Разликата от обикновената картина относно сътворението
В продължение на темата относно „смирението и дързостта” още в началото съм длъжен много ясно да кажа, че аз съм ревностен привърженик на категорията „смирение” и я считам за основополагаща при изграждането на взаимоотношенията между Бога и човека. Това е така, защото този принцип всъщност лежи в основата на сътворението на всичко видимо и невидимо и без него не бихме съществували нито ние, нито света около нас. Какво имам предвид? При обикновен прочит на първия стих от книгата Битие („В началото Бог сътвори небето и земята”) историята за сътворението на света често се разбира по следния начин: В началото има Бог, после Той върши определено действие, („сътворява”), като в резултат на това действие се появяват други обекти – „небе и земя” (т.е. Вселената). И картината, като че ли изглежда така: в началото е имало Бог, а сега има „Бог плюс Вселената” и по този начин небето и земята се оказват, някак извън Бога, отделно от Него. Тоест имало е Строител, а сега вече има и здание, стоящо отделно от Него, до Него. Ситуацията обаче по-скоро изглежда по друг начин: никакъв друг обект извън Строителя не може да има и зданието не се строи до Строителя, защото всъщност никакво „до” не съществува. Строителят изпълва всичко и за построяването на зданието Той трябва предварително да разчисти „строителна площадка” вътре в Самия Себе си, където впоследствие зданието ще се построи „вътре”, а не „до” Него. Тоест в началото има Бог, а после има Бог минус „строителната площадка”. В потвърждение на тази идея са и думите на ап. Павел който казва: Защото в Него живеем, движим се и съществуваме”. Метафизичният смисъл на идеята за „самосъкращението” на Бога се състои в това, че светът се намира вътре в Бога, а не извън Него и това по съвършено различен начин обяснява връзката между Бога и човека. Според традиционната религиозна гледна точка Бог се намира някъде „високо в небесата”, далеч от човека, но според онова, на което всъщност Библията ни учи „Бог е винаги около нас, до нас”. Това създава чувство на много по-голяма близост с Бога, отколкото обикновената картина за сътворението на света. В термините на западната философия този подход се нарича „панентеизъм”. Това е именно вярата, че Бог е във всички неща и следователно Неговото присъствие е постоянно, въпреки че може да се променя и да е динамично. Бог се проявява, както иманентно на света, така и трансцедентно по отношение на него. Това е представата, че Бог е по-велик от Вселената, че Вселената е в Бога и, че Той прониква във всяка част от природата, че се простира отвъд природата и, че също е различен от природата. (Панентеизмът не трябва да се бърка с „пантеизма”, който казва, че Бог и природата са едно и също и че няма разлика между едното и другото). Та в този смисъл „самоограничението” като първо действие на Всевишния Бог формира за човека морален императив: „Направи на другия място вътре в теб”, не заемай сам всичко, което можеш, направи място за развитие на неговата личност. Това е ситуация на тотална проява на Божествената воля, защото ако Бог иска да създаде хората така, че те да имат свободна воля, Той трябва да ограничи явното проявление на Своята Собствена воля, да създаде пространство „празно от Неговия диктат”. Самоограничението като първо действие на Бога формира за човека морален императив: „Ако искаш ефективно да общуваш с другите, смири се, „смали” себе си, направи място на другия, в това число вътре в самия теб”. Тъй като собственото „аз” ни запълва изцяло отвътре, ако искаме да встъпим в истински диалог с другите, за начало трябва да ограничим своята вътрешна „светлина” по примера на Бога, т.е. да създадем в себе си пространство за другия и само тогава ще можем да чуем събеседника. Това касае също диалога между различните общества, различните идеологически позиции и различните поколения. Това разбира се съвсем не означава, че трябва да се отказваме от своето мнение, а само трябва да го ограничим, да не го считаме за тотално, да направим вътре в него място за другата гледна точка. Това е приложимо и в контекста на отношенията родител-дете: важно е родителите да умеят да ограничат себе си, а не да ръководят детето във всичко. Детето има нужда да се развива самостоятелно, за да се научи да прави самостоятелен избор и да познае цената на грешката. Родителите, които дават на своите деца възможност за развитие чрез самостоятелни действия са подобни в това на Бога, Който не решава вместо нас всички проблеми в света (защото в такъв случай светът би престанал да съществува), а дава възможност на хората самостоятелно да ги преодолеят. Единствено поправяйки самостоятелно света човечеството може да се придвижи в своето развитие. Аналогично на това всеки ръководител също трябва да ограничи своето въздействие, за да даде на подчинените си да се развиват като личности. Подходът, при който човек се явява единствено механичен изпълнител е неефективен за развитието на работата. Истинският лидер е не този, който контролира всички детайли, а този, който поставя обща задача и умее да въодушеви останалите, т.е. да им даде възможност самостоятелно да се реализират. Успешният лидер не е робовладелец, а вдъхновител на таланти допълващи се един друг. Именно такъв метод на управление е всеобщо признат за най-ефективния. Всичко в нашия свят е устроено на принципа на самоограничението: дори светлината на слънцето се скрива през нощта, за да даде възможност да се прояват луната и звездите. Възможността да проявиш себе си и да почувстваш своята значимост е толкова нужна и важна за всеки човек, че трябва да бъде предоставена на всички без изключение – не само на луната и звездите, но и на всяка „свещичка” в този свят. Защото, когато слънцето грее светлината от свещта не се забелязва от никого, но през нощта, когато слънцето е ограничило себе си, тя може да донесе много полза. Развитието на света зависи от това доколко всеки човек може да расте и да реализира своя потенциал, внасяйки своя собствен уникален принос. Принципът на самоограничението е приложим и към вътрешния диалог на човека – между различните части на неговата личност и различните гледни точки за самия себе си. Нито една от частите на личността не трябва да завзема всичко и да потиска другите части. Следователно всяка от тях трябва да бъде самоограничена, за да могат те хармонично да се съчетаят помежду си. Същото се отнася и за процеса на предаване на знания от учителя към ученика, т.е. процеса на разпространение на светлината. Учителят винаги знае повече, отколкото ученикът може да възприеме. Затова ако учителят действително иска да го научи на нещо, той трябва да се адаптира, „да намали” тази светлина и знанията, които предава – иначе ученикът няма да може да възприеме нищо. И се оказва, че дори светлината, за да може да се разпространява, на нея й е нужно самоограничение. Мога да дам много примери от Новия Завет, където този принцип е залегнал, например в думите на ап. Павел, когато казва: „В братолюбието си обичайте се един друг, като сродници, изпреваряйте да си отдавате един на друг почит”. (Тоест направете място за другия в себе си). От друга страна идеята за самоограничението съвсем не следва да се възприема като самоотрицание или пренебрегване на себе си. Когато Бог ограничава Себе Си това не нанася никаква вреда на самата Божественост, на нейната безкрайност и величественост: Както си е бил безкраен Бог, така си и останал. Да направиш място на другия не означава да се изгубиш: когато ограничаваме себе си при общуването с другите хора, ние отделяме за това общение свободно пространство като в същия момент нашата личност си остава цялостна, както преди това. За да не изгубим себе си е важно да направим място на другия, като в същия момент продължаваме да бъдем изпълнени със себе си. Само слабият човек остава затворен в своята крепост считайки, че крепостта ще падне само ако отвори вратата. Самоограничението по никакъв начин не е пренебрегване на себе си. Обратно, именно чувството на увереност в себе си ни позволява без собствена вреда да освободим за ближния част от собственото си вътрешно пространство. Йоан Кръстител много добре беше разбрал тази истина и не се притесняваше за своя авторитет, когато каза за Исус: „Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам”.
Причината, поради която Бог създаде човека е да има някой, с когото Той да общува, да води диалог, защото смело можем да кажем, че Бог няма нужда от нищо, но не можем да кажем, че Бог няма нужда от „никой”! Ако обаче това е истински диалог, а не просто само четене на книга, то в този диалог Бог трябва периодично да говори на човека нещо ново. Ако Той не говори нищо ново, а само ни повтаря това, което е казал по-рано, тогава не съществува никаква личност и означава, че Бог просто е написал една книга и ни я дал да я четем. Защо всъщност ние четем Библията? Не просто, за да знаем какво Бог иска от нас. За онова, което Бог иска от нас би могло да се направи някаква малка подборка и това е достатъчно. Ние четем Библията, за да получим представа затова как е устроен светът и какъв е Божия план за човека в този свят, т.е. какъв е смисълът на всичко. Затова ако ние вярваме, че диалогът е жив, че Бог действително участва в него, тогава Той трябва през цялото време да добавя нови неща. Това означава, че Божественото откровение продължава да се развива и, че то не е фиксирано до това, което Бог вече е казал по-рано, а се добавя нещо ново. Тази концепция се нарича „продължаващо откровение” като по своята същност тя не отменя нищо предишно. Всичко, което Бог вече е казал си остава правилно и на място, остава си свято, остава основа на нашата вяра, но това че предишното не се отменя не означава, че към него не се добавя нищо ново. Напротив към него се добавя постоянно и тази концепция води до модернизация на вярата ни. Затова ние трябва да възприемаме това, което Бог иска да ни каже по отношение на обществото, науката, културата, цивилизацията, етиката и т.н. и да видим как да ги интегрираме с традиционните неща. Модернизацията и реформата са два напълно различен вид промяна. Реформата предполага отмяна на нещо старо и на неговото място идване на нещо ново. А подходът на модернизацията е друг тип изменение, което казва: „Нищо от старото не се отхвърля, а си остава на място, но ние гледаме на него вече с други очи, ние го модернизираме допълвайки и развивайки го, без да отнемаме нищо от него. Именно този подход на модернизация корелира с подхода за „продължаващото откровение”, т.е новото откровение, което ние възприемаме от обкръжаващата действителност. То трябва някак да се интегрира с предишните откровения, които имаме от класическите текстове, от нашата традиция, от нашето първоначално духовно разбиране (независимо, че на повърхността те често си противоречат). Трябва да намерим тази хармонизация, която от една страна ще остави предишното, но от друга ще добави нещо ново. Да, Бог е създал човека, за да общува с него и по тази причина Той има най-голям интерес да общува с хора, които мислят, задават въпроси, които понякога представят различни позиции и гледни точки, а не представят единствено заучени схеми и като някакви „духовни зубрачи” постоянно повтарят като папагали едни и същи „религиозни мантри”. Ако човек само се подчинява безропотно и не изразява мнение, какъв въобще е смисълът да се общува с него? Нужно е да се приемат основните постановки на Божието царство, а в отделни ситуации (но не винаги и за всичко!) и моменти може да се спори. Едното не изключва другото, защото Бог не иска да бъдем вечно само послушни деца, а да станем самостоятелни и зрели хора.
Връзката между „смирението” и „дързостта” в светлината на Новия Завет
Сега ще отидем в Новия Завет, за да се опитам да покажа как според мен тези две категории са ни разкрити. Още в началото трябва да кажа, че всички, които са „объркани” относно моята интерпретация свързана със „смирението” бъркат като търсят връзка и паралел с поведението на Христос, защото тук има една много важна разлика. Да, Исус Христос е нашия пример във всичко, но по отношение на настоящия проблем (а и не само) аналогията с Божия Единороден Син не е удачна, тъй като отношенията между Сина и Отца от една страна и тези между човека и Бога от друга, доста (за съжаление) се различават. Както знаем в Троицата изначално съществува съвършенство по отношение на връзката не само между Първото и Второто Лице, а и между Трите Лица. Поради тази причина в Троицата не може да има никакви различия, спорове, дискусии и т.н. и Христос ясно пояснява защо това е така с думите: „Аз и Отец сме едно.” Да, Христос ни е описан като „кротък и смирен на сърце” и ни казва, че трябва да се учим от Него, но трябва да знаем, че по принцип Евангелията ни предават идеалите, към чието въплащение ние трябва да се стремим, независимо от това, че далеч невинаги (а бих казал дори рядко) те ще се реализират в живота ни. Отношенията между Бог Син и Бог Отец показват именно този идеал, който Христос като Божий Син въплащава в реалността, защото Той не е просто човек, а „Съвършеният човек”, „Богочовекът”. Принципът „смирение-въздигане” във връзката Отец-Син много ясно е изразен чрез думите на апостол Павел, които показват пълната пропорционалност между тези две действия описани чрез 7-те стъпки на смирение и 7-те стъпки на въздигане по отношение на Исус Христос:
- „Но се отказа от всичко.”
- „Взе на Себе Си образ на слуга.”
- „Стана подобен на човеците.”
- „Като се намери в човешки образ.”
- „Смири Себе Си.”
- „Стана послушен до смърт.”
- „Дори смърт на кръст.”
и
- „Затова Бог Го превъзвиши.”
- „И Му подари името, което е над всяко друго име.”
- „Така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно.”
- „От небесните.”
- „От земните”
- „И подземните същества.”
- „И всеки език ще изповяда, че Исус Христос е Господ за Слава на Бога Отца”
За Христос не е проблем да се подчинява винаги и за всичко на Отца, защото Той е Бог, но за нас това е проблем, тъй като ние сме хора! и имаме много въпроси, неясноти, търсения и т.н., неща свързани с нашата ограничена човешка природа, знание и мъдрост. Христос няма как да спори с Отца, защото е роден от Него, Той е Словото на Отца, Той е волята на Отца. Същият принцип е валиден и относно нашата любов към Него, а и помежду ни. Бог не може да спре да ни обича, защото е Бог, но ние сме хора и можем да спрем да Го обичаме! (На нас ни е трудно понякога да обичаме даже близките си, себе си дори не знаем да обичаме, а да не говорим за враговете си...) Освен това, когато говоря за връзката между смирението и дързостта на човека пред Бога, аз нямам предвид онова инфантилно глупаво и безмислено спорене на инатото, капризно и глезено дете, което въпреки, че не разбира нищо, спори със своите родители. Както добре знаем от живота подобни дълги и безплодни спорове обикновено завършват с неизбежно „дисциплиниране”, което има своя ползотворен ефект и води до бързо „отрезвяване” на детето, което се е самозабравило (между другото това се случва и с онези, които постъпват по подобен начин с Бога!), но ако гледаме на нещата по този първичен и елементарен начин тук всичко е ясно. Аз разбира се имам съвсем друго предвид и в следващите редове ще се опитам да се аргументирам, за да можем да освободим мислите и сърцата си от тази първичност, тъй като ние сме склонни да делим света на добър и лош, да определяме хората на добри и лоши и това е така, защото за разлика от Бога ние гледаме на нещата в черно-бели краски. Светът обаче е много по-пъстър и сложен, отколкото можем да си представим (и както всъщност ни се иска) и животът всеки ден доказва това като постоянно ни задава неудобни въпроси... Ако внимателно изследваме Евангелията ще видим, че отношението на Христос към онези, които Го последваха с времето се променяше и причина за това се явяваше тяхното духовно и личностно израстване. Какво имам предвид? От картината, която Новият Завет ни рисува става ясно, че Христовите апостоли претърпяват трансформация в хода на общуването си с Него, което от своя страна води до промяна на взаимоотношенията между тях и техния Господ. Ние виждаме, че Христос говори с тях на различен „език”, изявява им различни нива на богооткровение и в тази връзка библейският текст ни разкрива няколко етапа, върху които желая да се спра в следващите редове.
Отношенията „господар-слуга”
В началото, когато Христос призова своите ученици и каза на всеки от тях: „Следвай ме”, те все още не знаеха кой се крие в този образ. Те бяха пленени от Неговата харизма и мъдрост, последваха Го и решиха да станат Негови слуги без да знаят кой всъщност е Той, къде отиват, какво им предстои и т.н. Докоснати от Божия Дух те Го избраха за свой господар и решиха да тръгнат след Него доверявайки се на своята духовна интуиция, че Той е изпратен от Бога. Интересно е, че Христос се отнасяше към тях по същия начин (като господар към слуга), тъй като те бяха в самото начало на своя духовен път. В този момент, когато все още бяха неукрепнали, съмняващи се, търсещи, питащи се един друг, Той се обърна към тях с думите:
”Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира”.
Както е известно на слугите не се обяснява смисъла на нещата, на тях просто им се заповядва, на тях им се казва само най-важното, което те трябва да знаят и това е свързано с техния статус. Именно затова в този период много от притчите, чрез които Исус им разкриваше тайните на Царството Божие, бяха свързани с отношенията „господар-слуга” и обикновено завършаваха с думите: „Блажен е оня слуга, чийто господар като си дойде, го намери, че прави така” или нещо подобно. Тъй като на този начален етап се полагат основите на взаимоотношенията, определят се рамките на правата и отговорностите (така да се каже се уточнява кой-кой е), задължително се работи в категорията господар-слуга, където качеството „смирение” е просто задължително. Това обаче е най-ниското ниво на общуване, в което няма излишни разговори, задълженията са регламентирани, правилата са ясно определени и общо взето липсват неясноти. Слугата е обезпечен с всичко от „първа необходимост” и единственото, което се очаква от него е да изпълнява стриктно указанията на своя господар. Той не трябва да се притеснява дали ще бъде нахранен, облечен и дали ще има покрив над главата си, защото, както казва апостол Павел: „сам Той (Бог) дава на всички и живот и дишане и всичко”. Да, Бог е най-справедливия Господар, но в този случай Той все пак е само „господар” и нищо повече...
Отношенията „учител-ученик”
Докато детето е съвсем малко и все още не е способно да разбира, да се концентрира, анализира, запаметява и т.н., то не може да бъде подложено на систематично обучение. Възпитанието е общо взето в рамките на: „това може, това не може” и дълги обяснения и инструкции липсват. Детето стига до правилните изводи и разбира кое трябва и кое не е добре да прави, предимно от болезнения опит и сблъсъка с реалността. (Когато пипне горещата повърхност и се изгори, то много бързо разбира какво родителите са искали да му кажат с думите: тук не се пипа!). На това ниво господарят няма за цел особено да обучава и развива своя слуга. Там се поставят конкретни задачи и от тяхното изпълнение зависи отношението на господаря. Библията ни показва как след като групата на апостолите бе вече бе оформена (така да се каже класът бе сформиран) Христос се обърна към тях с въпроса: „Но според, както вие казвате: Кой съм аз?”, за да се увери, че те наистина знаят на кой господар са решили да служат. Тоест след нивото на отношения „господар-слуга” следва малко по-високото ниво, а именно: това на „учител-ученик”. Идеята на Исус не бе просто да бъде заобиколен от слуги, които да изпълняват безропотно заръките Му, докато е на тази земя и след като Той се върне при Отца, те да се разотидат или потърсят следващия господар. На Него му трябваха обучени, знаещи и можещи хора, които както казва апостолът „да са способни и други да научат”. След този Негов въпрос и отговора на Петър, библейският текст продължава и казва:
„И почна да ги учи как Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне.”
Тук вече виждаме началото на същинската подготовка, от която Христовите ученици се нуждаеха, с цел усвояване на основните Божествени истини, за да се превърнат в стълбове на Ранната Църква. В тази връзка четем:
„Тогава Исус каза на повярвалите в Него юдеи: „Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици.”
Съвсем логично е в хода на учебния процес у учениците да възникват въпроси и неясноти, които учителят е длъжен да осветли и затова през цялото Свое земно служение, Исус - „Съвършеният Учител” им разясняваше „тайните на небесното царство” като им казваше, че: „всеки ученик, когато се усъвършенствува ще бъде като учителя си.” И тъй като човек е нетърпелив и склонен да прескача етапи (често иска от 1 клас да се озове директно в 12) започва „леко” да се надценява и прибързва. Като добър „педагог” обаче Христос много бързо и правилно охлади амбициите на своите ученици, които поради близостта и времето прекарано с Него, помислиха, че вече са изучили така да се каже материала, научили са „всички тайни” на Царството и сега имат едно последно питане, а именно: „Кой от тях е по-голям в небесното царство?” (т.е. кой ученик ще получи днес шестицата?). Отговорът на Исус бе светкавичен: „Който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство”, а на друго място каза: „Който възвишава себе си ще се смири и, който смири себе си ще се възвиси.” Както добре знаем, след известен период на теоретична подготовка съвсем естествено следва „практика” и за нея Словото Божие ни казва: „И изпрати ги да проповядват Божието царство и да изцеляват болните.” Така че общо взето виждаме описан целия стандартен обучителен процес, задължителен за всяко дете, което трябва да бъде подготвено за живота. Неотменна част от работата на учителя е да покаже на практика как се пише граматически правилно, коя задача с коя формула се решава и т.н., т.е. чрез примери да онагледи онова, което желае учениците да научат. Това се вижда ясно в действията на Исус описани в Евангелието:
„И тъй, ако Аз Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас.”
Така че във всяка област на знанието на ученика му е нужно смирение, т.е. трябва да се слушат авторитетите. Понякога добрият учител леко завишава оценката, когато вижда старание от страна ученика, за да го мотивира, понякога умишлено я намаля, за да го накара да се замисли, но в общ план най-важното качество на учителя (освен знанията) е той да бъде справедлив. Спомням си как (по времето на социалистическия строй, когато поведението на ученика го изискваше), учителят прибягваше до услугите на един интересен уред наречен „показалка”, който освен за показване на дъската изпълняваше и друга интересна функция, която спомагаше за по-бързото усвояване на материала и оптимизираше учебния процес по един невероятен начин. В нашето духовно израстване ние имаме привилегията да бъдем обучавани от най-справедливия учител на света, който винаги поставя най-точните оценки. В живота не можем да прескачаме класове, да препишем или да „подкупим” преподавателя... От живота знаем обаче, че работата на учителя свършва на прага на учебното заведение и той общо взето повече не се интересува от живота на своите ученици. Периодично те биват подлагани на определени изпити, но всичко е в рамките на „учебната програма” като учителят не е свързан особено с извънкласния живот на учениците. Да, Христос е най-добрият Учител, но в тази ситуация Той Си остава за нас все пак само „учител” и нищо повече... От друга страна, както добре знаем теорията има общо с практиката, но... много малко и зрелостниците, които днес излизат от учебните заведения и попадат във водовъртежа на живота, много бързо установяват тази нетолкова приятна истина.
Отношенията между приятели
Едни са отношенията между учител и ученик, съвсем други са те между приятели. Понякога от нивото учител-ученик тези отношения могат да се превърнат в приятелски, което е по-висш етап на взаимоотношения. Тогава хората освен на служебно ниво могат да споделят помежду си и по-лична информация, свои проблеми, терзания, търсения, мечти и т.н. Тази сърдечна връзка спомага за установяване на по-близък контакт и води до още по-задълбочени взаимоотношения, които са само в полза на учебния процес. Опознавайки по-добре характера, манталитета, възпитанието, темперамента и т.н. на своя ученик, учителят може да вникне още по-дълбоко в неговата душевност и да му поднесе материала по най-добрия за него начин. От своя страна ученикът може още по-задълбочено да се потопи в разглежданата проблематика, да задава не само искрени, а и неудобни въпроси, да изразява свободно своето мнение, независимо дали то съвпада с това на учителя, да изисква примери и всичко това води до един истински пълноценен диалог, който неминуемо допринася за израстването на ученика. Разбира се и с учителя може (а понякога трябва) да се спори, но все пак не всичко, което можеш да кажеш на своя приятел, можеш да го кажеш на учителя си, тъй като съществува определена дистанция. За среща с приятел можеш да закъснееш (макар да не е желателно), но за среща с учител е недопустимо. На приятеля си в даден момент можеш да се разсърдиш, докато с учителя си длъжен да се съобразяваш, тъй като взаимоотношенията ви са предимно в рамките на учебната програма, а там всичко е ограничено в категорията „въпроси-отговори”. И тъй като Христос знае, че приятелските взаимоотношения спомагат за учебния процес (разбира се, когато този процес напредне достатъчно), Той скъсява леко дистанцията, тъй като желае да има с нас като Негови ученици по-близки, приятелски взаимоотношения и се стреми да ни изведе от областта на „сухата материя” като ни позволи да се приближим по-близко до Него. Затова в хода на „обучението” Той се обърна към своите ученици с думите:
„Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си....Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши Господарят му, а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко що съм чул от Отца Си.” На друго място казва: „А на вас, Моите приятели казвам: Не бойте се...”
Да, на учениците знанията се поднасят на порции и те получават само онова, от което се нуждаят в момента, докато между истинските приятели общо взето няма тайни. Искам смело да кажа, че Христос жадува за сърдечни приятелски взаимоотношения, а не за такива между господар и слуги, които изпълняват едно или друго нещо по задължение (по задължение ходят на църква, по задължение четат Библията, по задължение се молят по три пъти на ден, по задължение постят и т.н.), дори не и затова, че един ден ще получат награда в небесата или, че Той им дава „ежедневния хляб”. Христос желае да Го обичаме, заради онова, което Е, а не заради онова, което има и ни дава! Исус е нашият истински приятел, „съвършеният” приятел и ще остане такъв докрай. Той се обърна дори към Юда Искариотски с думите: „Приятелю, за каквото си дошъл стори го.” Да, Христос остава наш приятел дори тогава, когато с делата си Го предаваме и скърби за неосъществената приятелска любов, за невъзможността да Го обичаме така, както Той ни обича. Истинското приятелство е голяма ценност, защото то ни дава възможност да изявим Божествените свойства заложени от Твореца в нас.
Отношенията „родител-дете”
Взаимоотношенията от типа „господар-слуга”, „учител-ученик” или тези между приятели са променими във времето, но има един вид връзка, която се явява върха на близост, както от една страна между хората, така от друга между Бога и нас и това са отношенията „родител-дете”. Слугата може по една или друга причина да се откаже от своя господар (ако работната среда не му харесва, ако заплатата не го удовлетворява, ако отношението към него е неприемливо и т.н.) и да потърси друг господар. Думите на Исус ясно потвърждават това: „А слугата не остава вечно в дома, синът остава вечно.” (От живота знаем, че е възможно да се погрижим за някое дете в нужда, можем да поканим някое съседско дете на гости, на вечеря и т.н., но това не ни задължава да го осиновим). От друга страна отношенията между приятели също са податливи на промени, тъй като те са изключително чисти, сърдечни, обвързващи цялата личност на човека и затова всяко предателство представлява лична трагедия. За учителя детството на ученика се явява постоянен параметър, т.е. работещият в училище работи винаги само с деца, той не ги вижда възрастни. Тъй като неговото светоусещане и нагласа е да обезпечава постоянната незрялост на учениците си, той изисква от тях най-вече послушание и смирение, защото тяхната дързост би блокирала възможността за учене. Ако се върнем към образа на Мойсей ще видим ясно разликата между родителя и учителя. В кризата с липсата на месо Мойсей се обръща с упрек към Бога чрез думите:
„Аз ли съм зачнал всички тия люде? или аз съм ги родил, та ми казваш: Носи ги в лоното си, както гледач-баща носи бозайничето до земята, за която Си се клел на бащите им?”
Тези думи потвърждават, че Мойсей се явява само учител на народа, а не негов родител и затова той може да предаде Божественото учение само на тези хора от народа, които искат да го слушат. И виждаме, че той не е готов да носи недоволните на ръцете си. От своя страна родителят е свързан неразривно с детето си, с неговата същност, а учителят е свързан с детето само, докато то съответства на нормите на учебното заведение. Родителят още от самото начало гледа на детето като на „постоянно растящо и развиващо се”, за него детството на детето е само временен статус, един от етапите на живота, а в перспектива той очаква да общува със зрял и самостоятелен човек. Още повече, че родителят иска на някакъв етап детето да изпревари него самия, иска отрано да му даде опора и затова за родителя самостоятелността и дързостта на детето е нормално, а често и положително нещо. Тази линия на взаимоотношения между Бог и човека върви в целия Стар Завет и за нея свидетелстват думите на Бога казани за цар Давид:
„Аз ще му бъда Отец и той ще Ми бъде син”.
В старозаветните времена Бог сключваше завет с царете на Израел и по силата на този завет те ставаха Негови синове. Но тъй като Новия Завет ни учи, че ние сме „царско свещенство”, апостол Павел отново припомня на коринтяните същите думи:
„И ще ви бъда Отец и вие ще Ми бъдете синове и дъщери”.
Освен това апостолът обяснява на ефесяните кога всъщност Бог е решил, че иска ние да бъдем Негови синове и дъщери:
„Както ни е избрал в Него преди създанието на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов, като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа по благоволението на Своята воля.”
Тоест Бог е решил аз и ти да станем Негови деца още преди да сме се появили в този свят, пожелал е да ни има и още тогава в мислите Си ни е възлюбил с вечна любов. (Преди да произнесем първата си молитва, преди да отидем за първи път на църква, преди да Му изпеем първата си песен). Може би един от пасажите в Новия Завет, който най-добре показва разликата между „слугата” (раба) Божий и Божия син/дъщеря, са думите на апостол Павел към галатяните, където той казва:
„Казвам още: Дотогава, до когато наследникът е малолетен, той не се различава в нищо от роб, ако и да е господар на всичко, но е под надзиратели и настойници до назначения от бащата срок. Така и ние, когато бяхме малолетни, бяхме поробени под първоначалните учения на света, а когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче! Затова не си вече роб, но син и ако си син, то си Божий наследник чрез Христа.”
Когато сме малолетни (т.е. незрели) Бог не може нищо сериозно да ни повери, не може дори истински да общува с нас, тъй като нашата незрялост не го позволява, а не защото Той не желае това. Когато обаче порастнем и осъзнаем своето истинско положение и призвание нещата се променят, тогава започват истинските взаимоотношения. И именно, поради това, че те са истински, а не щадящи и някак „стерилни” започват да се появяват и недоразуменията, които от своя страна се явяват катализатор за бъдещото израстване на всяка личност. Както добре знаем във взаимоотношенията родител-дете понякога е необходимо да се приложи наказание и авторът на посланието към Евреите обяснява това като казва:
„И сте забравили увещанието, което ви съветва като синове: "Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да ослабваш, когато те изобличава Той. Защото Господ наказва този, когото люби и бие всеки син, когото приема. Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове. Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали и сме ги почитали, не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той - за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата светост. Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него.”
Какво ни казва всъщност Библията с този пасаж? Тук са ни обяснени двете нива на отношения на родителите към детето. За да може детето да се развива нормално психически, за него е важно да вижда и чувства не само родителската любов, но също и справедливостта. За детето е важно да разбира какво е „добро” и какво е „лошо”, за какво може да получи награда, а за какво наказание. Но със своите действия родителите, които поощряват детето за добрите му постъпки и го наказват за лошите, всъщност не действат, поради желание да създадат справедливост. Тяхната истинска мотивация се явява стремежа към целта - желанието да придвижат детето, да го възпитат, така че то да се развие. И често, заради това придвижване (развитие) към целта, родителите прощават прегрешенията на детето или обратно – понякога го наказват „без особена вина”. По този начин родителите се стараят да минимизират ситуациите, в които детето не може да разбере тяхната истинска мотивация и счита, че те постъпват несправедливо, при това такива ситуации неизбежно се случват. Причината затова е, че родителите се ръководят от съображения от по-висок порядък, отколкото детето и виждат много по-далеч, отколкото то вижда. Родителите изхождат от целите за развитието на детето като цяло, а не от конкретната ситуация, а за детето такъв дълъг времеви хоризонт не съществува. Така и в света около нас Бог се проявява в скрит, формален, незабележим вид, като някакви „магнитни линии” определящи вътрешната структура на света. Това е, както във физичния опит: металната стружка се стреми да се разположи в съответствие с линиите на магнитното поле, макар те да са невидими. Ако ние я движим по посока на линиите, то всичко върви лесно, някак от само себе си, но ако се опитаме да я сложим перпендикулярно, процесът върви много по-тежко и е съпроводен от постоянни провали. Аналогично на това ние трябва да се стараем всичко в нашия живот да се изгражда според „магнитните линии” съобразно целта на творението определящи вътрешната структура на света около нас, съгласно Божията воля в Христа и затова разбирането, че в нашия свят има вътрешни магнитни линии и връзката на нашите действия с тях, е важен компонент на успеха. Когато човек казва, че на него постоянно „не му върви”, например в бизнеса или в живота, то напълно вероятно е причината да е в това, че той изгражда своя живот против тези „магнитни линии” на творението. В нашия практически живот за съжаление ние често действаме като деца и се опитваме да построим живота си изхождайки изключително от локална перспектива. Но за постигането на успеха е нужно да гледаме на нещата от по-висока гледна точка, от по-дълговременна перспектива свързана с общото развитие на човечеството. Взимайки решение е важно да усещаме в каква посока се развива светът около нас като цяло. В тази връзка апостол Павел казва на църквата в Рим следното:
„И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.”
Тук ключовия израз „от опит” е много важен и за съжаление трябва да признаем, че извън Едемската градина човек научава повечето стойностни неща в живота в резултат на принципа „проба-грешка”. Всеки има право на своите грешки и затова ние не трябва да се стремим да предпазваме децата си от всички техни евентуални грешки, тъй като това първо е невъзможно, а второ и нездравословно. Парадоксално е, че те също имат право на своите грешки, за да израстнат и станат пълноценни личности. Това е принципа, на който Бог ни учи и притчата за блудния син много ясно го показва. Христос казва:
„И по-младият от тях рече на баща си: Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота.”
Тъй като тази притча съдържа в себе си много парадокси, става ясно, че Исус говори именно за отношенията между Бог и човека, (защото в източните култури подобно поведение е просто немислимо и няма как някой син, особено по-младият, да поиска своя дял при жив баща, а още повече баща му с готовност да му го даде, какъвто е случаят в притчата. Това просто няма как да се случи в онези времена и в онези географски области). Но въпреки това виждаме, че баща му с готовност удовлетворява желанието му, независимо, че това не е просто обикновена прищявка, това не е спор, това е директен бунт против установените правила в семейството. Но защо бащата допуска тази ситуация, въпреки че добре знае до какво ще доведе тя? Противоречието се състои в това, че извън Едемската градина (до ден днешен) единственият начин, по който човек може да върви напред и да се развива истински е, като се учи от грешките си. Парадоксално е, но в живота има грешки, които е „необходимо” да извършим, защото ние се учим именно от тях и макар тяхната историческа цена да е твърде висока, да се мине без тях е невъзможно...
Разликата по отношение на „смирението” и „дързостта” между Мойсей и Христос
Нека сега да се върнем в Стария Завет, където разделението на категориите „анава” и „хуцпа” ни показва ясно, че поколението излязло от Египет и получило Закона, се оказа неспособно да влезе в Обещаната земя. Както споменах Божиите повеления и инструкции могат да се получат само в категорията „анава” и затова само Мойсей (най-смиреният между хората) можеше да ги получи. Това е смирение въз основа, на което Божественото послание може адекватно и абсолютно точно да се занесе до хората, без да се смесва с никакви наши нагласи или възгледи. Именно това направил Мойсей чрез своето велико качество „анава”. От своя страна качеството „хуцпа” е съвсем друго нещо: това е самостоятелност, интензивно търсене на своето собствено място в пространството за връзка с Бога и света. И се оказва, че в Обещаната земя могат да влязат само самостоятелни личности, защото самата същност и насоченост на месианския процес са неотделими от духовната самостоятелност на човека. Както знаем Христос - Давидовият син, Месията се явява потомък на моавитянката Рут (затова и тя присъства в родословието на Христос в евангелието на Матей), което свидетелства за това, че в някакъв смисъл Месия произлиза и от Моав. Но кой бе Моав? Моав е син на дъщерята на Лот, която го кръстила така (Моав произлиза от „ме ав” – „от баща ми”) дръзко обявявайки на всички, че го е родила от собствения си баща. В някакъв смисъл Моав е символ на дързостта и неслучайно Месия произлиза от него. Но това не само не е навредило на неговата душа, но му е придало и блясък, както казва по този повод Давид: „Моав е умивалника ми”. „Умивалникът” е нещо, което „придава блясък” и затова независимо, че в дните преди идването на Месия дързостта на човечеството се увеличава, тя не само не нанася вреда на святостта на Месия, но дори й придава блясък. Корен на душата на Мойсей се явява „над-природната” святост, а родилият се в човешка плът Христос ни изявява корена на природната святост, чиято цел е да съедини в едно Бог и човека, т.е. ние да се върнем при Този, от когото сме излезли. Затова Мойсей се реализира в изкуствена среда, а Месия трябва да се реализира в естествена. Душата на Мойсей може да действа само сред стеснителни и смирени хора, а душата на Месия може да бъде успешна дори, когато хората са нахални, самостоятелни или дръзки. Животът всеки ден ни показва, че макар човечеството днес да става все по-дръзко, по-бунтовно и арогантно, Христос намира начин ежедневно да преобразява сърца и да прибавя нови и нови души към Църквата Си в потвърждение на Божието Слово:
„Където се умножи грехът, преумножи се благодатта, така щото, както грехът бе царувал и докара смъртта, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исуса Христа нашия Господ.”
Да, Христос продължава да царува и тази сила, която веднъж обърна света наопаки ще продължи да го прави и за в бъдеще. Както казва Спърджън: "Святият Дух никога няма да позволи върху Неговото свято име да бъде хвърлен укорът, че не е бил способен да обърне света." В Мойсей отсъства естественото, природното единство с народа, той „не ги носил в лоното си”, както Бог му казал и за разлика от Христос не чувствал единство с тяхната същност, а само единство в рамките на „учебния процес”. Мойсей не може да свети, когато същността на народа доминира, т.е. когато те са „в дързостта” и това е причината месианският край на времето да остане скрит и неразяснен в Петокнижието. Мойсей не обяснява месианския процес, защото развитието на света в месианския период е свързано с понятието „дързост”. И тъй като Мойсей не може да осветли месианския край на времето, той не може да влезе в Обещаната земя, която е свързана именно с месианската светлина. Именно, поради силата на тази естественост, на човека му е свойствена и категорията „хуцпа”, категорията на естествения живот на самостоятелния човек, а не само категорията „анава” - категорията на ученика в училище. Мойсей е свързан с всеки евреин от народа главно на нивото на Божественото учение, което всеки отделен човек учи и възприема. Както многократно вече споменах във всяка област на знанието преди всичко трябва да се слушат авторитетите, на ученика му е необходимо смирение и учителят работи в рамките на категорията „анава”. За разлика от Мойсей обаче, Христос обединява всички човешки души, Той е свързан с всеки отделен човек извън контекста на Библията, от страна на тяхната собствена личност. Ако излизането от Египет е било събитие-чудо (т.е. изкуствено), то месианското спасение идва по естествен път, въвличайки в областта на святостта естествения, ежедневния, делничния свят (и не е задължително това да стане в дома Господен). Един бива докоснат на работното си място, друг по време на пътуване, трети в дома си, четвърти при среща с непознат и т.н. В тази връзка стихът от Плачът на Еремия „Помазаникът Господен е диханието на нашите ноздри” може да се изтълкува също, че Той (Христос) е нашата собствена същност и в Него ние търсим нашето собствено „Аз”. Новият Завет ни учи, че Бог Син стана човек:
„за да се оприличи във всичко на братята Си, за да бъде милостив... Понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага.”
Христос трябваше да изпита на гърба си всички човешки слабости, терзания, нужди, търсения, съмнения и за тази цел бе нужно да влезе в нашата кожа. Боговъплащението бе първото разпятие на Божия Син, защото в този момент „океанът трябваше да се събере в чаша”, но само така хората щяха да могат „да достигнат в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота.” И тъй като душата на Месия включва в себе си корените на цялото човечество, то никаква дързост не може да засегне Неговата святост. Дързостта е позиция за самостоятелно вземане на решения (а не сляпо следване на авторитети) и това е следствие от чувството, че в самия мен има ценност, самостоятелност. И тъй като Христос е свързан със „самостоятелността” на човешката душа, с нашата свободна воля, човешката дързост не може да Му попречи (тя може да попречи само на нас ако е неправилно изразена). Христос стои по-високо от простото разкриване на Божия закон, за чието приемане хората се нуждаят именно от „страх Господен”, който е противоположен на дързостта. Мойсей се обърна към народа с думите: „Не бойте се! Бог дойде да ви опита и, за да има всред вас страх от Него, та да не съгрешавате” като тук думата „страх Господен” може да се приеме в някакъв смисъл и като „срам”. Тоест това е чувството на срам и трепет пред величието на Бога и наистина без това чувство е невъзможно да се преподава и приеме Божественото учение, но само до тук. По-нататък някакво особено духовно развитие не е възможно...
Грешките относно „страха Господен”
Основата за правилния духовен живот се явява естествената нравственост, трепета пред Бога, простата вяра, доверието, че Той се грижи за нас и ни обича с безкрайна любов. Този „страх Господен” обаче не трябва да отмества встрани естествения морал на човека, защото тогава той вече не се явява чиста богобоязън. Показателят за чист страх Господен се състои в това, че естественото морално чувство на човека е вкоренено в неговата изначална природа, с неговата помощ тази богобоязън се издига по-високо, отколкото би се издигнала без него. Под богобоязливо поведение се разбира страха от това дори в неголяма степен да се нарушат Божествените повеления, стремежът с максимална строгост да се съблюдават всички ограничения, които Библията налага на човека. Като цяло страхът от Господа е много важно чувство явяващо се една от основите на праведността, но както във всяко позитивно нещо трябва да има известни ограничения, в дадения случай такова ограничение трябва да бъде естествената етична интуиция. Когато това, което изглежда на човека като богобоязливо поведение влезе в противоречие с неговото нравствено чувство, това е знак, че неговата богобоязън има дефект изискващ корекция. Такава богобоязън е неправилна и вредна. Правилно се явява състоянието, при което богобоязънта е в съгласие с интуитивната етика, а не й противоречи. Една от границите на това невидимо „магнитно поле” се явява моралът. Ако считаме, че светът се ръководи единствено от личната полза и извън морала, то в такъв свят не трябва например да казваме, че да се краде е неизгодно. В такъв свят не е изгодно само да бъдеш хванат в кражба!? Тоест човек, който е уверен, че няма да бъде хванат в кражба, нищо не може да го спре да краде, защото подходът, в който моралът стои над текущата полза не е видим в локалната перспектива. Затова в живота често има ситуации, когато „на злодея му е добре в света, а на праведника му е зле”. Много често ние възприемаме противоречията като отрицателно явление, като пречка, която е необходимо да преодолеем, но наличието на противоречия, в това число неразрешимите е вградено в творението от самото му основаване. Нашият свят, както и животът е нелогичен и в голяма степен изпълнен с противоречия. Това означава, че не винаги е необходимо да се опитваме да разрешим противоречията, понякога просто трябва да ги приемем и да живеем с тях. Двойствеността на човека не е проява на нещо неправилно, а същност заложена в света и в живота. В тази връзка наличието на парадокси следва да се възприема като потенциал за развитие, тъй като ние ежедневно се убеждаваме, че животът всъщност е едно постоянно противоречие. Тук ще цитирам авторът на посланието до Евреите, който повтаряйки думите на пророк Еремия казва:
„И няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си и да казват: Познайте Господа, защото те всички ще ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ.”
Именно това е месианския идеал, на който Библията ни учи: когато всеки ще мисли самостоятелно, ще живее със своето си видение и никой няма да може нито да диктува, нито да налага своите възгледи на другия. Само тогава диалога с Бога, както индивидуалният, така и общочовешкият става пълноценен.
Заключение
Това, с което искам да завърша е следното: Едно е ясно със сигурност: на Бог Му трябват не слуги (роби), а свободни хора. Това да сме Негови слуги е само началото, но не и краят. С робите не се разговаря, на тях единствено им се заповядва. Смирение е нужно най-вече, когато решиш да Го последваш, когато видиш своята нищожност и паднеш от коня (като Савел), въпреки че си бил толкова самоуверен. След това обаче има нужда от истински диалог, който да ти помогне да израстнеш и да се развиеш като зряла личност. Разбира се, ако човек не тръгне от нивото на слуга (роб), не може да се получи нищо, но след това той трябва да се развие и да стане самостоятелна личност, за да може Бог да общува пълноценно с него. В тази връзка не мога да Ви кажа кога, защо и дали трябва да проявите, както смирение така и дързост, защото всеки от нас живее уникален и неповторим по своята същност и смисъл живот. Човек трябва да се опира на своето лично разбиране и връзка с Бога, на своята духовна интуиция, а не само на велики авторитети. Не трябва да ги отрича, трябва да се учи от тях, да разбира онова, което те казват, но да взима решения сам. Това, което обаче мога да Ви кажа е, че смисълът на духовния живот и връзката с Бога е човек да осъзнае своя живот като диалог с Него. Защото всичко, което правим е онова, което всъщност ние казваме на Бога. Всяка наша постъпка, всяко наше решение, всеки наш избор са действия, които ние заявяваме пред Бога - това са нашите думи към Него. Връзката ни с Бога не е, както си мислим предимно и само в молитва, а в нашите решения и действия (молитвата е това, което ни позволява да осъзнаем тези решения). Най-важните наши думи са нашите действия в живота, а всичко, което ни се случва е онова, което Бог ни говори и затова трябва да живеем живота си с усещането за този диалог с Него. Истински, стабилен успех постига единствено онзи, който се ръководи не само от моментната полза в своя живот, а действа в съответствие с целите на творението, т.е. с Божията воля за нас в Христа Исуса!