Проблемите на нашето поколение днес за съжаление са „проблеми на главата”, проблеми свързани с осъзнаването на същностните изменения на света, а не „проблеми на сърцето”. Именно тази променяща се вътрешна същност на света се проявява в живота на обществото и в личния живот на всеки човек и ако ние не осъзнаем измененията на тази същност, няма да можем правилно да реагираме на тях. Именно затова казвам, че смисълът на проблема в наше време – това са „проблемите на главата”, а не „проблемите на сърцето”. Огромният проблем се състои в това, че ако християнството не прави сериозен анализ на проблемите на обкръжаващия ни свят и не разработва пътища за отговор на неговите предизвикателства, то става нерелевантно и хората трудно биват привличани към него. Тоест християнството трябва да може адекватно да отговори на поставените от живота въпроси. За всички нас е важно да можем реално да повлияем на поправянето на света, но този, който иска да поправя света, трябва да разбере как именно може да направи това и преди всичко как да поправи своя духовен живот, та следствието от това да бъде поправянето и на света, в който живеем.
Важен принцип за правилното развитие на нашите представи за света се състои в разграничаването на идеите и предотвратяването на необоснованото разрушаване на представите в една област на мислене произтичащо от развитието на идеите в друга област. Времето води до появата и разпространението на нови представи, които заменят старите. Тази замяна „едновременно” води до разрушаване на тези правилни стари идеи, които по своя смисъл не отричат новите представи, но само, поради силата на навика ние ги свързваме с последните. Трябва да признаем, че „времето води”, т.е. самата епоха поражда новите представи. Всяка идея си има своите периоди, своето време, но с течение на времето идва епоха на нови идеи и тяхната поява не е случайна, а необходима и затова новите идеи се появяват в определено поколение в съответствие с Божествения порядък. При това в областта на науката, техниката, обществото и културата има действително остарели представи, които трябва да бъдат променени. Но по силата на навика нашето съзнание се асоциира с тези стари идеи и затова отхвърля много духовни, морални и ценностни представи, които в своята същност въобще не противоречат на новите идеи в науката и обществото. На невисоко интелектуално и духовно развития човек е свойствено (отчасти необосновано) да свързва идеи от различни области в един комплекс, и когато част от тях се променят, тази промяна да засяга цялата мисловна сфера. Например често духовни, морални и ценностни идеи по силата на навика се свързват с научни и социални идеи на съответната епоха. Когато някои от тези представи (например научни) се променят, на нас ни се струва, че другите представи (в т.ч. духовно-ценностните) започват да се рушат. По повод на това някои хора на науката започват да възстават против християнството, а някои християни чисто идеологически започват да отричат новите научни идеи. А всъщност и едното и другото е основано на грешната връзка на идеи от различни области. Най-простият пример за това е ситуацията случила се в Европа в XVI-XVII век с хелиоцентричната система на Коперник. Както знаем до Коперник в съответствие със системата на Птоломей се считало, че Слънцето се върти около Земята. Дошъл Коперник и заявил, че не Земята, а Слънцето се намира в центъра на космоса, а Земята се върти около него. Видно е, че тази концепция е строго научна и не би трябвало да има никакво отношение към религията. Нали моралните норми, духовното съдържание на нашия живот и общението на човека с Бога не се променят в замисимост от това кое около какво се върти. Днес на нас ни е прекрасно известно, че хелиоцентричната картина на света въобще не пречи на човека да бъде духовен, но в епохата на заявената от Коперник негова концепция, хората свързвали тези неща в едно цяло. Те разсъждавали така: ако ние считаме, че Земята се намира в центъра, това означава, че човекът е важен. Бог се грижи за човека, за Бога е важен диалога с човека и съответно има морални принципи, има основа за развитие на духовността и т.н. Но ако Земята не е в центъра на света, то и човекът не е централен за Бога, не е важен, а в такъв случай нямат място нито вярата, нито морално-нравствените норми. Ясно е, че такива изводи са съвършено необосновани. Централната духовна роля на човека в света лъжовно се отъждествявала с физическото централно положение на планетата Земя в космоса. Но дори от житейския си опит виждаме, че много ненамиращи се в центъра неща по никакъв начин не се явяват по-малко значими и си остават централни по своята важност. Но в тази епоха идеята на Коперник, че Земята не се намира в центъра на вселената се оказала разрушителна за съзнанието на много религиозни хора. Както е известно самият Коперник е бил католически свещеник и в неговото съзнание новата система въобще не разрушавала религиозните му представи. Но част от обществото възприело концепцията на Коперник като опровержение на религията и в отговор започнало да се бори с хелиоцентричната система на света, считайки я като заплаха за съхранението на религиозните и морални устои на обществото.
За аналогичен пример вече от нашето време може да послужи теорията за еволюцията. Когато в средата на XIX век Дарвин провъзгласил тази теория, много хора съвършено необосновано решили, че тя ще доведе до увеличаване на атеизма. „Ако човекът произлиза от маймуна, то сътворението на света описано в Библията не е било такова, а това значи, че и всичко в Библията не е вярно. А ако Библията не е вярна, то значи, че няма и Бог”. Тук представата за Бога и Библията съвършено неправилно се свързала с представата, затова че еволюция не може да има, защото Бог е създал всичко в готов вид независимо, че всъщност в Библията няма нищо такова написано!? (Да оставим настрана въпроса вярна ли е теорията на Дарвин или не от гледна точка на науката. Всъщност към тази теория има много въпроси именно от научна страна, затова съществуват и не-дарвински теории за еволюцията). Всъщност идеята за еволюцията не противоречи на Библията, а не е в съгласие само и единствено с привичното за много хора буквално четене на книгата Битие. По смисъл няма никакъв проблем да се възприеме описанието за Сътворението в книгата Битие като еволюционен процес – но не случаен, а целенасочен! Днес съществуват множество книги написани в това число от професори по физика, които показват по какъв начин разказът от Битие, затова че Бог е създал света за шест дни, (а не мигновено!) е напълно в съгласие със съвременната наука. Още по-малко, че много хора и досега смятат, че ако човекът е произлязъл от маймуна, то значи Бог няма. Съответно някои ортодоксални кръгове днес заемат симетрично-противоположната позиция, че ако вярата в еволюцията означава неверие в Бога, то следователно не трябва да признаваме и съществуването на постоянно изникващите находки на древни хора и животни... В тази връзка времето на отговори от типа: „Това е така, защото в Библията го пише” (както казваше един мой пастор) вече не работи и Църквата в бъдеще все по-яростно ще се сблъсква с предизвикателства като това например, че според Библията светът е на около 6 000 години, а археологията предвид наличието на множество открити скелети на хора, динозаври и т.н. всекидневно доказва тъкмо обратното!? Ясно е, че и атеистичната и ултра-религиозната позиция е в еднаква степен неоснователна.
И така, в епохата на промени цялото здание на християнството е подложено на „сътресение”, защото идеи и теории от различни области са били в своето време необосновано свързвани една с друга, а сега част от тях (неотнасящи се към религията) се рушат. И затова едно от много важните действия, които духовният мислител трябва да умее да направи за поправянето на ситуацията в тази епоха е - да раздели различните идеи и да покаже, къде те действително са свързани помежду си и къде виждаме наличие на такава връзка само по силата на навика. Това дава възможност да се преодолее страха пред произтичащите изменения и още повече да ги възприемаме като Божествено Послание, тъй като както споменах значителните изменения не са случайни. Съответно ние трябва да преустроим нашето разбиране относно устройството на света, така че нашите духовни представи да могат да се развиват без опасения, че можем да загубим в тях онова, което действително е съществено. Това е и работата на мислещите християни в епохата на промени. И само с помощта на знанията и щателния анализ човек може да разграничи идеите и да разбере кои от тях в действителност трябва да бъдат засегнати от промените в представата ни и къде е границата на това влияние. Но за тази цел Църквата се нуждае от четящи, знаещи и модерно мислещи проповедници, защото (цитирайки п-р Димитър Лучев) ще кажа, че: "Глупостта е безвъпросна яснота”, а за съжаление тя цари с пълна сила в нашите християнски среди.
Три са главните изменения станали в света на съвременните идеи през XIX век в сравнение с духовния свят на миналото: Първото изменение е - промяната на общественото мислене (представите на човека затова как е устроено и как трябва да бъде устроено обществото). Второто е – промяната на космологичните представи (устройството на Космоса, осъзнаване мястото на човека в Космоса, новият поглед на човека във Вселената). Третото изменение е – възникването на еволюционното мислене, (което включва, както теорията за еволюцията, така и осъзнаването на важността на развитието и прогреса, а също и еволюционната представа за света въобще). Тези три аспекта – общество, космос, еволюция се явяват ядрото на измененията в съвременното мислене и на тях е построен светогледа на хората в XX век. Днес към тях се добавят и други теми, но тези три направления на мислене са изиграли главна роля в преобръщането на съзнанието. По своята същност те се явяват изменения на усещането за мястото на човека в човечеството, мястото на човечеството в пространството и мястото на човека във времето.
Изменения в социалната динамика
Първото изменение касаещо социалното мислене се базира на несравнимо по-голямата социална динамика на съвременното общество в сравнение, с което и да било общество в миналото. Още в средата на XVIII век (и малко по-рано) болшинството от населението е прекарвало своя живот на едно място, в своя град или село и понятие е нямало за това как живеят хората на другите места. Болшинството също не е знаело практически нищо за живота и културата на другите епохи. Теоретично разбира се хората са знаели, че има други страни и съобщества, но освен неголяма социална група (не повече от един процент от населението) - състоятелните, образованите, динамичните и склонни към пътешествия, които знаели, че има техни съплеменници в другите страни и черпели исторически знания изучавайки религиозните текстове, основната маса никога през живота си не напускала пределите на своя град, своя район или даже своето село. Човек прекарвал своя живот на едно място, често раждайки се, живеейки и умирайки в този дом, в който са се родили, живяли и умряли неговите баща и дядо. Дори, когато се случвало някой от тези хора да отпътува в друга страна, например спасявайки се от конфликт или преследване, те нямали контакти с него, така както и този, който е отпътувал обикновено не се връщал и не си е пишел със своите бивши съседи, които все така са продължавали да живеят на своето място. Но в края на XVIII – XIX век хората започнали масово да се придвижват по света, да пътешестват и видяли, че светът всъщност е голям. Човекът осъзнал себе си като част от човечеството, (а не част от своето село) и това било едно ново усещане. Освен това хората осъзнали също динамиката на социалното устройство на обществата: съществуващото положение на нещата изведнъж престанало да се възприема като „завинаги определено” и статично установено, то се превърнало в ситуация на днешния ден, която може и трябва да се измени към по-добро и в обществото станало практика да се обсъждат и предлагат такива промени. В предишните времена за човека не била актуална идеята, затова че в обществото може нещо да се реорганизира – това ставало само в най-крайни случаи, когато ситуацията е била вече нетърпима. Когато съвсем няма какво да се яде, може да се вдигне бунт и да се опита да се набави хляб. Но човек по-рано не се замислял по принцип да променя обществения ред и устройството на обществото като цяло било статично. В новата епоха самото чувство на възможност и необходимост от промяна на социалното устройство станало част от общественото съзнание. Социалните проекти в наши дни например, феминизма, демокрацията, правата на човека и т.н. водят помежду си идеологическа борба за печелене на подръжници и се явяват неотменна част от живота на цялото общество.
Изменениe в космологията и в усещането на човека за неговото място във Вселената
Втората област, в която има съществена промяна е космологията, която промени цялото световно пространство. Идеите на Коперник, Галилей, Кеплер и Айнщайн промениха не само науката, но и цялата представа на обществото за Космоса дотолкова, че човекът престана в своето съзнание да ограничава себе си само със Земята. Въобще човек живее не само в своето физическо пространство, но и в рамките на своята картина за света, която така се разширила, че могла да вмести идеята за създаването на Вселената (Големия взрив), теорията за относителността, идеята за това как са устроени звездите и каква е връзката ни с тях. Оказва се, че човек живее само в рамките на това земно пространство – дом, работа, обикновени текущи дела и космологията малко го засяга. Но „моят дом” не е само моето физическо обитаване, „моят живот” – не е само ядене, дрехи и обкръжаващите ме хора. Това са също и моите идеи. Светът и представата за света невероятно са се променили и старата идейна система престава да устройва човека на новото време. От друга страна духовната картина на света в голяма степен е останала старата, ориентирана към предишния човек, чиито духовни нужди е удовлетворявала. Промяната на светоусещането вследствие от развитието на космологията изисква корекция на духовните представи, тъй като картината на света се е променила толкова, че е изменила целия „наш дом”, а не просто една отвлечена научна теория се заменя от друга.
Еволюционният начин на мислене
Теорията за еволюцията на Дарвин се явява само един от елементите на това изменение. Принципът на еволюцията се е разпространил навсякъде. Възникнало е ново усещане на целия свят като непрекъснато развиващ се, нестоящ на едно място. Ще отбележа, че при естествения, светския поглед на природата, какъвто е бил погледа на човека през предишните епохи, тази природа по никакъв начин не му се е представяла като развиваща се. Напротив, в природата всичко е основано на постоянство, на непроменяеми цикли: всички обкръжаващи ни растения и животни се раждат, растат, стареят и умират и на тяхно място идват точно такива като тях, без каквито и да било особени изменения. Но за да се види процеса на еволюция в природата, трябва да се премине от мащаба на десетилетия и столетия, т.е. от мащаб на живота на човека и обществото към мащаб не на хиляда, а даже на милион години, нещо невъобразимо, както за личността, така и за хода на човешката история, но този преход наистина е станал. (Хората днес спокойно произнасят словосъчетанията „десетки” и „стотици милиони години”, макар че ние не можем да си представим даже една десета от този милион, т.е. стотици хиляди години). Теорията за еволюцията е внесла този мащаб в нашия дом, направила го е част от нашите представи за света и в съответствие с това природата, растителният и животинският свят са започнали да се възприемат въпреки това, което наблюдаваме в реалността – не като постоянство, а като развитие и еволюция. И този подход се е разпространил във всички области на живота. Светът е станал развиващ се, динамичен и затова всяка концепция представяща го статичен, не удовлетворява съвременния човек. Усещането за развитието и прогреса в човешкото общество психологически и духовно допълват развитието и прогреса в природата. Напредват науката, технологиите, обществото еволюционира и ако в такава духовна обстановка християнството декларира своята статичност, то престава да съответства на потребностите на света и настъпва духовна криза. Трябва да се подчертае, че тук не става въобще дума за изкривяване на християнството като религиозна система в угода на науката или за приспособяването му спрямо текущата мода. По никакъв начин, не. Християнството само по себе си има, както статични така и динамични аспекти. Действително в предишни времена християнството се е възприемало като статична система, но съвсем не по причина, че то всъщност е такова, а защото такъв е бил погледа на хората от онази епоха. Тогава се е ценяло преди всичко постоянството и християнството по това време се е разкривало с тази си страна, защото нейните резултати са съответствали на духовните потребности на обществото. А в наше време тази потребност се е променила и има нужда от разкриване на други, нови страни на християнството. И промяната не е случайна, това е елемент от Божествеността, който се нарича - „Продължаващо Откровение”.
Има три области, с които християнството трябва да се занимава по силата на своето истинно предназначение, но с които то за съжаление не се занимава достатъчно: Първата от тях засяга отделната личност и активното разпространение на святостта върху „светското, делничното, ежедневното” (интеграцията на делничното със святото). Този аспект включва в частност съществено усилие към занимание в „светските области на знанието”, разширяване на светското образование на вярващите, активизация на дейностите във всички светски области на живота – наука, техника, икономика, бизнес, култура, изкуство, решения на социалните проблеми.
Има ли духовен прогрес в света ?
Обикновеният стереотип на общественото мнение е, че „светските хора виждат прогрес в света, а духовната позиция отрича прогреса”. Ако опитаме да проведем сред „духовните” и „светските” хора обществено допитване на тема: „Как мислите, съществува ли в света духовен прогрес?” и „Какво е вашето мнение относно позицията на църквата по този въпрос?”, лесно ще видим, че в нашето съзнание духовната позиция твърде често се свързва с мнението, че духовен прогрес в света отсъства, а обратно светската позиция обикновено счита, че такъв прогрес има. Причината за възникването на такава представа видимо се крие във факта, че за последните двеста години общественото съзнание и особено идеята за прогреса представлява арена на конфликт между две позиции: духовната и научно-материалистичната. При това научно-материалистичната позиция твърдяла, че прогресът, (както материален и научно-технически, така и духовен) върви в пълен ход, човечеството се развива прекрасно и още малко и успехът ще бъде достигнат (такъв „триумфален” подход бил особено на мода в края на XIX век). От своя страна християнството често се отнасяло отрицателно към материалистичното развитие считайки го за отказ от духовните ценности и духовна деградация. По-нататък през XX век триумфалната научно-материалистична позиция господстваща в XIX век претърпяла жестока критика. На фона на световните катастрофи (фашизма, комунизма, Първата и Втората световни войни) нейният оптимистичен триумфализъм се изпарил. И като реакция на разбитите надежди на преден план се появил екзистенциализмът, който започнал да подчертава неоптимистична, а по-мрачна позиция. Вследствие на такова развитие на идеите в обществото като цяло възникнала представата, че подръжниците на прогреса са просто материалисти или наивни хора на науката (специалисти в своята тясна област, но не с философско осмисляне на ситуацията като цяло), а в същото време духовният човек е трябвало да бъде убеден в пълното отсъствие на световен духовен прогрес. Ето например изказване на един християнски проповедник от рода на: „Някои наивни хора мислят, че в света има прогрес. Но погледнете какво се случва наоколо – човечеството е потънало в страшни грехове! (и по-нататък следва изреждане на греховете). Неизбежно идва Страшния Съд! Какъв прогрес въобще може да има от гледна точка на Страшния Съд?” За съжаление това е и причината за нароилите се особено напоследък (във връзка с коронавируса и войната в Украйна) всякакви спекулативни теории с есхатологична насоченост, които единственото, което вършат е да всяват страх у християните пречейки им да живеят пълноценен живот в Христа и да изпълняват своята мисия на „светлина” и „сол” на земята, вместо постоянно да се оглеждат зад кой ъгъл ще изскочи Антихристът под формата на този или онзи диктатор опитващ се да ни чипира, ваксинира, моделира и т.н. Такава е стандартната обществена представа, която се е наложила и разбира се тя по никакъв начин не е без основание. Но доколко тя е обоснована?
Критерии за духовен прогрес
Да се абстрахираме от „стандартната” позиция и сериозно да се запитаме: има ли всъщност в човечеството духовен прогрес? За тази цел трябва да разгледаме не само локалната промяна през последните две-три десетилетия, но и ретроспективно да разгледаме нещата от преди сто, двеста, петстотин, хиляда, две хиляди години, т.е. общата динамика на развитие на историята. Преди всичко трябва да определим какви са критериите за духовен прогрес и в тази връзка смело можем да кажем, че това по никакъв начин не са извисените преживявания на отделни хора, а духовното ниво на човечеството като цяло. Духовният прогрес на човечеството можем да видим в два аспекта: Първият се състои в това, че за последните две хиляди години човечеството в своето болшинство е приело монотеизма. А монотеизмът (и в частност християнството) се явява несравнимо по-високо ниво, отколкото идолопоклонството. В частност монотеизмът включва в себе си разбиране ценностите на индивида, усещането на човека като Божий образ на земята и усещането, че човек е не само индивид, а и личност, която има космическа значимост, а не се явява просто винтче в световния механизъм. Затова съвсем не е случайно, че за последните две хиляди години толкова много народи са преминали от идолопоклонството към монотеизма (в частност към християнството) и в историята не е отбелязан нито един случай, при който цял народ да премине обратно от монотеизъм към идолопоклонство. Паралелно с това има и втори аспект на духовния прогрес и той е свързан с напредъка в реализацията на заповедта „да възлюбиш ближния, както себе си”. Юдаизмът, а след него и християнството разглеждат тази заповед заедно със заповедта „да обичаш Бога”, не само като много важен и централен елемент на тяхната религиозна система, но като две страни на една и съща главна идея. Но централното твърдение на монотеизма се състои не само в това, че „Бог е един”, но преди всичко в това, че човек е създаден по образ и подобие на Бога и затова Бог обича човека, желае му добро и се грижи за него. А щом човекът е образ на Бога, то степента на нашата любов към Него може да се измери със степента на нашата любов към ближния, към реалния образ на Бога на земята намиращ се до нас. Тоест именно нашето уважение към Божия образ в човека ще бъде и реалното мерило за нашата духовност, защото „не можеш да обичаш Бога, Когото не си видял, а да не обичаш ближния, когото виждаш”. По този начин принципите на отношенията между хората са съществуващата норма в обществото и затова степента на уважение, любовта, приемането на другия, свободата и независимостта на личността се явяват истинска, а не фиктивна духовност. И ние свикнали с твърде напредналата в това отношение норма в наше време, често не осъзнаваме колко велики са реалните мащаби на нейния напредък за последните сто-двеста-триста-петстотин години и колко много е добавило към този напредък всяко столетие. Приемайки този критерий за степента на духовност чрез любов и уважение към ближния ще видим и духовния прогрес. И е очевидно, че по отношение на уважението към личността на човека и неговото достойнство, към неговите права и свободи – разликата между днешния ден и това, което е било в миналите векове е огромна и в течение на всички столетия от историята на човечеството в този аспект се наблюдава сериозен и достатъчно постоянен прогрес. Разбира се, от това не следва да се изпада в триумфализъм. Имало е в историята на човечеството и уклони към варварство и войни (такава ситуация наблюдаваме и днес). Но неговият духовен напредък през вековете е съвършено очевиден.
Каква е връзката между духовния прогрес и факта, че много хора напускат религията (като цяло) през XIX-XX век ? За религиозната ценност на атеизма
Един от факторите пречещи на религиозния човек да види духовния прогрес на човечеството се явява масовия отказ от религията (като цяло), който се наблюдава в западната цивилизация през последните двеста години. Как може при това положение да говорим за духовен прогрес, казват те? Отговорът се състои в това, че нивото на духовност в обществото се измерва не по количеството вярващи, а по качеството на тяхната вяра. Именно причината за отдалечаването от идеите на християнството през последните двеста години се състои в това, че хората се сблъскаха със съвременното развитие на света, с науката, техниката, развитието на икономиката и обществото, с новите възможности и в този сблъсък християнството се оказва недостатъчно силно, то не успява да удържи своите подръжници и много от тях го напускат. Самият факт на локално поражение на християнството в това стълкновение съвсем не свидетелства обаче за духовна деградация на обществото. По-скоро напротив – той говори за това, че нивото на духовните питания и търсения на обществото е пораснало, а християнството се оказва твърде слабо и недостатъчно за тяхното обезпечаване. Ако духовните възгледи и вяра са се разрушили при стълкновението със съвременността и науката това означава, че те са били малко полезни. С други думи преди двеста години вярата е била всеобхватна по количество и разпространение, но в същия момент с не особено високо качество и сила – не в смисъла на недостатъчна фанатичност и убеденост, а в смисъла на интелектуална дълбочина. Съвременният религиозен пост-атеист свободно изучава наука и култура и това ни най-малко не намалява неговата религиозност. Разбира се на нас би ни било трудно да разсъждаваме по този начин ако живеехме преди двеста години, но именно това показва че днешната пост-атеистична вяра е по-дълбока и по-силна от наивната народна вяра с двестагодишна давност. А това означава, че в областта на вярата, както и в другите области на духа е настанал прогрес. В тази връзка еврейският равин Аврам Исак Кук обяснява, че атеизмът не е такъв враг на религията, а напротив, той може да помогне надсмивайки се и разрушавайки примитивната форма на вяра, така че да „разчисти площадка” за построяването на по-висока нейна форма. Що се отнася до тази примитивна вяра, то тя първоначално разбира се, по никакъв начин не е била примитивна, просто с времето човечеството се е предвижило духовно, започнало е да предявява към вярата по-високи изисквания, макар че примитивността е също относително понятие. Подходът, който е непримитивен за човека в младостта му, може да стане такъв, когато той стане зрял човек. Така се е случило и с цивилизацията, която е напреднала духовно, а вярата не се е променила и като следствие се е появил атеизмът разрушавайки тази вяра. В определен смисъл това също е духовен прогрес и, не защото този отказ от вярата е добър, а защото това е необходимо за по-нататъшното развитие, необходимо е също и от духовна гледна точка. При това целта не е да се наричаме вярващи или броят на вярващите просто да се увеличи, а в това нашата вяра също да се придвижи напред и да се задълбочи, така че по-добре да разбираме нашите отношения с Бога, с вселената и със самите себе си. Трябва да признаем, че в последните столетия културният прогрес значително е изпреварил духовния, в резултат на което хората започват да напускат религията като цяло. Необходимо е нашите духовни инструменти да се обновят, така че да се постигне по-висока, тънка, осъзната степен на духовност такава, която е по-задълбочена, а не просто по-фанатична! Необходимо е „по-зряла” духовност, а това е сложен процес, в който парадоксално атеизмът играе в края на краищата положителна роля.
Наличието на духовен прогрес е необходимо иначе диалога на човечеството с Бога губи смисъл
Като завършек на тази тема ще отбележа, че от духовна гледна точка разглеждайки живота и хода на историята като диалог между Бога и човечеството, наличието на духовен прогрес се явява много съществен. Защото все пак целта на Бога по отношение на човека се състои в духовния напредък на човека и на човечеството като цяло. Затова ако считаме, че за последните две хиляди години не е настъпил духовен прогрес, ще трябва да заключим, че Бог се оказва недобър учител. Той преподава на класа, а класът като цяло стои на едно място и в течения на столетия не усвоява преподавания му материал. А ако целият клас не успява, то това вече не е проблем на учениците, а проблем с адекватността на учителя. Затова за човека отричащ духовния прогрес има голям проблем по отношение на самия смисъл на християнството. Всъщност и двете крайности – и „ура-прогрес” в стила на епохата на Просвещението и квази-духовния анти-прогресизъм на някои религиозни неофити в днешно време са смешни и жалки. Правилната позиция е открито да се признаят достиженията на човека и човечеството, но едновременно с това да се мисли критично. А разбира се да се постигне това, невинаги е просто. Да, така или иначе Христос ще царува и тази сила, която веднъж обърна света наопаки ще продължи да го прави. Както казва Спърджън: "Светият Дух никога няма да позволи върху Неговото свято име да бъде хвърлен укорът, че не е бил способен да обърне света." Това обаче не отменя наличието на тези проблеми, които засягам и нуждата от промяна в Църквата като тяло Христово на земята, докато Христос се върне за нея.
Концепцията за „Продължаващото Откровение”
Важно е да кажем, че ако разглеждаме хода на историята като диалог между Бога и човечеството, трябва да признаем, че Бог непременно ни говори нещо ново, (не отменяйки в същия момент казаното по-рано). Повтарянето от страна на Бога единствено на казаното по-рано, не бива да се счита за жив диалог. Разбирайки това ние сме поставени в положение да разглеждаме живота като „Продължаващо Откровение”. Тази концепция означава, че Божественото Откровение не е свършило нито на планината Синай, нито на планината Сион, а то продължава през всички векове, в това число и днес. В пост-библейското време то идва не само чрез библейските пророци, а и чрез самия ход на историята, чрез развитието на културата, науката, изкуството, обществото. Ние сме длъжни да го приемем и осъзнаем като свързано с предишните Божествени послания, с Библията и да разберем какво именно ни говори това ново послание, как то се разкрива по нов начин в светлината на предишните Божествени послания и съответно да дадем нашия отговор на тези въпроси, които Бог поставя пред нас днес. Защото днешният човек се интересува не само от християнските идеали като сухи принципи, дори не толкова и от това как те могат да бъдат приложени на практика, а от смисъла на всичко това. Днешното поколение иска да знае не само кои са Петър, Яков, Йоан и Павел, дори не толкова това как можем да постигнем техния живот, а защо си струва да бъдем като тях, а това са съвсем други въпроси.
----------------------------------------------------------------------
В статията са използвани идеи от книгата на Николай Бердяев „Смисълът на историята” и книгата на Дейвид Чилтън „Възстановеният рай”