Авраам и наследството на Евер
Съгласно еврейската традиция Авраам не е бил първият монотеист. Преди него монотеисти са били Ной, Сим и Евер. Тези „прото-праотци”, първата триада от праотци, сформират народа „иврим”. Евер (третият от тях) е дал името на цялата сформирала се общност (подобно на това, както после Яков, който е Израел, дава своето име на сформиралия се народ). Главната идея, на която се е основавала общността на потомците на Евер („иврим”) е била неговото учение, т.е. монотеизма. Затова, когато по-късно Йосиф обяснявайки своята ситуация на виночерпеца казва, че той е „откраднат от еврейската земя” и египтянинът ясно разбира за кой народ става дума. Потомците на Евер в древността са владеели „святата земя”, но след това видимо ивритската общност е била разрушена и отделни нейни части, в частност семейството на Тара, попадат във Вавилон (в Ур Халдейски). Разказът на Библията започва именно от момента, когато Тара решава да напусне Ур Халдейски и да се върне в своята първоначална страна (т.е. в Ханаан), но стига само до Харан. По-късно в Библията ще видим, че от всички потомци на Тара, именно Авраам е наречен „иврим”, макар разбира се, „иврим” да е било цялото им семейство. Нахор и неговите деца постепенно биват асимилирани между арамейците и започват да се наричат „арамим” по името на тази страна в която се установяват, а названието „иврим” (евреи) остава единствено за Авраам и неговите потомци. Това най-вероятно станало, защото Авраам повече от всички други потомци на Евер, не само се придържал към неговото учение, но и активно го разпространявал. Ще отбележа също, че съгласно хронологията на Библията, във времето на Аврам, Евер е бил все още жив и традицията казва, че Авраам, Исаак и Яков учили при Ной, Сим и Евер. (Традицията твърди, че те живеели отделно, т.е. е можело да се отиде и да се учи при тях, но самите те не разпространявали учението на монотеизма.) В тази връзка, сравнявайки това, което разказва еврейската традиция за Авраам и Евер, може да се види, че те са се различавали по два параметъра. На първо място, за разлика от Евер, Авраам бил активен монотеист. Евер бил „монотеист, толерантен към идолопоклонството”, а Авраам бил толерантен към хората (той бил радушен домакин, приемащ всички пътници в своя дом). На второ място, Авраам искал да възстанови учението на Евер именно в главния център на монотеизма (страната на евреите) и затова се устремява именно към Ханаан.
Задачата на Авраам: да обедини човечеството като мозайка от разнообразни хора
След разрушаването на „проекта” за Вавилонската кула, виждаме, че в Библията веднага се появява Авраам и неговото семейство. Това е така, защото на него му е възложена задача, да сформира нова схема за интеграция на човечеството, така че то да не бъде нито единно в смисъл „еднакво, еднообразно”, нито раздробено, а обединено. Заръчвайки тази мисия на Авраам, Бог му казва:
„Ще направя от тебе голям народ...и чрез тебе ще се благославят всички земни племена”.
Тук народите са обозначени като „племена” - семейства, т.е. различни, но не противостоящи един на друг и според текста всички те ще бъдат благословени чрез потомството на Авраам. Това означава, че различието между народите ще се запази, т.е. всеки от „седемдесетте народа” ще развива своя културна уникалност, но едновременно с това ще се намери пресечна точка за цялото човечество чрез допълнителен народ, който ще стане център на такова обединение. По принцип въпросът за взаимоотношенията с евреите е необичайно съществен за много народи, понякога дори до такава степен, че самосъзнанието на този или онзи народ в някои аспекти се формира през призмата на неговите отношения спрямо евреите и еврейския народ. Ние постоянно чувстваме изключителното внимание, с което целия свят гледа на събитията ставащи в Израел днес. В тази връзка, вниманието към еврейския народ и еврейската държава е непропорционално нито на количеството, нито на значимостта на събитията. Въпреки това съвременната цивилизация е приела от евреите огромен брой духовни и културни ценности и основните религиозни представи на болшинството народи се основават именно на монотеизма на еврейската Библия. Това неотлъчно внимание към евреите и техния огромен принос в световната култура, отразяват избраността на еврейския народ и в някакъв смисъл това поставя евреите в центъра на цивилизацията. Така изглеждат нещата 4000 години след като Бог избира Авраам и на нас ни остава възможността да признаем, че тази тяхна избраност действително е реална. Както споменах, Божественият план в избирането на Авраам е насочен към реорганизацията на човечеството в обединени семейства. Но за тази цел, преди това самите евреи трябва да станат народ. Процесът на преход от семейства към народи обаче, създава проблеми за човечеството, тъй като народите започват да воюват помежду си. Думите на Исая, че „народ против народ няма да вдига меч” само потвърждават факта, че войната се явява естествено състояние, норма на отношения между народите. Това, че хората живеят в семейства и в семействата се развива култура, е нещо позитивно. Това, че семействата се превръщат в народи и в тях се проявява национален живот е естествено явление. Ако всички народи не губеха своето чувство на „различни семейства от един общ род”, всичко щеше да е наред, но това чувство на единство видимо е било загубено. Именно за възвръщане на човечеството към това единство, е било нужно да се създаде това особено племе – Израел. То е предназначено, за да се появи в народите точка на съединение, чрез която да се осъществи възраждане на човечеството чрез „обединението на семействата”. Божественият план се състои в сплитане на човечеството в единна мозайка, а не единство на еднообразието и това се създава чрез еврейския народ. Националното чувство на евреите за разлика от другите народи е трябвало още от самото начало да бъде насочено към универсалност, към поправяне на целия свят. Еврейската „универсалистка националност” е трябвало да сформира единна система от ценностни координати за всички други народи, създавайки възможност за единство и многообразие и превръщането отново на всички народи в семейство. Задачата на еврейският народ е била създаването на такъв духовен център, около който да могат да се обединят всички народи. Истински мир може да настъпи само при наличието на етично чувство на общност между народите, при запазване на съществените различия между тях в културата, езика и другите аспекти. Това етично чувство за общност е основано на осъзнаването на всеки един народ като част от човешката цивилизация. Важно е да се отбележи, че този еврейски идеал за бъдещето на човечеството, съществено се отличава от християнския и мюсюлманския. Християнството е религия на отделната личност, а не на народите и в него въобще не съществува идеята, че народите представляват сами по себе си нещо духовно ценно. От гледна точка на християнството такава единица като „народ” е духовно несъществена. И макар исторически в християнството да са се появили много национални църкви, това е по-скоро държавно-политически, отколкото духовно-национален процес. От своя страна, в исляма терминът „умма” се разбира като един „единен ислямски народ”, където всички останали народи са напълно ненужни. В тази връзка е показателен известният факт, че арабският национализъм е бил измислен от арабите-християни, а не от мюсюлманите макар че национализмът противоречи на ислямската теология и тези араби, които го създавали, са били обявени за „еретици” и пратени в затвора. Тоест специфичното, което всички народи притежават, от тяхна гледна точка се явява просто външна обвивка за едно или друго съдържание. От еврейска гледна точка обаче, всеки народ има не само свой език, но и свое особено съдържание на културата. Това съдържание трябва да се интегрира не в еднаквост, а в „единство, съхраняващо разнообразието”. Универсалните религии – християнството, ислямът, будизмът се различават от юдаизма по това, че те въобще не разглеждат народа като нещо цяло, притежаващо важни индивидуални качества. Те се опитват да построят единна система за всички свои последователи, разглеждайки ги единствено като отделни личности. Единствено юдаизмът предлага не само на всеки човек, но и на всеки народ да построи своя собствена религиозна система, съхранявайки общото морално ядро и по различен начин да реализира своя духовен потенциал и живот. Именно този подход дава възможност да се осъществи обща за цялото човечество религиозна система. В тази връзка, в Стария Завет при описанието на месианските времена се подчертава индивидуалността на всеки народ. При пророк Захария идват представители на „семействата на земята”, т.е. не просто хора като отделни личности, а именно като представители на народите-семейства. За да се достигне това обаче, еврейският народ е трябвало да извърви дълъг път и неслучайно той противопоставя на себе си целия свят. По тази причина еврейската мисия предизвиква в другите народи както уважение, така и ненавист. По своята същност антисемитизмът е реакция на избраността, но както е добре известно от психологията, ненавистта има немалък шанс да се превърне в любов, за разлика от равнодушието, което не дава такъв шанс...
Избиране, вяра и монотеизъм. Избиране, поради цел
Тъй като в целия Стар Завет разтварянето в арамейската култура се явява една от съблазните на еврейския народ (което може да доведе до неговото унищожение), сега ще се спра по-подробно на темата свързана с еврейския монотеизъм. Както знаем от Свещеното Писание, разказът за Авраам започва с това, че Бог се обръща към него и му предлага да създаде от него народ, необходим за духовното осъвършенствуване на цялото човечество:
„Тогава Господ каза на Авраам: Излез от отечеството си, от рода си и от бащиния си дом и иди в земята, която ще ти покажа. Ще направя от тебе голям народ, ще те благословя и ще прославя името ти и ще бъдеш за благословение. Ще благословя онези, които те благославят и ще прокълна всеки, който те проклина и чрез тебе ще се благословят всички земни племена.”
Причините за това избиране не са разяснени по никакъв начин в Писанието и макар Устната Тора (еврейската традиция) да ни предава множество истории за младите години на Авраам, за неговата праведност и достойнство, те не са споменати в текста на Библията. Избирането на Авраам е описан в Петокнижието като немотивиран, за разлика например от избирането на Ной, за когото е казано, че той е бил избран от Бога, затова че бил „праведен и непорочен”. Причината за избирането на Авраам е обяснена в Библията едва по-късно, когато Бог казва:
„Защото съм го избрал, за да заповядва на чадата си и на дома си след себе си да пазят Господния път, като вършат правда и правосъдие.”
Тук виждаме веднага няколко аспекта свързани с понятието „избиране”. На първо място, избирането на Авраам е основано на действие („като вършат правда и правосъдие”), а не на неговата „вяра в Бога”! На второ място причината за избирането на Авраам не са неговите предишни заслуги, а неговото бъдеще (по-точно дори бъдещето на неговите потомци). В тази връзка трябва ясно да подчертаем, че Бог всъщност избира Авраам (а не еврейския народ като такъв!) и Бог сключва завет с него. Когато сключиш завет с някого и този завет включва и неговите (неродени) деца, ти рискуваш много, тъй като не знаеш какви ще се окажат тези негови наследници впоследствие и ще имат ли те въобще нещо общо със своя баща... Затова сключвайки завет с Авраам, Бог рискува изключително много по отношение на неговото потомство, за което потомство обаче Той е дал клетва, че независимо от всичко ще се грижи докрай. (Този принцип се вижда ясно в отношението на Давид към сина на Йонатан – Мемфивостей, когато въпреки, че избива целия Саулов дом, Давид пощадява недъгавия син на своя приятел, с когото е сключил завет и му дава възможност до края на своя живот да яде на трапезата на царя, редом със своите синове.) Та, избран е Авраам (а не въобще еврейският народ!) като награда за неговия потенциал, който ще се разкрие в бъдеще, заради поставената пред него цел и способността да предаде учението за Единия Бог на своите деца. Намерението на Бога е да помогне на човечеството да се приближи до Него, да се осъществи „Божието царство на земята” и за тази цел на Него са му нужни помощници, които да предадат Божествените истини на човечеството и Авраам е избран, именно защото е бил в състояние да се справи в бъдеще с тази задача. (За съжаление от историята виждаме, че в крайна сметка еврейският народ като цяло се проваля в тази своя мисия и общо взето двете най-важни „заслуги” на Израел в крайна сметка се оказват - утробата на Мария и съответно раждането на Божия Син - Исус Христос от средите на този народ.)
Конфликтът между Сара и Агар и ролята на Авраам
От историята описана в Библията разбираме, че първоначално Агар е представена като предпочитан вариант за Авраам. Да, Сара дава своята робиня на Авраам, но поради безизходност, в качеството на „спасителен вариант”, но Авраам видимо разбира тази ситуация по друг начин. Макар да се казва: „И Авраам послуша думите на Сарая”, т.е. Авраам тук не бил водещия, видимо такъв ход на събитията напълно се съгласувал с неговия собствен стремеж да се интегрира с Египет. Принудителната женитба за Агар можела да бъде приета от Авраам като завой по посока на универсалната идея: нека проводник на идеята на монотеизма да бъде народ, но такъв, който е родствен на египтяните, главната цивилизация на човечеството и тогава това ще бъде някак „универсален световен народ”. Защото ако народът произлезе от Авраам и Сара (когато и двамата са „иврим”), това ще бъдат прекалено тясно-национални рамки и не се знае дали такъв народ ще може да повлияе на човечеството. Но ако този особен народ се роди от еврейското начало, но на египетска почва, т.е. ако египетската култура оплодотвори идеята на Авраам, то това му се струвало по-надеждно за неговия успех. Именно затова Авраам до края ще обича Исмаил по особен начин, а раждането на Исаак ще възприеме като криза - нещо, което виждаме по-нататък в тази история. Библията подчертава, че Сара остава жена на Аврам („Сарая Аврамовата жена”), но и статуса на Агар се повишава необичайно: „даде я на мъжа си Аврам за жена” (а не за „наложница”). По тази причина, след като Агар забременява, тя явно решила, че нейните заслуги надвишават заслугите на Сара, т.е. поради своите египетски разбирания Агар не издържа изпитанието на „повишаване на статуса”. Сега йерархията между Сара и Агар става по-малко явна и у Агар възниква илюзията, че тази йерархия е изцяло унищожена и започва да се държи недопустимо.
Статусът на Агар и Исмаил и тяхната роля
Относно библейската история свързана с Агар, четем следното:
„А ангелът Господен й рече: Върни се при господарката си и покори се под властта й.”
Тези думи на Бога имат голяма стойност, тъй като признаването на господството на Сара е необходимо за самата Агар. През цялото време, докато нейното самоопределение е лъжливо, тя няма благословения. Но когато тя самата признава своя статут на „робиня” и поправя своето поведение, тя бива благословена.
„Ангелът Господен още й каза: Ще преумножа потомството и дотолкова, че да не може да се изброи, поради своето множество. После ангелът Господен й каза: Ето, ти си заченала и ще родиш син, да го наименуваш Исмаил, защото Господ чу гласа на неволята ти”.
Ролята на Исмаил и арабите в световния процес е много важна и тя също е наследство от Авраам. Ако внимателно изследваме свещения текст ще видим, че по отношение на Сара и евреите, положението на Агар и Исмаил е двойствено: от една страна те се намират в подчинен статус, а от друга, не бива да бъдат притеснявани. Самото име „Исмаил” говори за това, че Бог чува страданията на Агар. Да се съхрани баланса между тези два аспекта обаче не е никак лесно и в реалния живот ние често виждаме, че едни евреи твърде много акцентират върху „необходимостта от подчиненост на Исмаил”, а други върху „недопустимостта за никакво подчинение”. Евреите обаче трябва да се научат да съчетават тези два принципа и едва тогава техните отношения с потомците на Агар ще се нормализират. Трябва да се отбележи, че в еврейската традиция като цяло образът на Агар (изключвайки нейния конфликт със Сара) е образ на положителен човек на достатъчно високо духовно ниво. В Библията се разказва, че след смъртта на Сара, Авраам се оженва за жена на име Хетура и в тази връзка Талмудът счита, че Хетура всъщност е - Агар. Тоест, че Агар бидейки изгонена, не се оженва, а чакала докато Авраам я извика обратно. Така и се случило в края на краищата и тя родила още деца на Авраам. В този случай смяната на името от Агар на Хетура показва смяната на нейната идентичност и преодоляване на предишните й комплекси. Проблемът на Агар е в това, че нейният духовен потенциал й позволява да достигне нивото на „духовен лидер на народите в света”, но не и духовен лидер на еврейския народ. (Неслучайно 25% от населението на света е с ислямско вероизповедание. Ислямът е втората по разпространение религия след християнството, а според доста оценки и най-бързо разрастващата се.) От нейното потомство произлизат хора, които могат да станат праведници от другите народи и да изпълняват важна духовна функция в света, но те не са включени в избрания еврейски народ. За Исмаил още се казва:
„Той ще бъде между човеците като див осел, ще вдига ръка против всекиго и всеки ще вдига ръка против него и той ще живее независим от всичките си братя”.
Изразът „див осел”, т.е. „неприемащ хомот” не означава само желаещ да бъде свободен, но също и неготов да работи производително. Думите „ще вдига ръка против всекиго и всеки ще вдига ръка против него” означават, че всички ще се нуждаят от него и той ще се нуждае от всички, т.е. няма да може да съществува самостоятелно. Той ще е зависим, но в същото време ще владее нещо, което е нужно за всички. В хода на историята това благословение се е изпълнило навярно в това, че личната съзидателна роля на ислямските страни в развитието на цивилизацията е била много малка, но в същия момент, тяхната „предаваща роля” (в културата, в търговията и т.н.) е достатъчно висока. Тяхното качество на „постоянно надвиснала опасност” над Запада, изпълнява днес исторически необходимата роля на „заплашващ див осел”. Библейският текст продължава с думите:
„Тогава Агар даде на Господа, Който й говореше това име: Ти Си Бог, Който вижда. Защото каза тя: Не потърсих ли тук Онзи, Който ме вижда? Затова този кладенец се нарече Беер-лаХай-Рой (кладенец на Живия, Който ме вижда), той се намира между Кадеш и Варад”.
Бог казва на Агар: „Аз чувам” (т.е. обърни се към Мен, Аз съм готов за диалог), а Агар казва за Бога: „Той вижда” (т.е. наблюдава всеки, контролира всичко и не трябва да се крием от Него) и именно това е същностният конфликт вътре в исляма: неумението да осъществиш диалог с Бога, което поражда неумението да установиш диалог и с хората. Жаждата да се подчиняваш на Бога, като сляпо изпълняваш Божествените заповеди (а не ги обсъждаш с Него), създава нагласа, на хората единствено да се раздават заповеди. Тоест да им се диктува как правилно те да живеят, вместо да се влезе в диалог с тях. (Именно това е един от най-големите недостатъци на исляма!)
Разделянето на наследството на Авраам между Исаак и Исмаил
Цял живот Авраам изпитва особена любов към Исмаил, дотолкова че когато получава обещание от Бога за раждането на Исаак, това предизвиква у него конфликт:
„Тогава Аврам падна по лице и се засмя и рече в сърцето си: На стогодишен човек ли ще се роди дете? И Сара, която е на деветдесет години ще роди ли? И каза Аврам на Бога: Исмаил да е жив пред тебе”.
Подобно отношение виждаме и в бъдеще, защото Авраам предпочита Исмаил пред Исаак, именно защото неговият стремеж при брака му с Агар е бил, да придобие връзка с Египет - върха на тогавашната цивилизация и този стремеж се запазва в него и в бъдеще. Именно това предпочитание на Авраам към Исмаил довежда до разделяне на неговото наследство: обещанието „ще умножа твоето потомство” се дава на Исмаил, а заветът и Страната - на Исаак: „но Завета си ще утвърдя с Исаак”. И макар впоследствие Исаак и Яков също да получават от Бога обещание за огромно потомство, количественото съотношение между потомците на Исаак и тези на Исмаил, още тук първоначално се дава в полза на Исмаил. В тази връзка, по отношение аспекта на вярата, арабският народ също се явява „велик народ” и той заема много важно място сред останалите народи в света. Интересно е, че в първите векове ислямът дава на света философското развитие на монотеизма на Авраам с такава яснота и последователност, каквато се проявява в еврейските религиозни философи едва в следващите столетия. Проблемът на привържениците на исляма е в това, че тяхната вяра се претворява недостатъчно в отношенията между хората, защото само приемане на идеите за Единия Бог и подчинението на Него, е недостатъчно. Необходимо е да се построи реален живот на основата на единството на идеалите. Но, за да се стигне до това, не е достатъчно да бъдеш само син на Авраам, необходимо е още и да се родиш от Сара. Еврейският народ е бил избран не само, за да донесе и разпространи теологическата и философска концепция за Единия Бог, но и за да покаже на човечеството „пътя на Бога, вършейки правда и правосъдие”. Затова Исмаил сам по себе си е неспособен да създаде цивилизация, той може само „да живее независим от всичките си братя”, т.е. да служи за противовес и поправител на дефектите на другите аврамически религии. В тази връзка, Исмаил е универсален и затова няма отношение към отделна страна. Той живее „сред всички” и отделна страна не му е нужна. Ограничеността на една определена „страна на Исмаил”, би противоречала на космополитизма на исляма, но Заветът с народа и следователно Обещаната земя, идват от Авраам единствено чрез Исаак. Тази връзка между Ханаанската земя и реализацията на мисията на Авраам, ясно личи в думите на Бога:
„Тогава Господ каза на Авраам: Излез от отечеството си, от рода си и от бащиния си дом и иди в земята, която ще ти покажа. Ще направя от тебе голям народ...”.
Затова, когато по-късно се казва: „И Аврам даде всичкия си имот на Исаак”, това се отнася именно за Обещаната земя, която е „всичко”, защото без нея е невъзможна реализацията на мисията.
Проблемът на „религията в пустинята”
Тъй като тази поредица е посветена на отношенията между юдаизма и исляма, и по-специално на причините за конфликта, на който сме свидетели днес, бих желал да се спра на някои моменти от живота на Авраам, свързани именно с неговите двама сина (Исмаил и Исаак), които се явяват родоначалници на тези две религии. От библейския текст виждаме, че Бог се открива на Агар (майката на Исмаил – родоначалникът на исляма) не в дома, а в пустинята. По тази причина по-нататъшното място на откровение за потомците на Агар и Исмаил, винаги ще е пустинята. В пустинята се развива един тип теология, напълно подчиняваща човека на Бога – това е теология на смирението, на арабския „ислям”. Пустинята не е място на свобода, а обратно - място, където човек усеща своята нищожност. В пустинята човек чувства себе си оставен и забравен от всички. Този, който живее в пустинята, от една страна осъзнава нищожността на човека, а от друга - величието на Бога. Съответно ислямът (религията на пустинята) подчертава зависимостта си от Божественото предопределение, където почти не остава място за свобода на избор. В юдаизма също има преживяване от този тип, което се случва при Синайското откровение и затова след него е необходимо известно „отстраняване на страничните ефекти”. Както знаем, Тората също бива дадена в пустинята и по този повод един мидраш (еврейско предание част от традицията) казва, че: „Бог издигнал планината над евреите и ги заплашил да я пусне върху тях, ако не приемат Тората”, т.е. Ги е заставил да я приемат. Но съгласно юдаизма, това е било само „първоначалното” даване на Тората, а съвсем не идеала за пълноценна връзка с Бога. Защото докато евреите приемат бремето на заповедите под натиск, техните претенции към небето няма да престанат. Тъй като те биват принудени да приемат Тората в пустинята, затова по-късно е трябвало да я „получат още веднъж”. Това необходимо обновление на Завета с Бога се извършва в течение на цялата еврейска история – започвайки със Завета в град Сихем (след като евреите преминават реката Йордан), продължавайки през историята за Пурим (книгата Естир) и така до наши дни. (В тази връзка, възможно е по същия начин и ислямът в своето бъдещо развитие, да трябва да премине през тези три стадия.)
Проблематичността на юдею-мюсюлманския диалог
Исмаил се явява кандидат за наследството на Авраам само в случай, че Сара няма деца. Ако се роди Исаак, Исмаил отново ще стане единствено син на слугиня. Тоест, за да продължи да счита себе си за законен наследник на Авраам, Исмаил трябва да не гледа реалността и да се абстрахира от самото съществуване на Исаак. Ако Исаак е само фикция, т.е. измислица, тогава Исмаил става законен наследник и по тази причина за него е много трудно да влезе в диалог с Исаак. Тази позиция е намерила своя исторически израз в разликите между ислямско-еврейските отношения и християнско-еврейските. Християнството признава Стария Завет и го счита за Божествено откровение и боговдъхновен текст, т.е. то теологически признава съществуването на еврейството. Докато ислямът е убеден, че Старият Завет е еврейско изкривяване на думите на Бога, че Авраам, Мойсей, Давид и Соломон са били мюсюлмани и че вместо истинното „жертвоприношение на Исмаил”, евреите лъжливо са сложили в своята книга жертвоприношението на Исаак. По този повод, известният еврейски средновековен философ и теолог Маймонид, на въпроса: възможно ли е да се дискутира за основите на вярата с мюсюлманите и християните, отговаря: че „с християните това е възможно, но с мюсюлманите – не”. Това на пръв поглед може да ни се стори странно, защото именно Маймонид е склонен да счита християнското поклонение на Бог Троица за форма на идолопоклонство (за разлика от повечето еврейски средновековни авторитети, според чието мнение християнството не се отнася към формите на идолопоклонство), докато мюсюлманите не се явяват идолопоклонници. Маймонид разбира се, е отчитал, че християните за разлика от мюсюлманите приемат Стария Завет като Божествена истина и вярват в него (макар и прибавяйки към него Новия Завет). Точно това наличие на общ фундамент създава база за диалог между юдаизма и християнството и дискусията между тях за правилното приемане на текстовете на Стария Завет, могат да бъдат напълно конструктивни. Но с мюсюлманите ситуацията е друга и тъй като те отричат истинността на Стария Завет (основният религиозен еврейски текст), то религиозна дискусия относно този текст с тях, е безмислена. Действително, историята познава юдею-християнския диалог както като „конфликтен” (средновековните диспути), така и в „конструктивно-дискусионна” форма, но почти не познава юдею-мюсюлмански диалог, макар евреите да са живяли в ислямските страни немалко години и е имало епохи на добри социални контакти между тях. Това е така, защото докато Исмаил не признае Исаак, той не може да му каже нищо позитивно. (Ще отбележа, че в Библията няма нито един диалог между Исаак и Исмаил, докато например между Яков и Исав, присъства доста обширен диалог.)
Изгонването като начин за превъзпитаването на Исмаил
Както по-горе споменах, отношенията между Исмаил и Исаак (юдаизма и исляма) се различават от отношенията между Яков и Исав (юдаизма и християнството). Яков и Исав имат едни и същи майка и баща (т.е. те са изцяло братя) и въпросът е само: кой е „първия”, т.е. кой има правото на първородство, но вторият при всички случаи си остава негов роден брат и член на семейството. При Исмаил и Исаак ситуацията е друга: ако съществува Исаак (синът на господарката), то Исмаил (синът на робинята), не е вече наследник. Затова за разлика от Исав, който признава Яков, за Исмаил признаването на Исаак се явява огромен проблем. Последствията от тази разлика са съществени. Например християнството признава, че Старият Завет се явява Божествена книга и тя е обща основа на юдейско-християнската цивилизация и неговият спор с юдаизма се заключава в това, как правилно да се разбира този текст. За християнството са важни и Петокнижието, и храма, и еврейската история и традиция, а разногласията са съсредоточени по въпроса относно първородството (и не само). А при Исмаил подходът е друг: признавайки Авраам, Мойсей и Давид за пророци, ислямът се опитва да ги отдели от юдаизма, обявявайки ги за „мюсюлмани” или „прото-мюсюлмани” („древни монотеисти”), но не и „евреи”. По мнението на исляма, Старият Завет е грешно написана книга, тъй като евреите са изкривили първоначалното откровение. Сред мюсюлманите са широко разпространени идеите, затова че еврейската държава в Святата Земя и храма на храмовия хълм, въобще не са съществували (затова и те се съпротивляват на всякакви фактологически потвърждения на еврейската история и в частност препятстват еврейските разкопки на храмовия хълм). Както по-рано споменах, Исмаил е „лунна” цивилизация, която в голяма степен живее в измислен свят и затова единственият начин за поправяне на неговото „издевателско присмиване” над Исаак, е изгонване от семейството, даващо му възможност лично, без присъствието на Исаак да се сблъска с реалността.
Евреи, Израел, юдеи
В Библията еврейският народ има три основни наименования: евреи, Израел и юдеи. Макар значението на тези думи да се е разделило (юдеи обикновено наричаме привържениците на религията, а евреи – тяхната националност), но на иврит и в повечето други езици тези думи са тъждествени. Едва в книгата Естир, написана преди две хиляди и петстотин години намираме пълно равенство между понятието „юдеи” за целия еврейски народ. Така също и думата „Израел” първоначално означава именно народ, а не страна, т.е. тя е синоним на „евреи” и „юдеи”. Но тези термини, които днес за нас са синоними, са се формирали постепенно и първоначално техният смисъл е бил различен. Думата „евреи” („иврим”) възниква първа и тя в началото е означавала много по-широка общност, отколкото семейството на Авраам. Думата „Израел” възниква по-късно и е била името на Яков, от когото произлязъл еврейския народ, „синовете на Израел”. А „юдеите”, най-късният термин от тези трите, първоначално се е отнасял за потомците на Юда, едно от колената на еврейския народ. В книгата Битие можем да проследим динамиката на връзката между името „евреи” и „Израел”. Етнонимът „евреи” („иврим”) се явява най-ранният от тях. Той най-напред се среща в израза „евреинът-Авраам” (Бит.14:13) и по-нататък се употребява още няколко пъти, особено в контекста на взаимоотношенията между евреите и другите народи. Например, когато Йосиф попада в дома на Петефрий, жената на Петефрий искайки да го обвини, казва: „Еврейският слуга, когото си ни довел” и за всички присъстващи египтяни този етноним е бил познат, макар те да не са били запознати със семейството на Авраам. Така също и виночерпецът на фараона казва: „Заедно с нас там беше и един млад евреин”. На трапезата при Йосиф, когато той настанява своите братя, които все още не са го познали отделно от египтяните, това е обосновано от факта, че „египтяните не ядат заедно с евреите, защото това е мерзост за египтяните”. Самият Йосиф, когато разказва на виночерпеца, че се е оказал в робство неправилно, казва: „бях откраднат от еврейската земя”. Виждаме, че етнонимът „евреи” („иврим”) се използва много широко, още повече, че и Ханаанската земя е наречена „страната на евреите” (иначе Йосиф не би употребил този термин в разговора с виночерпеца). Мнозина са чели или слушали коментари, затова че думата „иври” се явява еднаква в корена си с думата „маавар” – „преход”, т.е. Авраам е наречен евреин, защото е преминал от единия бряг на реката (Ефрат) на другия или, че смисълът на думата „евреи” се тълкува, като че „целият свят е от едната страна, а Авраам и еврейският народ от другата”. Това разбира се е интересен коментар, но в пряк смисъл „иврим” (евреи) са просто потомците на Евер (Бит.11:16). Този термин граматически е образуван така както и всички останали имена на народите в Библията (например „мицраим” – „египтяните”, потомците на Мицраим и т.н.)
Името на страната
Сумирайки казаното виждаме, че името „иврим” (евреи) изходно е означавало широка етническа общност и единствено на по-късен етап от тях се отделя Израел (потомците на Яков). По този начин резултатът от дейността на първите трима прото-праотци (Ной, Сим и Евер) е бил създаването на „евреите”, а втората тройка праотци (Авраам, Исаак и Яков) сформират Израел, по-тесен вече народ. По-нататък тези термини – „евреи” и „Израел” стават синоними, тъй като в света не остават други потомци на Евер, които да запазват своята ивритска, т.е. еврейска самоидентификация. Едва 1500 години по-късно, през 5 век пр. Христа (след Вавилонския плен), върху целия народ се разпространява името „юдеи”, тъй като единственото коляно, което оцелява - е това на Юда. (Останалите племена биват превзети и изселени от Асирия около 586 г. пр. Христа и никога повече не се възстановяват, докато племето на Юда е специално, тъй като както четем в книгата Откровение, по-късно от него ще произлезе „лъвът, който е от Юдовото племе” – Спасителят на света, Господ Исус Христос). По тази причина племето на Юда става водеща сила, която успява да се съхрани по време на Вавилонския плен, успява да се върне и да построи Втория храм, а останалите потомци на другите колена, които оцелели и не се разпръснали, се присъединили към коляното на Юда. В книгата Битие „Обещаната земя” е наречена „страната на евреите”, а също и „Ханаан”, а по-нататък в книгите на Стария Завет тя е наречена и „страната Израел”, а по-късно в пост-библейски времена, в епохата на античността - страната се нарича „Юдея”. След потушаването на възстанието на Бар-Кохба през 135 г. след Христа римляните в качеството на наказание, променят името на страната от „Юдея” на „Палестина” (макар че народът на филистимците, от чието име произлиза това название по това време вече около 500 години не съществува). В този вид то навлиза в европейската културна традиция и се използва до началото на 20 век (британският мандат в Палестина), асоциирайки се не с древните филистимци, а с еврейския народ, т.е. „палестинско” е било синоним на „израелско”. В еврейската литература през цялото това време се е използвало името „Страната Израел”, а в наше време, след възстановяването на еврейската държава, страната връща името „Израел”.