Има ли необходимост от духовен анализ на войната като феномен?
Войната в Библията се среща нееднократно и е очевидно, че в Свещеното Писание, т.е. в думите на Бога отправени към хората, войната и нейното религиозно осмисляне заемат твърде значително място. Затова днес, когато по един или друг начин тя толкова остро засяга всички ни, съвсем логично е да отделим внимание на този въпрос. Разбира се днес благодарение на социалните мрежи всеки може да изкаже своето мнение както относно войната в Украйна, така и тази между Израел и Хамас и да изрази позицията, която мисли за правилна, макар това да не води до някакъв особено положителен резултат, освен до това, реалните „бойни действия” да се преместят във взаимоотношенията между хората и в частност за съжаление дори между християните. Други пък се чудят, явява ли се тази тема важна и необходима категория, трябва ли да отделяме време за размишления относно нейния смисъл и да влагаме в това духовни сили? Или войната е просто някакво локално неправилно нещо, несъдържащо важни елементи и да се мисли по този въпрос е напълно безполезно? Изхождайки от безусловния идеал за мир в християнските среди, много хора възприемат именно така войната: като локална „неправилност” от местно значение. Но на мен такъв подход ми изглежда твърде елементарен, защото войната е прекалено сериозно и глобално явление и да се отнасяме към нея като към „грешка”, ще бъде твърде повърхностно, дребно и несериозно. С такова отношение ние никога няма да разберем нейния феномен и няма да можем да се справим с него. Днес стана съвършено ясно, че държава пренебрегваща силата на своята армия (а и своята бдителност) ще бъде неспособна да се справи с евентуално нападение. Но силата на една армия не се състои единствено в материалната мощ, а и в разбирането значението на войната, нейния духовен смисъл и такова разбиране е необходимо на всеки народ, предвид днешните събития в Европа и Близкия Изток.
Има ли еврейският народ право върху Святата Земя?
Както отбелязах в предишните части от тази поредица, ислямът и юдаизмът се занимават не само с душата на индивида („в какво да вярва, как да спаси душата си, какви постъпки да върши в своя живот и т.н.), но и с обществото като цяло. По тази причина историята на народите, в това число и тяхното право на едни или други територии – и в исляма, и в юдаизма имат огромно значение. Днес най-сложният и конфликтен в еврейско-ислямските отношения въпрос е - отношението на исляма към евреите относно тяхното право върху Святата Земя. В християнството такъв род въпроси въобще не се разглеждат, тъй като от гледна точка на християнската култура, подобни проблеми изглеждат „прекалено земни”, нещо като „спор между селско-стопански субекти”. Но това разбира се, не е така. И за трите монотеистични религии, Святата Земя и Храмовият хълм не са просто „територия или градски хълм”. Самото понятие „святост” означава „инструмент за приближването на човека към Бога, инструмент за разпространение на Божествената светлина за света”. (Тъй като Ерусалим е духовен център и за юдаизма, и за християнството, и за исляма, борбата е, коя от тези религии да има водещо положение там.) Затова проблемът за Святата Земя и Храмовия хълм е много важен спор, непосредствено засягащ въпроса за по-нататъшното развитие на човечеството. Съгласно Корана (и в този подход той съвпада с Тората) само Господ може да дава на народите пълноценно право на една или друга земя. И в тази връзка, счита ли ислямът, че Бог е дал Святата Земя именно на еврейския народ за вечно наследство? Има както подръжници, така и противници на тази гледна точка. Ислямските подръжници за правата на евреите върху Святата Земя се основават на еднозначните твърдения на Корана, за това че Аллах е предназначил Святата Земя за наследство именно на народа на Израел. За това говорят десетки стихове, което е достатъчно много за такава съвсем нецентрална тема. При това в Корана няма нито един стих, отменящ правото на евреите върху Святата Земя или поставящ това право под съмнение, при каквито и да е условия. Освен това в Корана няма споменаване, че Святата Земя е завещана на каквато и да било друга национална или религиозна група. Всеки път, когато се споменава Святата Земя и на кого тя принадлежи, Коранът говори за еврейския народ. В съвременната епоха, практически едновременно с развитието на ционисткото движение, което усилва връзката на еврейския народ със земите на древен Израел, в мюсюлманския свят възниква и започва да се развива (и днес е много разпространен) нов подход, съгласно който еврейският народ е загубил правата си над Святата Земя. Съгласно този подход, както е казано и в Корана, земята на Израел действително е обещана на еврейския народ. Но едва ли не, по-късните евреи загубили това право, тъй като не повярвали в пророчеството на Мохамед, изпратено му от Аллах. Съгласно тази позиция, ако евреите бяха приели исляма, то те щяха да останат избран народ и биха запазили правото да живеят в Святата Земя, но тъй като те отказали да приемат исляма, с това нарушили заповедта на Бога и по тази причина загубили своя избран статус. А мюсюлманите станали избран народ заменяйки в това качество евреите. Тази концепция в исляма обаче, по-рано не е била на преден план и нейното възникване и подръжка в наши дни е свързана единствено с религиозното обоснование за война с държавата Израел. Днес предвид арабско-израелския конфликт, в ислямския свят не са много теолозите поддържащи правото на еврейския народ върху Святата Земя. Все повече са тези, които се явяват подръжници на войната против Израел и нагласят теологията си за нуждите на войната.
Законът, вярата и властта в историческа перспектива
След обзора на различните аспекти във взаимоотношенията между евреи и мюсюлмани, ще се опитаме да погледнем и да вникнем още по-дълбоко в корена на проблема, за да разберем същността на нещата. В тази връзка, има един известен афоризъм, който гласи: „Евреите спорят за закон, християните за вяра, а мюсюлманите за власт”. Разбира се като всеки такъв афоризъм, той се стреми да даде само общата картина и не отчита детайлите. Ясно е, че той говори само за класическите форми на юдаизма, християнството и исляма, като не отчита многобройните разклонения. Но на мен ми се струва, че в историческа перспектива, в него има голяма доза истина и той ще ни помогне да разберем същността на проблема във връзка с отношенията между трите аврамистки религии.
Евреите (в класическия равински юдаизъм) винаги са спорили относно закона и на базата на тези спорове е построен и Талмудът, а и цялата равинска литература. Именно проблемите за различното разбиране на закона, са били източник за разкола и конфликта в средите на юдаизма през последните две хилядолетия от еврейската история. Но спорът относно вярата (макар по този въпрос също да е имало разногласия), не са интересували особено евреите. Относно законите са били написани множество кодекси, а някакво систематично изложение, например за основите на своята вяра - юдаизмът така и не създава. Дори великият Маймонид, който се опитал да създаде „кратък списък за основите на вярата”, не срещнал разбиране от другите еврейски авторитети. Въпреки че много от тях не се съгласили с него, разногласията така и не довеждат до широка дискусия и въобще такива спорове никога не са били „привлекателни”.
За разлика от това, през цялата християнска история постоянно са вървели спорове относно вярата. Църковните събори са спорели за правилната формулировка на вярата, несъгласните с приетите решения са били предавани на анатема, католиците се разделят с православните по теологически въпроси (относно това как и откъде изхожда Святият Дух) и т.н. Тази разлика в еврейската и християнската култура се случва, не защото за евреите вярата не е важна, и не защото за християните не е важен законът, а поради това, че те имат различни представи относно спасението. От гледна точка на юдаизма, ако човек сам, доброволно съблюдава закона и живее достойно, то независимо от своята вяра, той подлежи на спасение, попада в Рая и има дял в Бъдещия Свят. Тоест за спасението, главно е правилното лично поведение и затова в юдаизма спорове са се водили преди всичко относно закона. От своя страна християните допускат, че спасението става единствено чрез вяра: т.е. ако човек има неправилна вяра, то той не може да се спаси, дори ако живее правилно. И тъй като правилната вяра се оказва абсолютно необходима за спасението, то споровете вътре в християнството са се водили преди всичко относно формулирането на правилната вяра.
Относно исляма, в него съществуват спорове преди всичко по въпросите за това, коя власт се явява религиозно правилна. Разбира се, в исляма монотеистичната вяра също е много важна и се явява първа водеща заповед. Ислямските авторитети също са разработвали система от закони и според тях също всеки човек ще бъде съден от Бога според своите лични дела. Но за спасението на света, според исляма като цяло, е нужна преди всичко правилна власт. Ясно е, че правилна в този случай се счита властта, която законите на шериата установяват. Тоест това са „закони идващи от властта” и под чиято власт хората са задължени да живеят. (За разлика от юдаизма, за който е важен преди всичко онзи закон, който отделният човек или общината по свой собствен избор, приемат.) Неслучайно един от най-важните принципи на исляма се явява създаването на халифат, който обединява в едно лице светската и духовната власт. Да провежда в живота концепциите на исляма, е задължена преди всичко всяка държава. Интересно, че в исляма съществуват мирно няколко богословско-юридически школи, но различията между тях не са довели до разкол. Имало е естествено спорове и по въпросите на вярата (например спорът през 9 в. по въпроса за природата на Корана), но и те също не довеждат до разкол. Но въпросът кой има право да стане халиф, т.е. чия власт е религиозно правилна – разделя исляма на шиите и сунити. Това е така, защото от гледна точка на класическия подход в исляма, спасението на света зависи от правилната власт. Именно по тази причина завоевателният джихад се разбира като религиозна заповед, желание светът да се спаси на основата на правилната власт. Именно по тази причина мюсюлманите винаги са позволявали на „хората с неправилна религия” (евреи и християни), да живеят в ислямския свят. Главното е, те да признават мюсюлманската власт.
Различното отношение на християнството и исляма към „пръснатите евреи” и към „евреите в държавата Израел”.
Интересно е, че когато евреите са живеели в изгнание, особено в религиозния свят на Средновековието и в началото на Новото време, техният живот в ислямските страни (в религиозен аспект) е бил много по-лесен в сравнение с този в християнските страни!? Ислямът е нямал претенции към вътрешния свят на евреите и техните общини. (Интересен исторически факт е например този, че при изгонването им от Испания, евреите биват поканени да се заселят в Османската империя и дори султанът се учудва как е възможно един управник да се лиши от най-образованите си поданици и да му ги предостави. Между другото, подобна покана евреите да дойдат в някоя страна, нерядко е било разумно съображение от страна на управителите на тези страни и това много пъти се е повтаряло в европейската история.) Докато християнството е искало да обърне евреите в своята вяра, оказвало им е натиск чрез постоянни диспути относно истинността на религията и т.н. (Разбира се, по време на дългата многовековна история, се е случвало и противоположното: да има религиозни преследвания в ислямските страни и толерантни християнски владетели, но аз говоря за ситуацията като цяло, а не отделни случаи).
Но интересно, че когато в наше време се създава държавата Израел, това положение на отсъствие на религиозен конфликт между евреите и исляма и наличието на конфликт между евреите и християните, се променя в изцяло противоположна посока! Както споменах, за християните главен се явява въпросът за вярата и възникването на държавата Израел не създава в това отношение нови проблеми. Да, тази държава противоречи на „теологията на заместването”, но в същото време тя съответства на библейските пророчества, чиято важност в очите на болшинството християни, е несравнимо по-голяма от теологията на заместването на Августин. Обратно, усещането за реализация на пророчествата става причина за модернизация на християнството и създаването на „християнския ционизъм”. Противоположно на това, за мюсюлманите създаването на държавата Израел, т.е. замяната на ислямската власт с еврейска в самия център на ислямския свят, се явява много сериозен проблем. Както вече отбелязах, конфликтът на ислямския свят с Израел не е война за територии, за тези или онези граждански права или за „правото на палестинците на своя държава”. Това е преди всичко религиозна война, защото по мнението на мюсюлманите, това е земя на исляма и еврейска власт там е недопустима. Тоест в конфликта с еврейството преместило се от диаспора в държавата Израел – християнството и исляма си разменят местата.
Святостта на отделния човек и святостта на обществото
Разликата между християнството и исляма в схемата относно спасението (т.е. чрез правилна вяра или чрез правилна власт се осъществява то), не е случайна. Тя се корени в разликата между християнството като „религия на отделния човек” и на исляма като „религия на обществото”. В християнството субект на религията се явява отделния човек, индивидуалната личност. Именно субектът, отделният човек е създаден „по образ и подобие на Бога”. Исус Христос е Богочовек – една личност (с две природи), Който е дошъл, за да спаси другите личности, а спасението на лично ниво означава „спасение на душата”, за която главното е - вярата. А това, което става наоколо, каква и на кого е властта, има единствено спомагателно значение. В частност, Християнската Църква като „еклесия”, „събрание от вярващи”, т.е. мистично обединение на всички вярващи от миналото, настоящето и бъдещето, се явява обединение на личности и инструмент за тяхното спасение, но тя не трябва да бъде субект, който взима решения. (Затова, когато католическата църква в късното Средновековие започва активно да решава на кого и как принадлежи спасението, това довежда до взрив и формирането на протестантството). Затова святостта (т.е. реализацията на божественото на земята) е съсредоточена в отделната личност. Западната култура наследява именно от християнството тази представа относно същностното първенство на индивида над обществото и оттам представата за предимството свързано с правата на човека над обществената полза.
В исляма е обратно, субект на религията се явява ислямското общество („умма”). Човекът е смъртен, а обществото вечно и затова обществото е „по-истинно и божествено”, отколкото отделния човек. „Умма” е субект, затова то трябва да взима решенията и да действа, а всяко общество се нуждае от правилна власт, защото без нея то не може да реализира своята субектност и мисия. Главният канал чрез който в света преминава божествеността – това е святостта на обществото. Оттук идва и ислямският принцип за „приемане на религиозни законодателни решения, изхождайки от благото на обществото”. (Радикалната формулировка на крайните екстремисти в исляма, която в гротескна форма проявява същността на нещата, гласи: „ако за победата на исляма е нужно да загинат милиони мюсюлмани, то победата на исляма е по-важна”). И когато правата на човека влезат в конфликт с принципа за святостта на обществото (или с други думи, „има ли човек право на свобода, или обществото заради своето благо има право да го застави?”), от гледна точка на ислямската менталност, обществото има приоритет.
От гледна точка на юдаизма, за по-нататъшното развитие на човечеството са важни два компонента: както святостта на отделната личност, така и святостта на обществото. Според юдаизма, в хода на историческото развитие на християнството и исляма е възможно, всеки да успее да предаде на другия този позитив, който се съдържа в него, за да може в света да възникне равновесие между разбирането относно святостта на отделната личност и святостта на обществото.
Особени „изключения за еврейския народ” в исляма и християнството
Християнството много векове е допускало, че няма божествено спасение, освен чрез приемане на християнската вяра и че това е валидно за всеки човек на земята. Но в последното десетилетие и то пред нашите очи, във връзка със създаването на държавата Израел и крушението на „теологията на заместването” на Августин, християните започват да търсят, къде точно са сгрешили. Днес те се задълбочават в своите собствени текстове и много от тях признават, че има едно изключение и това е - еврейският народ. Всички останали народи в света могат да се спасят единствено чрез християнската вяра, но еврейският народ има свой собствен завет с Бога и затова ще се спаси чрез него. Към такава гледна точка се придържа днес католицизмът и да кажем половината протестантски деноминации (евангелистите), т.е. примерно 2/3 от целия християнски свят. Поради това, религиозният конфликт между християнството и юдаизма (съществувал почти две хиляди години) практически е затворен. Разбира се, има още немалко християни, които се опитват да обърнат евреите в християнството, но те са маргинални по отношение на целия християнски свят като цяло. Най-многобройните християнски конфесии (такива като католицизма) днес официално заявяват, че опитите да се покръстят евреите, не само е недопустимо, но се явява и „оскърбление на Бога сключил с еврейския народ особен Завет”.
В течение на много столетия ислямът също е допускал, че спасението на света ще стане чрез ислямската власт, тъй като именно тя обезпечава правилния живот на обществото. Но в същия момент ислямските авторитети са показвали, че в Корана съществува изключение: има само един народ, на който Бог е дал особена земя и това е еврейския народ, на когото трябва да принадлежи Святата Земя. И когато ислямът признае това не само на нивото на отделните авторитети, а на нивото на широкото обществено съзнание, тогава целият конфликт между ислямските народи с Израел ще се прекрати. Поразително е, че и двете религии, които разглеждат себе си като „истинни представители на древното библейско учение” и които считат, че носят правилното божествено послание, считат, че съществува изключение за еврейския народ от цялото човечество. И когато това „изключение” в хода на историческото развитие сработи (т.е. религията осъзнае тези свои аспекти, които са били игнорирани в течение на столетия), то дори от тяхна гледна точка, еврейският народ трябва да има своя отделна вяра и своя отделна държавна власт. При това, историческият момент на заработване на това „изключение” и негов белег е именно, когато народът на Израел се връща от своето изгнание в Святата Земя, осъществявайки казаното от пророците. При това, тези пророчества са признати както в християнството, така и в исляма. Във връзка с това, аз лично бих искал да изразя сдържан оптимизъм по отношение на надеждата, че ислямската позиция в отношенията с Израел в близка перспектива, също ще се промени на позитивна. Тоест на разбирането, че войната против Израел е нарушение на заповедите на Аллах.
Връзката на юдаизма с християнството и с исляма
В рамките на сравнението на взаимоотношенията между Исмаил и Исаак с взаимоотношенията между Яков и Исав, ще разгледам въпроса: коя от двете „дъщерни религии” (ислямът или християнството) е по-близка до юдаизма? Този въпрос естествено е много сложен и съдържа няколко аспекта.
Сравнението между степента на монотеизъм на исляма и християнството
Преди всичко ще отбележа, че да се сравни степента на монотеизъм на тези две религии, е доста сложно. Според еврейската традиция, в християнството към Бога е добавен образът на Исус Христос (подобни религии се класифицират от юдаизма като „шитуф” - „компаньонство”). За евреите, в Петокнижието има особена заповед „да не се прави и прибавя на Бога никакъв образ” и затова този вид религии се считат от тях като идолопоклонство. Но за останалите народи в света „шитуфът” не е забранен и не се явява идолопоклонство. От своя страна, в исляма към Аллах също не се прибавят и присъединяват никакви образи – и в тази връзка той се явява като че ли, „по-чист” вид монотеизъм, отколкото християнството. Проблемът обаче е в това, че божествеността в исляма е толкова лишена от атрибути, че този монотеизъм лесно може да се изроди в нещо „безлично”, а смисълът на монотеизма е именно диалогът между Бога и човека, който би бил доста затруднен, ако „подобието на човека спрямо Бога” е скрито. Затова в ислямската форма на монотеизъм има доста съществена неправилност.
Възможността за религиозен диалог
По принцип с християните може да се водят религиозни диспути, а с мюсюлманите не може. Причината за това е, че християните в крайна сметка признават еврейските текстове и считат Танаха (Старият Завет) за свещена книга. Облягайки се на общ текст, на тях може нещо да им се обясни, могат да се обсъждат различни тълкувания на думите, да се анализират преводите на Танаха и т.н. А тъй като мюсюлманите считат текстовете на Танаха за лъжливи, с тях няма какво да се обсъжда. Те предварително са уверени, че евреите са изкривили думите на Бога, така че на тях не може да им се докаже нищо. По този начин юдаизмът има несравнимо по-голямо общо пространство за диалог с християнството, отколкото с мюсюлманите. И освен това, от еврейска гледна точка приемането от останалите народи на истинността и Божествеността на Танаха, е по-съществено и важно, отколкото степента на чистота на техния монотеизъм. Предвид на това, християнството е в пъти по-близко до юдаизма, отколкото исляма.
Отсъствието на братство – причина за съществуването на братоубийствените войни
Темата за отношенията между братята е една от централните, с които Библията започва. От началото до края на книгата Битие ние виждаме конфликти между различни братя: Каин и Авел, Исаак и Исмаил, Яков и Исав, Йосиф и неговите братя, като тези конфликти винаги са много тежки (като гражданска война). Една от важните причини за този конфликт е това, че братята претендират за едно общо наследство, състезават се за един и същи жребий и това особено се отнася за близнаците Исав и Яков. Заповедта „възлюби ближния, както себе си” на първо място касае именно близките братя. Мирът между братята е фундамента и основата за развитието на човечеството. Най-остро този проблем се повдига в книгата Битие в разказа за Йосиф, но истинското свое разрешение той получава по-нататък в Библията, в историята за взаимоотношенията между Мойсей и Аарон, които решават проблема с конкуренцията, успявайки да се превърнат в допълнение един на друг.
Проблемът с първородството – причина за съществуването на братоубийствените войни.
В цялата книга Битие, във всички поколения много остро стои и проблема с първородството. По идея, първородният, който пръв преодолява жизнените препятствия и предава своя опит на по-малкия, трябва да носи по-голяма отговорност, но на практика всичко се случва иначе и в историята на човечеството именно първородните стават източник на конфликта. Започвайки с историята за Каин и Авел, по-нататък виждаме постоянния конфликт между първородните и по-малките деца – конфликта между Исаак и Исмаил, Яков и Исав, Йосиф и неговите братя, замяната на Манасий с Ефрем при благословението на Яков. Във всички тези случаи, първородните не се справят с повереното им лидерство. Коренът на конфликта между братята (а и въобще между хората като братя) се явява стремежът към общото наследство. Процесът на делението винаги е разрушителен, а за родните братя той стои особено остро и води до раздори и дори войни. Проблемът с братството започва с въпроса: „Защо ти имаш повече от мен?” Братята делят общо наследство и тук възниква завист. А завистта е способна да разруши и семейството, и обществото, и дори държавата. (Завистта е парадоксален феномен. Тя е изключително вредна, но в същото време именно тя е двигател на прогреса. Човек се стреми да получи това, което другия има, защото му завижда. Това е огромна сила и единствено от нас зависи дали ще я насочим към добро или към зло.) Да се реши проблема с братството е възможно само, когато това силно чувство бъде пренасочено в конструктивно русло, отказвайки се от стремежа към равенство в полза на допълването. Не трябва да се стремим към еднаквост, не трябва да се притесняваме „защо той има, а аз не?”, а трябва да осъзнаем себе си заедно с другите като едно единно цяло и да се радваме на общите постижения. Да се разреши този конфликт може единствено, когато се научим да приемаме успехите на брата като свои собствени, да им се радваме, т.е. да се чувстваме като едно цяло с брат си. Само в случай, когато братята чувстват, че се допълват един друг, „аз те допълвам в това, което ти липсва, а ти допълваш мен”, възниква истинско братство.
В тази връзка, само чувството на духовно единство, което получаваме в Христа, е способно да обезпечи висока степен на единство в човечеството, защото мирът се постига чрез обединение в името на обща цел, а не на рационалния подход за разпределение на ресурсите. Такова сътрудничество и обединение възниква тогава, когато имаме единна обща система и престанем да воюваме един с друг, именно защото чувстваме връзка помежду си. Когато аз чувствам себе си като част от цялото, мен ме е грижа не само за личната изгода, но и за доброто, което съседът получава, тъй като ние с него сме едно. Затова например в нормална ситуация, ние не водим войни вътре в собствения си народ или семейство: усещайки единство, близост с тях, ние се радваме и когато не ние самите, а някой друг от близките ни постигне успех или получи нещо положително. Аналогично ние чувстваме като своя, болката на своите близки, болките на част от народа. Затова семейството или народът доброволно произвеждат в своята среда някакво преразпределение на ресурсите, съгласни са да „поделят успеха”, за да помогнат на по-слабия да живее успешно заедно с по-силните. Това не отменя конкуренцията, съревнованията и борбите за ресурси вътре в народа, но в същия момент се използват мирни методи, а не война. (Интересно, че всички ние обичаме себе си повече от другите хора, но въпреки това се интересуваме от тяхното мнение повече от нашето собствено. Това се дължи на парадоксалността на човешката природа – ние сме едновременно егоцентрични и насочени навън и макар естествено да даваме приоритет на нашето щастие, придаваме голяма тежест на мнението на другите.) Поддържането на мир между хората е възможно само на базата на чувството за единство. Именно този идеал донесе Христос на земята чрез думите:
„Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат всички едно, както сме и Ние. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях, за да бъдат едно, както и Ние сме едно, за да бъдат съвършени в единство.”
По тази причина, докато в човечеството липсва такова „небесно единство” и духовно усещане във всички нас като единна структура, достигането на мир с помощта на разговори за социално сътрудничество и преговори, е невъзможно. Това не означава, че самата идея за социално сътрудничество е неправилна – тя внася своя принос, с нейна помощ също може да се спечели период на спокойно и тихо време, но това ще бъде само временно примирие, а не мир. Разбира се, временното примирие също е добро и колкото то е по-дълго, толкова по-добре, но съсредоточавайки се изключително върху запазване на примирието, замитайки проблема за истинския мир под килима, ние лесно можем впоследствие да получим още по-тежка война. В днешно време човечеството е достигнало стадия, когато до мир може да ни доведе единствено истинската жива вяра в Исуса Христа – обединителят на човечеството.
Бог използва за развитието на света тези средства, които самите хора избират
За да не бъда разбран неправилно, искам да подчертая, че тези мои думи съвсем не се явяват „оправдание на войните” (както разбирането, че смъртта на хората води до смяна на поколенията, без което не би имало никакъв духовен прогрес, съвсем не се явява оправдание за смъртта). Ясно е, че войната (както и смъртта) са зло, но става дума не за оправдаване на злото, а за разбиране на неговия смисъл! Зрялото, а не инфантилно отношение към света, включва в себе си осъзнаване смисъла дори на тези явления, които не ни харесват. Обсъждайки съществуването на злото в света и разбирането на неговата необходимост, ние по никакъв начин не оправдаваме самото зло. Но отказвайки се от такова обсъждане, ще престанем да разбираме злото и няма да можем да му противодействаме ефективно или поне да намалим неговите мащаби. Този, който не иска да разбере смисъла на злото, способства за идването в света на още по-голямо зло! Може ли да се мине въобще без войни, без насилие, без убийства? Какво би било, ако Каин не бе убил Авел? Възможно е тогава историята на човечеството, да би била без войни. Но Каин извършил убийство и историята от най-древни времена се развива с помощта на войните, така че вместо да отричаме тази реалност, трябва да я разберем. Започвайки с Каин, именно хората (а не Бог!) са избрали да управляват света с помощта на войните. А за развитието на света съобразно Своите цели, Бог използва тези средства, които хората избират... Бог придвижва и развива света дори чрез злото, което се твори в него. Поради тази причина траен мир в света няма, и няма да има. Христос ненапразно каза тези странни думи на своите ученици:
„Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята, не дойдох да поставя мир, а нож. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й.”
Войната пробужда жаждата към скрития източник на живота
Когато световните процеси вървят обичайно, когато в живота няма смут и безпорядък, в такива времена висшите идеали на човека се хранят от съзерцаване движението на обичайния живот на обществото, от неговата история и учение. Тъй като в тях е смисъла на цялата открита мъдрост и вътрешното богатство на човека може да бъде основано на това достояние. Но това съвсем не е така във времена, когато има войни и светът пада в яма пълна с тъмнина, злодеяния, хаос и ужас. В такива времена обичайният свят се разклаща, нарушава се неговия порядък. И ако в такава ситуация човек получава храна за духовния си живот само от откритата страна на съкровищницата на духа, би го постигнала ужасна бедност, тя би го лишила от неговото чистосърдечие и прямота. Затова в такива периоди, за да се поддържа човека, идва време възпламенено от жажда за скрития смисъл, към вътрешно видение, възнасяне над областта на явното в живота и незасегнатото от случващия се наоколо световен смут. По време на война обичайните схеми на духовните процеси се чупят и възниква необходимост от по-високо съдържание, за да се слепят разбитите съдове на „стандартния подход към духовността”. Войната открива повърхността, недостатъчността на идеалите на ежедневието. Това е време, когато не само отделни водещи личности, но и много обикновени хора си задават непривични въпроси и започват търсене на идеали, за които по-рано не са се замисляли. Войната не ни дава възможност да си останем в нашия тесен духовен свят, тя ни принуждава към търсене. Тесногръдото мислене и живот се разрушават и поради необходимост се случва пробив. За реализирането на този необходим на света духовен пробив, непременно има нужда от разрушаване на рутината. Именно в тази дълбока и често неизказана явно потребност на света, се крие духовния източник на революциите и сътресенията, в това число и на войните. На определения стадий от развитието на обществото, човек не може повече да живее със стандартните тесногръди ценности, дори в най-добрия техен смисъл. Войната оголва факта на тяхната недостатъчност за живота. И тогава стандартната скала на духовни ценности – откритата, регулярната, системната, правилната и подредената, получава мощен импулс живот от алтернативната скала, скритата, пробиващата си път, анархичната и хаотичната. За да има мир в света, трябва този мир да настъпи първо в човешките сърца. Преди да бъдем в мир с хората около нас, трябва да сме в мир със себе си и най-вече с Бога. Само в промененото от Христос сърце може да царува мир, защото: „Той е нашият мир”.
Заключение
Без да изпадаме в излишна израеломания (каквито тенденции се наблюдават най-вече в протестантските среди напоследък), трябва да признаем, че евреите все пак в определен смисъл са „специален”, „необикновен”, „различен” и „странен” народ. Достатъчно е да споменем факта, че в историята на човечеството няма друг народ, който за 3000 години да е запазил и религията си, и езика си, и спомена за своята земя и да се е върнал в нея!? Еврейският народ не само се явява един от най-древните народи живеещи днес на земята, но се счита в целия свят като много успешен. Той се е сдобил с изключителни практически успехи (една четвърт от всички нобелови лауреати в науката за последното столетие са от еврейски произход!?) и е оказал огромно влияние върху съвременното изкуство и литература. Всички тези достижения разбира се, не могат да бъдат случайни и съгласно еврейската традиция дългосрочният и стабилен материален успех, е неотделим от духовния успех, НО... се оказва, че именно „несъответствията и разминаванията с Истината в духовен план”, са причина за техните 2023 годишни страдания. В тази връзка, напоследък често си задавам въпроса: „Как е възможно толкова духовно чувствителен и ментално развит народ, да не може да види очевидното?” Но отговорът, като че ли се крие в думите на пророк Исая, който казва:
„Защото Господ изля на вас дух на дълбок сън и затвори очите ви: пророците и помрачи първенците ви: гледачите. И всяко пророческо видение стана за вас като думите на запечатано писмо, което дават на някого, който е грамотен и казват: Я прочети това, а той казва: Не мога, защото е запечатано. Тогава дават писмото на някого, който не е грамотен и казват: Я прочети това, а той казва: Не съм грамотен. Затова Господ каза: Понеже тия люде се приближават при Мене с устата си и Ме почитат с устните си, но са отстранили сърцето си далеч от Мене, и благоволението им към Мене е по човешки поучения изучени папагалски, затова ето, ще пристъпя да направя чудно дело между тия люде. Да! чудно и странно дело и мъдростта на мъдрите им ще изчезне, и разумът на разумните ще се скрие. Ах! Тая ваша опърничавост.”
Когато размишлявам по този въпрос, стигам до извода, че наистина няма друг толкова „инат” и толкова „корав” народ като еврейския. Колко трябва да си заслепен и коравосърдечен, че да не могат да ти повлияят нито разрушаването на Ерусалим и храма (най-трагичното събитие в историята на човечеството по онова време), нито многократните гонения в Средновековна Европа, нито дори Холокостът, нито ежедневните заплахи на твоите съседи, нито постоянните обвинения за проблемите в света по твой адрес? По тази причина нито древността, нито голямото богатство, нито разпространилият се по целия свят народ, нито голямата слава на религията му са достатъчни, за да го запазят от трагедиите, които се стоварват над него, защото ехото от думите „Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни”, все още грозно отекват. По тази причина апостол Павел казва:
„Бог им даде дух на безчувствие, очи да не виждат и уши да не чуват”.
Връщането на Израел в своята земя след 2000 години изгнание е втори шанс даден им от Бога, именно защото „Бог е верен”. За разлика от Него, ние хората бързо изказваме мнения по всеки въпрос, обяснявайки кое и защо е правилно, и още по-бързо се отричаме от него. И както се казва: „Добре, че Бог не е човек”. Разбира се, спасение без Христос няма и не може да има, но нека оставим все пак правото на Бог да бъде Бог, тъй като едно е да имаш дете, друго е да имаш непослушно дете. В тази връзка, нека си отговорим на следния въпрос: Когато ние като родители наказваме децата си, те престават ли да бъдат наши деца? Когато те направят беля, ние преставаме ли да ги обичаме, отказваме ли се от тях? Не, естествено! Защо тогава приписваме тези качества на Бога, по чийто „образ и подобие” сме създадени? Защо си мислим, че следните думи на апостол Павел се отнасят само за нас:
„Ако сме неверни, Той верен остава, защото не може да се отрече от Себе Си.”
Аз съм далеч от мисълта да давам оценка, кой кога, дали и защо ще бъде спасен (нещо, което днес много християни със завидна убеденост и охота правят), тъй като по принцип не обичам да се меся в чуждите работи (в случая, между Бог и Израел). Това, което препоръчвам обаче всеки християнин да направи е, да прочете отново внимателно 11 глава от Посланието до Римляните, където във връзка с темата, апостол Павел казва следното:
„Спънаха ли се, та да паднат? Да не бъде! Но чрез тяхното отклонение дойде спасението на езичниците, за да ги възбуди към ревнивост. А, ако тяхното отклонение значи богатство за света и тяхното отпадане - богатство за езичниците, колко повече тяхното пълно възстановяване! Защото на вас, които бяхте езичници, казвам, че понеже съм апостол на езичниците, аз славя моята служба, дано по някакъв начин да възбудя към ревнивост тия, които са моя плът и да спася някои от тях. Защото, ако тяхното отхвърляне значи примирение на света, какво ще бъде приемането им, ако не оживяване от мъртвите? А ако първото от тестото е свето, то и цялото засяване е свето, и ако коренът е свет, то и клоните са свети. Но, ако някои клони са били отрязани, и ти бидейки дива маслина, си бил присаден между тях, и си станал съучастник с тях в тлъстия корен на маслината, не се хвали срещу клоните, но ако се хвалиш, знай, че ти не държиш корена, а коренът тебе. Но ще речеш: Отрязаха се клони, за да се присадя аз. Добре, поради неверие те се отрязаха, а ти поради вяра стоиш. Не високоумствувай, но бой се. Защото, ако Бог не пощади естествените клони, нито тебе ще пощади. Виж прочее, благостта и строгостта Божия: Строгост към падналите, а божествена благост към тебе, ако останеш в тая благост, иначе, и ти ще бъдеш отсечен. Така и те, ако не останат в неверие, ще се присадят, защото Бог може пак да ги присади. Понеже, ако ти си бил отсечен от маслина по естество дива и против естеството си бил присаден на питомна маслина, то колко повече ония, които са естествени клони, ще се присадят на своята маслина! Защото братя, за да не се мислите за мъдри, искам да знаете тая тайна, че частично закоравяване сполетя Израиля, само докато влезе пълното число на езичниците. И така целият Израил ще се спаси, както е писано: - "Избавител ще дойде от Сион и Той ще отвърне нечестията от Якова.”
Странно е, че днес доста от християните са загрижени повече за Израел и неговата вяра, отколкото за своята лична, а според мен, това е проблем. На друго място, говорейки за Христос и края на времето, апостол Павел казва още:
„Затова и Бог го превъзвиши, и Му подари името, което е над всяко друго име, така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.”
Тези думи ясно ни казват, че така или иначе Христос ще „царува” и ще „положи” всички врагове под нозете си, и че в крайна сметка всяко коляно ще се преклони пред Него и ще Го изповяда за Господ. Как ще се случи обаче това? За да има стойност, всичко трябва да стане доброволно, а не със сила. Както ние, така и Бог не може да „застави” някой да Му бъде приятел и да Го обича насила. Най-ценното качество на любовта е това, че тя е свободна, но аз вярвам, че тази сила, която вече веднъж (а и всекидневно днес) обърна света наопаки, ще продължи да го прави. Както казва Спърджън: „Светият Дух никога няма да позволи върху Неговото свято име да бъде хвърлен укорът, че не е бил способен да обърне света."
Смисълът на духовния живот и връзката с Бога е - човек да осъзнае своя живот като диалог с Него. Всичко, което правим е онова, което всъщност ние казваме на Бога. Всяка наша постъпка, всяко наше решение, всеки наш избор са действия, които ние заявяваме пред Бога - това са нашите думи към Него. Връзката ни с Бога не е, както си мислим предимно и само в молитва, а в нашите решения и действия (молитвата е това, което ни позволява да осъзнаем тези решения). Най-важните наши думи са нашите действия в живота, а всичко, което ни се случва е онова, което Бог ни говори. Затова трябва да живеем живота си с усещането за този диалог с Него и да се опитаме да разберем какво всъщност Той иска ние да научим. Именно това неразбиране от страна на еврейския народ е причина за страданията, които те преживяват толкова дълго време вече. Събитията в Близкия Изток, на които сме свидетели днес, са поредните думи на Бога към този народ. Всички анализатори се чудят как така Израел проспа тази терористична атака от страна на Хамас. Отговорът е много прост: След като през последните години разделението в израелското общество постоянно расте, когато всеки е против всеки, след ежедневните протести и постоянни избори, съвсем логично е от това да се възползват неговите врагове. Всичко това е в пълно потвърждение на думите на Христос:
„Всяко царство, разделено против себе си, запустява и никой град или дом, разделен против себе си няма да устои.”
Това „единство”, за което Христос говори, е необходимо за успеха във всяка сфера на живота - в семейството, в църквата, в града, в държавата, дори в една фирма. Знаем, че до голяма степен нещата свързани с единството зависят от водачите, а когато става дума особено за Израел, нещата са болезнено сложни, защото се оказва, че да бъдеш лидер на евреите, е особено тежка работа (това може да ни каже най-добре Мойсей!), тъй като както казват те: „двама евреи - три мнения”. Евреите никога не са съгласни един с друг, между тях постоянно възникват проблеми и спорове и политическата обстановка днес в страната е нагледно доказателство за това. Ако си мислим, че наличието на пет или шест партии в нашия 240 местен парламент, са причина за неразбориите в управлението на България, представете си какво е в Кнесета (еврейският парламент), където при 120 места, в момента партиите са 12!, а в 75 годишната история на съвременен Израел, нито веднъж досега една партия не е имала пълно мнозинство. Липсата на единство е основната причина за всеки общ неуспех и Израел трябва най-добре да знае това. В този смисъл е парадоксално, че името Юдея, Юда (Йехуда) означава именно - „единство”. Светът днес (а и през всичките 2000 години) обвинява еврейския народ за всички беди на човечеството. Причината е, че светът интуитивно чувства, че макар „избран”, този народ не изпълнява онова, за което е призван. Днес религиозното еврейско общество се обляга на факта, че Израел е отново в своята земя по волята на Бога, неразбирайки че им се дава втори шанс за промяна, обновление и осъзнаване на своето собствено място в човешката цивилизация. Това общество продължава да не разбира, че високото технологично развитие, огромният финансов ресурс, с който разполагат и всички останали достижения на науката и технологиите, няма да им помогнат в тяхното духовно извисяване, докато отхвърлят Онзи, за Който апостол Йоан каза:
„При своите си дойде, но своите Му, не Го приеха.”
Днешните събития в Близкия Изток са чудовищно тежки не само, за двата „братски” народа, воюващи един срещу друг вече толкова дълго време. Според мен те са още по-непоносими за Бога, Който вижда Своите деца да се избиват един друг, борейки се за наследство, първородство и т.н. На Неговата бащина трапеза има място за всички Божии деца, „защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните”. Всеки родител скърби повече именно за неуспялото си дете, за нереализиралото се дете, за детето тръгнало по неправилен път, за обърканото си в живота дете. Няма по-голяма трагедия за един родител от това, да види децата си, които вместо да си помагат, непрестанно воюват едно против друго. Затова аз мисля, че днес отново сълзи се стичат по Божието лице за онова, което се случва в Близкия Изток, защото Бог не може да направи нищо, освен да чака неговите деца да се осъзнаят. За да спре войната, всеки трябва да прекрати войната в себе си, да победи себе си, а не врага. Бог е най-прекрасният родител и като такъв Той най-добре знае как да възнагради послушното и как да превъзпита непослушното дете. Разбира се, понякога мерките са изключително сурови, но всичко е в името на доброто на детето. Мъдрият Соломон неслучайно казва:
„Наказвай сина си докато има надежда и не закоравявай сърцето си да го оставиш да загине.”
Бог никога не оставя и няма да остави децата Си. Промяната обаче зависи от това, кога те ще престанат да са толкова самонадеяни, кога ще капитулират пред Божията любов и ще Му кажат:
„Ще стана да ида при баща си и ще му река: Тате, съгреших против небето и пред тебе.”
Цялото човечество очаква този момент, за който пророк Захария казва следното:
„В оня ден ще потърся да изтребя всичките народи, които идат против Ерусалим. А на Давидовия дом и на ерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление. И те ще погледнат на Мене, Когото прободоха, и ще плачат за Него, Както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, Както скърби някой за първородния си. В оня ден ще има голямо жалеене в Ерусалим като жалеенето при Ададримон в полето Магедон.”
Този текст говори за разногласията по отношение на двата подхода в историята на еврейския народ, които в този пасаж са разкрити чрез образите на двама царе - Ахав и Йосия. Ахав - царят на Северното царство (в което водещи са били колената на синовете на Йосиф) е един сложен персонаж, за когото в никакъв случай не би могло да се каже, че е бил силен по отношение на духовните въпроси в Израел. Той не проявявал никакво уважение и интерес към Божието учение, но от друга страна бил велик воин, който защитавал еврейския народ. От библейския текст става ясно, че Ахав съвсем не бил най-праведния цар (женен за Езавел той довежда в Израел идолопоклонството, жреците и нравите на финикийците), но неговата смърт бива героична. Той е убит от сирийския цар Ададримон в Рамот Галаат, като Библията ни казва, че в това сражение Ахав стоял на колесницата си, когато в него попада стрела и макар да разбира, че умира, той продължавал да стои изправен на колесницата си, все едно нищо не се е случило, за да може армията му да победи. Другият цар е Йосия - потомъкът на Давид (царят на Юда). Той от своя страна е бил праведник и свят човек до такава степен, че не можел правилно да изгради своите отношения с езичниците, с останалите народи и това става причина за неговата гибел от ръката на фараон Нехо. От Словото Божие разбираме, че когато фараонът отивал на война против царя на Асирия и вежливо поискал разрешение да премине през царството на Юда заедно със своите войски (фараонът не смятал да воюва с евреите), цар Йосия не му позволил, отговаряйки му нещо от рода: „През моето царство езичници няма да преминат”, в резултат на което фараонът го убива...
Книгата на пророк Захария говори именно за тези две жалеения (оплаквания), които са свързани със смъртта на тези двама царе. Текстът описва великата победа, след която Ахав умира и настава голям плач за него, а вторият плач, за който четем е оплакването на Йосия. Захария обаче казва, че ще дойде ден, когато в Ерусалим ще бъде плач – по-голям от плачът, който е бил, заради смъртта на Йосия и Ахав взети заедно. Кой е този човек, когото евреите ще оплакват? Това е плача за истинския Месия - Исус Христос, Който се явява събирателен образ на тези два подхода. Защото се оказва, че за процеса на спасение са нужни и двете сили. Първата е естествената сила застъпваща се за държавата, армията, икономиката, но не и за религията. Втората е застъпващата се за духовността, но отделена от всичко светско, отричаща неговото важно духовно значение. Но за правилното развитие на процеса е нужна интеграцията между тези две сили. Тъй като еврейското царство от древността е преобраз на Месианския процес, то и бъдещият Месиански процес има два стадия: в началото трябва да се реализира подходът на Йосиф (реализацията на бъдещия Саул), а после той постепенно бива сменен от този на Юда (реализацията на Давид и след него бъдещия Соломон), а окончателно това ще се осъществи при повторното идване на истинския Месия – Господ Исус Христос. Това означава, че първият подход строи материалната структура, а вторият я изпълва с духовно съдържание. В историческа перспектива това се изразява във факта, че първият може да създаде държава, но няма да може да я удържи. (В древността династията на Саул е прекалено фокусирана върху военно-икономическите проблеми и затова не успява да се задържи и пада от власт. Тогава грижата за поддържането на държавата преминава към династията на Давид, която вижда своята задача не само в поддържане материалния живот на народа, но и в неговото духовно-религиозно възраждане.)
В тази връзка, днес нерелигиозните ционисти в Израел считат, че те са причината за създаването на държавата Израел и на тях се крепи нейното бъдеще, предвид военната мощ, с която страната разполага. От другата страна са религиозните ултра-ортодоксални евреи, които не виждат, че светът отдавна е друг и никакъв друг Месия (освен Христос) няма откъде и защо да дойде. Те очакват с надежда момента, когато в Ерусалим отново ще бъде построен храм. Да, в крайна сметка, целта за създаване на храма бе да се реализира желанието на Бога за явна среща с творението. В същността си „Бог наистина иска храм” и това е сърцевината на онова, за което ни разказва Тората, а и Новия Завет. Днес обаче това предизвиква множество въпроси: теологични, метафизични, морални, каквито искате. Такова разбиране възбужда всевъзможни проблеми и противоречи на нашето съвременно съзнание (за съвременния човек е трудно дори да си представи място, в което се извършва ежедневно и непрестанно колене на животни!?) Да, Бог е заинтересован от среща с човека и придвижването към такава среща се нарича святост. Разбира се, една от възможностите за придвижване към такава среща в пространството (до идването на Сина Божий) – това бе храмът. Само че с идването на Месия преди 2000 години, старата епоха (на Мойсей, Закона и Храма) приключи. Посочвайки Себе си, Христос ясно заяви:
„Казвам ви, че тук има повече от храма.”
„Аз ще разруша тоя ръкотворен храм и за три дни ще съградя друг неръкотворен.”
За този неръкотворен храм апостол Павел по-късно ще каже:
„Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали, защото Божият храм е свет, който храм сте вие.”
Нужда от Храм на земята вече няма, защото няма нужда от него и на небето! Описвайки небесния Ерусалим в книгата Откровение, апостол Йоан не пропуска да спомене този факт:
„И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщият и Агнето.”
Всички ние с надежда очакваме момента, за който Захария говори, свързан с думите на Бога:
„Аз ще прекарам през огън, пречиствайки ги както се чисти среброто и изпитвайки ги както се изпитва златото. Те ще призоват Моето име и Аз ще ги послушам. Ще река: Тия са Мои люде. А те ще рекат, всеки един: Господ е мой Бог.”
Още преди 2000 години Бог изпрати Послание до същите тези евреи, в което четем:
„Някой, който е престъпил Моисеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели, тогава колко по-тежко наказание мислите, ще заслужи оня, който е потъпкал Божия Син и е счел за просто нещо проляната при завета кръв, с която е осветен, и е оскърбил Духа на благодатта? Защото познаваме Този, Който е рекъл: На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние" и пак: "Господ ще съди людете Си. Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог.”
Дали случващото се днес е поредния етап от пречистването на среброто или изпитването на златото? Това не мога да Ви кажа. Онова, което със сигурност знам е, че „Колкото за Бога, Неговият път е съвършен”, и че „даровете и призванието от Бога са неотменими”.
Виждаме, че в книгата Откровение (7 гл.) се дава „отдих” при отварянето на печатите, за които се говори там, за да може да стане запечатването на Божиите избрани от Израел. Нещо подобно на това, както Бог беше запазил 7 000 души по времето на Ахав, които не бяха преклонили коляно пред Ваал (3 Царе 19 гл.) В Посланието до Римляните, апостол Павел казва, че по същия начин ще има и „остатък избран по благодат”.
„Но що му казва божественият отговор? "Оставил съм Си седем хиляди мъже, които не са преклонили коляно пред Ваала". Така и в сегашно време има остатък избран по благодат. Но, ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат, [а ако е от делата, не е вече благодат, иначе делото не е вече дело].”
Освен този остатък, в книгата Откровение се казва, че Бог ще запази още 144 000 души от Израел. Запечатването, за което става дума тук, ще бъде запечатване чрез ръката на ангелите, за което Христос спомена в Евангелието на Матей.
„Ще изпратя ангелите Си със силен тръбен глас и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища – от единия край на небето до другия.”
Тези 144 000 души (по 12 000 от всяко племе) ще бъдат от земния Израел, от семето на Авраам, които ще живеят по лицето на земята по онова време, а не от мистичния или духовния Израел. Макар че дванадесетте племена отдавна са изгубени, Бог ги знае къде са. И макар да са загубили своите родословни книги и списъци и да не могат да определят към кое племе принадлежат, Бог знае всичко и ангелите с непогрешима точност ще запечатат според племената им 12 000 от всяко племе. Избраните ще бъдат тези, които се боят от Христовото име, които ще очакват явяването на Месия, както Симеон и Анна очакваха Неговото първо идване – при Неговото рождение. Има обаче една интересна разлика между имената на първоначалните 12 племена и тези, които са споменати тук. Тук са пропуснати имената на Дан и Ефрем, а са написани имената на Йосиф и Левий. Защо е станало това? Причината се крие в книгата Второзаконие 29 глава. Там Бог казва на израелтяните, че всеки мъж или жена, семейство или племе, които въведат идоли в Израел, тяхното име ще бъде заличено от под небето и те ще бъдат отделени от племената на Израел. Именно в това се провиниха племената на Дан и Ефрем, като позволиха на Еровоам да постави златни телци за поклонение – едното в Дан, където живееше Дановото племе и другото във Ветил, където живееше Ефремовото племе. Това е причината, поради която племената на Дан и Ефрем са пропуснати в списъка в тази глава и са заместени с имената на Йосиф и Левий. Явно е, че това „запечатване на племената” (Откр. 7 гл.) има повече значение за запазването им за небето, отколкото за земно наследство и този възглед се потвърждава от факта, че по-късно (Откр.14 гл.), ние ги виждаме на планината Сион с Агнето.
Къде сме ние?
Перефразирайки въпроса от едно известно телевизионно предаване, бих искал да се запитаме: „Къде сме ние в цялата тази „галимация”? Какво трябва да е поведението на нас християните? Не да злорадстваме и даваме присъди, не да обвиняваме едните или другите, а да се поучим от техните грешки. Да се стремим да се окажем на висотата, която Бог очаква от нас, защото за разлика от известната поговорка, в този случай, когато „двама се карат”, третият не печели! Събитията в Близкия Изток за пореден път показват, че апокалиптичната и политическата роля на Ерусалим, става все по-отчаяна. Битката днес не е (и никога не е била) за Газа или Западния бряг, а за Ерусалим. Днес САЩ като най-авторитетната християнска сила и нейните евангелисти са загрижени кога в Свещения град ще настъпи краят на света и Апокалипсисът. В опитите си Техеран да наложи регионалната си хегемония, Ерусалим е кауза, която по удобен начин обединява иранските шиити и сунитските араби, скептични за амбициите на Ислямската република. И шиитската „Хизбула” в Ливан и сунитската „Хамас” в ивицата Газа, употребяват града като символ за сплотяване на антиционистките и антиамериканските сили.
Днес всяка сутрин в 4:30 ч. равинът на Западната стена и на Святите места започва деня като чете Тората. После прекосява еврейския квартал и отива на Стената, а тя никога не е затворена, защото евреите се молят там денем и нощем. По същото време, точно в 4:00 ч. всяка заран, когато равинът става от леглото, едно камъче изтопурква по прозореца на Виджах ал Нусейбех. Той отваря вратата, а 80 годишният Адед ал Джудех му подава тежък средновековен ключ. Нусейбех, пазител на Божий гроб над 30 години почуква на извисяващите се древни фасадни врати. (Фамилиите Нусейбех и Юдех отварят вратите на църквата „Възкресение Христово” поне от 1192 г., когато Саладин назначава Юдехови за „пазители на ключа”, а Нусейбехови за „пазители и вратари на църквата при Божий гроб.) Вътре в църквата, която предната вечер е затворила точно в 20:00 ч., клисарите – гърци, латини или арменци, вече са се договорили кой кога да отваря портите. Свещениците от трите господстващи църкви са прекарали нощта в ритуална молитва. В 2 ч. след полунощ доминиращата източно-православна църква започва своята литургия на гръцки. После точно щом вратите се отворят, предава щафетата на арменците за техния „бадарак”, а редът на католиците е едва към 6 ч. (Само на един копт е позволено да прекарва нощта тук, той се моли в усамотение на древен коптско-египетски.) Щом портата се отвори, етиопците в манастира, който е на покрива, буквално над църквата „Възкресение Христово” при Божий гроб и в църквата „Свети Михаил”, започват да пеят на амхарски. Службите им са толкова дълги, че се подпират на геги, струпани на камари в църквите. С настъпването на нощта се усеща благозвучно оживление, понася се шум от множество езици и песнопеене. Църквата напомня на каменна гора, в която множество птици пеят в собствени хорове. Това е Ерусалим и Нусейбех никога не знае какво ще се случи. Няма значение дали е война или мир, той е длъжен да отвори вратата. Все пак той е наясно: поне няколко пъти годишно може да избухне свещеническа разпра!? (Дори и през 21 в. обикновено тя се случва по Великден.) Гърците, които контролират по-голямата част от църквата и са най-многобройни, се бият с католиците и арменците и най-често печелят. Коптите и етиопците, въпреки общото им монофизитство, са особено озлобени, тъй като след Шестдневната война израелците дават копската църква „Свети Михаил” на етиопците, заради участието на Египет. През септември 2004 г. на празника на Светия кръст, гръцкият патриарх Ириней помолил францисканците да затворят вратите на капелата на Провидението. Те отказали, а той повел охраната и свещениците срещу тях. Намесила се и израелската полиция, но духовниците нападнали и нея. Така че почти на всеки християнски празник Нусейбех става свидетел на така наречената християнска „любов”...и за да е пълна иронията, след като Нусейбех превърта гигантския ключ и се изкачва по стълбата, за да отключи, поздравявайки всяка сутрин свещениците с думите „Мир”, те също ведро му отговарят „Мир”!?
Днес Ерусалим като град за двете „дъщерни религии” на юдаизма (за християнството така се стекли нещата от древността, за исляма това се формирало в наши дни) е много важен елемент, чрез който всички да осъзнаят важността на делото на Исус Христос в духовния живот на цялото човечество. Всичко в него говори за Божествения план на Бога и онова, което предстои да се случи с Неговия Единороден Син, именно в Ерусалим. Този град наистина бе много важен за Христос и неслучайно Той плака (аз мисля, че плаче и днес) за него, изричайки думите:
„Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте!”
Днес обаче, като самарянката и ние живеем с надеждата, която Христос ни остави:
„Иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца.”
Винаги е имало два Ерусалима – временен (преходен) и небесен (божествен), но за съжаление и двата се управляват повече с вяра и емоции, а по-малко с разум и факти. Да, историята на Ерусалим е историята на света и ще продължава да е център на света. Град, чието битие е и в небесата, и на земята. Град, който не принадлежи на никого, но във въображението на всички съществува, заради всекиго. Все пак ние, жадуващите настъпването на Христовото царство, гледаме с очакване и трепет в сърцата си към неговия първообраз, за който апостолът казва:
„А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка.”