Както споменах в първата част на разглежданата тема, книгата Изход ни дава две различни гледни точки относно храма. В частта от Изход (25:1–27:19) действа само Мойсей, а Аарон въобще не се споменава, а в частта от Изход (27:20–30:10) обратно, действащото лице е Аарон, а Мойсей не се споменава нито веднъж. По такъв начин тези два пасажа ни дават гледната точка за храма от страна на Мойсей и от страна на Аарон. В храма на Мойсей човек влиза в светилището без посредници и съприкосновението със святостта става без никакви прегради. Там няма свещеници, защото човекът идващ в храма е достатъчно чист, за да може да се докосне директно до святостта. Отляво стои Менората (светлината на мъдростта), отдясно е Масата с присъствените хлябове (материалния успех) и между тях се намира директния вход към Светая Светих, т.е. нищо не прегражда пътя на човека напред. В Светая Светих се намира Ковчегът на завета, в него стоят скрижалите, над ковчега са херувимите и от пространството между тях излиза гласът на Бога. Тоест същността на храма на Мойсей се явява Откровението (на базата на духовните и материални достижения) и именно, заради това всъщност човек идва в храма: за да чуе гласа на Бога, да вникне в смисъла на света и неговото устройство, да разбере какво Бог иска от човека. А сам по себе си човекът е чист като неговата цел е да се приближи до Бога и да получи Откровение. Подходът на Аарон обаче е друг: Човекът идващ в храма вижда там свещеници. По своята същност човекът е склонен към грях, затова му е забранено да влиза директно, тъй като не е достатъчно чист и праведен. Свещениците не го допускат, а те самите принасят неговата жертва пред Бога. Вместо дошлия в храма човек със святостта съприкосновение имат те, и за да направят впечатление, те въздействат на въображението на хората, тъй като са облечени по специален начин. В храма на Аарон огромна роля играе естетичното въздействие и именно облеклото на свещениците формира у хората определена представа за „въображаема святост”. (Тъй като именно лъжливото въображение води човека към грях, има необходимост от противопоставянето му чрез „въображаема святост”). В храма на Аарон е поставен кадилен олтар, който макар да се явява храмов съд не е описан в храма на Мойсей! Кадилният олтар се намира в центъра на Светилището и не позволява да се влезе директно в Светая Светих. Помещението на храма се изпълва с облак от дим, така че този облак скрива Бога и Неговото Откровение. Но защо тогава човек идва в храма на Аарон, щом не може да стигне директно до Откровението? Той идва със съвсем друга цел: да получи опрощение на греховете си, от които самостоятелно не може да се очисти, тъй като в своята основа той е грешен и за тази цел свещениците му помагат да се очисти, т.е. спомагат за изкуплението на неговите грехове. Тържествените дрехи на свещениците подробно описани в Изход 28:4-43 трябва да оказват на идващите в храма емоционално въздействие, за да могат те по-лесно да се поправят. Тъй като човек не може да се поправи само с рационални обяснения, на него му е нужен и емоционален порив. Четирите обикновени дрехи на свещениците е трябвало да помогнат на човека да се избави от четирите тежки гряха свойствени на грубата примитивна част от природата на човека: убийство, грубост, насилие и прелюбодейство. Тези грехове са свойствени на всеки човек и затова всички свещеници са носили тези четири дрехи. Четирите допълнителни дрехи, които обличал само първосвещеникът помагали хората да се избавят от греховете от по-фин характер, които са привични за елита: злоезичие, неправеден съд, високомерие, склонност към идолопоклонство. Цялото облекло на свещениците се явява помощ за човека в поправянето на греха и именно в това се състои целта на храма на Аарон. По този начин става ясно, че Мойсей и Аарон се отнасят към човека по диаметрално противоположен начин. От гледна точка на Аарон човек е преди всичко грешен и затова главното предназначение на храма е очистването от греховете, за да не бъде човекът наказан, а да получи опрощение. Съответно център на храмовата служба се явява принасянето на жертви, чрез които човекът бива очистен и получава опрощение. Централен ден се явява денят на Изкуплението (Йом Кипур) – единственият ден в годината, когато Аарон може да влиза в Светая Светих. От друга страна виждаме, че Мойсей влиза в Пресвятото място по всяко време, защото той отива там за Откровение, а не за Изкупление. Изкуплението в Светая Светих става веднъж в годината, а Откровението присъства там постоянно. Тоест същността на храма на Мойсей е Откровението, а Изкуплението е само в тази степен, в която то е необходимо. Интересно е, че от библейския текст виждаме, че по въпросите на организацията на богослужението в храма Бог се обръща единствено към Мойсей. Това подчертава, че Храмът на Изкуплението (Аарон) е подчинен на храма на Откровението (Мойсей).
Имената на тези два раздела в еврейската Библия отразяват именно разликата в подходите на Мойсей и Аарон. Разделът за Аарон се нарича „Тецаве” – „задължи”, „заповядай, дай заповед”, тъй като от гледна точка на Аарон хората трябва да бъдат принудени да принасят жертви. Изкуплението се явява задължително: щом човекът е грешен, без очистване той не може да продължи напред и да стигне до Бога. А разделът посветен на Мойсей е наречен „Трума” – „принасяне” (в смисъл на доброволен принос). Тоест това е доброволно дело и от гледна точка на Мойсей хората сами ще дойдат и доброволно ще дадат своите пожертвования. Духовното развитие, възможността да се чуе Божия глас и да се получи Откровение – всичко това е предназначено само за този, който сам се стреми към него и това става според желанието на човека в съответствие с неговия свободен избор. Разбира се не всички се намират на нивото на Мойсей, затова само Мойсей е могъл да влиза директно в Светая Светих. Всъщност Библията ни разказва за подхода на Мойсей с цел да ни покаже, че грехът не се явява същността на човека, че първоначално човекът не е сътворен като грешник. Разбира се ако е извършил грях, той може да го поправи, но първоначално човекът е бил замислен да има пряк, директен достъп като Мойсей (по подобие на Адам в Едемската градина). По този начин храмът е трябвало да обедини двата аспекта: на Мойсей и на Аарон - Храмът на Откровението и Храмът на Изкуплението. Едното не може без другото, тъй като те се допълват. Ако четем внимателно Библията ще видим, че един от основните конфликти на човечеството преминаващ през цялата книга Битие е вечният конфликт между братя: Каин и Авел, Исаак и Исмаил, Яков и Исав, Йосиф и неговите братя. На Мойсей и Аарон обаче им се отдава да решат този конфликт и решението се състои в това, че братята престават да се съревновават за първенство и вместо това се допълват един друг. Именно затова Мойсей и Аарон са толкова успешни, защото те работят не на основата на „равенството”, „еднаквостта”, а на това, че се допълват взаимно. По същият начин се допълват и храмът на Мойсей и храмът на Аарон. Съединяването на храма на Откровението и храма на Изкуплението е един различен поглед по отношение на храма в сравнение с това, което ние като християни сме свикнали да виждаме и той ни дава съвършено друга перспектива за неговата реализация.
Двата аспекта на Храма в по-нататъшната история на Израел
Храмът като „храм на Изкуплението” е съществувал пълноценно в течение на много столетия. Докато аспектът на „храма на Откровението” се проявява в по-нататъшната еврейска история (след Мойсей) само частично – първосвещеникът понякога чувал глас от Светая Светих, а ролята на Откровение играели Урим и Тумим на дрехата му, много важна реализация на този аспект виждаме в периода на царете на Израел. Както е известно в еврейската история е имало трима велики царе управляващи обединеното царство, когато всички племена били заедно – Саул, Давид и Соломон. Тези трима царе са изключително важни не само като исторически фигури от миналото, но и като модели на еврейското развитие в света, защото тяхното отношение към храма е съвършено различно. Саул не се интересувал от храма въобще, Давид искал да построи храм, но не могъл и единствено Соломон успял да направи това. Това различно отношение към храма е било свързано с различните „държавно-национални нагласи” на тези трима царе, на техните възгледи относно това в какво се състои целта на държавата и смисъла на нейното съществуване. От гледна точка на Саул целта на държавата била спасението от външната угроза, еврейската независимост и безопасност и на това ниво храмът не е нужен. От гледна точка на Давид целта била националното и религиозно възраждане. Това е по-високо ниво и затова Давид успява да пренесе ковчега в Ерусалим и да подготви място за храма, но не успява да го построи, тъй като на стадия на национално-религиозното възраждане храмът също още не е нужен. Но Соломон имал третия подход относно смисъла на съществуването на държавата: основната идея на неговото царство била разпространението на монотеизма сред човечеството. За да чуят вестта за Единия Бог, при Соломон идвали царе от други страни, а за тази цел бил нужен храм. По този начин, когато еврейската държава идва до нивото на Соломон, до нивото на разпространение на монотеистичната идея, храмът изпълнява функцията на Откровение (храмът на Мойсей). От библейският текст става ясно, че когато еврейският народ идва в Обещаната земя, той не може веднага да пристъпи към строителството на храма. В началото трябва да се назначи цар (да се построи държава), после да се воюва с Амалик и едва след това да се заеме със строителството на храма. Едва когато войните свършат, когато проблема с безопасността е решен и задача на живота стане разпространението на Божественото учение сред човечеството, тогава на това ниво може да бъде създаден храма. В такъв храм, който се строи, заради разпространението на Божествения глас, а не само за изкупление на греховете се реализира, както аспекта на Мойсей, така и аспекта на Аарон. Само, когато Храмът на Откровението се съедини с Храма на Изкуплението, неговото възстановяване става възможно.
Връзката между юдаизма и християнството, както между Мойсей и Аарон
Както вече отбелязах, за Мойсей главното в храма е Откровението, а за Аарон – Изкуплението на греховете. От гледна точка на Мойсей човек в основата си е чист, затова той се стреми да се приближи към Бога. Съгласно подхода на Аарон човек по своята същност е грешник и преди всичко се нуждае от очистване на греховете (за да не попадне в ада) и именно този подход към човека е залегнал в основата на християнството. В различните християнски конфесии, традиции и богослужения има множество елементи взаимствани от еврейския храм: облеклото на свещениците, каденето с тамян, олтара и възпоменаването на жертвата (Агнецът Божий), при която хлябът и виното символизират тялото и кръвта на Господа Исуса Христа. Интересно е обаче, че всички тези елементи са предимно в аспекта на Аарон, а не на Мойсей. От друга страна след разрушаването на първия (и особено втория) храм, синагогата взаимства от него предимно елементите свързани с Мойсей: Ковчега, в който стои свитъка на Тората (в процеса на службата той се вади и чете) и така се моделира храма на Откровението. В синаготата няма свещеници в специални дрехи, олтар или кадене. От своя страна в християнската религия (най-вече в православието и католицизма) е застъпена линията на Аарон, която въздейства преди всичко на емоциите, на въображението на присъстващите като нейната задача е да порази емоционално човека и да му даде естетично преживяване. В линията на Мойсей и службата в синагогата този аспект подчертано липсва, тъй като в нея няма специални дрехи и свещенници. Емоцията на службата се крепи преди всичко на словото, на участието на всеки от присъстващите в самостоятелното четене на молитвата, в нейното вътрешно осъзнаване и т.н. Дори пеенето, което в християнството се явява необходима част от църковната служба, в еврейското богослужение се използва единствено епизодично по желание на присъстващите на една или друга синагога. Надявам се всички разбират, че това различие не е случайно, и че в късната античност евреи и християни едва ли са се договорили помежду си, кой от тях какво да наследи от елементите на храма... Просто всяка религиозна система е избрала за себе си това, което й е по-близко. Връзката между юдаизма и християнството, както между храма на Мойсей и храма на Аарон е извънредно съществена. Мойсей получава Учението непосредствено от Бога, но според текста той не е „човек на думите” в смисъл, че не може да занесе това учение до масите и се оказва, че юдаизмът (поради отхвърлянето на Исус Христос като Месия) е неспособен да занесе Божествената светлина до цялото човечество. Причината за това е, че след боговъплащението на Божия Единороден Син и особено след разрушаването на втория храм (когато приключва епохата на Закона), духовната атмосфера в света и планът за спасението на човека се променят кардинално. От своя страна Аарон няма самостоятелен достъп до Божественото Откровение, но затова пък умее да говори, така че масите (цялото човечество) да го разберат. В тази връзка макар християнството да няма изходен достъп до Синайското Откровение и да го заимства от евреите (цялото християнско учение, не само Стария Завет, но и Новия Завет е създаден от юдеи, при това не само етнически евреи, но и от „юдеи по религия”), то както Аарон умее да облече това Откровение във форма достъпна за широките маси и успява да разнесе Божественото Откровение „по цялата земя” благодарение действието на Святия Дух и Христовата мъдрост и благодат. За разлика от сложния юдаизъм християнството говори с хората на разбираем за тях език и се отказва от тази функция (да бъде просто преводач, интерфейс), чрез която учението за Единия Бог да бъде възприето от човечеството. Християнството изявява на света истинския път към Бога чрез раждането, служението, жертвата, смъртта, възкресението и възнесението на нашия Господ Исус Христос.
Възстановяването на връзката между Аарон и Мойсей
Ясно е, че на света са нужни и двамата - Аарон и Мойсей и въпросът е само в това кой е водещият в двойката. Когато Мойсей приближава към себе си Аарон, всичко се развива правилно – храмът на Учението и Откровението приближават към себе си храмът на Емоциите и Изкуплението. Ако обаче Аарон стане водещ, то основа на религиозното чувство става емоционалното преживяване. Това е така, защото Мойсей влиза директно в Светая Светих, а Аарон може да влиза там само веднъж годишно и то след кадене, когато всичко е в дим. И тъй като видимостта е намалена, съответно и неговия диалог с Бога също в определена степен е замъглен. Но хората днес не могат да реализират своето религиозно чувство без да поставят в центъра на своята религиозност емоционалните и естетични преживявания. Затова във връзка с духовното развитие на християнския свят не трябва да се опитваме да заличим тези преживявания, а трябва правилно да ги присъединим към Източника. Това, което виждаме от историята е, че Аарон се присъединява към Мойсей, т.е. християнството се стреми да възстанови своята връзка с юдаизма и в същността си този процес върви много видимо през последните петстотин години. В частност негови крайъгълни камъни се явяват протестантството, превода на Библията на европейските езици и масовото изучаване на Писанията, концепцията за „еврейската истина”, християнският ционизъм, съвременната революция в теологията на Западното християнство и неговия преход от „теологията на замяната” към „теологията на допълнението”, което става под влияние на Холокоста и създаването на държавата Израел.
Както споменах по-горе Откровението в старозаветния храм се проявява по две линии: чрез Масата с „присъствените хлябове” (препитанието, успешния икономически живот) и чрез Менората (светлината, мъдростта, присъствието на Святият Дух). Масата и светилникът са базовите фундаменти на делничния живот. Икономиката, просвещението и мъдростта в живота на хората и в света въобще, всичко се корени в масата и светилника, като в същия момент самото откровение остава зад непрозрачната завеса. То не е видимо директно в нашия свят, но се проявява чрез двете линии: линията на просвещението, на мъдростта и линията на успешния материален живот. Като християни обаче ние имаме привилегията да се наслаждаваме на всичко това в Христа, който е нашия „жив хляб” и нашата „истинска светлина”. Думите на Исус: „Аз Съм Хлябът на Живота” и „Аз съм Светлината на света” отекват вече две хиляди години и благодарение на Неговото дело завесата отделяща Светая Светих от народа е разкрита и съединението на тези две линии дава възможност на човека да удържи равновесието в стремежа към приближаването си до Бога. Както отбелязах описанието на храма на Мойсей започва с думата „трума” – „доброволен принос”, а описанието на храма на Аарон започва с думата „тецаве” – „дай заповед” и в това е разликата между подходите на Мойсей и Аарон към човека. Подходът на Мойсей е основан на доверието към човека. Мойсей вярва, че ти няма да извършиш грях и сам ще направиш всичко, което е нужно за развитието на Божествените идеали в света, а за тази цел тези идеали трябва само да ти бъдат обяснени. А Аарон предполага, че за човека е свойствено да съгрешава и без подръжка и указание отвън, той няма да може да се поправи и затова му дава нареждане като му „заповядва”.
Трите християнски конфесии в светлината на двата подхода
Както вече отбелязах в трите християнски конфесии (православие, католицизъм и протестантство) има множество елементи заимствани от еврейския храм. Какво виждаме например в православието и католицизма (до някаква степен) от елементите на храма? Облеклото на свещениците, каденето с тамян, олтара, наличието на светилници, т.е. атмосферата спомага човек да осъзнае своята грешна природа и съответно нуждата от опрощение, така че всички тези елементи са в аспекта на Аарон. Какво виждаме от елементите на храма в протестантството? Там няма свещеници със специално облекло, няма кадене с тамян, липсват светилници, свещи, икони, статуи и олтар, нуждата от изкупление и прощение на греховете не се забелязва още при първото влизане в храма (тази идея започва да се изяснява постепенно в процеса на проповядването), тоест протестантството заимства от храма най-вече елементите свързани с Мойсей. На преден план е Божият глас, Библията („Sola Scriptura”), която по време на богослужението се отваря, чете, изучава и по този начин се моделира храма на Откровението. Естествено на практика нещата не са така едностранчиви и черно-бели, както ги описвам (и няма как да бъдат), тъй като става въпрос за духовни преживявания, които не могат да бъдат вкарани в рационални рамки, но все пак се надявам, че читателите схващат моята основна мисъл. При протестантството основния подход е Откровението, а спомагателния е Изкуплението. Там има молитви за прощение на грехове, хвалебни песни, присъстват също две тайнства - Водното кръщение и Господната трапеза (Евхаристията), но всичко това е малка (но не и второстепенна!) част. Главната част на богослужението се явява проповядването и изучаването на библейските текстове. Ясно е, че в православната и католическата традиции също има Откровение, тъй като и там се отделя време за четене на библейския текст, но общо взето по-големият процент представляват различните ритуали с акцент към изкуплението на греховете, определените тайнства символизиращи различните видове обряди и други основани на традицията практики, в които главни действащи лица са свещениците, което ясно моделира Храма на Изкуплението. В тези традиции онова, което в протестантството е изразено чисто вербално, при тях се онагледява визуално като се „изиграва” (в добрия смисъл на думата). Това е така, защото линията на Аарон въздейства преди всичко върху емоциите, върху въображението на присъстващите и тяхната задача е емоционално да докосне човека, да му даде естетично преживяване, а в линията на Мойсей този аспект е подчертано занижен. При него емоцията в богослужението се крепи преди всичко на Словото, на участието на всеки от присъстващите (пеене, молитви, свидетелства), на неговото вътрешно осъзнаване. Естествено това не означава, че едните са по-добри от другите! Просто всяка конфесия интуитивно е избрала за себе си това, което й е по-близко. Но идеята, че протестантството в по-голяма степен представлява идеята на Мойсей, а православието и католицизмът символизират предимно концепцията на Аарон кардинално променя ситуацията, защото Мойсей и Аарон са ни представени в Библията като взаимнодопълващи се фигури. Затова радикалният извод, който трябва да направим в хода на разглеждането на тази концепция, не е това кой е по-по-прав, по-духовен (и не дай Боже „по-свят”), а че просто едните играят функцията на Мойсей, а другите функцията на Аарон. От този подход става съвършено ясно, че е необходимо взаимно допълване между тези две идеи за храма, която концепция за съжаление не съответства на общоприетата представа в християнския свят. Това, което Мойсей казва на Аарон не е: Ти имаш неправилни дрехи, ти кадиш тамян, занимаваш се с жертвоприношения и т.н., а обратно: Всичко, което правиш е правилно и без него не може, но то трябва да бъде включено в една обща система, а не да се разглежда като отделно нещо, в което главното е изкуплението на греховете с цел човекът „да влезе в рая”. Този подход е непълноценен, защото целта е не само духовното „изцеление” на човека и оцеляването му в този свят, т.е. да „изживее” някак дните си с надеждата за по-доброто бъдеще, което го очаква. „Изцелението” на отделния човек е само първата стъпка, а крайната цел е поправянето (изцелението) на света чрез живота и участието на всеки един от нас, а това вече е съвсем друг подход.
Смисълът на Църквата Христова
Нека обаче си отговорим на въпроса: какъв е всъщност смисълът на Църквата Христова? Това преди всичко е да бъде „болница”, където душите и телата на страдащите и наранени от греха човешки същества да бъдат изцерени чрез Христовата Божествена сила и благодат, след което да бъдат облечени, нахранени и възстановени („извънболничната” функция на Църквата), и когато се изправят на краката си да открият истинския смисъл на живота. Общо взето това е функцията на Църквата и трите конфесии нямат различия по този въпрос. Различията са свързани с „вида терапия”, „методите на лечение” и подхода към „болния”. Както добре знаем, преди да назначи лечение всеки истински добър „медицински специалист” обръща внимание на особеностите свързани с „пациента” относно неговата възраст, социално положение, семейна среда, възпитание, образование и куп други неща, които на пръв поглед нямат много общо с пряката работа на лекаря, но са изключително важни и от тях до голяма степен зависи ефективния оздравителен процес. (Един взима хапчето, което му се предписва с безрезервна вяра без да задава излишни въпроси, друг иска да знае какво съдържа течността в спринцовката, правилна ли е дозата, няма ли това лекарство по-добър аналог и т.н.) Съвсем естествено е всеки лекар да практикува и препоръчва своя метод на лечение, тъй като обратното би било алогично. Това обаче не означава, че то се явява единственото правилно лечение и съвсем не прави един или друг „метод” универсален, и именно затова съществуват толкова вида терапии, методи, подходи към болния и т.н. Бог не е „матричар”, т.е. не ни е създал по калъп и ние не сме се появили в света като „тухли единички” излезли от някоя матрица. Както добре знаем на света е нямало, няма и няма да има две еднакви човешки същества, тъй като Творецът на всичко „видимо и невидимо” обича разнообразието и в това се състои красотата на цялото творение. Представете си, че всички хора бяхме еднакви (като клонирани), как щеше да изглежда света? Не само безкрайно скучен и сив, а в някаква степен дори и плашещ! За нас като Негов образ и подобие скуката също е нещо тягостно и затова всеки човек обича разнообразната храна, дрехи, общуване, места за посещение и т.н. Това е така, защото клишетата, рамките и еднообразието убиват личността, неговия творчески порив и стремеж за усъвършенстване и развитие. Като наш баща Бог ни познава до степен, в която за нас е невъзможно дори да си представим. Той познава нашите помисли, чувства, темперамент, намерения, знае думите преди още „да са на езика ни” и т.н. Именно поради тази причина Бог общува с всеки от нас по специфичен начин, който е безкрайно различен от начина, по който общува с останалите няколко милиарда човека на земното кълбо. Това се отнася в пълна степен и по отношение на нашия духовен живот и вярваме или не, в своите представи (волно или неволно) всеки от нас „рисува” Бога по свой образ и подобие!?, които представи зависят от спецификите на нашия характер, манталитет, темперамент, образование, възпитание, семейна среда, географско положение, народопсихология, етнически особености, исторически наслагвания и т.н. Тази разлика ни е демонстрирана много ясно в Новия Завет като е показано, че Бог стига до човека според нивото, на което се намира, според степента и спецификата на неговата вяра. Един човек (жената с кръвотечението) вярва, че може директно да получи изцерение без някой (дори това да е самия Исус!?) да се моли за нея. Друг човек (стотникът) вярва, че слугата му може да бъде изцерен чрез молитва (макар и само с една дума) без да се налага Христос да идва в дома му, да се моли за него, да полага ръце и т.н. Той вярва, че само една заповед е достатъчна, за да се случи чудото, защото самият той принадлежи към система, която се основава на заповеди и даже споделя това с Исус. Трети (началникът на синагогата) вярва, че изцерението ще се случи ако Исус дойде в дома му и затова казва: „Моля Ти се да дойдеш и положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее”. Интересно е, че Христос не му каза: Няма нужда да идвам, достатъчно е да кажа само една дума (което наистина щеше да е достатъчно). Защо? Защото всеки има своя индивидуална вяра и специфичен начин на общуване с Бога и Той се съобразява с това. Това е така, защото за разлика от Стария Завет, когато всичко в храма става по строго определен „протокол”, в Новия Завет Божията благодат е дадена без мяра и всичко зависи от степента и мащаба на нашата вяра. Различният начин на общуване виждаме и във връзка с призоваването на апостолите. За ап. Андрей се казва, че е бил ученик на Йоан Кръстител и след като неговия учител казва на него и на още един ученик (най-вероятно Йоан): „Ето Божият Агнец”, те стават, отиват при Исус и го питат „Къде живееш?” Тоест интересуват се все пак кой е Той, къде живее и т.н., а не тръгват съвсем сляпо след Него. Андрей намира Петър, казва му, че са намерили Месия, завежда го и Исус му казва, че вече няма да се казва Симон, а Кифа и Петър без да пита ама как така, защо и т.н., става и тръгва. (Има хора, които първо действат после мислят и Петър ни е разкрит в евангелията именно в такава светлина на човек, който е „първичен” и често първо действа, а после мисли). На следващия ден Исус намира Филип и му казва: „Дойди след Мене” и това е достатъчно за Филип да тръгне веднага след Исус. Тоест виждаме, че едни бяха насочени към Бога от своя духовен учител, други бяха заведени от своите близки, а трети Христос сам ги срещна. След това Библията ни казва, че Филип намира Натанаил, казва му, че са намерили „Онзи, за когото писа Мойсей”, но Натанаил не е от хората, които толкова бързо се доверяват и изразява съмнения. Филип го кани да дойде и да види, след което при срещата си с Исус Натанаил разбира, че това наистина е Божия Син. (Някои хора се нуждаят от пояснение, макар и кратко). За Матей се казва, че Исус го среща, докато е на работа (събира данъците) и му казва: „Върви след Мене”. Матей явно е толкова шокиран, че някакъв религиозен учител въобще му обръща внимание (тъй като е бил мразен, поради това че работи за римската власт), става и тръгва без да пита, ама къде, защо и т.н. Тома пък е от хората, които не можеш да убедиш само с думи, те имат нужда от „по-живо” свидетелство. (Има хора, които по природа са по-недоверчиви и се нуждаят от реално свидетелство). Животът ни показва, че добрият учител преподава материала по различен, адекватен и съобразен със спецификите на учениците си начин. Едни изразни средства се използват, когато се преподава на малки деца, които нямат голям запас от думи, които не могат да се концентрират за по-дълго време, а съвсем друг е начина на поднасяне на материала на хора, които имат солидна основа, които са фокусирани върху това, което изучават, желаят да се развиват и т.н. Въобще добрият педагог знае как да заинтригува аудиторията, така че да събуди интерес към учебния процес. Сигурно се питате защо Ви разказвам всички тези неща? Защото според мен те имат пряка връзка със спецификата на всяка една от трите християнски деноминации и това е всъщност причината за тяхното съществуване. Това според мен са три начина, чрез които Бог достига човечеството и обхваща всички социални слоеве, обществени прослойки, душевна менталност, национални традиции, религиозни предразсъдъци, натрупани исторически болки и т.н.
Причините за различията и неизбежното разделение на традициите
Когато изследваме църковната история на пръв поглед изглежда, че причината за разкола, както между православната и католическата църква през 11 в., така и появата на протестантството излязло от средите на католицизма през 16 в. е конкретния исторически момент и поведението на водещите по това време личности. Това обаче няма как да е „истинската” причина и ще е изключително наивно да мислим, че двама или трима души (пък било те императори или папи) могат да повлияят до такава степен, че то да промени изцяло духовната „физиономия” на Църквата и да окаже такова глобално влияние върху църковната история. Да, Църквата е „Христовото тяло”, но не трябва да забравяме, че все пак Христос е главата на това тяло! и нищо не става без Неговото знание, позволение и промисъл, така че може би „грешката е вярна”... Тези събития само материализират образувалите се далеч преди това наслагвания на изток и на запад, които са предопределени от специфичните особености на всяко от обществата в историческия контекст на епохата. Тези особености засягат всички сфери на обществото, включително и Църквата (защото тя е част от обществото) и именно затова тези две общества не могат да намерят съгласие нито в политиката, нито в културата, нито в начина мислене по отношение на духовността. Историческите събития от онова време оказват влияние върху начина на интерпретация на библейските текстове, което от своя страна води до различия в ритуалите, богослужебните практики, идеята за спасението и много други библейски постулати. Повечето християни мислят, че проблемът между източната и западната църкви е главно политически и причината за конфликта е антагонизмът между императорите на Византия и папите в Рим, но той също има своите предпоставки. Когато църквата се ражда целият Рим е една обединена империя, в която начело е един владетел. От края на третия век обаче започват политическите различия, поради разделението, което император Константин извършва и тези събития повлияват пряко на Църквата. Това води до промяна на нейната роля, както на изток, така и на запад, поради различната съдба на тези части, тъй като западната част на империята пада под натиска на вътрешни конфликти и варварски набези и Църквата там е в основата на формирането на обществата. От своя страна християнството става част от културата и самосъзнанието на населението на Византийската империя, но не замества тази култура изцяло. В културно отношение основна пречка за неизбежното разделяне на Църквата се явява разграничението на езиците - това, че на изток основният език е гръцки, а на запад – латински. Поради тази причина основните богословски авторитети на Източната църква са отците от епохата на вселенските събори, като Григорий Богослов, Василий Велики, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и др. На Запад най-четеният християнски автор е Блажени Августин, тъй като неговата богословска система е много по-лесна за разбиране (дори от варварите обърнати към християнството), отколкото изтънчените аргументи на гръцките отци. Освен това в западните и източните райони на империята християнството се развива по различен начин, тъй като е под мощното влияние на две културни традиции – елинска и римска. „Елинският свят” възприема християнското учение като определена философия, отваряща пътя към единството на човека с Бога. Това обяснява изобилието от богословски трудове на отците на Източната църква, насочени към осмисляне на това единство и постигането на „обожение”. Това до голяма степен се дължи на гръцката философия (Платон и Аристотел), докато на запад предпочитат Сенека и Цицерон. Тъй като една от най-специфичните черти на „римския свят” се явява „правото”, съвсем естествено е това да повлияе и на църковното общество и затова църквата методично започва да се изгражда като своеобразна социална и правна институция. Неслучайно по-късно концепцията за изкуплението се формира именно по примера на римското право, което основава отношенията между Бог и човек върху категориите вина, изкупление и заслуга. (Затова в западния свят като водеща се оформя концепцията за „вината”, а на изток това е „срама”, което личи ясно в притчата за Блудния син). Когато споменавам всички тези нюанси като причина за породилите се в догматиката различия, по този начин не игнорирам факта, че в крайна сметка причина за разделението стават баналната борба за власт и личните претенции на лидерите на двете страни, но те са второстепенен фактор, тъй като и самите личности са част от цялостната система и техните действия са следствие от натрупаните предпоставки. Разликата между православието и католицизма се крие не само в подхода на тези две църкви към някои от догмите на християнството, но и в самата история на развитие. Поради това западната изповед е много по-твърда и фанатична в сравнение с източната. Тя е по-динамична, но в същото време агресивна, за разлика от „спокойната“ ортодоксалност. Докато едните наблягат на самовглъбението и богосъзерцанието, другите строят помпозни храмове, пътища, инфраструктура и т.н. Разбира се, разликата между католицизма и православието е много голяма и дълбока тема, но що се отнася до отношението на Църквата към обикновения човек, нейните традиции и основна концепция в общи линии могат да се разберат. Тъй като съм човек, който обича да чете и еврейски равини, и източни отци, и западно богословие, както и протестантски автори, много лесно мога да усетя различната „духовна атмосфера” във всяка от традициите. Като представител на славянски народ съвсем естествено най-близки са ми източните богослови (напр. Бердяев) и с тях се чувствам наистина „у дома”, но в западното богословие също има нюанси, които намирам за изключително полезни. От друга страна са ми безкрайно интересни и протестантските автори, които като представители на най-младата традиция разширяват кръгозора ми по отношение на богопознанието, тъй като стъпват на основата на двете по-стари традиции и ги допълват чрез своя практичен подход основан на последните научни открития в медицината, психологията, обществените науки, съвременните човешки взаимоотношения и т.н.
Нуждата от трите традиции, поради промяната на духа на времето
Ранното християнство е мистично, поради историческата си близост с първоапостолите, с преките свидетели на Христовото дело, и именно поради това православното богословие се основава на опита да съзерцаваш Бога. В православната църква, както показват светите отци вярата е Бог, Който открива Себе Си на човека и това е фундамента, върху който стои всичко останало. В ранните векове, когато се е избистрял символа на вярата и християнството е трябвало ясно да идентифицира себе си сред останалите монотеистични религии, когато са се оформяли основните догмати (Троицата, Божествения произход на Христос и т.н.) е било невъзможно това да стане без помощ Свише, без Божествено откровение и именно тук духовните преживявания и мистичната опитност на ранните отци основани на богосъзерцанието, на самовглъбението са безценни. Тъй като подобни мистични практики (по подобие например на „изстъплението” характерно за Ранната Църква) се явяват най-висшата форма на духовност и връзка с Бога, съвсем естествено те не са „за всеки”. Няма как 2000 години всички в Църквата да имат опитностите на апостол Павел, Василий Велики, Йоан Златоуст, Атанасий Велики и др., тъй като ние сме родени в друго време, живеем в друг исторически контекст, предизвикателствата пред нашата духовност са други и задачите, които стоят пред нас като Църква Христова днес са други. Да, апостол Петър много правилно забеляза на планината на преображението, че най-добре е „да сме тука”, че ще е чудесно да си направим по една скиния и да не се занимаваме с този грешен свят (това е Петровия манастир), само че не това беше идеята на Бога и в Своята молитва Исус много ясно изрази това с думите: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш”. Няма по-блажено нещо от това да пребъдваш в присъствието на Бога, далеч от суетата на всичко земно, само че ако то не е в полза на останалите търсещи Бога души, то е безполезно, защото като „едно тяло” ние всички сме свързани в Христа. Разбира се отшелничеството е имало своето важно място и е изиграло своята роля в развитието на християнската вяра и без него е било невъзможно да се мине, но днес обществото е друго. (Освен това не на всеки е даден този „дар” да съзерцава Бога, да пребъдва в Неговото присъствие, да бъде дори мисионер днес в прекия смисъл на думата). Само Бог е същият „вчера, днеска и вовеки” и в Него няма „изменение или сянка от промяна”. Всичко останало е в постоянно развитие, светът и историята вървят само напред и никога не се връщат назад (и не е нужно), тъй като Бог присъства и в историческите процеси. Тъй като всяка епоха носи своята специфична духовност, човечеството се нуждае и от „специфично” богословие, което да отговаря на духа на времето и на душевните потребности на човека. Именно по тази причина западното богословие започва постепенно да се разграничава (естествено напълно неосъзнато) от източно-православното и освен да бъде предимно „терапевтично”, то придобива по-интелектуален и емоционален характер. Да, западното богословие се различава значително от опита да съзерцаваш Бога и се основава на рационалното мислене, докато православието е „исихастко” по своя характер, но в това няма нищо лошо, странно и необяснимо, защото схоластиката (религиозната философия) се опира на разума, но само доколкото той изхожда от вярата. Отправната точка на теолога е аксиомата, че Бог съществува и от нея той се опитва да обясни битието, докато философът се обляга на сетивните неща, на онова, което ни заобикаля в този сътворен свят и чрез тях прониква в сферата на богопознанието дотам, докъдето му позволява логиката на човешкото мислене. Независимо от различията между тези два познавателни подхода, те по необходимост се намират в хармония помежду си, защото не е възможно да има конфликт между сътворения от Бога човешки разум и вярата, която е богооткровение. Всяка крайност обаче води до изкривяване и затова всеки от подходите е правилен до момента, в който не изключи другите от уравнението. Въобще залитането в една или друга посока и абсолютизирането на коя да е идея води до счупването на всяка система. (Бог е създал свят, който е изграден на основата на хармония и равновесие: виждаме, че прекалено сладко, прекалено солено, прекалено горещо, прекалено студено и т.н., всяка крайност е смъртоносна!) Макар на пръв поглед да изглежда, че съществува конфликт между вярата и разума, такова твърдение е невярно, не защото аз го казвам, а защото това ни е показано ясно в Божието Слово, на което всички ние „яростно” се облягаме, когато искаме да защитим една или друга своя теза. (Най-интересното е, че всеки от нас успява да донесе от „сто реки вода”, независимо че всъщност реката е една!? и да даде обяснение за своите твърдения). И тъй като по-надежден източник от думите на Самия Исус аз не познавам, ще цитирам едни Негови думи, които са фундаментални по отношение на темата, която засягам. Ако днес Му зададем въпроса: „Какво да правим, за да наследим вечен живот?”, Той най-вероятно ще ни отговори следното:
„Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум.”
Тук Христос ясно отделя всяка от частите на човешката личност. Защо? Защото всяка от тях играе ключова роля по отношение на богопознанието. Сърцата на всички хора не са еднакви (поносимост на болка, способност да се обича, „мекота” и възможност за моделирането на това сърце), нашите душевни качества не са еднакви, силата ни също е различна, а най-накрая четем, че трябва да възлюбим Бога освен с всичко друго и с нашия... ум! (Между другото евреите в древността, тъй като не са били запознати с устройството на човешкия мозък, са считали, че сърцето е източник на разума на човека. Именно затова в Стария Завет на много места четем изрази като „помислите на сърцето”) Това, което искам да кажа е, че Бог като Творец знае как да ни докосне, така че да възпроизведе нужната промяна в нашия живот. Някой бива докоснат от една дума, друг открива Бога чрез дадена постъпка, трети има нужда от повече време, логически доводи и анализ. Затова най-голямата самоизмама на света е да мислиш, че притежаваш цялото богооткровение, че притежаваш „ексклузивни права” върху истината, и че всички трябва да станат „като теб”!? Това е нанесло най-голяма вреда на Църквата в нейната история и продължава за съжаление да й вреди. Трябва да помним, че Църквата е не само организация, а преди всичко общност от личности, които са на различна възраст, от различен пол, от различен етнос, с различен манталитет, народопсихология и куп други особености, които я правят безкрайно многоразлична и трудна за вкарване в шаблон. Бог като съвършен Творец никога не работи по шаблон и всяка негова картина е различна. Истина е, че за католицизма най-характерното при възприемането на Откровението на Христовото Слово е, че му придава „светска” ориентация, но това е неизбежно, а дори и необходимо, тъй като благата вест трябва да достигне и Новия свят, далечните земи и народи и в тази връзка Божествените истини трябва да бъдат споделени на разбираем за „варварите” език. За тях изтънчената духовност на Йоан Златоуст и другите ранни отци на вярата ще е напълно неадекватна, защото тяхната душевност и възглед за света са коренно различни. (Няма човек на света, който да не обича музика, тъй като сама по себе си тя е Божествено творение, но както добре знаем, далеч не всички в света слушат Вивалди и Моцарт... Защо? Защото всеки възприема музиката по различен начин, защото тя му въздейства различно). „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум” означава да направиш цялото си естество участник в процеса на богопознанието. Нито една част не трябва да отсъства независимо, че при всеки човек една е водеща, а друга има спомагателна функция. Едната част не изключва другата, а само я допълва и това е рецептата за постигане на истинско богооткровение. В тази връзка бях изненадан, когато четейки „Точно изложение на православната вяра“ видях, че паралелно с основните елементи на вярата Йоан Дамаскин се занимава и със знания от геологията, астрономията, математиката, психологията и други научни територии на онази епоха. Той споменава много правилно дори такива неща като зодиите, защото Библията е пълна с астрономия (не астрология). Затова много правилно най-новото православно богословие е насочено срещу едностранчивия интелектуализъм, но не е против обръщането към интелекта като такъв. То просто се стреми да се върне към начина на мислене на светите отци, чиято насоченост към опита и към познаваемото в опита е толкова безспорна, колкото е безспорно и тяхното високо интелектуално равнище, както и стремежът им да опишат опита на християнската вяра. От друга страна научните открития, знания и постижения от 14 и 15 в. също оказват колосално влияние на теологията, тъй като са свързани с изследване „мистериите” на природата. Но между науката и теологията не би трябвало да има конфликт, тъй като връзката им е функционална и взаимнодопълваща се. Неслучайно новите мисловни конструкции на запад стават причина за появата на Реформацията и протестантството се оказва напълно необходима част от Божия план за достигането на Христовата истина до цялото човечество. Тъй като процента на грамотните хора тогава постоянно се увеличава, напълно естествено нараства и нуждата всеки да може да чете Библията на майчиния си език, което съвпадайки (естествено съвсем неслучайно) с изобретяването на печатната машина, води до бързото разпространение и „ограмотяване” на масовия европеец. Днес в 21 в. е изключително важно Библията да бъде превеждана и проповядвана на съвременен български език, иначе ще говорим на младото поколение на езика на някакви „изчезнали народи и култури” и ще изглеждаме напълно неадекватно. (По подобие на сина ми, който четейки „Под игото” през 5 минути ме питаше какво означава една или друга дума, и както се досещате тя не му стана любимата книга...) За съжаление конфликтът между религията и науката е взел доста жертви, но Божият замисъл се състои в „съзвучието” между тях, тъй като науката и религията се занимават с различни области, но влияят една на друга чрез интелектуалната атмосфера на обществото. Затова и католическата, и православната, и протестантската църкви оказват силно влияние, както върху формирането на цивилизационните модели на съвременните държави, така и върху отношението на представителите на тези нации към живота, неговите цели, морал и други аспекти на тяхното съществуване. Нещо повече, това се отразява и сега, когато в света нараства броят на хората, които не принадлежат към никакви изповедания, а самата Църква губи позицията си в регулирането на различни аспекти на човешкия живот. Средностатистическият посетител на храма рядко се замисля, защо например е католик. За него това често е почит към традицията, формалност, навик. В тази връзка целта на моите размишления е да покажа как тези два подхода (на Мойсей и Аарон) присъстват във всяка една традиция, как са преплетени, коя доминира и защо, а не да давам оценки или да „остроумнича” излишно. Всеки човек е свободен да избере онази форма на служение и поклонение, която му е най-близка. За да има обаче християнството още по-голяма тежест и да допринесе за преобразяването на света, всяка от трите конфесии трябва да преглътне своето его и да разбере, че не притежава монопол върху цялата истина, защото Божията благодат е безкрайно многоразлична и не може да бъде вкарана в рамки независимо, че ни се иска. Както добре знаем, всяка от традициите има своите „слабости” и това се дължи на първо място на факта, че всяка местна църква като духовен феномен има „бого-човешки” характер, а всяко нещо, в което има човешко участие е несъвършено. На второ място причината за „несъвършенствата” на трите християнски деноминации се крие в тяхната „възраст”. Конфесиите с хилядолетна история, традиции и богословие носят своите „старчески” заболявания (гледат с известна доза високомерие, пренебрежение и превъзходство) без да забелязват, че светът отдавна е друг. Да, Бог е Същият, но хората са други, проблемите им са други, предизвикателствата пред днешното общество са други, питанията, търсенията, мечтите и ценностите на времето са други. От друга страна по-младата традиция страда от своите „детски” болести: да мислиш, че всичко започва от теб, да гледаш с насмешка на „старомодния” начин на обличане, общуване, служение, поклонение, хваление и въобще живот, да не се стремиш да избягваш грешките свързани с неопитността на младостта и т.н. Като най-млада традиция протестантството е длъжно да се отнася с нужното уважение към тези две хилядолетни традиции, които са положили основите на християнството, оформили са символа на вярата и са успели да съхранят християнските ценности в едни изключително трудни времена. В света обаче не съществува нещо, което да няма смисъл, цел и посока и щом всяка от тези традиции съществува, значи Бог е преценил, че светът има нужда от нея, Бог има нужда от нея и всяка деноминация има своя „ред” в Божието лозе. Проблемът е, че вместо всеки да „копае” в своя ред, често се бутаме в реда на другия и го удряме с мотиката... Христос много ясно обясни, че щом в даден храм са събрани „двама или трима” в Неговото име, Той е там. Какво ще каже на всяка една от тях, когато се яви, това вече е друг въпрос...
Християнството може да стане привлекателно и успешно само ако тези два подхода са обединени, но превес получи подходът на Мойсей като този принцип важи с пълна сила и в рамките на самото протестантство. За съжаление трябва да кажа, че като най-млада традиция то все още се лута между тези два подхода. Аз лично съм привърженик на тезата, че когато вярващият (и особено все още неповярвалият) дойде на църква, той трябва да бъде посрещнат от Мойсей, а не от Аарон! Той трябва да бъде хванат за ръка и доведен с любов направо в Светая Светих, в присъствието на Бога. Там при срещата си със Създателя той ще осъзнае своите грехове и ще разбере какво е нужно да направи и поправи. Проблемът е, че големият процент (тук говоря за евангелските църкви в България, тъй като върху тях имам най-вече поглед) изпълняват предимно функцията на Аарон и още невлязъл в дома Господен човек се оказва директно на олтара („дръвника”) на Аарон, където биват разкостени неговия външен вид, обноски, греховен начин на живот, мисли и т.н., т.е. цялата негова личност и в този „душевно-проскубан” вид той се отправя към Светая Светих, където вече няма особено желание за никакви „откровения”. Много от вярващите са тренирани да мислят, че ако не бъдат „натупани” чрез Библията от пастора си в неделя, все едно не са били на църква и бъркат смирението с адекватното поведение необходимо при диалога баща-син. Евангелската Църква днес се нуждае от служители, чийто проповеди всеки ден носят ново откровение, а не само веднъж в годината... Служители, които не повтарят едно и също всяка неделя: „че човекът е грешен, че Исус е умрял за неговите грехове” и т.н. макар това да е основополагащо, важно и вярно. Защото и това, че 2+2=4 е вярно, но се учи само в първи клас. В университета се учат други неща и е много жалко, когато виждаме тази неспособност и нежелание за развитие от много Божии служители, които са призвани да бъдат онзи дълбок извор, от който всеки ден може да се черпи прясна вода. Със съжаление трябва да признаем, че днес много от евангелските църкви са се превърнали в общности, където членовете им се замерват едни други със стихове и се набляга главно на папагалското четене на библейските текстове и тяхното запаметяване. Именно това духовно невежество е причината църковните среди да са такава благодатна почва за всякакви конспиративни теории относно края на света и други подобни. За да стане привлекателно място за младите съвременни хора, които вече разполагат с всякаква информация, за интелектуалната част от обществото, както и да отговори на предизвикателствата на времето, Църквата се нуждае от грамотни, мислещи и интелигентни служители. Трябва да помним, че освен тояга в ръката Си, Пастироначалникът държи и жезъл и именно този жезъл указва пътя в живота на всеки един от нас съобразно Божията мъдрост и откровение. Иначе просто ставаме свидетели на народната поговорка: „Бий магаре, по-магаре”... Това, което наблюдавам е, че се правят опити липсата на ежедневно и свежо „откровение” да бъде заместено от мотивационно говорене и повтаряне на едни и същи „мантри”, които вършат работа, но само докато човек е на богослужение. В момента, в който излезе навън и се сблъска челно с действителността на реалния живот се оказва, че това не работи. Защо не работи? Не, защото човекът „няма вяра”, както му се вменява, а защото това са приказки без съдържание и смисъл, защото това е теоретично християнство и има общо с „живия живот”, но много малко... Защото липсва „дълбинно откровение”, което да докосне сърцето на човека, да го отведе при Бога (не в църквата, за да стане неин член, не при пастора) и да преобрази неговия живот и начин на мислене. И тъй като това често се оказва невъзможно, към общата картина се прибавят модели от Храма на Аарон (разбира се в модерен вид), чиято цел е да повлияят емоционално на народа Божий. Няма нищо лошо в църквата да се използват съвременни технологии, защото искаме или не бъдещето принадлежи на тях, но когато започнем да имитираме определени „странни” начини на комуникация, да компенсираме липсата на помазание чрез използването на различни визуални ефекти като например „дим-машини” (които наподобявали „облака от дим” на Синай!?) или различни „светлинни ефекти (които сигурно наподобяват светкавиците на върха на планината) нещата стават леко гротескни. Мога да продължа още дълго, но не искам да навлизам в повече подробности, защото не това е темата. И за да не бъда разбран неправилно искам да кажа следното: аз не съм противник, а напротив привърженик съм на използването на съвременните технологии, защото за мен дали димът ще излиза от кадилница или от дим-машина няма особено значение (между другото в книгата Откровение ап. Йоан вижда в небето, че ангелът държи в ръката си именно кадилница!?, но за това също има обяснение), но не е добре, когато тези действия се правят машинално и единствено с идеята да компенсират липсата на истинско помазание и Божие присъствие в храма Господен. Дори да си сложим Менора в църквата или пасторът да облече еврейски молитвен шал, това няма да свали Божието помазание сред нас и няма да ни направи „по-святи”. Ако не можем да бъдем гениални, поне да бъдем естествени, защото само нашата искреност е тази, която впечатлява истински Бога.
От друга страна една от причините в православните и католическите църкви болшинството от миряните да са хора на средна или напреднала възраст е тази, че днес младите хора не ги припознават като част от своето „ежедневие”. Днес животът е изключително динамичен и младият човек е изправен пред безкрайно много предизвикателства: в училище, в университета, в работата, в семейството и се сблъсква с куп проблеми, с които не може да се справи, което от своя страна го кара да търси спасение в алкохола, наркотиците и т.н. Днес хората в България не са истински щастливи и радостни, навсякъде цари униние, поради недобрия живот, който ни заобикаля (за което естествено всички ние сме виновни), и за да успее да им вдъхне надежда, Църквата трябва да излъчва повече радост и надежда. Неслучайно Библията набляга на това:
„Радвайте се всякога в Господа, пак ще кажа: Радвайте се”.
Христос умря и даде живота си за нашето спасение, но не за да сме унили и някак да изживеем дните си единствено с идеята за по-добро бъдеще във вечността, а още тук на тази земя да се наслаждаваме на един пълноценен християнски живот, да излъчваме надежда, да вдъхваме радост на близките си, на съседите си, на колегите си. Да, мъдрецът е казал, че „има време за всяко нещо” и не може вечно да сме във „вретище и пепел”. Христос се роди, умря и възкръсна, за да „бъде радостта ни пълна”! Църквата ще стане притегателно място за младите хора само, когато представата, че това е място най-вече за отчаяни от живота хора, болни, страдащи и неудачни личности се промени и те видят себе си част от нея, когато тя заговори на техния „език”, когато я приемат като реален символ на „бъдеще и надежда”. Скръбта и тъгата, които преобладават като водещо чувство при старите традиции и обуславят атмосферата в храма, трябва да бъдат заменени от радостта и надеждата. Да, „скръбта по Бога докарва спасително покаяние”, но покаянието е само началото. След него започва истинския живот в Христа, а той не може да бъде пълноценен ако сме в постоянно терзание, ако се самобичуваме, самообвиняваме и т.н. Неслучайно апостол Павел използва израза „привременна лека скръб”. Както споменах нееднократно обаче всяко залитане в една или друга посока води до нарушаване на баланса и затова на всяка цена то трябва да се избягва.
Понятията „свято” и „всекидневно”
Ще се спра накратко върху проблема свързан с понятията „свято, свещено, сакрално” и „светско, всекидневно, профанно”, тъй като ми се струва, че много от недоразуменията между традициите възникват, поради тяхното грешно разбиране. В много европейски езици съществуват няколко различни термина за обозначаване на святостта (започвайки с латинския, където има „sanctum” и „sacrum”), но в юдаизма святостта е един единствен термин и по принцип понятията „свято” и „всекидневно” по никакъв начин не са противоположни. Първата често срещана грешка се състои в противопоставянето на тези понятия: едва ли не „святото” има отношение към Бога и религията, а „всекидневното” не. Тази представа произлиза от разпространения в европейското съзнание подход, където принципът „Божието на Бога, кесаревото на кесаря” се тълкува неправилно и разделя света на две обособени области. В еврейския подход към света такава дихотомия отсъства и всичко в света, включително и „кесаревото” (т.е. светско-държавната област на живота), и „всекидневното”, се явява ценно и важно за Бога, а поради това и за религията. Втората грешка се състои в това, че „святостта” се свързва с „духовността”. Разбира се едното има общо с другото, но святостта може да се намира и в духовното и в материалното. Освен това в света има и „светска духовност”, която на свой ред може да бъде чиста или нечиста, по същия начин, както чисто или нечисто може да бъде материалното. Третата грешка се състои във възприятието на „святото” като противостоящо на света, т.е. отделено от него. Това е разбирането, че понятието „свят” често се асоциира с „човек не от този свят”: монах, свещеник или отшелник. Ако обаче погледнем в книгата Левит и по-специално в раздела посветен на въпроса за святостта ще видим, че святостта присъства в различни области на живота: в отношенията на човека с Бога, в неговото общение с ближния и в неговия собствен вътрешен свят. Потенциалът на святостта пронизва целия наш живот напълно и няма област, която може да се определи като „свята” и в същия момент отделна от „обичайния” светски живот. (Това е причината ние като християни често да водим „двойствен” живот: когато сме на църква обличаме своята религиозна одежда излъчваща „неземно” смирение, а в така наречения „свят” сме абсолютни „талибани”, та човек може направо да се уплаши. За този „парадокс” няма нужда да давам примери, достатъчно е само да отворим социалните мрежи и да видим какви битки се вихрят там на всевъзможни теми и то между вярващи хора!?) Та всекидневното не е противоположно на святото, а площадка за неговата реализация. По такъв начин „святото” е самата вътрешна същност на битието, в него няма противоположност, а всекидневното е един вид площадка за неговата реализация. В хода на развитие на света и цивилизацията святото постепенно се разпространява върху всекидневното, а перспективата е напълно да го включи в себе си. Това означава, че според мярката на духовния ръст на човечеството, все повече елементи на света се използват за връзка с Бога и придобиват святост, макар по-рано да са се възприемали и разглеждали изключително като „светски”. Например обичайния всекидневен живот на човека, включващ нормите на отношение към ближните, икономическото устройство и развитието на бита, организацията на обществото, сферата на технологиите, науката, изкуството – всичко това постепенно се осъзнава като област на диалог с Бога, път за разкриване на Бога в света. Това е всъщност процеса на „разпространение на святостта”. Както обаче „отвлечената” духовност днес не работи, така и прекалените опити за „приземяване” на християнството са вредни. В протестантството все по-често започва да взима връх обикновеното „мотивационно” говорене (за „свещения смях” няма да споменавам), което е лишено от сериозна духовност и върши работа, но само докато човек е в храма. Излизайки навън и сблъсквайки се с реалните проблеми на живота тази „безпричинна веселост” се оказва меко казано неадекватна.
Заключение
За да може Христовата истина да има още по-голямо влияние в света, християнството се нуждае от този вид хармонизация на взаимоотношенията между двата подхода на Мойсей и Аарон. Това не означава, че всяка от трите клона на християнството трябва да промени своята „духовна физиономия”: богослужебни практики, начин на поклонение и хваление, визия за начина, по който човек трябва да стигне до Бога. Съвсем не! Относно пътя на спасението човекът няма избор, защото само Исус Христос е „Пътя, Истината и Живота”, но как ще вървим по този път, с каква духовна „екипировка”, с какво „превозно средство”, с каква скорост ще се движим, по кое платно и т.н., всичко това Бог е оставил на нашата свободна воля. В тази връзка ще е добре да не се пречкаме един друг, да не правим неправилни „изпреварвания”, (които освен до катастрофи няма да доведат до нищо друго), да си помагаме, когато някой „закъса” по пътя и никога да не забравяме, че пътуваме към една и съща дестинация. Ако все пак някой обича съревнованията и иска да се „надпреварва”, Библията е помислила и за него:
„В братолюбието си обичайте се един друг, като сродници, изпреварвайте да си отдавате един на друг почит.”
В пътуването ни към Бога важна е посоката, а не скоростта. За да ни предпази от опасността да се окаже, че се движим „с бърза скорост в погрешна посока”, апостол Павел казва:
„Братя, аз не считам, че съм уловил, но едно правя: като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса.”
Неслучайно Бог ни дава пример чрез гледните точки на двамата братя Мойсей и Аарон, които са толкова успешни, именно защото работят не на основата на „равенството”, „еднаквостта”, а на това, че се допълват взаимно и ни показват идеала за Божия храм. Нека помним думите на Авраам към Лот: „Да няма, моля ти се, спречкване между мене и тебе..., защото ние сме братя”. Няма по-жалко и унизително нещо от това, да гледаш как братя се карат още повече в присъствието на „ханаанците и ферезейците”...
На тази земя идеален „храм” няма и няма да има, а Библията завършва с описание на небесния Ерусалим, в който се оказва, че няма храм:
„И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщият и Агнето.”
Докато сме обаче на тази земя, ние се нуждаем от храм и независимо, че грешната ни природа все иска да подреди „храма” на другия, няма да е лошо най-напред да подредим „своя храм”. Нека да помним, че Бог няма друго средство на тази земя, чрез което да изявява Своята любов, да променя сърца и осмисля животи освен Неговата Църква. Има обаче една опасност и тя е следната: улисани в боричкания да докажем чистотата и правотата на нашия „храм”, втренчени прекалено много в църквите, които посещаваме, да пропуснем думите на Божието Слово:
„Не знаете ли, че сте храм на Бога, и че Божият Дух живее във вас?
Нека помним: едно е да ходим на църква, съвсем друго е да бъдем Църквата...
-----------------------------------------
В статията са използвани идеи от книгата „Библейска динамика” на Пинхас Полонский, както и лекции на Ури Шерки