Кратка обща картина на Исляма
Още в началото искам да кажа, че тези мои думи не са някакъв изчерпателен разказ за основата на исляма – това вече е изложено подробно в множество книги и няма смисъл да се повтаря. Предвид днешната криза в Близкия Изток, на която всички сме свидетели, ще обърна внимание само на тези особености на исляма, които по мое мнение са важни за взаимното разбиране и диалога между юдаизма и исляма. Както знаем, ислямът разглежда себе си като пряко продължение на древната религия на Авраам, Мойсей и дори Исус от Назарет (когото не признава за Месия и Божий Син), от която произлизат юдаизма и християнството. Ислямът се придържа преди всичко към Авраам, като счита, че пророкът Мохамед и арабските племена на Северна Арабия водят своя произход от Исмаил (синът на Авраам от Агар), докато в същото време евреите водят началото си от Исаак (синът на Авраам от Сара) и че именно ислямът (а не юдаизмът и християнството изразяват истинната вяра на Авраам. Съгласно Корана, преди Мохамед, Бог се е обръщал към други пророци споменати в Библията (признати и в юдаизма, и в християнството) и признава всички тези пророци като носещи Божественото слово. Бог дал на Мойсей - Тората на Синай, на Давид - Псалмите, а на Исус - Евангелието. За исляма всички тези Писания се явяват истинни Божествени Слова, но според него, последователите на юдаизма и християнството са изкривили полученото Послание. Затова Мохамед е бил призван не за поставяне нови основи на вярата (всички тези основи според исляма си остават), а за да възстанови тази вяра в изначалната й чистота и да осъществи нейната правилна реализация. Освен това според исляма, Коранът (т.е. „откровението предадено чрез Мохамед”) се явява последно, завършващо и окончателно. По този начин Мохамед се явява „печата на пророците”, края на възможността за пророчества и други пророци повече няма да има, тъй като те просто не са нужни. По такъв начин ислямът счита себе си както за изходна, така и за окончателна религия на Откровението, т.е. единствено истинната религия. Самото четене на Корана се явява религиозно действие, обред за поклонение на Бога. (Коранът е написан на класически литературен арабски език, в поетична римувана проза, като този стил съгласно мюсюлманската традиция се явява уникален. По тази причина Коранът е невъзможно да се изучава на друг език освен арабския и може да се тълкува богословски само на основата на оригиналния текст.)
Социални структури на ислямския свят
Обществото и „правилният живот на социума като цяло” играе огромна роля в исляма – много по-важна отколкото в християнството например (в което главно място е отделено на личността и неговата вяра). Може дори да се каже, че ислямът е преди всичко религия на социума. Затова в ислямските източници е отделено огромно място на въпросите свързани със „святостта на обществото”, правилната система на власт и държавното законодателство. Ислямът не отделя една от друга духовната и социално-държавната сфера в живота на човека (в тях отсъства характерното за християнството разделение на понятието „Божие” и „кесарево”). Ислямът (както и юдаизмът) представляват система обхващаща всички страни на живота на човека, образувайки единство между религията, културата и социално-политическото устройство. Класическият ислям дели всички хора в света по три статуса:
1) Правоверни – това са мюсюлманите.
2) „Покровителствани” („зимми”) - „хората на Писанието”. Преди всичко това са юдеи и християни (по-късно – зороастрийци и някои други групи), които имат законово право да изповядват своята религия, живеейки на подчинение вътре в мюсюлманския свят.
3) Многобожници (езичници). Обичайно се счита, че те подлежат на задължително обръщение в исляма, дори чрез смъртна заплаха.
За всяка цивилизация може много да се разбере по нейните представи за Рая, защото така да се каже, именно те отразяват стремежите на нейната „колективна душа”. В някакъв смисъл максимата гласи: „кажи ми какъв е твоя „рай” и аз ще ти кажа кой си ти”. (Неслучайно в съзнанието на потомците на Исмаил „Раят е място, където мъжете ги очакват 72 девственици”!?) Именно тези представи демонстрират дълбоките наклонности на арабската душа и нейния вътрешен стремеж към разврат. Затова чувствайки тази своя наклонност, за самосъхранение те се опитват строго да ограничат себе си и по тази причина въвеждат извънредно строгите „антиразвратни” мерки като например, жената да ходи закрита от главата до петите, за да не съблазнява мъжа.
Разколът: сунити, шиите и ибадите
Със смъртта на Мохамед възниква въпросът относно неговия приемник на поста - религиозен и политически ръководител. Мохамед не оставя наследник, а също не дава и никакви указания по какви точно правила следва да се назначи негов приемник. В тази връзка, (както се предполага) достатъчно бързо възниква конфликт по въпроса, кой има право да заеме този пост. В резултат на няколкото граждански войни, от основната маса мюсюлмани се отделя „партията на Али” (шиат Али), чиито членове започват да се наричат шиити. Останалото болшинство впоследствие получава названието сунити, „хора на суните”, на „традицията”. Шиитите са подръжници на изключително наследственото предаване на властта, а сунитите считат, че халиф може да бъде всеки човек от племето Курейш, ако той е избран от цялата мюсюлманска община (макар по-късно при сунитите също да се формира династия на халифите). Важно е да се отбележи, че разколът възниква именно около въпроса за властта, а не относно въпроса за вярата (както това става при разкола в християнския свят!), което отразява именно „социално-държавните” елементи при исляма. Съгласно шиитите, властта на имама (в шиитската традиция така се нарича лидерът на всички мюсюлмани, а в сунитската – това е просто „лидер, ръководител, този, който води обществената молитва) е предопределена от Божественото постановление и може да принадлежи изключително на преки потомци на Али (четвъртия от праведните халифи), който е бил братовчед и зет на Мохамед и неговата жена Фатима, дъщеря на Мохамед. Според исляма, именно на тях Мохамед предава по наследство знанието за съкровените страни на религията и те имат свой статус не благодарение на човешки избор, а по силата на вътрешния характер на тяхната природа, присъствието в тяхното същество на вечна Божествена субстанция и т.н. В тази връзка, непогрешимите в своята роля имами са гаранти за приемствеността и чистотата на религиозните традиции и без връзка с тях, и без тяхното ръководство, спасението на вярващите е невъзможно. Именно такива са били „дванадесетте имами”, религиозните ръководители на шиитите живяли през 7-9 в. Според тях последният от тези „видни имами” (различен в различните шиитски направления) не е умрял, а е преминал в състоянието „гайба”, („скриване”) и продължава от това скрито състояние да управлява живота на вярващите. „Скритият имам” трябва в края на времето да се яви в ролята на „махди” (Месия) и да изпълни света с правда и справедливост. Около 85% от мюсюлманите се явяват сунити, а само 15% - шиити. Днес шиитите доминират в Иран и Азърбайджан, значително количество има също и в Бахрейн, Ирак, Ливан и Йемен и неголеми групи в други държави от Близкия Изток. Във всички други мюсюлмански райони напълно доминират сунитите. (Съществува също и неголямо трето направление – ибадити, които са по-малко от 1% от всички мюсюлмани. То е представено и доминира само в Оман.)
Мюсюлманското право
Както отбелязах по-горе, ислямът е не само вяра, но и юридическа система обхващаща всички действия на човека. Затова въпросите на правото играят в нея огромна роля. Мюсюлманската юридическа система се базира на Корана и се формализира от неговите предписания. Практическият закон съставлява „шериата”, „правия, правилния път”, по който трябва да върви всеки благочестив мюсюлманин. В тесния смисъл, шериатът представлява законодателство, а в широк смисъл, той обхваща всички сфери на човешкия живот – вяра, убеждения, морал и нравственост, етика на поведението, взаимоотношения между хората, държавно устройство, гражданско и наказателно законодателство. В исляма няма един единен център, който да приема религиозно-законодателни решения общи за всички. Ако има например някакъв цитат от даден много уважаван ислямски авторитет, не може да се каже, че „така казва целият ислям”. Тъй като ислямът е много разнообразен, може да се каже само, че „това е една от възможните гледни точки в исляма”.
Ислямска мистика, суфи
Суфизмът е аскетично-мистично движение възникнало още в началния период на исляма сред група последователи на Мохамед и получило широко развитие от 12 в. нататък. То включва в себе си както Учението (и се явява едно от важните направления в мюсюлманската теология), така и аскетични и мистични духовни практики, насочени към борбата на човека с неговите скрити пороци, откъсване от „светската суета” и порицаване на разкоша, духовно възпитание на личността. Терминът „суфи” е производен от арабското „суф” („вълна”), в смисъл на „груба вълнена дреха” като атрибут на аскетите-отшелници и мистици. Важни проводници на идеите на суфизма стават странстващите проповедници „дервиши” (от персийското „бедняк, нищ”), характерни със своя магически екстаз, след което суфите се обединяват в „братства”. Гъвкавостта на суфизма и неговата отвореност към външни влияния са го направили твърде нееднороден. Той изиграва голяма роля в развитието на ислямската естетика, литература и изкуство, а и днес също продължава да играе важна политическа и религиозна роля.
Съвременният ислям: Фундаментализмът на противоположните направления
Терминът „фундаментализъм” означава „желание да се върнеш към извора на религията, към нейния фундамент”, отхвърляйки настрана изминатия исторически път на развитие, тъй като този път се счита за неправилен, „човешки”, изкривяващ първоначалните Божествени постановки. Фундаментализмът като понятие бива най-различен: той може да бъде консервативен или либерален, може да бъде много успешен или обратно, да не получи подръжка. (В тази връзка пример за много успешен фундаментализъм се явява протестантското движение в Европа, тъй като протестантите са искали да отмахнат допълненията от католическата църква и да се върнат към библейските извори на християнството. Вътре вече в това движение могат да се намерят най-различни варианти, от най-либералните до най-консервативните. В юдаизма пример за фундаментализъм се явяват караимите, които са искали да отменят Талмуда и да се върнат към Еврейската Библия). В исляма фундаменталисткият подход се нарича „салафизъм”, „връщане към първия”, към Мохамед и неговото близко обкръжение, което се счита като образец за правилен ислямски живот. Този салафизъм може да отиде в най-различни направления. Ако се опита буквално да копира начина на живот на първите мюсюлмани, пренасяйки механически културните норми от 7 в. в нашата съвременност, това ще доведе до архаизъм и нетърпимост. Ако обратно, салафизмът се опита да вземе идеите на първоначалния ислям и адекватно да ги реализира в наши дни, това води до толерантен и универсалистки подход. Така че фундаментализмът, т.е. салафизмът се явява основа както за мюсюлманския радикализъм, така и за мюсюлманския модернизъм.
Уахабитите са религиозно-политическо фундаменталистко движение, възникнало в средата на 18 в., наречено така на името на неговия основател - Мохамед ибн Абд ал Уахаба. Той считал за необходимо „връщането към изворите” и действал с твърде радикални и твърди позиции. За своя основна задача уахабитите считат борбата за „чист ислям”, за премахване на различните примеси привнесени от извън-ислямските културни и етнически традиции на различните народи и очистване на „необразованите маси от народния примитивен ислям”. Тъй като династията на Саудитите приема идеологията на това движение в качеството на държавно, уахабитизмът изиграва значителна роля в завземането от тях на почти целия Арабски полуостров, превръщайки го в Саудитска Арабия. В съответствие с идеологията на уахабитизма, в Саудитска Арабия например са били разрушени паметниците на майката на Мохамед (която се считала за езичница) и много други паметници на ранната ислямска култура, тъй като народът им се покланял, а такова поклонение, което се явява част от „традиционния народен ислям”, противоречи (по мнението на уахабитите) на ислямските закони.
Джихад – обща представа
Един от най-важните елементи на исляма се явява понятието „джихад”. Джихадът се явява заповед, т.е. божествено повеление и религиозно задължение на всеки мюсюлманин. Активният „воин на джихада” се нарича муджехидин. Буквално „джихад” означава „да приложиш усилия” (преди всичко по въпросите на вярата). Тези усилия могат да бъдат насочени към собствените недостатъци и пороци на обществото („велик джихад”) или към разпространението на исляма („малък джихад”). Последният включва и военни действия, а по много мнения дори и завоюване на други страни. За този, който допуска, че целта на джихада се явява завоюването на целия свят (а те в исляма днес са болшинство), моралното основание за завоюването се явява представата за универсалната истинност на исляма. Тъй като ислямът е най-доброто нещо, което може да съществува за всички хора, то заради всеобщото благо е необходимо властта на исляма да се установи над цялото човечество, посредством убеждение или дори със сила. Както отбелязах, има два вида джихад: „велик” джихад, т.е. поправяне на собствените недостатъци и пороците на обществото, помощ към ближния, изучаване на Корана, борба със своите пороци и слабости и „мълък” джихад, т.е. подръжка и разпространение на исляма, включително и чрез военни действия, „джихад на меча”. Явява ли се „военният джихад” лично задължение персонално възложено на всеки мюсюлманин или това е държавно-обществен въпрос? По този въпрос има разногласия и изводите имат първостепенна практическа важност. Ако изходим от това, че „военният джихад” е лично задължение, то всеки мюсюлманин е длъжен да се занимава с него в една или друга форма, тъй като това е заповед за всеки. Не е нужно самият ти да отидеш да воюваш, но трябва лично да поддържаш такава война. Но ако „военният джихад” е държавно-обществена отговорност, то обикновеният човек няма право да взима решения в тази област (така както отделният гражданин няма право да обяви война на съседната държава). Интересно е, че на практика едни мюсюлмани могат да обяват джихад на други мюсюлмани (през април 2015 г. две терористични групировки „Ислямска държава” и „Талибаните” си обявиха една на друга джихад). Тъй като джихадът е състояние на перманентна война, той изключва възможността за истински мир. Истински мир („салям”) може да има само между мюсюлмани, а договорът с неверниците е нищо повече от примирие. То обикновено се сключва за десет години, но в момента, в който ислямският ръководител стигне до заключението, че мюсюлманите са събрали достатъчно сили, за да възобновят войната, той е задължен да отмени примирието. Както вече казах, законите на исляма са построени върху две незаобиколими основи – Корана и живота на Мохамед. Всички постъпки на Мохамед се явяват в очите на мюсюлманите като образец за подражание. На това са изградени мировъзприятието и законите, в частност и законите на войната и мира. Въпросът: може ли днес да бъде сключен пълноценен мирен договор между исляма и неислямска страна (особено при положение, че досега се е обявявал джихад преди всичко на Израел), остава открит.
Историческата перспектива: стремежът на религията към разпространение
По този въпрос бих искал да сравним исляма с християнството като друга монотеистична религия. Християнството си поставя за цел разпространението по целия свят. Затова сам по себе си стремежът на религията да се разпространява върху цялото човечество, не се явява в нещо по-особено за исляма, а по-скоро се явява норма. В същия момент е много съществено с какви методи религията (или идеологията) се опитва да разпространи своето влияние върху света. Действа ли тя по пътя на привличането или по пътя на принуждението. В миналото, през Средните векове и в началото на Новото време до 18 в., насилственото разпространение се е считало като норма и християнството е използвало насилствени методи в същата степен, както и ислямът. Но през последните две столетия общественото съзнание на Запада се променя и сега като допустим способ за разпространение на религията се счита единствено привличането, а принуждението се счита за недопустимо. Именно в тази променена обстановка се проявява съществената разлика: християнството много лесно се отказва от каквито и да било насилствени методи на разпространение, докато в същото време за ислямското обществено съзнание, отказът от насилствени методи на разпространение на своята власт, се оказва много по-труден. Тези различия се коренят в различните схеми при началното формиране на тези две религии. Християнството се е формирало като религия на неголяма преследвана група и именно такова е било то в първите векове на своето съществуване, когато се случва процеса на формиране на неговите принципи. На този етап християнството по никакъв начин не е претендирало за политическа власт и именно такава нагласа се е закрепила в базовите християнски текстове. И макар по-късно християнството също да е имало власт и нерядко християнизацията на покорените народи да се е случвала по пътя на принуждението, тази парадигма на властта не се е вкоренила в основите на християнството като религиозна концепция. Затова в съвременния свят християнството достатъчно лесно се отказва от нагласата за принуждение. Когато в християнския свят самите войни за завоевание започват да се разглеждат като нелигитимни, тогава и разпространението на християнството с помощта на властта, става недопустимо. В исляма обаче се случва друго. От самото начало, още при Мохамед и в първите векове на своето съществуване, когато са се формирали практическите постановки, ислямското общество е водило непрекъснати завоевателни войни. Затова концепцията за войната като инструмент за разпространение е влязла в най-базовите религиозни текстове и за много представители на исляма, днес е психологически трудно да се откажат от нея.
Господстващата идеологическа доктрина в исляма настоява на своето право за свободно разпространение и пропаганда на исляма във всички страни. Тя изисква правото да убеждава представителите на другите религии, да преминават към исляма и дори разглежда отказа на право на пропаганда като форма на притесняване на мюсюлманите. В същия момент, същата тази доктрина категорично отказва на другите религии правото да извършват пропаганда в ислямските страни. В предишните векове такъв подход въобще не е изглеждал странен и затова през Средните векове, а често и чак до 18 в. така са се държали много страни. Но за последните две столетия ситуацията в целия свят се променя, а в исляма тя си остава същата. Затова „възможността на ислямска пропаганда в християнските страни и отсъствието на възможност за християнска пропаганда в ислямските страни” създава явна несиметричност. Ситуацията коренно се промени през последните десетилетия, предвид масовата миграция на мюсюлмани в страните на Запад, което доведе до образуването на многомилионни маси мюсюлманско население в Европа и САЩ. Част от ислямските идеолози разглеждат тези мигранти като агенти за влияние, с помощта на които в западния свят може да се установят ислямските норми. Днес се създават множество ислямски организации, които под лозунга „защита правата на мюсюлманите и противодействие на ислямофобията”, си поставят задача да ислямизират немюсюлманите, а паралелно с това се стремят към радикализация на мюсюлманите и блокиране на всякаква критика по отношение на исляма. Затова неслучайно днес много кръгове в западните страни чувстват, че целта на тази ислямска дейност, съвсем не се явява защита на права, а превземане на Запада. Явната несиметричност по отношение „правото на пропаганда на своята религия”, създава огромно напрежение в обществото и затова разрешаването на тази конфликтна ситуация, трябва да бъде един от пунктовете на междуконфесионалния диалог.
Джихадът против Израел
Особено място в исляма днес заема джихадът срещу Израел, тъй като в съвременния свят това е единственият случай, когато военен джихад е бил обявен не от някаква отделна група, а от редица мюсюлмански лидери, ръководители на държави и световни организации. През 1970 г. ръководителят на ООП (Организацията за освобождение на Палестина) Ясер Арафат казва: „Освобождаването на Палестина и недопускането на ционисткото политическо, икономическо, военно и пропагандистко проникване в мюсюлманския свят, се явява едно от задълженията на ислямските държави. Ние сме длъжни да обявим джихад на ционисткия враг, оскверняващ не само Палестина, но и целия арабски свят, включително неговите святи места”. Този подход бива напълно приет от ръководството на ислямския свят и по време на третата ислямска конференция състояла се в Мека през януари 1981 г., бива провъзгласен всеобщ джихад против Израел. Не можем да знаем колко точно са подръжниците на военното или мирното разбиране на джихада в ислямския свят. Като цяло впечатлението е, че подръжниците на военния джихад към момента са несравнимо повече. Във всеки случай дори ако впоследствие мирната линия победи, винаги и във всяка ситуация ще се намерят пъдръжници на военната линия, тъй като тя е много силно вкоренена в ислямските източници. Затова Израел днес поддържа мирната линия в исляма и си сътрудничи с тези мюсюлмани, които се явяват подръжници на мирния подход. Израел има пълно и доминиращо военно преимущество, включително и психологическа готовност да воюва, осъзнаването на възможността за конфликт във всеки момент (макар благодарение на силната фрагментация и разединение в израелското общество, да пропусна операцията на Хамас). Такова поведение обаче е нужно не за война, а за мир, за да може подръжниците на джихада да виждат, че не само „няма никаква надежда да победят”, но и всеки опит за нападение ще донесе огромна вреда на тях самите.
Радикалният ислям днес: „ислямизмът” и „палестинският наратив”
В съвременния ислям има две противоположни тенденции. От една страна това е радикалният ислям – „ислямизмът” и „палестинският наратив”. А на противоположната му страна противостои „модернисткият ислям”, който е толерантен и настроен за диалог с неислямското общество. В тази връзка двете активни групи – ислямистите от една страна и модернистите от друга, всяка от тях се опитва да отклони исляма в своя посока. Модернисткият ислям започва да се развива в края на 19 в. – началото на 20 в., но той не успява да получи широко разпространение. От началото на 20 в. обратно, значителна сила придобива ислямизмът и палестинският наратив, които доминират в ислямския интелектуален свят почти през целия 20 в. Днес в 21 в. ситуацията започва да се променя. Постепенно ислямският модернизъм се активизира, но е напълно неизвестно в какво направление ще тръгне неговото развитие в бъдеще.
„Ислямизмът” и „палестинският наратив” са различни идеологии и всеки от тях си има свои характеристики. Същността на ислямизма е анти-Запад, а същността на палестинския наратив е анти-Израел. Тези цели често се пресичат, затова тези две направления често си сътрудничат за постигането на различни общи цели. Ислямизмът е много по-широка концепция в сравнение с тясно-географския палестински наратив. Но в същия момент ислямизмът е много по-радикален във вътрешно-ислямската полемика и понякога дори води война против другите мюсюлмани, считайки ги за „неправилни мюсюлмани”. От своя страна, палестинският наратив никога не допуска подобно нещо, тъй като той се стреми да обедини всички ислямски сили за борба против Израел като „външен враг”. Затова палестинският наратив формално се явява по-уважаван и на държавно ниво той често се поддържа от традиционните мюсюлмани (дори от тези, които не се явяват подръжници на ислямизма). В същия момент палестинският наратив е по-радикален относно промените основите на исляма в сравнение с ислямизма.
История и идеология на ислямизма
Ислямизмът, „политическият ислям” е много радикално и архаично направление в съвременния ислям. То се стреми към използването на исляма за политически цели, включително установяване на норми на живот в ислямските страни в съответствие с нормите на арабския живот от 7 в. - периодът на възникване на исляма. Ислямизмът, т.е. „политическият ислям” предлага връщане буквално към изходния ислям, какъвто той е бил в първите векове на неговото съществуване, включително политическата система от онова време. Ислямизмът всъщност представлява защитна реакция на изоставането на ислямския свят от Запада, особено ярко проявило се през 20 в. Успехите на Запада както в научно-техническата, така и в социалната области (обезпечаване на всеобщите права) се явяват очевидни и се възприемат като унижение на исляма. И тъй като постиженията на Запада е трудно да бъдат достигнати, възниква психологическата необходимост те да бъдат отречени и да се обяви зараждането на злото, с което е нужно да се борим. Ислямизмът съдържа елементи на салафизма (ислямският фундаментализъм), при това разбира „връщането към основите на исляма” в буквална форма. Ислямистите се стремят да възродят мюсюлманското Средновековие, когато ислямът е бил най-силната система в света и всички са се страхували от него и са го уважавали. Разбира се, този стремеж е напълно утопичен (невъзможно е да бъде осъществен), но вътрешен мотив се явява не реалното постигане, а психологическата компенсация. По същността си това е архаизация на исляма. Ислямистките движения оперират с много прости и разбираеми религиозни лозунги. Те участват също в решението на различни социални проблеми (помощ за бедните и т.н.), като се възприемат от масите като „честни и некорумпирани, истински вярващи” и благодарение на това имат масова подръжка, твърде силни и влиятелни са в ислямския свят. Ислямизмът е нееднороден. Най-крайните ислямисти са готови за постигането на своите цели, да използват терор и насилствено сваляне на „недостатъчно ислямистките” правителства. Друга част от ислямистите са против такива крайни методи и се стремят да постигнат доминация на исляма с по-мирни методи.
Характерно за ислямистите е буквалния прочит на исляма: Ислямът дава отговор на всички въпроси. Ислямът е закона на Бога и затова той съдържа всичко, което е нужно за живота на индивида и обществото. Ислямът трябва да ръководи всички сфери на живота. Всички твърдения на исляма, законите и идеологията се разбират буквално. Твърди се, че именно така са били приемани те в предишните векове, започвайки от първите мюсюлмани. Законите на исляма трябва да се прилагат без всякаква връзка със съвременното състояние на обществото, а всичко, което не им съответства, трябва да бъде изтрито от живота. Техният девиз общо взето гласи така: „Просто приеми исляма такъв, какъвто той е. Не трябва много да мислиш. Главното е да гориш с религиозен пламък и въодушевление и – напред на бой. Бог е с нас, затова ще победим.” За тези хора, в исляма има само едно правилно разбиране и негови представители естествено са те – ислямистите. Всички, които разбират исляма по друг начин са еретици и врагове на исляма. Ислямистите са против Запада и Израел. Западът е общ враг. Това е вмъкване на неверници в ислямския свят и империалистическо завладяване на този свят. Тяхното неблаготворно влияние разрушава благочестивото ислямско общество, затова те не са просто „неверници”, а и злодеи, които искат да нанесат максимална вреда на праведните мюсюлмани. Стани и защити исляма от тях! Те отричат ценностите на Запада - науката, изкуството, културата, демокрацията, социалните права – всичко това за тях е машинация на врага и проява на неверие. За ислямистите главният враг е Израел, защото той е бастион на Запада вътре в ислямския свят. Израел е не само окупатор на мюсюлманските земи, но и проводник на западните идеи. Израел е особено опасен враг и затова ислямизмът поддържа в това отношение „палестинския наратив”.
Ислямската революция и военния джихад
Ислямистите считат, че е нужна революция, за да се проправи път към създаването на нов халифат. Врагове за тях са както далечните (Запада), така и близките (властите на светските държави с мюсюлманско население). Според тях, всички те не дават възможност истинно да се осъществят ислямските ценности. Затова те трябва да се борят и с близките, и с далечните си врагове. Според тях е нужна световна ислямска революция. „Присъедини се към нея (защото Бог иска това) и ще получиш божествена награда”, казват те. Джихад против „неверниците” от Запада трябва да се води с всички средства, включително война и терор за сплашването на врага. Джихад трябва да се води дори и против мюсюлмани, ако не са съгласни с ислямизма, тъй като те също се явяват „неверници”. Техният стремеж е установяването на шериата в качеството му на задължителен закон на държавата и обществото. Във връзка с това, несъгласие с шериата не се допуска. Разрешават се насилието за неговото осъществяване (по подобие на всяко държавно насилие с цел осъществяване законите на държавата). Ислямистите казват: „Помагай на другите мюсюлмани както в ежедневния живот, така и по отношение на религиозните въпроси. Бъди достоен човек на ислямското общество, помагай на бедните и нуждаещите се. Старай се щателно да изпълняваш всички религиозни повеления и следи всички около теб също щателно да ги изпълняват. Ако те не умеят, ще ги научим, а ако не искат – ние ще ги заставим... Това са законите на Бога, затова който ги спазва, той е прав.” Като една идеализирана утопична концепция, ислямизмът притежава привлекателност, но постепенно показва своята неспособност да реши реалните проблеми и да създаде успешно общество. В тази връзка, нищо не способства така силно за развенчаване на неговата утопия, както опитът за нейното осъществяване. За съжаление, зад опита за осъществяването на тази утопия, обикновено стои твърде много пролята кръв!
Както по-рано споменах, отношението към еврейския народ в класическия ислям е твърде нееднозначно, то съдържа както позитивни, така и негативни моменти. Но от началото на 20 в. предвид разпространението на ислямизма и палестинския наратив, отношението на исляма към еврейския народ много силно се влоши. В голяма степен това се случва поради конфликта на исляма с ционисткото движение и държавата Израел и заради идеологическото обслужване на конфликта сме свидетели на процес на „политизация на религията”, т.е. изменение в интерпретацията на мюсюлманските източници с антиеврейски цели.
„Палестинският наратив” в идеологията на ООП
На базата на този наратив, днес официалните лица на палестинската автономия създават училищни програми и се явяват главни негови разпространители в целия арабски и мюсюлмански свят. Еврейската история в Ерусалим се описва като „илюзии и легенди”, като дори се отрича някогашното съществуване на еврейския храм. Независимо, че такава идеология противоречи на всички ислямски източници, тя е достатъчно широко разпространена в ислямския свят. Днес в много ислямски учебници и книги можем да прочетем, че „еврейски народ” не съществува. Това е измислен народ, следователно той не може да претендира за никаква държава и територия. Съвременните евреи нямат никакво отношение към „синовете на Израел”, за които се говори в Корана. Те са потомци на хазарите или на европейците-колонизатори, които са дошли в Палестина, за да завземат арабските земи и домове. Еврейската история не съществува и за нея няма никакви археологически потвърждения в тези земи. Храмът на Соломон също не е съществувал, това е измислица на ционистите. Палестинците са потомци на филистимците (в друга версия – на древните народи на Ханаан), затова именно те са коренните жители на Святата Земя. Освен това се твърди, че Исус от Назарет - основателят на християнството не е бил евреин, а арабин-палестинец, мъченик за вярата. Това прилагане към Исус Христос на термина „палестинец” означава Неговото отнасяне към арабския, а не към еврейския свят, само че както добре знаем, Святата Земя по времето на Христос се е наричала „Юдея”, а не „Палестина”. Холокостът според тях също не е съществувал, а ционистите са го измислили, за да може глупавите европейци да им дадат Палестина. (Между другото именно мюфтията ал Хюсеин, един от създателите на „палестинския наратив” е бил активен подръжник на нацизма и е поддържал унищожаването на евреите.) Според тях евреите са „развалени” и прокълнати хора и по тази причина европейците искали да се избавят от тях, като ги изпратят в Палестина. Това е трябвало да помогне на европейците да запазят също своето влияние в Близкия Изток след загубването на колониите си. Всичко това показва в някаква степен, че войната с Израел не се явява толкова борба за земя и права, а се явява проява на класически антисемитизъм. (Между другото използването на термина „антисемитизъм” в този контекст е неправилно, тъй като и едните, и другите всъщност са семитски народи!?) По тази причина няма никаква възможност проблема с арабско-израелския конфликт да се реши по пътя на „териториалния компромис”. В арабския и ислямския свят познават историята именно в такъв вид и за тях тя се явява истина и последна инстанция. Всичко това означава, че без пълно преразглеждане в ислямското общество на тези нагласи, ще бъде невъзможно да се достигне до мир, просто „договаряйки се на политическо ниво”. Важно е да се отбележи, че палестинският наратив е насочен не само против евреите и Израел, а също и против християнството като религия и Запада, тъй като той обявява за лъжлива християнската Библия, а също счита европейците за главни виновници за всички арабски проблеми. Днес част от западния свят (особено евангелистите) започват да осъзнават този факт, което им помага да не се поддават на палестинската пропаганда и да застанат на страната на еврейския народ. Важно е Израел (и Западът въобще) да осъзнае всички тези аспекти на „палестинския наратив” и да разбере, че никакъв мир не може да бъде установен без този наратив да бъде разрушен в общественото съзнание. Това за съжаление според мен ще отнеме много дълга, десетилетия систематична разяснителна работа.
Разбира се, създателите на „палестинския наратив” са доста образовани хора (често учили в западни университети), които прекрасно разбират, че „палестинският наратив” е основан на тотални лъжи. Но вътрешното религиозно оправдание за тях се явява принципът „такия” (букв. „благоразумие”, „предпазливост”). Този принцип на „разрешената измама” е разпространен преди всичко сред шиитите, тъй като те често са живяли във враждебно сунитско обкръжение. За сунитите, които обикновено са живеели там където техния подход е доминирал, този принцип има по-скоро теоретично значение. В класическия ислям принципът „да не изявяваш своите истински възгледи, ако това може да ти довлече неприятности”, обикновено се е разпространявал само по необходимост. Палестинският наратив обаче е разширил този принцип до „религиозно позволение на всякаква лъжа, ако тя изглежда политически изгодна”, а също и разрешение за тотална и систематична измама на „своите” мюсюлмани (а не само на противника) - нещо което никога не е съществувало в класическите източници. Едно от разпространените прилагания на „такия” в съвременната политическа пропаганда е, опитът терористичната дейност да бъде представена едва ли не като „арабска реакция на несправедливостите или обидите нанесени им от Запада или от Израел”. Докато в същото време (в средствата за масова информация на арабски език) винаги на преден план се извежда друго основание, а именно: необходимостта от продължаване на джихада. Тъй като „палестинският наратив” е основан на пълна фалшификация на историческите данни и е ориентиран към конфликт със Запада, той се явява изключително „токсичен” и има деструктивно влияние върху ислямското общество. Той настройва своите подръжници към отричане развитието на науката, към игнориране на обективните данни, към общо възприемане на живота като конфликт и война, а не като възможност за собствено развитие.
Модернизацията в исляма
Знаем, че традиционната религия по своята същност се явява консервативен институт. Аспектът на консервативност и съхраняване на традицията е необходим, за да може религията да изпълни ролята си на „стабилен маховик, поддържащ стабилността на социалната система”. По тази причина всички промени в религията стават много постепенно и за да може тя да се трансформира и модернизира, са нужни силни условия подтикващи я към това. Съвършено недостатъчно е това, че има гениални учени или религиозни авторитети, които искат да извършат модернизация. Задължително е необходимо наличието на някакво обществено предизвикателство, т.е. модернизацията трябва да се чувства като необходимост – само тогава тя ще бъде поддържана. По тази причина модернизацията на религията обикновено се случва като следствие от стълкновението с реалността – когато празнините между реалността и религиозните представи станат жизнено важни. В тази връзка виждаме, че през последните две столетия юдаизмът и християнството са се модернизирали много силно. Тази модернизация подтиква както „общото предизвикателство” свързано с развитието на науката, технологиите, културата, социалните структури, така и „специфичните предизвикателства” свързани с несъответствието между теологията и реалността. Както за юдаизма, така и за християнството, едно от най-важните такива „специфични търсения” става създаването на държавата Израел (на фона на Втората световна война, която се оказва крушение както на еврейския, така и на християнския свят в Европа). В юдаизма в отговор на тази реалност, като модернистско направление се формира „религиозният ционизъм”. В болшинството направления на християнството (преди всичко в католицизма и евангелското протестанство), в отговор на тези предизвикателства отпада „теологията на заместването” на Августин (която е една от основите на християнството от 5 до 19 в.) и възниква съвършено ново разбиране за връзката с юдаизма, а също и за самата същност на християнската мисия. За разлика от юдаизма и християнството, в ислямското общество в последните два века въпросът с модернизацията е значително по-малък отколкото в западното, тъй като самото общество бива по-малко засегнато от новите направления в развитието на науката, технологиите, културата и социалните промени. Затова религиозният модернизъм в исляма получава по-малко развитие в сравнение с модернизма на Запад.
Проблемите на исляма в съвременния свят
През последните десетилетия обаче, ислямският свят започва да чувства много натрупващи се проблеми. В предишните векове (и особено в периода на „златния век на исляма”), ислямското общество е считало, че успехите на ислямските страни – както на бойното поле, така и в икономическите и културните аспекти, показват истинността на учението, т.е. те се явяват един вид „земна проверка”, доказателство за превъзходството и истинността на тази религия. Но както виждаме, в наши дни ислямът видимо не издържа тази „земна проверка”. Правоверните ислямски страни съществено изостават от „нечестните” страни на Запада не само в развитието на науката и технологиите, но и в отношенията между хората, социалната помощ от страна на държавата, взаимопомощта в обществото и позитивното отношение на хората един към друг. В Западното общество доминира мирът между хората, докато в същото време в ислямските страни, на много места се водят войни между самите мюсюлмани. В резултат на това, милиони мюсюлмани бягат от „правилните” мюсюлмански страни в „нечестивите” страни на Запада, където им се предоставят различни социални помощи, които тези хора не могат да получат дори в най-богатите ислямски страни. Това е реалност, която не може да бъде игнорирана! Най-важният проблем за исляма обаче се явява създаването на държавата Израел и нейният огромен успех. Това се изразява не само в загубените с Израел войни (практически против целия арабски и мюсюлмански свят), но и в икономическия и социалния просперитет на еврейската държава по отношение на всички околни страни. Това е фундаментален теологичен проблем, защото се оказва, че всъщност „станало това, което не можело да стане”... Подложените на презрение и унижение евреи, които като че ли завинаги загубили своята земя, изведнъж се върнали в нея. Юдаизмът, който изглеждал като изкривена и замираща религия, изведнъж видимо разцъфтял в своята страна. В исляма винаги е доминирала представата, затова че всичко в живота се определя от волята на Аллах. Но тогава разцветът на Израел не свидетелства ли, затова че създаването на еврейската държава – също е волята на Аллах!? По този повод темите за явното предимство на Запада и проблемът с успехите на Израел, би трябвало да подтикнат ислямският свят да се замисли над ситуацията. В тази връзка, днес някои ислямски ръководители започват открито да говорят за „проблема свързан с изоставането на исляма от съвременността”. И макар това да се отнася преди всичко до технологичната модернизация – общата нагласа води също и към духовна модернизация. Както вече споменах, по въпроса за взаимоотношенията с еврейския народ и Израел, в исляма в началото на 20 в. (и през цялото това столетие) се е формирал антимодернисткият „палестински наратив”, който в края на 20 в. получава огромно влияние. Но и тук ситуацията постепенно се променя. Съществуването и разцвета на Израел се явява реален факт и ако възприемем съществуващата реалност като „земна проверка на религията”, то това съществуване и разцвет се явяват сериозен теологичен проблем. Има естествено немалко мюсюлмани, които си затварят очите за този проблем и казват, че „тъй като евреите са подобни на кръстоносците, които са властвали тук много десетилетия, но в края на краищата ние ги изгонихме, така ще изгоним и евреите”. Но от друга страна все повече мюсюлмани си дават сметка, че всъщност Израел няма да отиде никъде. Наличието на този проблем, а също и нуждата от сътрудничество с еврейската държава, трябва да подбуди ислямските мислители към търсене на решения, т.е. към преразглеждане на обичайния възглед относно еврейския народ. Разбира се, никой не може да каже как ще се развие ситуацията в бъдеще.
Фундаменталисткият път за модернизация на исляма
Както нееднократно споменах, в исляма развитието се разбира като „връщане към изворите”, тъй като изначално религиозен принцип се явява „невъзможността за допълнения”, но в същия момент се допуска широта при тълкуването на източниците. Затова при сблъсъка с новата реалност, възниква нов прочит на базовите източници (преди всичко на Корана), като приоритетите се разполагат по друг начин. По този начин, чрез фундаментализма, чрез връщане към източниците, става и модернизацията на исляма. В историята на исляма всички реформатори са били салафити, т.е. призоваващи към първоначалния период на установяване на религията, като са критикували „натрупването на неправилни наслоения”. Но както казах, сам по себе си салафизмът, т.е. ислямският фундаментализъм може да има различен и дори противоположен вектор. Този вектор зависи от това, стремят ли се салафитите да копират нормите на поведение на живот и правила от първоначалния ислям, или искат да реализират в новите съвременни условия тези духовни концепции, които са довели до зараждането и развитието на исляма.
Модернисткото направление в исляма не се явява единно движение и сред мислителите-модернисти този подход има различни мнения. Това е естествено, тъй като всеки от деятелите мисли самостоятелно и сам стига до някакви изводи, а не просто копира традиционната система. Затова по принцип организирането на модернистите в единно движение е много трудно (между другото този проблем съществува също и в юдаизма, и в християнството). Важно e да се отбележи, че възгледите на модернистите по никакъв начин не се явяват в исляма нещо принципно ново. Концепциите, които те издигат не са нещо неизвестно, те са ги изказвали още в предишните векове. Затова модернистката позиция се явява част от традицията, а не й противоречи. Като цяло концепцията на модернисткия ислям е следната: Позитивно отношение към съвременната западна култура (а също и към евреите и християните). За тях Западът не е враг на исляма. Обратно, те трябва да се учат от Запада как да развиват наука, технологии и много социални достижения, като дори ги включат в учебните програми. Това естествено не означава, че трябва да се копира всичко от Запада, защото той също има много свои недостатъци (самите западни хора критикуват тези недостатъци). Но общата нагласа трябва да бъде не към „противопоставяне”, а към сътрудничество, възприемане на достиженията и съвместно развитие. Джихадът да се разбира само като мирно поправяне на самия човек и обществото, в което той живее. Военните действия да се разрешават единствено за самозащита, тъй като цивилизованите държави, в които мюсюлманите не са притеснявани, се явяват „страни с мирно отношение” и е недопустимо те да бъдат нападани. Нужно е позитивно отношение към евреите и християните, и техните текстове. Приемането на еврейската и християнската Библии не като изкривени, а автентични Свещени Писания, е абсолютно задължително.