Въведение
Времето, в което днес живеем се характеризира с много дълбоки религиозни трансформации. Във всички аврамически религии (юдаизъм, християнство и ислям) възникват и се развиват нови подходи, които съхранявайки традицията и приемствеността, дават нови отговори на предизвикателствата на съвременността. Това от своя страна води до промяна във взаимоотношенията между тези религии. В тази връзка в съвременния свят много добре например е развит юдео-християнският диалог. Той се случва не само на нивото на формалните декларации и „срещи на върха”, но и на нивото на хоризонталните връзки между вярващите, чрез развитие на взаимното разбиране, съвместните обсъждания и дейности. Но защо до момента не виждаме сериозен еврейско-ислямски диалог? Както всички добре знаем, междурелигиозният диалог не е просто нещо. Много от тези, които на думи са за такъв диалог, на практика всъщност правят само празни декларации, а не истинско обсъждане. Такива хора казват: „Не трябва да се навлиза в чуждата вяра и тя да се анализира, нека всеки да си вярва в каквото иска, вас какво ви интересува толкова?” Тези хора се срещат на официално ниво, снимат се заедно и повтарят, че те всички са за мир и против насилието като според тях, това е напълно достатъчно. Разбира се, изказванията „за мир и против насилието” са правилни, но на мен ми се струва, че тази точка отдавна е премината. Всички са съгласни с нея и рутинните срещи на високопоставените „йерархии” вече никого не интересуват, а безсъдържателните „декларации за мир” не водят нито до мир, нито да взаимно разбиране. Това, което е нужно да се случи, е действителен, дълбок междурелигиозен диалог, основа на който трябва да бъде взаимното разбиране между хората, а не протоколите от официалните срещи. За да бъде обаче диалогът ефективен, той не трябва да се стреми да потуши реално съществуващите разногласия и проблеми. Обратно, той трябва да включва сериозна, конструктивна и доброжелателна полемика, която е призвана да стимулира нови творчески подходи в намирането на взаимно разбиране.
Важно е да се отбележи, че диалогът между трите аврамически религии по никакъв начин не се свежда просто до обмяна на мнения. Той включва в себе си не само уважително отношение към позицията на другия, но и възприемане на новите проблеми и предизвикателства, процес на задълбочаване в своите собствени корени за адекватен отговор на тези проблеми. Религията (на всеки етап от своето развитие) не е просто набор от религиозни текстове, а способ за актуализация на тези текстове в реалния живот. По тази причина религиите се развиват чрез ре-актуализация, т.е. чрез това как те по нов начин поставят акцентите в своите собствени източници. Затова според мен една от задачите на междурелигиозния диалог се явява възможността, всяка религия по нов начин да прочете своите собствени текстове. В тази връзка има важна разлика между юдео-християнския и юдео-ислямския диалог. Обичайният в съвременния свят юдео-християнски диалог обсъжда обичайни „религиозни” теми, такива като вярата, спасението на душата и т.н. Но в него няма такива въпроси като принципите за организация на обществото, държавата и нейното законодателство, властта на един или друг народ в земята на днешен Израел и Палестина, докато в същото време в юдео-ислямския диалог тези неща заемат изключително важно място. Тази разлика е свързана с факта, че християнството по своята същност е религия на индивида, на личността, на отделния човек и по тази причина въпросите за властта и териториите не са съществени за него. Докато в същото време ислямът е религия на обществото, която не може да съществува без територии и организирана система на власт.
Юдаизмът, християнството и ислямът по принцип (но не по същество) са много близки по своята обща картина за света, която те рисуват на своите последователи: Един Бог, Който е сътворил света, Той активно Го управлява, говори с хората посредством „откровения” и в края на времената ще съди всички хора, присъждайки награда или наказание и т.н. Всички те като аврамически религии, считат Авраам за родоначалник на своята религия. За връзката на християнството с еврейската религия няма смисъл да споменавам, тъй като Стария Завет, който ние християните считаме за боговдъхновено Божие Слово, всъщност съставлява еврейската Библия (Танаха). Това, което е по-малко известно е, че огромна част от Корана (една четвърт от него) също представляват текстове, които са свързани с евреите или с различни библейски сюжети. Множество текстове в Корана дават най-възвишената характеристика на еврейския народ, като в тях се твърди, че Аллах е избрал еврейския народ за възприемане на истината на Единобожието, за да може този народ да занесе Божествената светлина на народите по света, изпращайки пророка Мойсей с Тората. (Между другото Мойсей се явява най-често споменаваната личност в Корана – 136 пъти!) По този начин ислямът всъщност признава първоначалната избраност на еврейския народ, а също и своя общ корен с юдаизма. (Трябва обаче веднага да кажем, че тези възвишени описания в Корана се отнасят преди всичко за древните евреи. По отношение на евреите – съвременници на Мохамед, отношението е доста по-сложно.) В Корана се споменават множество религиозни термини от Стария Завет, например: Джаннат Адн съответства на ивритското Ган Еден (Райската градина), Джаханнам е Гиената, Адът. Сакина е еврейската Шехина (Божественото присъствие), Рух ал-Кудс е Руах ха-Кодеш (Святият Дух) и др. Интересно е, че ислямът признава и еврейските пророци, а също счита за пророци и някои от библейските персонажи – такива като Адам, Енох, Ной, Авраам, Лот, Исмаил, Исаак, Яков, Йосиф, Мойсей, Аарон, Йотор, Йов, Йон, Давид и Соломон, Илия и Елисей. Освен това Коранът говори също и за Исус от Назарет (естествено не като Христос), за Йоан Кръстител и Захария (бащата на Йоан Кръстител). Но всички тези пророци (в общественото съзнание) се считат не като еврейски или християнски, а преди всичко мюсюлмански. Но въпреки тези общи неща, между исляма и юдаизма има няколко принципни пункта на несъгласие. Преди всичко те се изразяват в това, че ислямът счита еврейската Тора (Петокнижието) за „изкривена” и на много места в Корана се казва, че евреите (а и християните) „изкривяват Божието Слово”, „със своя език изкривяват Писанието”, забравили са част от Завета, който Бог им е дал и т.н. (Трябва да се отбележи, че никакви подобни проблеми няма във взаимоотношенията между юдаизма и християнството. При всички несъгласия между тези религии, и в двете страни има признаване на общ фундамент – еврейските Писания, чиято истинност и божественост, никога не е била оспорвана.)
За да вникнем и разберем в дълбочина причините за конфликта, на който сме свидетели днес в Близкия Изток обаче, както при изследването на всеки друг проблем, ще трябва да се върнем чак до неговите корени. В противен случай събитията, които наблюдаваме днес, ще ни изглеждат непонятни и объркани и в стремежа да си обясним какво и защо се случва, в повечето случаи ще стигнем до неправилни интерпретации. Това е така, защото цялата Вселена е построена на принципа на общи правила, от които се изхожда за опознаване на частното. Всичко в нея произлиза от един корен и постепенно започва да се разклонява в едно дърво на логиката, преминавайки към клоните. Тези клони се разклоняват все повече и повече и по този начин се оформя цялото дърво.
Четирите реки в Едемската градина
За да се опитаме да обясним днешните събитията, ще се наложи да се върнем доста назад във времето, чак до сътворението на първия човек и Едемската градина. В тази връзка, още в самото начало на Библията четем следните думи:
„И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки. Името на едната е Фисон. Тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато. И златото на оная земя е добро там има още бделий и ониксов камък. Името на втората река е Гион. Тя е, която обикаля цялата Хуска земя. Името на третата река е Тигър. Тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат.”
Виждаме, че според текста, градината е все още извън Едем (т.е. около Едем) и тя е различно нещо от нея! Тези четири реки, за които се споменава тук съществуват географски и днес, така че могат да се видят ясно, и те са: Нил, Тигър и Ефрат (за четвъртата река все още няма еднозначно мнение коя е, но за нея ще спомена по-късно). При първоначалното четене на Библията въобще не става ясно защо тези реки са споменати тук, т.е. защо още при сътворението на човека се споменава за Египет и Вавилон? Като че ли тази история тук изглежда не на място. След Потопа или Вавилонската кула някак е нормално тя да се споменава, но тук!? Какво всъщност означават думите, че в началото има една река, която в Едем се разклонява на четири други реки? Както знаем, реките са не само символ, но и същински извор на живот и затова около тях винаги са се създавали градове. Тоест в тях се съдържа някаква базова духовност, която е много фундаментална и показва, че тази протичаща в човечеството Божественост, идва чрез определени страни. Първата река е Египет, втората и третата са Вавилон, а четвъртата е друга отделна страна. Това означава, че на тези места се съдържа нещо изключително фундаментално и от археологията знаем, че човешката цивилизацията се е зародила действително в този район на света. Ако проследим историята на еврейския народ, ще видим, че той се създава именно от тези два компонента, т.е. в някакъв смисъл избраният Божий народ е трябвало да съедини тези реки, които излизат от Едемската градина, тъй като както се вижда от по-нататъшната история на човечеството, съединяването на тази духовност ще е много важна за света.
Раждането на еврейския народ - майката Египет и бащата Вавилон
По своя произход еврейският народ се различава от всички останали народи. В останалите народи съществува понятието „майката-родина”, в смисъл, че „страната е прародител на народа”, т.е. страната „ражда народа”. И това действително е вярно по отношение на всички останали народи, националното самосъзнание на които, се формира в хода на историята на техните страни. Често две части от един етнос попадат в различни държави и след няколко столетия стават различни народи (като българите и македонците). И обратно: ако два народа започнат да живеят в една страна и техните истории се обединят, то след няколко столетия те стават един народ (както например прабългарите и славяните на Балканския полуостров или галите, франките и провансалците във Франция). Тоест народът се формира в хода на историите на държавите и страната действително ражда народа. При еврейския народ отношенията на народа с неговата страна са съвършено различни. В еврейската традиция страната Израел не е майка на еврейския народ, а негова жена и в хода на историята „еврейският народ се жени за страната Израел”. Еврейският народ обаче се ражда на друго място – в Египет. Историята на изхода от Египет е подобна на раждането на човека. Когато Яков и неговото семейство отиват в Египет, става зачатието. По-нататък народът се увеличава и пораства – това е неговата бременност. Когато идва времето на Изхода, започват родилните болки (египетските язви) и накрая морето се разтваря, т.е. „околоплодните” води изтичат и народът се ражда. На следващият етап детето бива изпратено на училище, за да се учи – еврейският народ отива на Синай, за да получи Закона, след което идва време да се ожени за своята съпруга – земята Израел, но тъй като еврейският народ е още твърде млад и се бои от женитбата (с младите хора това често се случва) и не се решава да завоюва Ханаанската земя, той е изпратен да продължи обучението си 40 години из пустинята, докато не порастне. След това отново идва до своята земя и я завоюва, т.е. „жени се” за нея и всъщност този брак представлява създаването на еврейската държава в Ханаанската земя. Именно в аспекта на „брака на народа със страната си”, може да се разбере особената връзка, която съществува единствено при еврейския народ: Когато другите народи се преселят в други страни на друго място след пристигането си там, след известно време те забравят за предишната си „историческа родина”. Например френските канадци в Квебек не жадуват да се върнат във Франция, макар да ценят френския език и култура и подобно се случва с всеки друг народ. Тази ситуация прилича на дете, което когато порастне, напуска майка си и се разделя с нея. То съхранява връзката си с нея, кореспондира си периодично и понякога я посещава, но живее отделно и не планира да се връща. Докато еврейският народ, излизайки от своята страна, е напуснал не майка си, а жена си или по-точно, когато еврейският народ започва да се държи лошо с нея, земята го „изгонва от вкъщи”, но когато се поправи и се разкая, тя се съгласява да го приеме обратно. През това време, докато еврейският народ е в изгнание, тя не се оженва за никого другиго и почти през целия период на изгнание на евреите, Святата земя е била забравена провинция на други държави, а не самостоятелна единица. Нито един народ не успява да се установи на нея, а тези държави, които възникват в земите на Израел, са били ефимерни и кратковременни. Затова днес връщането на еврейският народ в своята страна представлява възобновяване на брака с нея, но за съжаление само на материално, а не на духовно ниво, поради отхвърлянето на Месия - Божият Син Исус Христос. Връщайки се към историята за раждането на еврейския народ споменах, че Египет е майката на еврейския народ, но кой е бил бащата тогава? Ясно е, че бащата е Вавилон. В този смисъл излизането на Авраам и неговото семейство от Вавилон представлява раждане от гледна точка на бащата – отделяне на семето. След това семейството на Яков преминава от Вавилон в Египет и тогава става зачатието. Вавилон и Египет са особени страни и затова неслучайно именно те са споменати в книгата Битие още в разказа за сътворението на света. Те са хранени от реките на Едемската градина и между тях е разделена началната духовност на човечеството. Но еврейският подход обединява духовността на Египет и духовността на Вавилон, за да се роди народ, който да може да занесе Божествената светлина до всички народи по света. Затова Авраам излиза от Вавилон и се спуска в Египет, след което излиза от Египет, и това всъщност е интеграцията между Вавилон и Египет на лично ниво. На следващият етап, Яков отива във Вавилон, там се жени, създава семейство и заедно с него напуска Вавилон и отива в Египет – това е връзка вече не на индивидуално ниво, а на семейно ниво. Следващата стъпка вече се явява Изходът от Египет и раждането на национално ниво. Тъй като еврейският народ се ражда от Египет, той в нещо е родствен с него. Египет е много велика цивилизация в древността, най-развитата в духовно, научно и техническо отношение. Неслучайно еврейският народ възниква именно там, защото той не може да се роди в слаба или периферна страна. Това, че евреите е трябвало да бъдат роднини на Египет, че еврейският народ трябва да се роди благодарение на Египет, е чувствал още Авраам и неслучайно идвайки в Ханаанската земя, той се отправя към Египет. Затова също впоследствие той е мислел, че продължител на неговите дела ще стане именно Исмаил - сина на египтянката Агар, та му се налага да преживее тежка лична криза, за да осъзнае, че продължител на неговата мисия ще бъде Исаак. И така, от всичко казано дотук ясно се вижда следното: 1/ Еврейският народ се ражда именно от контакта между Вавилон и Египет. 2/ Израел се намира точно по средата между тези две страни и по някакъв начин ги съединява. С какво се характезират духовно Вавилон и Египет? Египет се е покланял на слънцето и затова египетският календар (който и ние като част от гръко-римския свят наследяваме) е слънчев, вавилонският календар е лунен, а еврейският съответно е съвместен – лунно-слънчев. Слънчев означава открит за света, т.е. в него е ясно какво трябва да се преобразува, докато Луната е символ на сумрака, на нощта, на тайнственото, на скритото. Затова и полумесецът в повечето мюсюлмански страни се явява техен символ, техните народни приказки обикновено са свързани с нощта – 1001 нощ, Аладин, Али Баба, Шехерезада и т.н. Така че еврейският народ е трябвало да съедини реките излизащи от Едемската градина, тъй като съединяването на тази духовност е много важна за света.
Четейки книгата Изход, ние откриваме, че всъщност първият народ, на който Бог предлага Откровение за Себе Си, това не са евреите, а египтяните. Това може би изглежда доста неочаквано за повечето християни, но Библията говори за това директно като казва, че: египетските язви са били нужни, за да може „египтяните да познаят, че Аз Съм Господ”. Откровението за евреите като народ става едва на планината Синай при получаването на Божиите повеления чрез Мойсей, а десетте язви за египтяните се случват по-рано. Древният Египет (чрез Гърция и Римската империя) се явява първоначалния източник на цялата западна цивилизация и затова ние приемаме техния слънчев календар, тъй като откровението за Египет е откровение адресирано към цялото човечество. В египетската култура се съдържа необичайно силно божествено начало, тъй като тази духовност излиза от Райската градина и от нея Египет черпи своята духовност, но я ползва неправилно, тъй като тя е потисната от преклонението пред природата. В Библията Египет е наречен „дом на робство”, защото превръща хората в роби на природата (а така също превърнал и евреите в роби) и затова той е трябвало да бъде разрушен. Разрушаването на Египет се състои в разрушаване на египетската самоувереност, в разрушаване на опората в природата, на нейната цикличност и детерминизъм. При това разрушение обаче, от тази основа се освобождава божествената искра на египетската цивилизация, част от която евреите е трябвало да вземат със себе си. И Египет и Вавилон не успяват да преживеят така нареченото „осово време”, тъй като именно Израел се явява тяхното съединение.
Паралелно с появата на философията в Гърция, в другите велики култури се формират „концептуалните религии”: зороастризма в Персия, будизма в Индия, конфуцианството и даосизма в Китай, а в еврейската история завършва епохата на Танаха и прекратяването на пророчествата. Всички тези явления свидетелстващи за измененията в парадигмата на мисленето на човечеството, произтичат в по-голяма или по-малка степен едновременно (в 6-5 в. пр. Христа). Естествено е, че такива кардинални промени ставащи навсякъде, е невъзможно да бъдат обяснени с влиянието на една култура върху друга. В средата на 20 век особеността на този период бива забелязана от немския културолог Карл Ясперс, който въвежда за неговото описание понятието „осово време”. Той определя рамките на това време достатъчно широко (от 8 до 2 век пр. Христа), но самата „ос”, т.е. средата на този период и преломният момент в историята на цивилизацията, се отнасят именно към 6 век пр. Христа. Затова както споменах, две от най-великите цивилизации „преди осовото време” (асиро-вавилонската и египетската) не успяват да преживеят тези толкова радикални промени в духовния климат на човечеството и се разпадат. Но в останалите цивилизации става прелом и се появяват съвременните форми на религиозно-културно мислене. Така че еврейският народ не възниква от самото начало. Защо Бог след потопа разселва човечеството по целия свят, а след Вавилонската кула дори и общият им език изчезва? Еврейският народ се появява на по-късен етап, именно когато е нужно да стане това духовно обединение между различните цивилизации и техните духовни разбирания за Бога – на Египет, на Индия, на Китай, на Европа и т.н. Тоест, както един човек не може да опознае целия свят и затова е нужно човешкото многообразие, така и само един народ, една култура, една цивилизация, не могат да опознаят цялата Божественост. И се оказва, че това многообразие е заложено, не когато народите се разделят след Потопа, а още в момента, в който светът се е сътворявал. Още в началото е било ясно, че тази духовност не може да остане единна, а е нужно многообразие, защото без него човечеството не би могло да се развива нормално. Затова в бъдеще именно Изходът залагат вектора на развитието и идеята за прогреса на цялото светоусещане на Западната цивилизация.
Времето на идолопоклонниците е циклично: раждане, съзряване, стареене, умиране, ново раждане – всички те вървят в кръг, в който нищо не се променя. Еврейското (а и християнското) време е вектор, който възниква, когато пред целия свят се поставя цел към, която трябва да се достигне. Това еврейско време се създава чрез Изхода от Египет: Изходът определя, че творението има цел, че времето не е циклично, че то има посока. В този смисъл Изходът от Египет променя не само историята на евреите, но и цялото светоусещане на човечеството чрез неговите две дъщерни религии (християнството и исляма), които наследяват от юдаизма вектора на времето, усещането за целта и смисъла на историята.
Относно четвъртата река, за която Библията споменава в книгата Битие, съществуват два различни подхода: Първият е, че това са двата Нила – син и бял. Там е казано, че тази река обикаляла цялата земя Куш (т.е. това, което днес се нарича Етиопия) и всъщност от Египет извира синия Нил, но има още един Нил, който извира от юг и там горе те се съединяват. Но това обяснение е малко странно, тъй като самата египетска цивилизация се е зародила там, където Нил вече е бил съединен. Ако за Вавилон е ясно, че там реките са две, за Египет това е някак странно. Втората версия е, че четвъртата река, за която говори книгата Битие - е реката Инд (тази, на която е кръстена и Индия), което означава, че в Индия също се е запазила някаква духовност, която обаче все още не е интегрирана с човечеството. Египет и Вавилон биват интегрирани чрез Израел, докато Индия все още не е. Интересен факт е, че всички страни, до които е достигнал монотеистичният подход под формата на власт и управление, всички те постепенно са преминавали към монотеизма, а в Индия нито мюсюлмани, нито християни, нито евреи успяват да обърнат тази страна към своята религия. В Индия все още е много силна тази базисна духовност, която видимо все още не е интегрирана с останалото човечество. Интересно, че дори в Китай християнството се разпространява много бързо и то въпреки забраните и гоненията. Защо? Защото в тези религии (конфуцианството, даосизма), които доминират там, има силна духовна опозиция. В Китай властите забраняват да се разпространяват Библии, защото се страхуват и инстинктивно чувстват, че това ще промени страната им. А в Индия не се наблюдава подобно нещо, там можеш да разпространяваш, колкото си искаш, каквото си искаш, това нищо няма да промени, засега...
Просторът на Яфет и Шатърът на Сим
В Библията се казва, че „Ной роди трима сина – Сим, Хам и Яфет” и тези трима сина се явяват прародители на трите разклонения на следпотопното човечество: яфети (европеидната раса), семити (монголоидната раса) и хамити (негроидната раса). Пресечната точка на тези три раси се намира в Източното Средиземноморие, по-точно в земите обещани на еврейския народ (това е един от аспектите, поради които евреите считат, че Израел се намира в центъра на света). По този начин отношенията между тези три раси определят хода на развитие на цялото човечество. Когато Ной след потопа благословя своите синове, той им казва:
„Благословен Господ Симовия Бог! И Бог да разшири земите на Яфет и да се засели Яфет в шатрите на Сим”. (В оригинала се казва: „Да даде Бог простор на Яфет”).
Думата „яфт” използвана в израза „да даде простор”, тук е непосредствено свързана с името „Яфет”, т.е. именно тя изразява неговата същност и означава „красота”, „простор” и въобще - външното, видимото, материално-фиксираната култура. Затова Яфет (европейците) умеят да завземат пространство, създават материално видими „културни обекти”, произведения на изкуството (особено визуалното), науката и технологиите. Неговият свят е светът на естетиката. А главната реализация на потенциала на Сим се явява шатъра, което символизира - взаимоотношенията между хората, етиката. Постиженията на Сим се изразяват не в създаването на културни обекти, а в начина на живот и те не са обективирани (т.е. не се явяват „простор”), а обратно - те са неотделими от самите техни носители. По тази причина, главните еврейски постижения лежат не в областта на живописта, изкуството или архитектурата, а в развитието на етиката, морала, религиозните принципи в диалога на човека с Бога и всичко това е изразено чрез понятието „шатър”. Освен това в думите „и да се засели в шатрите на Сим” се съдържат два прочита и те могат да бъдат отнесени както към Бога, така и към Яфет. Че един вид Господ обитава в шатрите на Сим, но че и Яфет е поканен там. Ще отбележа, че казвайки „Симовия Бог”, тук Библията използва четирибуквеното име „Господ” (ЯХВЕ), а това име е проявление на Бога в категорията на „Завета”, за разлика от Яфет, чийто взаимоотношения с Бога, Библията описва в категорията „Елохим”, което е Всевишният Бог проявяващ се в естествеността, в природата, в красотата, в хармонията на околния свят. Най-яркият представител на Яфет е неговият четвърти син - Яван (Яван се счита за прадядо на гърците и под това име Гърция се споменава в книгите на пророците Данаил, Йоил и Захария), а най-яркият потомък на Сим е Израел. Конфликтът между Гърция и Израел е конфликт между Яфет и Сим, между „естествеността” и „завета”. Ако за Яфет, Бог и религиозното чувство се откриват във възприемането на явленията на външния свят, то Богът на Сим се проявява преди всичко в личната връзка с човека, в Откровението, в отговорността както на отделния човек, така и на народа като цяло по отношение на мисията, която му е била заръчана. Яфет е поканен „да обитава в шатъра на Сим” и това обещание трябва да се разбира като двустранен процес. Първо Яфет внася в шатъра на Сим простор и красота, укрепява го и го украсява. По този начин естетиката трябва да поддържа етиката и затова Сим трябва да се научи да възприема и акцентира върху цивилизационните достижения на Яфет и да не ги отбягва. Едновременно с това Яфет възприема от Сим, от неговия шатър етичните параметри, религиозните и морални принципи. Категорията на красотата и простора на Яфет ще могат да се реализират правилно, само когато тя е структурирана в шатъра на Сим. По този начин съгласно благословението, синовете на Ной са били длъжни да живеят в симбиоза, така че Яфет да признава първенството на Сим в областта на морала и религията, а Сим да цени Яфет за неговата красота и усвояването на пространството. Класическа грешка на двете страни се явява желанието за обособяване: Яфет започва да пренебрегва етиката на Сим, заявявайки че просто „красотата ще спаси света” и тогава неговата красота започва да се използва за зло. Точно по същия начин греши и Сим, ако не цени достатъчно Яфет и обръща гръб на неговите достижения в областта на красотата, естетиката, простора, казвайки: „Аз си седя в своя шатър, общувам с Бога и простор не ми е нужен”. Затова Божествени се явяват и етиката, и естетиката, и пълноценността на живота основана на синтеза помежду им.
Виждаме, че след Потопа и историята за Вавилонската кула, човечеството се състои не вече от отделни хора, а от народи. Отделен човек не може да поправи човечеството, това може да направи единствено народ и затова по-нататък от човека-Авраам „се произвежда” еврейския народ и това е първата необходима крачка към поправянето на човечеството. Именно затова историите за Потопа и Вавилонската кула се явяват в Библията предисловие към избраността на Авраам. Те показват, че човечеството не може да устои, ако в него няма особена група, която да помага на хората в установяването на диалога с Бога.