Този нов и необичаен подход е разработен от известния еврейски равин на 20 век Юда Леон Ешкенази - Маниту (1) и до голяма степен не се вмества в рамките на обичайните класически коментари. Днес обаче той изглежда не само естествен, но и необходим съобразно днешното ниво на развитие на обществото. Какви са неговите главни концепции? Първата главна идея е, че читателят на Библията трябва да възприема библейските персонажи като динамично развиващи се личности. Когато четем Божието Слово трябва да си задаваме не само въпроса: На какво се учим от това място в Писанието, а още и как се е променял самия герой в хода на този разказ? Тоест не само това: На какво се учим от Авраам чрез историята за жертвоприношението на Исаак, историята за изгонването на Исмаил, историята за унищожението на Содом и т.н., а как самият Авраам се е променял в хода на тези истории. Не само какво учим от историите с Мойсей, а как са се променили възгледите на Мойсей и неговия подход в хода на тези истории. Тоест библейските образи трябва да се възприемат съобразно това как те са се развили в хода на повествованието, а такъв въпрос никой, никога, никъде досега не е поставял. В момента, в който си зададем обаче този въпрос, целият ни модел на възприятие свързан с нашите предишни разбирания се променя кардинално. За болшинството четящи и изучаващи Свещеното Писание такъв подход ще бъде напълно чужд, а може би дори и неправилен, тъй като идеята, че динамиката и развитието са съвършено необходими компоненти от нормалната духовност по принцип не е част от християнския мироглед, тъй като в съзнанието на болшинството вярващи ако някой от героите се е променял, това е недостатък. Този начин на мислене обаче всъщност е връщане към средновековното съзнание, на което е било присъщо чувството, че всичко, което се променя е неистинско. Истинско е само онова, което е твърдо и непроменящо се. Това обаче е средновековния свят, в който човекът се ражда в този дом, в който са се родили неговите предци, професията му обикновено е тази, която са имали неговите предци и неговото парче земя е това, което са имали неговите предци. Тоест всичко истинско е било вечно и неизменно, а всичко променящо се, се явява само проекция на истинското и този подход за съжаление се е вкоренил ужасно и в християнството до ден днешен.
Тези два подхода по отношение на Бога имат своите общи черти, но също между тях съществува и огромна разлика, а именно: Първият (статичният) подход гласи следното: Божествеността е абсолютно съвършена и затова в нея не може да има никаква промяна, тъй като всяко изменение в смисъл на подобрение би означавало, че предишния етап е бил в нещо несъвършен, а в Божествеността такова нещо не може да съществува и затова в нея не може да има никакво подобрение и развитие. А вторият подход, към който се придържа друг известен еврейски равин на 20 век Аврам Исак Кук (2), чийто последовател е Маниту казва: „Божествеността е абсолютно съвършена, в нея няма никакъв недостатък и затова в нея не може да отсъства развитие и движение, защото тяхното отсъствие вече означава недостатък”. Той твърди, че в Божествеността от една страна съществува постоянно и пълно достигнато съвършенство, а от друга постоянно осъвършенстване. Но как тези две твърдения се съчетават? Отговорът е: С това, че Божествеността не се поддава на двузначната логика. Първият подход казва, че човешкото чувство за съвършенство, което включва в себе си задължително развитие е взето и е пренесено към Бога. А вторият подход казва: Напълно вярно. От обкръжаващата култура е взета важността на развитието внедрила в нас разбирането за еволюцията на човешкото съзнание и важността от развитие в съвременния свят и тази възприета от хората перспектива е пренесена към Божествеността. Защото ако сме създадени по образ и подобие на Бога, ние по никакъв друг начин не можем да разберем Бога, освен чрез човека. И се оказва, че всъщност и двата подхода правят едно и също, но от различна перспектива. Всеки от двата подхода е взел разбирането на културата, в която се е намирал и я е пренесъл на Божествеността, защото от гледна точка на самата Божественост понятието „време” не съществува, а ако няма време, то и думата постоянство и развитие са абсолютно безмислени, защото постоянството означава нещо постоянно във времето, а развитието означава промяна случваща се във времето. Но ако няма време, то не само няма развитие, но няма и постоянство. Т.е. към Божествеността е неприложимо, както постоянството, така и развитието, а те възникват само, когато възприемаме Божествеността. Параметърът време се добавя едва когато се появява човека и затова на нивото на Бога време няма, докато в света времето съществува. И този подход, че развитието е нещо важно е бил възприет именно от обкръжаващата ни култура. В тази връзка християнството трябва да се дострои именно в този аспект, тъй като в нашето класическо разбиране не се съдържа важността на динамиката и развитието, а обкръжаващият ни свят отдавна е започнал да възприема тази концепция. И за да бъде християнството актуално към съвременните процеси протичащи в науката, културата, в технологиите и въобще като цяло в обществото днес, е нужно в него да бъде включен и този необходим елемент – важността на развитието и динамиката.
Важният елемент, който Маниту показал е, че ние трябва да четем Библията така, както тя е написана, а не само така, както я тълкува нашата традиция. И това вече е съвършено друг подход. Това не означава, че класическите коментари и разбирания трябва да изчезнат. Не, те си остават на място, но възниква нов директен, пряк прочит на библейския текст освен разбирането, което класическите коментари дават. Това не означава, че не трябва да се учим от тях, а означава, че не трябва да учим само тях. И това е пълно преобръщане на съзнанието. Какво всъщност означава това? Както знаем Писмената Тора се занимава с идеалите, в нея се дават принципите, мислите, направленията, а не практичните детайли по тяхното прилагане и затова тя е фундамента. А Устната Тора се явява практически наръчник относно това как да спазваме Божиите повеления. Затова, когато четем Писмената Тора не в аспекта на Устната, а сама по себе си - като източник на универсални идеали, а не като източник на заповеди, това ще бъде съвсем друг неин прочит. В тази връзка, когато четем определен библейски текст не трябва да се занимаваме толкова с това как да спазваме на практика Божиите повеления, а трябва да се замислим какви идеали чрез този текст Бог ни съобщава. Това вече е друг въпрос и този друг въпрос изисква нов коментар, и не защото старият коментар е неправилен. Той е правилен, но отговаря на друг въпрос.
Традиционните коментари са посветени на това как да разбираме библейския текст в смисъла на спазване на заповедите. А как да разбираме библейския текст без връзка с Устната Тора, а паралелно с нея, този въпрос не е бил поставян. Всички написани неща трябва да бъдат разбрани от самия текст като някакво описание на света, а вече как трябва да се държим в този свят, това ни обяснява Устната Тора. Но християнството не трябва да се свежда само до заповеди и повеления и затова освен Писмената и Устната Тора на преден план излиза Скритата Тора (Кабала). Тоест християнството (а и юдаизма) представляват един вид тринога, която за да е непоклатима се нуждае и от трите свои крака, тъй като е известно, че за да е стабилен един стол, той трябва да има най-малко три крака. Този поглед на нещата е съвършено нетривиален, тъй като той тълкува Писмената Тора в светлината на Скритата, а не в светлината на Устната Тора. Ако обикновено Кабала е била възприемана като някаква добавка, днес тя е абсолютно необходима част, защото без нея не може да бъде разбрана динамиката на библейските персонажи, а тази динамика се разбира единствено чрез терминологията на Кабала. И днес, когато разбирането на Кабала в човечеството става абсолютно необходимо като всяка друга велика Божествена идея, която идва в света, тя обезателно се чупи по примера на първите скрижали. Това, че те били чисто Божествени, небесни станало причина да се счупят при спускането си на земята, тъй като за да се запазят в тях е трябвало да има в някаква степен и човешко участие. Мойсей разбил първите скрижали, не поради гнева си за стореното от народа (та нали той е бил „най-кроткият човек” на земята), а защото тези скрижали се оказали нереализуеми. Те били напълно Божествени, човекът не участвал в тяхното създаване и тази пропаст се оказала непреодолима. Първите скрижали е трябвало да бъдат счупени, за да се появят на тяхно място нови, в чието създаване, човекът да бъде съучастник на Бога. Затова вторите скрижали се явяват синтез между Бога и човека (Мойсей направил плочите, а Бог написал заповедите на тях), за да се получи съединение между човешкото и Божественото. Когато човекът е вложил своите сили в нещо, той много по-добре разбира неговия смисъл и затова вторите скрижали дават възможност да се живее според тях, а не само да служат като някакъв недостижим идеал. (Този принцип обяснява и една от причините за Богочовешката природа на Христос). И това, че днес в света съществува такава голяма профанация по отношение на Кабала се явява показател, затова че от една страна е дошло време тя да навлезе в света напълно, а от друга страна това е и някаква необходима част от целия процес. Затова автентичното разбиране на кабалистичните термини и тяхното правилно използване се явява момент на поправяне на тази профанация, което също наблюдаваме днес. Парченцата от тази идея започват да се спускат в света и затова днес имаме например Михаел Лайтман, Берг и др., които разглеждат отделни парченца от тази идея през различни призми на човешката душа и живот.
Именно правилното разбиране на кабалистичния подход дава възможност за осмисляне на Писанията без те да са откъснати от реалния живот, както често се случва при неправилното разбиране на Кабала. Свещените текстове си остават на мястото, а се променя само тяхното възприятие. Всяка от областите – наука, изкуство и религия е различна област и динамиката в тях е устроена по различен начин. В науката динамиката се състои в това, че ние вземаме нови модели, а в изкуството, че създаваме нов поглед на света. В изкуството например в началото властвал класическият подход при възприемането на света, след което дошъл импресионизмът и променил този поглед, но това не означава, че той отменил класическата живопис. Не, тя си останала на място и ако днес никой не чете Аристотел и от него се интересуват само специалистите, то изобразителното изкуство от Средновековието или Ренесанса продължава да бъде ценено и нужно. Днес никой не казва, че импресионистите са отменили Рафаело или Рубенс. Не, те си стоят на своето място в художествените галерии, но са допълнени от импресионистите и това е друг способ за развитие. Ако в науката Нютон отменил Аристотел и той повече не се прилага, то в живописта импресионистите не отменили Рембранд. След тях се появил експресионизмът и кубизмът, но и те по никакъв начин не отменили предишните школи. В галериите днес всичко е изложено като започнем от гръцките и египетските изображения от античността.
Така и християнството си има свой способ за реализация на развитието. Този способ се състои в това, че текстовете се запазват, но възниква нов техен прочит. Тази промяна не е нито като в науката, нито като в изкуството, тъй като става дума за различен тип възприятия и различни аспекти на живота. Да, ние не можем да минем без свещения текст, защото той е фундамента на цивилизацията, но от това как по различен начин ще го прочетем, зависи как ще построим тази цивилизация. Защото неговата сила е феноменална и много пъти в хода на историята се оказва, че духовната представа оказва най-фундаменталното влияние върху устройството на обществото. Този факт не трябва да се пренебрегва, тъй като това е една огромна енергия. Но ако сме съединени с нея единствено чрез старите модели на възприемане на библейския текст, нашите възгледи ще бъдат правилни, но анемични и няма да имат истинска сила, която да бъде способна да преправи живота. А библейският текст наистина притежава феноменална сила и затова той периодично се превежда, обновява и актуализира. Ако искаме да придвижим света напред не е достатъчно да бъдем само добри и правилни, а трябва да сме силни и тази сила идва от контакта с фундамента. Един от добрите примери в тази връзка е сравнението между католицизма и протестантството свързан с въпроса: Защо протестантите са по-успешни от католиците в своя живот? Защото при католиците при прочита на библейския текст духовен идеал се явява бедността, а за протестантите идеал се явява успеха. И немският юрист, икономист и социолог Макс Вебер показал много ясно как в Германия при една и съща култура, едни и същи училища, едно и също законодателство, един и същи език и т.н., т.е при абсолютно еднакви условия протестантите са много по-успешни от католиците. Защо те са по-успешни? Защото тяхната духовна концепция е, че успехът представлява духовно правилно нещо. И това се променило, именно защото те прочели Библията по различен начин. Затова ако ние започнем да четем Библията като динамична книга, цялата основа на нашия подход ще се промени. Например образа на Авраам трябва да се разглежда чрез неговата собствена биография, но по посока на това как той се е променял. Тоест не колко велик е бил Авраам или Исаак или Яков, а каква е динамиката на тяхното развитие.
С какво всъщност е започнал Авраам? Каква е била неговата първоначална позиция? Това е пълното доминиране на милостта, която в началото е необходима, тъй като без основата на милостта и любовта не е възможно никакво развитие. Но по-нататък за реализацията на тази любов е необходимо някакво нейно ограничаване. След това Авраам се променя сблъсквайки се със ситуации в своя живот, когато желанието да се покаже милост (на еврейски „хесед”) влиза в конфликт с необходимостта от развитие и тогава той започва да се учи правилно да ограничава тази своя милост. Тоест не е достатъчно да искаш милост и любов, нужно е още и правилното ограничаване на това качество. Без качеството милост и любов не може да съществува нищо, но ако то не бъде правилно оформено и ограничено, няма да доведе до положителни резултати и затова цялата биография на Авраам се разглежда като ограничаване на качеството „милост”. По същият начин става и с основното качество на Исаак - „гвура” (справедливост, съд) и на Яков – „тиферет” (хармония, равновесие). Тоест всяко от десетте качества описани чрез 10-те сфери в Кабала има правилно и неправилно използване и смисълът на ограничението се състои в това, всяко от тези качества да бъде ограничено, така че да се съчетае с останалите, тъй като тези качества могат да се окажат в конфликт и да взривят ситуацията. Едните ще се стремят към милост, а другите към справедливост и накрая ще стане така, че няма да има нито милост, нито справедливост. Т.е. всяка позитивна и правилна идея, провъзгласена за абсолютната същност на Божествеността се чупи и разбива, защото независимо колко добра е била тази идея, тя все пак е ограничена и опита да се вмести в нея всичко води до нейното разваляне. Например, изискването за пълна и абсолютна справедливост в света разрушава справедливостта. Провеждането на политика на всеобща милост ще доведе до деградация на получателите на тази милост. Стремежът всичко да се прави много рационално ще доведе до съвършено нерационално поведение. Декларацията „Бог е любов” на практика по никакъв начин не води към любов, а към примитивизация на Бога и затова всяка добра идея при опита за реализация само на тази идея за сметка на отхвърляне на всичко останало, обезателно води до разваляне на цялата система. Затова всяко от тези качества трябва да бъде правилно ограничено и приложено, за да е в баланс с останалите качества и това ще доведе до пълна Божествена хармония.
Храмът на Откровението и Храмът на Изкуплението
Чрез следващите редове искам да дам един пример, който да ни помогне да видим какво представлява преосмислянето и този модерен кабалистичен подход и начин на мислене. Тази концепция е описана в книгата на еврейския изследовател и философ Пинхас Полонски (2) „Библейска динамика”, като аз съм се опитал да я разгледам и от нейната християнска перспектива.
Във втората половина на книгата Изход намираме описание на Скинията, която ни е разкрита по следния начин:
Изход (25:1 – 27:19) – повеленията за Скинията от гледна точка на Мойсей.
Изход (27:20 – 30:10) – повеленията за Скинията от гледна точка на Аарон.
Изход (30:11 – 34:35) – кризата със Златното теле.
Тоест първите два откъса описват линиите на Мойсей и Аарон като те са ни представени като два различни подхода по отношение на Скинията, а третата част се отнася до историята със Златното теле.
Храмът като място за среща на човека с Бога
Храмът (Скинията) заема огромно място в еврейската традиция и на него е посветена значителна част от Петокнижието. Вниманието към храма е толкова голямо и толкова много е написано за него, че при непредубеден прочит на Библията може да останем с впечатление, че всичко се върти именно около храма. Но защо на Бог му е нужен храм? Какво този храм добавя към света? В какво се състои смисъла на храма? Ясно е, че храмът не се явява цел, а е само средство, но много важно средство. Храмът е особено място, в което е възможна срещата на творението с Твореца. Бог иска да се среща с човека, да бъде в диалог с него и заради това е създаден и света, но на това ниво на развитие, на което се намира светът, откритата среща на човека с Бога е все още невъзможна. Затова Бог е заинтересован от създаването на едно такова особено място на Земята, в което такава среща да бъде поне „частично-открита” и именно в това е смисъла на построяването на храма.
Храмът на Откровението и Храмът на Изкуплението
Книгата Изход ни дава две различни гледни точки относно храма. В частта от Изход (25:1 – 27:19) действа само Мойсей, а Аарон не се споменава нито веднъж. А в частта от Изход (27:20 – 30:10) е обратно, действащото лице е Аарон, а Мойсей не се споменава нито веднъж. По такъв начин тези два пасажа ни дават гледната точка за храма от страна на Мойсей и от страна на Аарон. В храма на Мойсей човек влиза в светилището без посредници и съприкосновението със святостта става без никакви прегради. Там няма свещеници, защото човекът идващ в храма е достатъчно чист, за да може да се докосне директно до святостта. Отляво стои Менората (светлината на мъдростта), отдясно е масата с присъствените хлябове (материалният успех) и между тях се намира директния вход към Светая Светих. Тоест нищо не прегражда пътя на човека напред. В Светая Светих се намира ковчега на Завета, в него стоят скрижалите, над ковчега са херувимите и от пространството между тях излиза гласът на Бога. Тоест същността на храма на Мойсей се явява Откровението (на базата на духовните и материалните достижения) и именно, заради това всъщност човек идва в храма. За да чуе гласа на Бога, да вникне в смисъла на света и неговото устройство, да разбере какво Бог иска от човека. А сам по себе си човекът е чист и неговата цел е да се приближи до Бога и да получи откровение.
Подходът на Аарон обаче е друг. Човекът, който идва в храма, вижда там свещеници. Човекът по своята същност е склонен към грях, затова му е забранено да влиза директно, тъй като той не е достатъчно чист и праведен. Свещениците не го пускат, а те самите принасят неговата жертва пред Бога. Вместо дошлия в храма човек със святостта съприкосновение имат свещениците, и за да направят впечатление, те въздействат на въображението на хората като се обличат по специален начин. В храма на Аарон огромна роля играе естетичното въздействие и облеклото на свещениците формира у хората определена представа за „въображаема святост”. (Тъй като именно лъжливото въображение води човека към грях, има необходимост от противопоставянето му чрез „въображаема святост”). В храма на Аарон е поставен кадилен олтар. Този олтар (макар да се явява храмов съд) не е описан в храма на Мойсей. Кадилният олтар се намира в центъра на Светилището и не позволява да се влезе директно в Светая Светих. Помещението на храма се изпълва с облак от дим, така че този облак скрива Бога и Неговото Откровение. Но защо тогава човек идва в храма на Аарон, щом не може да стигне директно до Откровението? Той идва със съвсем друга цел: да получи очистване от греховете си, от които самостоятелно не може да се очисти, тъй като в своята основа той е грешен и затова свещениците му помагат да се очисти, спомагат за изкуплението на неговите грехове. Тържествените дрехи на свещениците подробно описани в Изход (28:4-43) трябва да оказват на идващите в храма емоционално въздействие, за да могат те по-лесно да се поправят. А тъй като човек не може да се поправи само с рационални обяснения, му е нужен и емоционален порив. Четирите обикновени дрехи на свещениците трябвало да помогнат на човека да се избави от четирите тежки гряха свойствени на грубата примитивна част от природата на човека: убийство, грубост, насилие и прелюбодейство. Тези грехове са свойствени на всеки човек и затова всички свещеници обличали тези четири дрехи. Четирите допълнителни дрехи, които носел само първосвещеникът помагали хората да се избавят от греховете от по-фин вид, които били характерни за елита: злоезичие, неправеден съд, високомерие, склонност към идолопоклонство. Цялото облекло на свещениците е помощ на човека в поправянето на греха и именно това се явява целта на храма на Аарон.
По този начин Мойсей и Аарон се отнасят към човека по диаметрално противоположен начин. От гледна точка на Аарон човек е преди всичко грешен и затова главното предназначение на храма е очистването от греховете, за да не бъде човека наказан и да получи опрощение. Съответно център на храмовата служба се явява принасянето на жертви, които очистват човека. Централен ден се явява денят на Изкуплението Йом Кипур – единственият ден в годината, когато Аарон може да влиза в Светая Светих. Докато Мойсей влиза в Светая Светих по всяко време, защото той отива там за Откровение, а не за Изкупление. Изкуплението в Светая Светих става веднъж в годината на Йом Кипур, а Откровението присъства там постоянно. Същността на храма на Мойсей е Откровението, а Изкуплението е само в тази степен, в която то е необходимо. Ще отбележа, че имената на тези два раздела в еврейската Библия също отразяват разликата в подходите на Мойсей и Аарон. Разделът за Аарон се нарича „Тецаве” – „задължи”, „заповядай, дай заповед”, тъй като от гледна точка на Аарон хората трябва да бъдат принудени да принасят жертви. Изкуплението се явява задължително: щом човекът е грешен, без очистване той не може да продължи напред и да стигне до Бога. А разделът посветен на Мойсей е наречен „Трума” – „принасяне” в смисъл на доброволен принос. Тоест това е доброволно дело и от гледна точка на Мойсей хората сами ще дойдат и доброволно ще дадат своите пожертвования. Духовното развитие, възможността да се чуе Божия глас, да се получи откровение – всичко това е предназначено само за този, който сам се стреми към него и това става според желанието на човека в съответствие с неговия свободен избор. Разбира се всички ние не се намираме на нивото на Мойсей, затова само Мойсей може да влиза директно в Светая Светих. Но всъщност Библията ни разказва за нивото на Мойсей, за да ни покаже, че грехът не се явява същността на човека, че първоначално човекът не е сътворен като грешник. Разбира се ако е извършил грях, той може да го поправи, но първоначално човекът е бил замислен да има пряк, директен достъп като Мойсей. По този начин храмът трябва да обедини двата аспекта – Мойсей и Аарон, храмът на Откровението и храмът на Изкуплението. Едното не може без другото, а те се допълват един друг. Ако четем внимателно Библията ще видим, че един от основните конфликти на човечеството преминаващ през цялата книга Битие е вечният конфликт между братя: Каин и Авел, Исаак и Исмаил, Яков и Исав, Йосиф и неговите братя. На Мойсей и Аарон обаче им се е отдало да решат този конфликт и решението се състои в това, че братята престават да се съревновават за първенство и вместо това се допълват един друг. Именно затова Мойсей и Аарон са толкова успешни, защото те работят не на основата на „равенството”, „еднаквостта”, а на това, че се допълват взаимно. По същият начин се допълват и храмът на Мойсей и храмът на Аарон. Съединяването на храма на Откровение и храма на Изкупление е един различен поглед към Храма в сравнение с това, което ние сме свикнали и той ни дава съвършено друга перспектива за реализацията на Храма.
Създаването на Златното теле вследствие на кризата с лидерството
Историята с направата на Златното теле е разположена в Петокнижието между „небесното описание на храма” и неговата „земна реализация”. Когато небесната идея се спуска на земята, тя задължително преминава през криза. Златното теле не бе замяна на Бога, както повечето християни мислят. То бе замяна на Мойсей. Народът поиска да му се даде някой вместо загубилия се лидер, а не вместо Бога. В някакъв смисъл хората от това поколение боготворяли Мойсей и са имали основания затова. В самото начало на историята за Изхода изпращайки Мойсей в Египет, Бог му казва: „Аарон ще ти бъде вместо уста, а ти ще бъдеш за него вместо Бога” (Изх.4:16), а така също „Поставих те като Бог на фараона и брат ти Аарон ще ти бъде пророк” (Изх.7:1). Статусът на Мойсей по отношение на Аарон, народа и фараона е статуса на Бога, а статусът на Аарон е да бъде преводач, предавателно звено на думите на Мойсей. И този свръхвисок статус на Мойсей необходим за ръководенето на народа по време на Изхода, в критична ситуация се оказал капан за тези, които го следвали. Много интересен при това е факта, че именно Аарон прави Златното теле и по-нататък ние разбираме от Библията, че именно създаването на Златното теле довело до това Аарон да не влезе в Обещаната земя. Формално Аарон бил наказан, затова че Мойсей ударил с жезъла по скалата (това се случило в края на обикалянето из пустинята - Числа 20:1-13). Но нали Мойсей удря скалата, защо тогава с него е бил наказан и Аарон? Отговорът е, че това всъщност е било наказание за Аарон, заради Златното теле, но то е било отложено. Създаването на Златното теле се случва в ситуация на отделяне на Аарон от Мойсей и това е ключовият момент в цялата история. Когато Аарон е прикрепен към Мойсей той функционира нормално явявайки се негов преводач. Но когато Аарон се откъсва от Мойсей и действа самостоятелно, той издига посредничеството на пиедестал и прави грешка.
В трите християнски конфесии (протестантство, католицизъм и православие) има множество елементи заимствани от еврейския храм. Какво виждаме например в определена степен в православието и католицизма от елементите на храма? Облеклото на свещениците, каденето с тамян, олтара, там се прощават грехове, има присъствие на хляб и вино като символ на Исус Христос – съвършената жертва и др. Но всички тези елементи са в аспекта на Аарон, а не на Мойсей. А какво виждаме от елементите на храма в евангелските деноминации? Там няма никакви свещеници със специално облекло, няма принасяне на тамян, няма курбани за здраве и изкупване на грехове. Тоест те заимстват от храма най-вече елементите свързани с Мойсей. На преден план е Божият глас (Библията), която по време на богослужението отваряме, четем, изучаваме и т.н. и това моделира храмът на Откровението. Естествено всичко това не е на 100%. Например при протестантството 90% темата е Откровение и 10% Изкупление. Тоест има молитви за прощение на грехове, хвалебни песни от тези, чийто грехове вече са простени, присъстват също две тайнства - Водното кръщение и Господната трапеза, но всичко това е само 10%, а 90% и главна част на богослужението се явява проповядването и изучаването на библейските текстове. В православната и католическата църкви също има откровение, тъй като и там се чете библейския текст (10% в православието, макар и в напевна форма и 50 % в католицизма), но по-големият останал процент са различните ритуали свързани с изкуплението на греховете, определени тайнства символизиращи различните видове принасяне на жертви, обети, обряди и т.н. (Искам да поясня, че посочените проценти естествено са само ориентировъчни).
Линията на Аарон въздейства преди всичко върху емоциите, върху въображението на присъстващите и нейната задача е емоционално да докосне човека, да му даде естетично преживяване. А в линията на Мойсей този аспект е подчертано занижен. Емоцията в богослужението се крепи преди всичко на Словото, на участието на всеки от присъстващите (пеене, молитви, свидетелства) на неговото вътрешно осъзнаване. Просто всяка конфесия е избрала за себе си това, което й е по-близко и изводът е много ясен: Това не означава, че едните са добри, а другите лоши, а това че протестантството в голяма степен представлява идеята на Мойсей, а православието и католицизмът в по-голяма степен символизират концепцията на Аарон и този извод кардинално променя ситуацията, защото Мойсей и Аарон са ни представени в Библията като взаимодопълващи се фигури. Затова радикалният извод, който трябва да направим в хода на разглеждането на този нов подход не е това кой е прав, а че едните играят функцията на Мойсей, а другите функцията на Аарон. Но какво показват тези две гледни точки? Главната функция на Мойсей е да получава откровения Свише, но в същия момент той не може да предаде това откровение на народа, защото народът не може да го разбере. Мойсей е „заекващ” (говори трудно), но това не означава, че Мойсей всъщност въобще не може да говори, а означава, че народът не е в състояние да чуе и разбере това, което Мойсей говори. Или казано по друг начин Мойсей не умее да говори така, че народът да чуе и да го разбере. И именно затова Аарон му е абсолютно необходим. Какво казва Мойсей, когато Бог го избира? „Аз не съм човек на думите” (в ориг. „дварим”). Тоест аз не умея да говоря нормално, така че да ме разберат. Какво му отговаря Бог? Нищо страшно, Аарон ще бъде твой „преводач”. Естествено Мойсей не умее да говори, не защото не знае еврейски или египетски език. Описвайки тази идея Аврам Исак Кук пояснява, че когато човек разбира най-висшите неща, понякога не може да изрази по никакъв начин това. По-долу се намира нивото, на което е възможно невербалното изразяване чрез мелодии и образи, а не с думи и това означава, че „тежкоезичието” е преодоляно, но човек, както преди се изразява трудно. И чак на още по-ниско ниво образите намират своя израз чрез думите. Мойсей се намира на високо ниво на общение с Бога, но все още има недостатъци на по-ниските нива. Свързано с езика на него му е трудно да се изрази и затова отказва да се заеме с мисията за общение с евреите. Той още казва: „Аз не съм красноречив” (букв. „не съм човек на речта”). В отговор Бог му дава помощник в лицето на Аарон, който да сведе неговите думи до обществото. Аарон му е необходим, защото Мойсей не може да изясни нещата така, че народът да го разбере и затова без Аарон той не може да функционира. Аарон се явява този „интерфейс”, който довежда Мойсей до народа. И когато Аарон работи заедно с Мойсей, всичко е наред. Мойсей получава откровение, предава на Аарон, а Аарон предава на народа. А когато се случва разрив между тях, тогава Аарон прави Златното теле. Тоест Златното теле е разбирането, което възниква в Аарон по необходимост. Защо всъщност Аарон прави Златното теле? Защото то трябва на народа и без това нещо е невъзможно. И затова Аарон не е виновен толкова, тъй като народът просто е на такова ниво. След това Мойсей слиза от планината и всичко се възстановява в тази връзка. Но в края на живота става промяна и вместо Аарон идва Елеазар и в този момент Мойсей започва директно да говори с народа и пише книгата Второзаконие („Дварим” - букв. „речта”), т.е. сега той вече станал „човек на речта”, усвоил нивото на Аарон, научил се да говори, така че околнитте да го разбират и името на книгата Второзаконие показва именно тази динамика в самия Мойсей. Тоест трябва да съществуват и двете функции. Функцията на Аарон не изчезва, защото на неговото място идва Елеазар. Но в края на живота си, когато Аарон е още жив, Мойсей започва да говори с народа, защото новото поколение вече се е издигнало на друго ниво и сега всички те могат да го разберат. И от тази концепция става съвършено ясно, че е необходимо взаимно допълване между тези две идеи за Храма, която концепция не съответства на общоприетата представа днес в християнския свят. Затова Мойсей не казва на Аарон: Ти имаш неправилни дрехи, ти кадиш тамян, занимаваш се с жертвоприношения и т.н., а обратно. Всичко, което правиш е правилно и без него не може, но всичко това трябва да бъде включено в една обща система, а не да се разглежда като отделно нещо, в което главното е изкуплението на греховете, за да може човек да влезе в рая. Този подход е неверен, защото целта не е просто оцеляването някак в този свят и попадането на човека в рая, целта е поправянето на света чрез участието на всеки един от нас и това вече е съвсем друг подход. Затова християнството днес се нуждае именно от този вид модернизация и взаимоотношения между двата подхода и само така то ще стане ефективно.
Възстановяването на връзката между Аарон и Мойсей
Ясно е, че на света са нужни и двамата, и Аарон и Мойсей и въпросът е само в това кой е водещият в двойката. Когато Мойсей приближава към себе си Аарон, всичко се развива правилно – храмът на Учението и Откровението приближават към себе си храмът на Емоциите и Изкуплението. Но ако Аарон стане водещ, то основа на религиозното чувство става емоционалното преживяване. Защото Мойсей влиза директно в Светая Светих, а Аарон може да влиза там само веднъж годишно и то след кадене, когато всичко е в дим, видимостта е намалена и съответно неговия диалог с Бога също в определена степен е замъглен. Но хората днес не могат да реализират своето религиозно чувство без да поставят в центъра на своята религиозност емоционалните и естетичните преживявания. Затова във връзка с духовното развитие на християнския свят не трябва да се опитваме да заличим тези преживявания, а трябва правилно да ги присъединим към Източника. По този начин Откровението в юдаизма се проявява по две линии: чрез масата с „присъствените хлябове” (препитанието, успешния икономически живот) и чрез Менората (светлината, мъдростта). Масата и светилникът са базовите фундаменти на делничния живот. Икономиката, просвещението и мъдростта в живота на хората и в света въобще, всичко се корени в масата и светилника като в същия момент самото откровение остава зад непрозрачната завеса. То не е видимо директно в нашия свят, но се проявява чрез двете линии: линията на просвещението и мъдростта и линията на успешния материален живот. Като християни ние имаме привилегията да се наслаждаваме на всичко това в Христа, който е нашия „жив хляб” и нашата „истинска светлина”. Благодарение на Неговото дело завесата отделяща Светая Светих от народа е разкрита и съединението на тези две линии дава на човека възможност да удържи равновесието в стремежа си към приближаването до Бога. Но пред входа в храма стои Олтар – символ на стремежа на човека да се приближи до Бога, без който олтар той не може адекватно да възприеме нито масата, нито светилника. Както отбелязах описанието на храма на Мойсей започва с думата „трума” – „доброволен принос”, а описанието на храма на Аарон започва с думата „тецаве” – „дай заповед” и в това е разликата между подходите на Мойсей и Аарон към човека. Подходът на Мойсей е основан на доверието към човека. Мойсей вярва, че ти няма да извършиш грях и сам ще направиш всичко, което е нужно за развитието на Божествените идеали в света, а за тази цел тези идеали трябва само да ти бъдат обяснени. А Аарон предполага, че за човека е свойствено да съгрешава и без подръжка и указание отвън той няма да може да се поправи и затова му дава нареждане и му „заповядва”.
Християнството днес може да стане привлекателно и успешно само ако тези два подхода са обединени, но превес получи подходът на Мойсей. Когато вярващият (и особено все още неповярвалият) дойде на църква, той трябва да бъде посрещнат от Мойсей, а не от Аарон. Той трябва да бъде хванат за ръка и доведен с любов направо в Светая Светих, в присъствието на Бога. Там при срещата си със Създателя той ще осъзнае своите грехове и какво е нужно да направи и поправи. Проблемът е, че големият процент евангелски църкви (особено в България) изпълняват най-вече функцията на Аарон и още невлязъл в дома Господен човек се оказва директно на „дръвника” (олтара) на Аарон, където биват разкостени неговия външен вид, обноски, греховен начин на живот, мисли и т.н., т.е. цялата негова личност и в този „душевно-проскубан” вид той се отправя към Светая Светих, където вече няма особено желание за никакви „откровения”. Много от вярващите са тренирани да мислят, че ако не бъдат „натупани” чрез Библията от пастора си в неделя, все едно не са били на църква и бъркат смирението с адекватното поведение необходимо при диалога баща-син. Да, Църквата днес се нуждае от служители, чийто проповеди всеки ден носят ново откровение, а не само веднъж в годината. Служители, които не повтарят едно и също цял живот, „че човекът е грешен, че Исус е умрял за неговите грехове” и т.н. макар това да е важно и вярно. Защото и това, че 2+2=4 е вярно, но се учи само в първи клас. В университета се учат други неща и е много жалко, когато виждаме тази неспособност и нежелание за развитие от много Божии служители, които са призвани да бъдат онзи дълбок извор, от който всеки ден може да се черпи прясна вода. Със съжаление трябва да признаем, че днес много от църквите са се превърнали в общности, където членовете им се замерват едни други със стихове и се набляга главно на папагалското четене на библейските текстове и тяхното запаметяване. Именно това духовно невежество е причината църковните среди да са такава благодатна почва за всякакви конспиративни теории относно края на света и тем подобни. За да стане привлекателно място за младите съвременни хора, които вече разполагат с всякаква информация, за интелектуалната част от обществото, както и да отговори на предизвикателствата на времето, Църквата се нуждае от грамотни, мислещи и интелигентни служители. Пастироначалникът освен тояга в ръката Си държи и жезъл и именно този жезъл указва пътя в живота на всеки един от нас съобразно Божията мъдрост и откровение. Иначе просто ще бъдем свидетели на народната поговорка: „Бий магаре, по-магаре”!?!
Свеждайки различията между двата подхода в таблица ясно се вижда техния акцент и необходимостта от това да съществуват като една единна духовна система.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
- Юда-Леон Ешкенази (1922–1996) Кабалист и философ, лидер на еврейското религиозно възраждане във Франции във втората половина на XX век. Концентрирал се върху обединението на сефарадското и ашкеназкото наследство, върху интеграцията на света на кабала и света на съвременната европейска философия. Той успял да обясни кабалистичните понятия и идеи на езика на съвременния човек, без да намалява и опростява първоначалния им смисъл.
- Аврам-Исак Кук (1865–1935) Известен кабалист и еврейски религиозен философ на XX век. Стремил се към съединяване наследството на Виленски Гаон с учението на хасидизма. Създател на философската школа на религиозния ционизъм и концепцията за „Продължаващо откровение”, т.е. разкриването на Божествената светлина в процеса на случващото се в хода на историята, развитието на личността, културата, изкуството, науката, обществото, общественото съзнание, държавните системи и цивилизацията като цяло.
- Пинхас Полонски – род.1958 г. Еврейски изследовател и философ, ортодоксален модернист. Автор на книгите Централни идеи на Кабала, Израел и човечеството, поредицата Библейска динамика и др.