, то с това ние изразяваме желание да се издигнем на следващото ниво. Ето в това е нашата свободна воля - върху нашите желания да се отпечатат свойствата на Бога. Затова Творецът се нарича „бо у ре” – „ела и виж”. Тоест ние трябва да достигнем такова състояние, когато видим в себе си, открием в себе си, разкрием в себе си тези свойства. Ние и сега „плуваме” в светлината на Бога, но не го чувстваме в пълнота, защото не желаем да се съединим с другите. Прилагайки усилия в тази насока за осъществяването на тази цел, ние ще почувстваме Божествената светлина, която ще запълни разделящата ни празнота и ще ни свърже правейки ни „едно сърце и една душа”. Да, именно Христос е тази твърде висока душа, която специално се спусна от небето тук, за да се издигне след това още по-високо. Божият Помазаник е образа на бедния, абсолютно към нищо непривързан човек, човек който притежава единствено свойството да дава и обича. Този човек влезе в Ерусалим на Цветница възседнал на осле, за да ни покаже, че вместо свойството да получаваме „и търсим своето” трябва да се научим да жертваме, да даваме, да споделяме. Интересно е, че относно историята за влизането на Христос в Ерусалим в евангелието на Матей има един интересен детайл, а именно че Христос изпраща учениците си да му отвържат и доведат не само осле, а ослица и осле. Той влезе в града възседнал ослицата, но ослето остави за нас, да го възседнем ние и да тръгнем рамо до рамо с Него, за да ни покаже как нашият егоизъм трябва да бъде овладян и насочен в служба на Бога.
Мина доста време, през което Бог очакваше от Своя народ сам да осъзнае това. Когато четем за благословенията, които Яков даде на своите синове и по-специално на своя син Юда се казва:
„Не ще липсва скиптър от Юда, нито управителен жезъл отсред нозете му, докато дойде Сило и на него ще се покоряват племената. Като връзва за лозата оселчето си и за отборната лоза жребчето на ослицата си, ще опере с вино дрехата си и с кръвта на гроздето облеклото си.” (Бит.49:10,11)
Казва се, че Юда ще управлява „докато дойде Сило”. Този израз сам по себе си може да бъде тълкуван по-скоро като „докато дойде в Сило” (географско място в Самария), но това отнесено към сина на Яков исторически не е вярно, тъй като скиптърът е бил в ръката на Юда (и неговите потомци) именно след Сило, а не преди това, т.е. тези думи подсказват, че потомците на Юда ще властват „докато дойде в Сило” Лъвът от Юдовото племе, (т.е. до идването на истинския Месия – Исус Христос), чийто прародител се явява сина на Яков. Ние виждаме как още тогава Христос „връзва за лозата оселчето си и за отборната лоза жребчето на ослицата си”, но тъй като човекът не се справи сам с тази задача, на Христос му се наложи да дойде и по време на своето земно служение да ги „отвърже отново”, за да ни даде пример като „опере с вино дрехата си и с кръвта на гроздето облеклото си”. Да, Христос е „кротък и възседнал на осле”, защото ослето няма нужда да бъде бито, така то ще закорави още повече сърцето си. Дори човекът чрез хилядолетния си опит е разбрал тази истина създавайки поговорката „Бий магаре, по-магаре”. На ослето трябва да му се говори и обяснява, то има нужда от любов. То може да бъде накарано да се движи със сила, но Бог не работи така. Той не иска синове и дъщери, които да Му се подчиняват, поради страх, че ще бъдат наказани. Всевишният Бог се интересува от партньор, а не от магаре, което да бие по три пъти на ден. За съжаление в християнството често преобладава представата, че правилното отношение към Бога е „самоунижението”, но това не е вярно, тъй като Бог е заинтересован в укрепването на човека, защото колкото по-силна е една личност, толкова по-продуктивен може да бъде диалога с нея. Какво именно иска Бог от нас? На ниско ниво на представа за Бога е разпространена концепцията, че „Бог иска от нас послушание” и в този случай силата на човешката личност не е толкова важна, а дори обратно тя е ненужна, тъй като по-важна е покорността на Божествената воля. Но на по-високо ниво, ние разбираме, че много по-ценно за Бога е не подчинението на човека, а партньорството и диалога с него. Но диалог може да води само този, който самият се явява личност. Затова силата на човека, неговите личностни достижения и развитие са принципно-важни в духовен план. Смисълът на християнството се явява не само в провъзгласяване съществуванието на Бога, а в утвърждаване на диалога с Него, на Неговата намеса в нашия живот. Истинският диалог с Бога е възможен само тогава, когато той се усеща не като тежко бреме, от което няма къде да се денеш, а като следствие от нашия свободен избор.